№ 1730
гр. София, 04.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря И.на Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20221100510208 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника М. А. В. срещу решение от 23.02.2022
г. по гр.д. №52386/2021 г. на Софийския районен съд, 62 състав, в частта, в която
жалбоподателят е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.149
ЗЕ и чл.86 ЗЗД сумата от 118,34 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия до топлоснабден имот - ап.119, находящ се в гр. София, жк. „******* аб. №143770,
за периода мес.07.2018 г. - мес.04.2020 г., ведно със законната лихва от 08.09.2021 г. до
окончателното изплащане, сумата от 12,41 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. – 25.05.2021 г., сумата от 5,54 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода мес.05.2018 г. - мес.04.2020 г.,
ведно със законната лихва от 08.09.2021 г. до окончателното изплащане, както и разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Поддържа, че по делото не е
доказано, че ответникът е в облигационни отношения с ищцовото дружество. Поддържа, че
не е установена изискуемостта на сумите за дяловото разпределение и изпадането в забава
по отношение на задълженията за топлинна енергия. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „МХ Е.” ООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Р. А. Г. срещу решение от 23.02.2022 г.
по гр.д. №52386/2021 г. на Софийския районен съд, 62 състав, в частта, в която
1
жалбоподателят е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.149
ЗЕ и чл.86 ЗЗД сумата от 118,34 лв., представляваща стойност на доставена топлинна
енергия до топлоснабден имот - ап.119, находящ се в гр. София, жк. „******* аб. №143770,
за периода мес.07.2018 г. - мес.04.2020 г., ведно със законната лихва от 08.09.2021 г. до
окончателното изплащане, сумата от 12,41 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода 15.09.2019 г. – 25.05.2021 г., сумата от 5,54 лв.,
представляваща главница за дялово разпределение за периода мес.05.2018 г. - мес.04.2020 г.,
ведно със законната лихва от 08.09.2021 г. до окончателното изплащане, както и разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че
по делото не е доказано, че ответникът е в облигационни отношения с ищцовото дружество.
Поддържа, че не е установена изискуемостта на сумите за дяловото разпределение и
изпадането в забава по отношение на задълженията за топлинна енергия. Сочи още, че
първоинстанционният съд неправилно е присъдил и суми, които са в погасителна давност.
Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение
и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „МХ Е.” ООД срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ответника Т. М. Г. в частта, в която са уважени
предявените срещу нея осъдителни искове, и от ищеца в частта, в която предявените
осъдителни искове са отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери, и в частта, в
която са отхвърлени изцяло предявените осъдителни искове за мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение, поради което решението е влязло в законна сила в тези
му части.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество са
неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбите.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва
да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката /ЗЕ/, облигационната
връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на закона със страни
– топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на топлоснабдения
имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия
се извършва по правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в
един централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
2
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1
ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е
подписал, поради което възражението на ответника за липса на облигационна връзка,
поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с публикуваните общи условия потребители
на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след
публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази възможност за
възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната
връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да приеме,
че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и възникнала по силата
на закона, е договорна облигационна връзка, за която се прилагат съответно правилата за
договорите. В срока по чл.131 ГПК ответниците М. А. В. и Р. А. Г. са оспорили
обстоятелството, че са били ползватели на процесния недвижим имот през процесния
период, но от представените по делото нот. акт за покупко-продажба на недвижим имот
№138, т.І, н.д. №139/25.09.2000 г. на нот. С.Г., нот. акт за дарение на недвижим имот от
24.06.2019 г. на нот. И.И.-Ж. и справка за предоставяне на данни по реда на Наредба
№14/18.11.2009 г. се установява, че през периода мес.05.2018 г. – 23.06.2019 г.
наследодателят на ответниците А. В. Г. и ответника Т. М. Г. са били собственици при режим
на СИО на процесния топлоснабден имот, а през периода 24.06.2019 г. – мес.04.2020 г. –
вещни ползватели на процесния топлоснабден имот.
Разпоредбите на ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – право на собственост или вещно право на ползване. При тези
данни следва да се приеме, че между наследодателя на ответниците и ищцовото дружество е
възникнало преди и към процесния период облигационно отношение по продажба на
топлинна енергия при условията на специалните нормативни актове, както правилно е приел
и СРС.
След смъртта на наследодателя А. В. Г. тримата ответници, с оглед разпоредбите на
чл.5 ал.1 ЗН и чл.9 вр. чл.5 ал.1 ЗН, са пасивно легитимирани да отговарят за задълженията
за заплащане на ТЕ през процесния период при равни квоти от по 1/6 част /по 1/3 от 1/2/.
Неоснователни са и доводите на въззивниците, касаещи начислените суми за
услугата за дялово разпределение. Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за
енергетиката /ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика
или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2
ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от съответния
орган общи условия, публикувани в един централен и местен всекидневник, като не е
необходимо писменото им приемане от потребителите. Съгласно чл.22 ал.1 от процесните
ОУ, дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от Продавача по
реда на чл.61 и сл. от НТ или чрез възлагане на Търговец, избран от клиентите в СЕС, а
съгласно ал.2 на същата разпоредба клиентите заплащат на Продавача стойността на
услугата “дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях Търговец. В настоящия
случай услугата „дялово разпределение“ безспорно е извършена, като размерът на това
вземане възлиза в общ размер на 33,23 лв.
Съгласно ТР №3/18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл.111 б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения
за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са
равни и плащанията да са еднакви, т.е. давността за вземания на „Топлофикация” ЕАД е
3
тригодишна.
За процесния период са действали Общите условия, влезли в сила през мес.08.2016 г.
Съгласно чл.32 ал.1 ОУ/2016 г. месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на
клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.71 НТ, се
формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия и
обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а
съгласно ал.2, месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в
която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.73 НТ, се формира въз основа
на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена,
за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно ал.3 на същата
разпоредба след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Разпоредбата на
чл.33 ал.1 предвижда клиентите да заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В случая най-старото задължение на ответника е
станало изискуемо на 15.07.2018 г., поради което към момента на предявяване на иска –
08.09.2021 г. е изтекъл тригодишният срок за вземанията за цената на доставената топлинна
енергия и дялово разпределение за периода мес.05.2018 г. – мес.06.2018 г., както правилно е
приел и СРС.
Разпоредбата на чл.33 ал.1 ОУ/2016 г. предвижда клиентите да заплащат топлинната
енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, но съгласно ал.4 на
същата разпоредба, лихва за забава се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 и 3, ако
на се заплатени в срока по ал.2 или в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, т.е. не се дължи лихва за забава върху прогнозно начисляваните месечни суми по
чл.32 ал.1. От всичко това следва изводът, че потребителят изпада в забава след изтичане на
45-дневния срок от издаване на фактурата по чл.32 ал.2.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 200,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1412 от 23.02.2022 г., постановено по гр.д.
№52386/2021 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА М. А. В., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. ******* и Р. А. Г. , ЕГН
**********, адрес: гр. София, жк. „******* да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******* на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК
сумата от по 100,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца
„МХ Е.” ООД.
4
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5