Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3860 15.10.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на седемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 9970 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД.
Ищецът „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от В.М.С., ЕГН: **********- *** *** ***и Д.Н.Н., ЕГН: **********- *** ***, чрез пълномощника си *** Г.М., е предявил против Н.Т.Д., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 1136/ 2017 г. на РС- Димитровград, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 754/ 27.07.2017 г., суми, както следва: сумата от 2 674, 93 лева- главница, дължима по договор за издаване и обслужване на кредитна карта от 07.03.2011 г., сумата в размер на 1 161, 88 лева- редовни лихви за периода 10.11.2016 г.- 26.06.2017 г., санкционна лихва за периода 23.06.2017 г.- 26.06.2017 г. в размер на 1, 48 лева, такси в размер на 432, 15 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2017 г., до изплащане на вземането, както и разноските по заповедното производство.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за издаване и обслужване на кредитна карта от 07.03.2011 г., по силата на който на кредитополучателя била предоставена в заем сумата от 5 000 лева, при съответна възнаградителна лихва и такси, според ОУ, където били посочени санкционна лихва, лихвен проценти и уредени условията за настъпване на предсрочна изискуемост. На длъжника била издадена кредитна карта, която била активирана, като усвояването на кредитния лимит било осъществено чрез тегления от банкомат на различни дати на суми от по 400 лева, а за всяко теглене се начислявала и такса от 13 лева, както и възнаградителна лихва. В исковата молба подробно се описват дати, вноски, суми, такси, плащания и т.н., свързани с извършваните операции с картата и начислени от банката разноски. Валидността на картата била изтекла през м. март 2014 г., като на лицето била издадена нова карта. След изтичане на срока за валидност на картата, длъжникът не поискал прекратяване на договора и срокът бил удължен за нови три години- до 07.03.2020 г. Към дата 20.05.2017 г. имало четири изискуеми вноски, поради което договорът бил обявен за предсрочно изискуем от 07.06.2017 г., за което длъжникът бил писмено уведомен на адреса си. Освен цялата главница, изискуеми станали и лихвите, а започнала да се начислява и неустойка (санкционна надбавка). За събиране на сумите се образувало заповедно производство, по което била издадена заповед за изпълнение, но длъжникът възразил и в тази връзка се предявявал настоящият установителен иск. В този смисъл се моли за постановяване на решение, с което да се признае за установено вземането по издадената заповед за изпълнение. Претендират се и разноски. С допълнителна молба ищецът посочва, че доколкото случаят касаел кредитен лимит (кредитна карта), тук нямало предварителен погасителен план и погасителни вноски, защото в срока на действие на договора ползвателят можел да тегля и да внася суми неограничено. Той имал задължение само да внася „минимална вноска за револвиране“ в размер на 3 %, която при неплащане се удвоявала. Посочват се трите последователни неплатени вноски преди настъпване на предсрочната изискуемост. Сочи се още, че през целия период на договора бил прилаган един и същ лихвен процент- 17, 95 % върху усвоена и непогасена главница. Таксите били начислени за годишно обслужване и нереволвиране на кредита, намалени с извършените плащания. Кредитът бил обявен за предсрочно изискуем според ОУ. Договорът бил действителен, като в тази връзка се посочва, че в случая нямало начислено комисионно възнаграждение, че нямало погасителен план и, че лихвата била непроменена за срока на договора. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез
пълномощника си е подал писмен отговор, в който оспорва исковете по основание и
размер. Посочва, че не ставало ясно на база на кои точно неплатени вноски се
приемало, че била настъпила предсрочната изискуемост, че не ставало ясно как
били формирани търсените суми за главница, лихви и такси, което препятствало
организирането на защита по делото. На следващо място се твърди, че не били
спазени законовите изисквания за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
Отделно от това, договорът бил недействителен, тъй като липсвало посочване как
в формирана общата дължима сума и какво се включвало в нея. Също така липсвал
погасителен план и информация за вноските- брой, сума, периодичност, падежи и
т.н., като не се съдържала и информацията по чл. 22, вр.
чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК. Клаузата за заплащане на възнаградителна
лихва била нищожна, защото банката имала право едностранно да я повишава, без
да са ясни критериите за това. Така платената от клиента лихва се явявала
недължима, защото плащането било извършено при начална липса на основание.
Ответникът бил платил лихва в общ размер на 3 000 лева, с която дори следвало
да му се прихванат надвзети суми. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира
присъждане на разноски по реда на чл. 38 от Закона за адвокатурата. В съдебно
заседание чрез пълномощника си поддържа отговора. Представя и писмена защита.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от
фактическа страна установява следното:
Със заповед за незабавно изпълнение на парично
задължение № 754/ 27.07.2017 г. по чл. 417 от ГПК, издадена по частно гр. дело
№ 1136/ 2017 г. на РС- Димитровград, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 2 674, 93 лева-
главница, дължима по договор за издаване и обслужване на кредитна карта от
07.03.2011 г., сумата в размер на 1 161, 88 лева- редовни лихви за периода
10.11.2016 г.- 26.06.2017 г., санкционна лихва за периода 23.06.2017 г.-
26.06.2017 г. в размер на 1, 48 лева, такси в размер на 435, 15 лева, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2017 г., до изплащане на
вземането, както и разноските по заповедното производство в размер на 85, 41
лева.
Срещу така издадената
заповед за изпълнение е постъпило възражение от длъжника в срока по чл. 414 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и
подлежи на разглеждане по същество.
С договор
за издаване и обслужване на кредитна
карта MasterCard Galaxy от
07.03.2011 г.,
сключен между страните, на ответника е предоставена сумата от 5 000 лева,
при ГПР- 19, 50 % и общо дължима сума от 5 499, 37 лева.
Приложени са копия от договора за
кредит, общите условия по кредита и тарифата на банката, погасителен план,
извлечения от сметката по картата и получено уведомление за настъпване на
предсрочна изискуемост.
По делото са приети основна и
допълнителна съдебно- счетоводни експертизи, по която вещото лице след проверка
на кредитното досие на длъжника в банката е установило общият размер на непогасените
задължения по кредита, които са 4 206, 28 лева, а от тях: главница в
размер на 2 674, 93 лева, лихви за периода 10.11.2016 г.- 17.06.2017 г. в
размер на 1 099, 20 лева и такси общо 432, 15 лева. Според допълнителната
експертиза размерът на възнаградителната лихва до
26.06.2017 г. възлиза на сумата от 1 161, 88 лева, като вещото лице е
установило още, че лихвеният процент за целия период на договора е непроменен-
17, 95 %, като наред с това са обяснени хипотезите на начисляването на такси за
нереволвиране по кредита и сумите за тях.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото за това, че страните
са сключили договор
за банков кредит, който по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност
и последици важат изискванията на специалния закон- Закона за потребителски
кредит.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени
изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-
9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко
едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Първото релевирано в
отговора основание за недействителност на договора за кредит е свързано с
изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума.
Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин
се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи
на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат
описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника и които го формират, а
не потребителят да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и
да преценява кои суми точно ще дължи и как са получени те. В конкретния случай само
формално е изпълнено това изискване, като от една страна е посочена крайната
сума, която ще се дължи- 5 499, 37 лева, но от друга- ГПР въобще не
отговаря на законовите изисквания, защото не е ясно какви компоненти включва. В
договора е единствено посочено, че той е 19, 50 %, но същевременно възнаградителната лихва, която е част от ГПР, е 17, 95 %,
като не става ясно разликата от 1, 55 % кои разходи покрива. От друга страна, в
чл. 46 ал. 1 от ОУ е записано, че в ГПР се включват: лихви, такса за издаване
на карта, годишна такса за карта и комисионно възнаграждение за посредник, без
обаче в договора да е ясно какви са стойностите на таксите и на това
възнаграждение. Отделно от това, в чл. 30 от ОУ е посочено, а също от исковата
молба и от допълнителната ССчЕ се установява, че в случая
са начислявани и такси за нереволвиране, чиито
размери обаче не са записани в договора за кредит и така не става ясно дали
въпросната такса е включена в ГПР или не. Всичко това поставя потребителя в
положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
Второто възражение в
отговора касае погасителния план на договора. Според нормата на чл. 11 ал. 1 т.
11 от ЗПК в този план трябва да има разбивка, като се посочи всяка вноска от
какви пера е съставена. Отделно от това, за да бъде изпълнено изискването
договорът за кредит да е ясен и разбираем за потребителя, е необходимо да има
разпределение на съответната погасителна вноска между различните дължими суми,
както и последователността, в която същите ще се погасяват. Конкретният случай касае
връщане на изтеглени суми по кредитна карта, но и в тази хипотеза следва да е
ясно с конкретното връщане на дадена сума каква част от главницата, лихвата или
другите разходи по кредита ще се погасяват. От приложения към исковата молба
погасителен план е видно, че в него освен главница е записана само възнаградителната лихва, но както вече по- горе стана ясно,
банката е начислявала и такси, които е включила в ГПР, поради което не става
ясно кои от върнатите суми какви от тези такси покриват. Това създава
необходимост от тълкуване на договора, а законовото изискване в погасителния
план да са посочени размерът на всички разходи по кредита е въведено в защита
на потребителя, като неспазването му също обуславя недействителността на
съглашението.
Последното възражение за
нищожност на договора е свързано с твърдението на ответника, че в случая не
били спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 12 от ЗПК. Според цитираната
законова норма, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа „информация
за правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за
кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от
изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план
за извършените и предстоящите плащания; погасителният план посочва дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания; планът
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на
главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи; когато лихвеният процент не е фиксиран или
когато допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за
кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в
плана, е валидна само до последваща промяна на
лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит“. Няма
спор, че в конкретния договор информация за това право на потребителя да получи
извлечение от сметка със съответните данни не се съдържа, поради което на
основание чл. 22 от ЗПК договорът е недействителен, защото не е спазено
императивно изискване на закона. Без значение е обстоятелството, че в общите
условия към договора е възпроизведено съдържанието на част от нормата на чл. 11
ал. 1 т. 12 от ЗПК, защото изискването на закона е тези права на кредитополучателя
да са посочени в договора. Не ОУ, а индивидуалният договор определя правата и
задълженията на страните и именно в този смисъл законодателят е предвидил, че
съответната информация трябва да е включена в договора. Няма спор, че в случая
клиентът е приел и подписал ОУ, но това обстоятелство не санира
посочения порок. В специалния ЗПК изрично е записано в чл. 11 ал. 1 в 27 самостоятелни
пункта какво трябва да съдържа договора, докато за общите условия не са
предвидени подобни изисквания, поради което не може да се приеме, че те
заместват липсващото императивно съдържание на съглашението по кредита при
отсъствие на изрична нормативна регламентация за това. Без значение е дали
клиентът е поискал и съответно дали е получил или не информация от банката за
кредита си под формата на погасителен план, защото дали страната по един
договор се е възползвала или не от предоставено й по този договор свое право
няма отношение по въпроса за валидността на съглашението, когато то не отговаря
на императивните законови изисквания. Нормата на чл. 22 от ЗПК е категорична,
че при неспазване на някое от изброените задължителни елементи от съдържанието
на договора за потребителски кредит, той е недействителен, без да е предвидена
законова възможност липсващата информация да се извлича от приложения към
договора или приети от страните общи условия.
Предвид констатираната от съда
нищожност на договора на посочените по- горе три основания, законодателят е
предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В случая ищецът претендира главница,
лихви и такси, но доколкото настоящото производство е такова по чл. 422 от ГПК,
предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на претенцията в
заповедното производство. При положение, че съдът приема, че договорът е
недействителен, тази сума, търсена като главница в процеса, няма как да бъде прието
за установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото връщането й
произтича от института на неоснователното обогатяване- че всеки, който е
получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. Както вече се посочи,
тук сумата се претендира от ищеца въз основа на договора между страните, т.е.
на договорно основание, в която връзка е била издадена и заповедта за
изпълнение по чл. 417 от ГПК. Хипотезата обаче на чл. 23 от ЗПК визира връщане
на дадено по едно недействително правоотношение и в тази връзка искът следва да
се отхвърли изцяло, доколкото произнасяне на решаващия състав за връщане на
заема по нищожния договор би довело до промяна в основанието на претенцията,
което е недопустимо. За кредитора съществува възможност да търси съответната
сума в отделно производство на друго основание- извъндоговорно
такова, където да реализира правото си да получи връщането на даденото поради
липса на основание.
С оглед недействителността на
кредита поради несъответствие с императивните изисквания на закона, се явява безпредметно
да се излагат съображения досежно предпоставките за
настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, изпълнението на длъжника,
остатъчните суми по дълга и т.н., защото тези въпроси биха били относими само, ако съществуваше един действителен договор
за банков кредит, по който те да се изследват.
Доколкото не се доказа да съществува
присъденото вземане в полза на заявителя, следва да се приеме, че заповедта за
изпълнение е била издадена неправилно, защото предявената претенция е
неоснователна и като такава тя следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото, а именно-
отхвърляне на исковата претенция, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК на ответника
се дължат направените по делото разноски. Такива се претендират още с отговора и
макар за тях да не е представен списък по чл. 80 от ГПК, са налице
доказателства за реалното им извършване- внесен депозит за допълнителната ССчЕ от 100 лева (лист 121). Ответникът е представляван от
свой пълномощник в процеса, на когото той обаче не е заплатил хонорар, а същият
моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от
Закона за адвокатурата. По делото на л. 64 в представения договор за правна
защита и съдействие е посочено, че страната се представлява безплатно от
адвокат Б., поради затрудненото си материално положение, което обстоятелство по
смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването на
безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е
предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение,
което с оглед цената на иска тук следва да бъде изчислено съгласно чл. 7 ал. 2
т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като същото възлиза в размер от 528, 93 лева, до който следва да
се възложи в тежест на ищцовата страна. Направените
от ищеца разноски за внесени държавна такса и депозит за вещо лице, както и за юрисконсултско възнаграждение си остават за сметка на
страната, без да се възлагат на другата.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от В.М.С., ЕГН: **********- *** *** ***и Д.Н.Н., ЕГН: **********- *** ***, против Н.Т.Д., ЕГН: **********,***, искове за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 1136/ 2017 г. на РС- Димитровград, със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК № 754/ 27.07.2017 г., суми, както следва: сумата от 2 674, 93 лева- главница, дължима по договор за издаване и обслужване на кредитна карта от 07.03.2011 г., сумата в размер на 1 161, 88 лева- редовни лихви за периода 10.11.2016 г.- 26.06.2017 г., санкционна лихва за периода 23.06.2017 г.- 26.06.2017 г. в размер на 1, 48 лева, такси в размер на 432, 15 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.06.2017 г., до изплащане на вземането, както и разноските по заповедното производство в размер на 85, 41 лева.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от В.М.С., ЕГН: **********- *** *** ***и Д.Н.Н., ЕГН: **********- *** ***, да заплати на Н.Т.Д., ЕГН: **********,***, направените по делото разноски, възлизащи в размер на 100 (сто) лева- депозит за допълнителна съдебно- счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Московска” № 19, представлявана от В.М.С., ЕГН: **********- *** *** ***и Д.Н.Н., ЕГН: **********- *** ***, да заплати на адвокат Д.Г.Б., в качеството му на пълномощник на ответника Н.Т.Д., ЕГН: **********, разноските по делото за адвокатско възнаграждение в размер на 528, 93 (петстотин двадесет и осем лева и деветдесет и три стотинки) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ :/п/
Вярно с оригинала.
АД