№ 1015
гр. София, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Силвана Гълъбова
Мария Малоселска
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100515143 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Н. К..И. срещу решение от 15.01.2021
г. по гр.д. №41415/2019 г. на Софийския районен съд, 29 състав, в частта, която е признато
за установено, че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД на основание чл.422 ал.1 ГПК вр.
чл.79 ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86 ал.1 ЗЗД сумата от 1733,85 лв., представляваща
стойността на незаплатена топлинна енергия през периода 01.01.2016 г. – 30.04.2018 г., и
сумата от 39,44 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за
периода мес.03.2016 г. – мес.04.2018 г., за топлоснабден имот – ап. №33, находящ се в гр.
София, жк. „******* аб. №197115, ведно със законна лихва от 15.02.2019 г. до изплащане на
вземането, и сумата от 95,60 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода 15.09.2017 г. – 06.02.2019 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №9336/2019 г. по описа на СРС, 29 състав, като
ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е невалидно, недопустимо и неправилно.
Твърди, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по валидността и допустимостта на
издадената заповед за изпълнение, която е издадена в нарушение на т.2б ТР №4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, тъй като вземанията не са индивидуализирани, както и че следва служебно
да прилага общностното право на ЕС в областта на енергетиката и правата на
потребителите. Поддържа, че ОУ на ищеца за доставка на топлинна енергия нямат
юридическа стойност, което от своя страна води до нищожност на обжалваното решение.
Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по силата на пар.1 т.42 ДР на ЗЕ, която разпоредба
противоречи на пар.1, т.1 ДР на ЗЗП, и неправилно е приел, че по силата на чл.150 ал.3 ЗЕ
не е необходимо ОУ да бъдат приети от потребителя, а тази разпоредба е в колизия с норми
от по-висок ранг – КРБ и Регламент 2006/2004 на ЕО. Твърди също, че договорът за
1
доставка на топлинна енергия е формален /чл.7 Директива 2011/83/ЕС/, а ОУ съдържат
неравноправни клаузи, както и че първоинстанционният съд не взел предвид
обстоятелството, че параметрите на подгрятата вода са относими към договора, тъй като
доставената топлинна енергия до сградата – етажна собственост трябва да съответства на
потреблението на сградата, а и не е установено, че е спазван установения температурен
график спрямо стандарта. Поддържа още, че е приложима клаузата на непоръчани доставки
и СРС не е взел предвид и факта, че измервателният уред не е поставен на границата на
етажната собственост, съгласно чл.156 ЗЕ и Директива 2012/27/ЕС– при топлообменника, а
на друго място, както и неправилно е възприел разпоредбата на чл.13 Директива
2006/32/ЕС, в която е залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Не е
спазена и методиката към Наредбата за топлоснабдяването, а ОС на ЕС не може да сключва
сделки на потребление от името на собствениците. Сочи също, че нормативната уредба,
регламентираща топлоснабдяването, противоречи на КРБ и на Директива ЕС/32/2006 г.,
както и че липсват доказателства, че абонатната станция е пусната в експлоатация и че са и
били направени проби и извършени последващи настройки. Сочи и че начисляването на
лихви върху прогнозни сметки е нищожно. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове за
главница за незаплатена топлинна енергия, за главница за дялово разпределение и за лихва
за забава. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстнационното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач „Н.” ЕООД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по въззивната жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която установителните искове са
отхвърлени за разликата над посочените по-горе размери и извън посочените по-горе
периоди, както и в частта, в която предявеният установителен иск за лихва за забава върху
главницата за дялово разпределение е отхвърлен изцяло, поради което решението е влязло в
законна сила в тази част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно - постановено е от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено
съдържание, от което може да се извлече смисъла му, и допустимо - съдът е разгледал
предявените искове при наличие на предпоставки за възникване и упражняване на правото
на иск. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми. В тази връзка и с
оглед наведените във въззивната жалба доводи, следва да се отбележи, че издадената
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК също не е нищожна по посочените по-горе мотиви,
изложени във връзка с валидността на обжалваното решение.
2
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката и съгласно
разпоредбата на чл.106а ал.4 Закон за енергетиката и енергийната ефективност /отм./,
облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се създава по силата на
закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и собственика или ползвателя на
топлоснабдения имот - ответника. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ и съгласно
разпоредбата на чл.106а ал.2 ЗЕЕЕ отм., продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един централен и
местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите. Тази
разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на чл.16 ал.1 ЗЗД, според която
договор при общи условия обвързва приемащия ги, само ако ги е подписал, поради което
възражението на ответника за липса на облигационна връзка, поради неподписването на
общите условия на ищеца е неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ и
съгласно разпоредбата на чл.106а ал.3 ЗЕЕЕ отм., несъгласните с публикуваните общи
условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят по съответния ден в 30-дневен
срок след публикуване на ОУ, за каквото възражение по делото няма данни. Тази
възможност за възразяване от потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на
облигационната връзка, обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е
основание съда да приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия,
дори и възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се
прилагат съответно правилата за договорите. Ответникът не оспорва, че е собственик или
ползвател на процесния топлоснабден имот през процесния период в срока за отговор по
чл.131 ГПК, като това обстоятелство се установява и от представените молба от Държавна
спестовна каса за вписване на законна ипотека, писмо от СО, район „Възраждане“ от
25.11.2012 г., писмо от Министерство на отбраната, рег. №11-00-205/10.05.2014 г. и списък
на етажните собственици.
Неоснователни са доводите на въззивника, че ОУ на ищцовото дружество
противоречат на ЗЗП. В случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят
не може да влияе, доколкото съгласно цитираната вече разпоредба на чл.150 ал.3 ЗЕ
потребителите, които не са съгласни с ОУ, имат право да внесат в съответното
топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които след
приемането им от предприятието, да се отразят в допълнителни писмени споразумения. В
случая ОУ на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като
по делото няма данни, а и твърдения, че ответникът е възразил срещу тях в срока по чл.150
ал.3 ЗЕ. Освен това, съгласно ТР №2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи
при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл.62 вр. пар.1 ДР
на ЗЗП.
От приетото по делото СТЕ е установено, че сградата, в която се намира процесният
апартамент, е топлоснабдена и в нея е въведена система за дялово разпределение.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено в сградата и
конкретно в жилището на ответника е от значение единствено към доказването на размера
на иска, като евентуалната недоказаност на този размер не може да доведе до отхвърлянето
му, съгласно чл.162 ГПК. В случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна
енергия е отчетено от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че отговаря на
метрологичните изисквания, както и че сумите за топлинна енергия в имота на ответника и
за дялово разпределение са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в
областта на енергетиката.
3
От заключението на СТЕ се установи, че сумите за ТЕ, дължими от ответника за
процесния период, коригирани с изчислените суми при дяловото разпределение, са в общ
размер на 2017,90 лв.
По делото са представени и талони за отчет на уреди за дялово разпределение от
15.05.2016., от 07.05.2017 г. и от 29.05.2018 г., носещи подпис за абоната и неоспорени от
страните.
По делото е установено, че за процесния период услугата дялово разпределение е
извършвана от „Н.“ ЕАД, поради което и с оглед осъществената услуга ответникът дължи
заплащането и, която услуга е в общ размер на сумата от 42,44 лв.
Според Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, операторът на
топлопреносната мрежа осигурява режима на работа на топлоснабдителната мрежа, като
определя температурата и налягането на топлоносителя в съответствие с изчислителния
хидравличен режим и приетия температурен график за постигане на минимални разходи при
производството и преноса на топлинната енергия до съоръженията на потребителите и следи
за спазването им. Така са определени качествените параметри на доставената услуга. Тези
параметри са определени ясно, респективно посочен е механизъм за определянето им в
зависимост от предварително разчетени критерии. Следва да се има предвид, че ищецът,
като продавач на топлинна енергия, има задължение да достави необходимото количество
топлинна енергия до абонатната станция до съответната сграда – етажна собственост.
Ищцовото дружество обаче няма задължения във връзка с изправността и състоянието на
отоплителната инсталация в сградата, съответно неизправностите и неефективността на
същата. Освен това по отношение на качеството на доставената енергия потребителят
разполага с възможността да направи рекламация по реда, предвиден в ОУ.
Настоящият въззивен състав намира, че не е налице нарушение на общностното
право /ЕО/. Европейските директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия
резултат, но оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в
действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в българското право
в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която дадена директива не е въведена в
действие в националното право своевременно, всеки правен субект може да се позове пряко
на нейните разпоредби пред българския съд, който не следва да прилага националните
норми, които противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай обаче не е
такъв. Самата система за дялово разпределение е въведена с чл.112г ЗЕЕЕ отм. в изпълнение
изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г. относно ограничаване на
емисиите от въглероден двуокис чрез подобряване на енергийната ефективност. Тази
директива е отменена с чл.31 от Директива 2006/32/ЕО на ЕП и на Съвета от 05.04.2006 г.
относно ефективността при крайно потребление на енергия и осъществяване на енергийни
услуги. Именно съгласно директивата, държавите-членки трябва да разработят и реализират
програми в областта на таксуването на енергията, предназначена за отопление,
климатизация и топла вода за битови нужди, на база действителната консумация.
Съгласно разпоредбата на чл.155 ал.1 т.2 ЗЕ и уговореното в ОУ, сумите за топлинна
енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за
които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. Въззивният съд
намира, че това не съставлява нарушение на чл.13 Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/ –
транспонирана в българското законодателство чрез Закона за енергийната ефективност
/пар.3 ДР на ЗЕЕ/, според който в сметките следва да се включва само реално потребена
енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на посочената разпоредба на чл.155
ал.1 т.2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по
правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и по-малко от
изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното предприятие на свой ред
4
може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлоенергия. В крайна
сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията между страните се
уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за
целия отчетен период.
Въпросите за противоконституционност на приети законови текстове от действащото
законодателство са от компетентността на КС, като по отношение на дължимите суми за
сградна инсталация и противоконституционността на разпоредбите на чл.153 ЗЕ КС вече се
е произнесъл с посоченото от СРС решение по КД №15/2009 г.
Съгласно чл.32 ал.1 ОУ/2016 г. месечната дължима сума за доставената топлинна
енергия на клиент в СЕС, в която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.71
НТ, се формира въз основа на определеното за него прогнозно количество топлинна енергия
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача, а
съгласно ал.2, месечната дължима сума за доставената топлинна енергия на клиент в СЕС, в
която дяловото разпределение се извършва по смисъла на чл.73 НТ, се формира въз основа
на определеното за него реално количество топлинна енергия и обявената за периода цена,
за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно ал.3 на същата
разпоредба, след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия за стойността на фактурите по ал.1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Разпоредбата на
чл.33 ал.1 предвижда, клиентите заплащат топлинната енергия в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят, но съгласно ал.4 на същата разпоредба, лихва за
забава се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 и 3, ако на се заплатени в срока по
ал.2 или в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, т.е. не се дължи
лихва за забава върху прогнозно начисляваните месечни суми по чл.32 ал.1. От всичко това
следва изводът, че потребителят изпада в забава след изтичане на 45-дневния срок от
издаване на фактурата по чл.32 ал.2. В процесния случай искът за лихва за забава е уважен
само за период, в който са действали цитираните ОУ/2016 г. и ответникът е изпаднал в
забава след изтичане на посочения по-горе 45-дневен срок, както е приел и
първоинстанционният съд.
Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло в
обжалваната му част.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размера
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20012699/15.01.2021 г., постановено по гр.д.
№41415/2019 г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Н. К..И., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „******* ап.33, да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
*******, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски
във въззивното производство.
Решението е постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ищеца
5
„Н.” ЕАД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6