№ 2389
гр. София, 17.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-15 СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Галя Вълкова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Галя Вълкова Гражданско дело №
20231100113162 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по искова молба от Д. А. Т., с
която е предявилa срещу “ИТАЛ-ТЕКС” ЕООД, искове с правно основание
чл.49 от ЗЗД вр. чл. 3 ГПК.
Ищцата твърди, че по трудов договор, сключен с ответното дружество
на 31.10.2011 г., е изпълнявала длъжността “мениджър продажби”. Трудовото
й правоотношение било прекратено от работодателя при посочено основание
“съкращаване в щата”. На 19.10.2018 г. страните подписали договор за
спогодба. Според постигнатата договореност ответникът се задължил да
заплати на ищцата сумата от 12 687 евро незабавно, а на 18.01.2019 г. - сумата
от 29 603,00 евро. Ответникът заплатил на ищцата посочените 29 603 евро, от
които е приспаднал сумата от 5 871 лева. Поради бездействие на ответника
ищцата предявила иск, предмет на разглеждане по гр. дело № 8676/2019 г.,
претенцията по който била изцяло уважена. По делото ищецът не навел
насрещни възражения, не предявил насрещен или инцидентен установителен
иск, но въпреки това обжалвал първоинстанционното решение. Ищцата
твърди следващите действия на ищеца да съставляват злоупотреба с права:
образуване на гр. дело № 33845/2020 г. на СРС, 177 с-в с предмет насрещни
претенции, които е следвало да бъдат наведени и изчерпани в производството
по гр. дело № 8687/2019 г. По висящия спор по гр. дело № 33845/2020 по
1
молба на ищеца било допуснато обезпечение в размер на 78 340,12 лева чрез
възбрана на недвижими имоти, собственост на ищцата. С решение от
22.04.2021 г. съдът отхвърлил предявения иск, срещу решението била
подадена въззивна жалба и било частично отменено за сумата от 70068,91 лв.
На 15.04.2022 г. въззивникът подал молба за изпълнителен лист по невлязлото
в сила съдебно решение. Изпълнителният лист бил получен от ответника на
05.10.2022 г., а изпълнителното дело - образувано на 07.10.2022 г. - №
5600/2022 г. по описа на ЧСИ Б.. Наложени били запори на сметките на
ищцата и повторно вписани възбрани на вече възбранените недвижими имоти.
Ищцата внесла гаранция по образуваното касационно дело и поискала
спиране на изпълнението. С решение по гр. дело № 2256/2022 г. на ВКС
въззивното решение било отменено в отхвърлителната част. След представяне
на решението по почин на ищцата съдебният изпълнител прекратил
производството по делото на основание чл. 433, ал. 1 т. 4. ГПК, но действията
му били обжалвани и предмет на разглеждане по ч.гр. дело № 5197/2023 г. на
СГС. Внесената гаранция по спряното изпълнително дело била върната на Д.
Т. на 26.04.2023 г. По молбата на ищцата за издаване на изпълнителен лист
съдът постановил отказ въз основа на неверни твърдения на ответника за
заплащане на дължимите суми. Това разпореждане било обжалвано и
отменено от СГС. На 11.04.2023 г. ищцата поискала от съда да отмени
допуснатото обезпечение в частта, с която са наложени възбрани на
недвижимите й имоти. Съдът уважил молбата, но ответникът подал частна
жалба, оставена без уважение с определение № 8785/19.07.2023 г. по ч.гр.дело
№ 8057/2023 г. на СГС. Възбраните били заличени на 04.08.2023 г. Ищцата
твърди, че ответникът е злоупотребил с правото си на достъп до съд с цел
тормоз, като не упражнявал правата си добросъвестно. Касаело се за
злоупотреба с право, обуславяща деликтната отговорност на ответника.
Ищцата твърди, че в резултат на посочените противоправни действия от
страна на ответника станала раздразнителна, приемала успокоителни
лекарства, чувствала се изолирана и самотна, гневна. Притеснявала се дали ще
успее да се справи емоционално и финансово срещу фирма с огромен ресурс.
Въпреки приключването на делата в нейна полза ищцата все още не можела да
се отърси от тревогите и усещането за безпокойство. Твърди да е претърпяла
неимуществени вреди на стойност 15 000 лв. Наред с това ищцата сочи да е
претърпяла имуществени вреди в общ размер на 10 211 лв. - намалена
2
покупателна способност на възстановени парични средства, както и 1 640 лв. -
разноски след приключване на съдебното производство, но свързани със
същото. По изложените съображения ищцата моли съда, на основание чл. 49
ЗЗД вр. чл. 3 ГПК да осъди ответника да й заплати:
1/ сумата от 15 000 лв. - претърпени неимуществени вреди от
недобросъвестно упражнени процесуални права по гр. дело № 33845/2020 г.
на СРС, 177 с-в и изп. дело № 5600/2022 г. на ЧСИ Б., ведно със законната
лихва от 22.11.2023 г. до окончателното изплащане на претендираната сума;
2/ сумата от 10 211 лв. - имуществени вреди, изразяващи се в намалена
покупателна способност на възстановените парични средства, ведно със
законната лихва от 22.11.2023 г. до окончателното изплащане на
претендираната сума;
3/ сумата от 1 640 лв. - имуществени вреди - разноски след приключване
на съдебното производство, но свързани с него, ведно със законната лихва от
22.11.2023 г. до окончателното изплащане на претендираната сума.
В отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове.
Посочва, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищцата е
правомерно, като й е изплатено обезщетение в нетен размер от 36 374,38 лв.
Дружеството е част от групата “Тедди Спа” - сред които дружества са и
Calliope и Terranova. Впоследствие, с цел избягване на следващи спорове
между страните и запазване на репутацията на дружеството, страните са
постигнали договореност за заплащане на сума в общ размер 82 712,05 лв. От
сумата са прихванати задължения по невърнати и неотчетени командировъчни
в размер на 4 271,94 лв., т.е. изплатената сума е в размер на 78 340,12 лв.
Дължимостта на командировъчните е разгледана по гр. дело № 8676/2019 г. на
СРС, 170 с-в, същите са присъдени и изплатени на ищцата. Междувременно
ответникът узнал за заведено от Д. Т. второ дело № 521/2019 г. за повторно
заплащане на вече изплатени трудови възнаграждения от “Тедди Спа” в гр.
Римини, Италия прекратено като недопустимо. Поведението на ищцата било
възприето като нарушаващо постигнатата спогодба и поетото задължение за
бездействие, поради което ответникът завел дело, претендирайки връщането
на сумата от 78 340,12 лв., като спорът е разгледан по дело 3384/20 СРС,
в.гр.дело № 9673/2021 г. на СГС и дело № 2256/2022 г. на ВКС. Първите две
инстанции уважили иска на дружеството, но ВКС приел, че клаузата,
3
предвиждаща връщане на сумата от 78340,12 лв. в случай на завеждане на иск
срещу бившия работодател, е нищожна. В резултат на прогласената
нищожност на клаузата полученото се явява без основание и сумата е предмет
на гр. дело № 27124/2023 г. на СРС. Ответникът твърди, че становището му за
неиздаване на изпълнителен лист се основава на плащане на дължимата сума
от 15 025,07 лв. по банкова сметка, посочена от Д. Т. в производството пред
ВКС за връщане на гаранцията. Оказало се, че сметката е на Й.Т., съпруг на Д.
Т.. След като открили грешката от ответното дружество поискали от Й.Т. да
върне сумата, за да я преведат по сметка на Д. Т., но получили отказ.
Становището за запазване на обезпечителните мерки било продиктувано от
очакването за уреждане на отношенията с Д. Т. и Й.Т.. По отношение на
изпълнителното дело - искането за прекратяване на делото от страна на
длъжника било сторено без представяне на заверен препис от съдебния акт.
По гр. дело № 33845/2020 г. ищцата е заявила, че внесената сума от 70 070 лв.
е на Й.Т., касае се за избор на ответницата, без същия да е необходим. Заявява
становище за неоснователност на претенцията за неимуществени вреди
поради липса на недобросъвестно поведение от страна на ответника.
Отговорността за разноски може да съществува само по висящ процес и в
отделно производство не могат да се претендират вреди. Претенцията за вреди
от инфлационни процеси по отношение на внесената гаранция е
неоснователна, доколкото сумата е притежание на трето на спора лице. Прави
възражение за съпричиняване, уточнено с молба от 24.10.2024 г.. Ответникът
смята, че ищцата е предизвикала предявяването на иска срещу нея за връщане
на получените суми по спогодбата като не е спазила задължението си да не
съди дружеството, както и с отказа си да върне получените 82 712,05 лева. По
отношение на имуществените вреди, ответникът твърди, че ищцата е внесла
гаранцията за спиране на изпълнение на въззивното решение от сметката на
съпруга си и е поискала възстановяването по същата сметка, като по този
начин е създала привидност, че тази банкова сметка е нейна. По същата сметка
били заплатени и разноските във връзка с водените дела. Въпреки
получаването на сумите ищцата продължила да ги търси и да иска издаването
на изпълнителен лист за събирането им, което обусловило и уведомяването на
съда, че дружеството ги е заплатило. Обжалването на прекратяването на
изпълнителното дело било продиктувано от това, че представеното съдебно
решение не било в заверен препис, а направените разходи за развилото се
4
частно гражданско дело не били необходими. Извън разумните граници бил и
заплатеният хонорар от 1 000 лева за подаване на заявление до Агенцията по
вписванията.
С оглед на това ответникът моли съда да отхвърли исковете, евентуално
да присъди обезщетения в намален размер, отчитайки съпричиняването от
страна на ищцата. Претендира направените за производството разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
за установено следното:
От 2011 г. ищцата Д. П. (сега – Т., видно от справката от НБД Население,
л. 49 от ч.гр.д. 8057/2023 г. на СГС) е била служител на ответното дружество
„ИТАЛ-ТЕКС“ ООД (вж. трудовия договори анексите към него, л. 65-68).
Трудовият договор е прекратен, считано от 18.10.2018 г. (заповедта за
прекратяване, л. 56-59). Считано от същата дата едноличен собственик на
капитала на „ИТАЛ-ТЕКС“ ООД е „ТЕДДИ“ АД – чуждестранно юридическо
лице, регистрирано в Италия, видно от справката по партидата на ответника от
Агенция по вписванията (л. 18).
Във връзка с прекратяването на трудовия договор страните са сключили
спогодба. С нея дружеството се задължило незабавно да заплати на Д. П.
12 687 евро и още 29 603 евро, платими на датата на която изтичат 3 месеца от
датата на прекратяване на трудовото правоотношение и при условие, че
ищцата не е оспорила, инициирала оспорването или по друг начин опитала да
оспори прекратяването на трудовото правоотношение. Сумите са дължими
след приспадане на приложимите и дължими от служителя вноски за
обществено и здравно осигуряване и данък върху доходите (т. 1.1 от
спогодбата). Със спогодбата ищцата е заявила, че се отказва от всякакви
претенции към Дружеството и няма да предприема каквито и да било
действия срещу него включително, но не само, относно законосъобразността
на прекратяването на трудовото правоотношение, възстановяване на работа в
Дружеството, да предявява претенции за заплащане на обезщетение и каквито
е да е други обезщетения и плащания (т. 1.3 от спогодбата). В т. 1.4. от
спогодбата страните са уговорили, че Д. П. се отказва от всякакви възможни
претенции спрямо дружеството, свързани с трудовото правоотношение.
Ищцата се е съгласила, че, в случай че предприеме действия по оспорване така
5
уредените със спогодбата взаимоотношения между страните, то платените от
ответното дружество суми биха били недължими и няма бъдат заплатени или
ако са заплатени - ще подлежат на незабавно възстановяване от Д. П., ведно с
всички лихви и разноски (т. 1.5 от спогодбата). През м. ноември 2018 г.
ищцата получила 22 332,25 лева (11 418,360 евро), а през м. януари 2019 г. –
още 47 736,66 лева (24 407,36 евро). На 12.02.2019 г. Д. П. е предявила иск
против „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД. С исковата си молба Д. П. е заявила, че е
получила цялото незабавно плащане по спогодбата, но не е получила целия
размер от последващото плащане, от което са останали дължими 5 871,94 лева.
Именно за тази сума е образувано и производството пред СРС по гр.д.
8676/2019 г. Ответното дружество е оспорило иска. То е поддържало, че Д. П.
е следвало да му върне всички парични средства и материални ценности,
които са били предоставени с оглед изпълнение на трудовите задължения.
Тя не сторила това и затова дружеството прихванало сумата от 5 871,94 лева
от последващото плащане, дължимо по спогодбата. В хода на това
производство представителя на Д. П. е признал, че тя е получила сумата, но не
я е върнала на дружеството. Съдът уважил иска като приел, че със
сключването на спогодбата отношенията между страните са уредени по
начина, посочен в нея. Затова дружеството не е имало право да прихваща с
търсената от ищцата сума. Поради това съдът осъдил „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД
да заплати претендираните от Д. П. 5 871,94 лева. На 15.11.2019 г.
дружеството подало въззивна жалба срещу решението на СРС. Втората
инстанция възприела мотивите на районния съд и е потвърдила решението
му, което е влязло в сила.
Освен посоченото производство, през 2019 г. Д. П. е предявила иск пред
съда в гр. Римини, Италия, срещу „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД и срещу едноличния
му собственик на капитала (производството е образувано 2019 г., а решението
е от 13.02.2020г.). С него тя е поискала да се установи и декларира
симулативност на трудовите правоотношения между нея и „ИТАЛ-ТЕКС“
ЕООД и същевременно да установи и декларира наличието на трудови
правоотношения между нея и „ТЕДДИ“ АД, както и да осъди „ТЕДДИ“ АД да
заплати всички дължими суми, произтичащи от разликата в заплащанията.
На 12.11.2019 г. „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД е предявил иск срещу Д. П.. С
него дружеството е поискало връщане на платените по спогодбата суми, като е
поддържало, че Д. П. не е изпълнила задължението си по спогодбата да не
6
предявява искове срещу „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД и неговия едноличен
собственик на капитала. Дружеството е поискало и обезпечение на
предявения иск чрез налагането на запори върху банковите сметки на Д. П. и
налагането на възбрана върху посочените нейни имоти. Първоначално
молбата за допускане на обезпечение е била отхвърлена, но впоследствие
такова е допуснато чрез налагане на възбрана върху два имота на Д. П. –
магазин на ул. „******* и гараж на бул. „Симеоновско шосе“ № 32, при
условие, че ищецът внесе гаранция в размер на 11 751 лева. След внасяне на
гаранцията и представяне на доказателства, на 06.11.2020 г. е издадена
обезпечителна заповед. Първата инстанция е отхвърлила предявения от
„ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД иск като е приела, че клаузата, с която Д. П. се е
задължила да не предявява искове срещу дружеството е нищожна, защото
представлява отказ от право на иск. За това производство Д. П. е заплатила
4 000 лева на адвокат на 05.01.2021 г.. Тя на два пъти е поискала от съда да
отмени допуснатото обезпечение, но и двата пъти съдът е отхвърлил това
искане. Решението на СРС е било обжалвано от „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД.
Втората инстанция е приела, че не е налице отказ от права от страна на Д. П. и
договорът за спогодба е действителен. Съставът на СГС е приел, че с
предявяването на иска пред съда в гр. Римини, Италия, Д. П. не е изпълнила
задължението си за бездействие (да не оспорва прекратяването на трудовото
правоотношение, но и да не предявява други претенции към дружеството, в
това число и по съдебен ред, по повод трудовото правоотношение,
включително по повод неговото съществуване). Затова СГС е отменил
решението на първоинстанционния съд и е осъдил Д. П. да върне сумите, за
които е установено, че е получила, а именно 70 068,91 лева, а за разликата до
пълния предявен размер от 78 340,12 лева искът е отхвърлен като
неоснователен. За това производство на 16.06.2021 г. Д. П. е заплатила 4 000
лева на адвокат. Решението на СГС е постановено на 01.02.2022 г. То е
съобщено на „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД на 14.02.2022 г.. На 15.04.2022 г.
дружеството е поискало издаването на изпълнителен лист за присъдената
сума и такъв е бил издаден на 27.04.2022 г. На 11.05.2022 г. Д. П. е подала
молба за спиране на изпълнението на решението на СГС, с което е осъдена да
върне сумата от 70 068,91 лева на „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД. Тя е представила
гаранция в размер на 70 070 лева, внесена от Й.Т.. На 16.05.2022 г.
изпълнението на решението е спряно. Няма данни това определение да е било
7
съобщено на „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД.
На 07.10.2022 г. по молба на „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД е образувано
изпълнително дело при ЧСИ М. Б. за събиране на присъдените 70 068,91 лева.
На 19.10.2022 г. ЧСИ Б. е наложил запори на банковите сметки на Д. П.. На
20.10.2022 г. е изпратено искане за вписване на възбрана върху двата имота на
Д. П. – магазина на ул. „Боряна“ и гаража на бул. „Симеоновско шосе“.
Възбраната е вписана на следващия ден. На 20.10.2022 г. Д. П. е поискала
спиране на изпълнителното дело и е представила на ЧСИ Б. препис от
определението на ВКС, с което е разпоредено спиране на изпълнението на
въззивното решение. На същата дата изпълнителното производство е било
спряно. До този момент липсват данни на дружеството да е било известно
постановеното от ВКС определение за спиране на изпълнението на решението
на СГС.
Д. П. е подала касационна жалба срещу решението на СГС, с което е
осъдена да заплати 70 068,91 лева на „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД. За това
производство тя е платила: 1/ на 18.02.2022 г. - 4 000 лева на адвокат и 2/ на
19.12.2022 г. - 1 566,80 лева, държавна такса по сметка на ВКС. Върховният
съд е приел, че Д. П. е изправната страна по договора и този въпрос не може
да бъде пререшаван, защото е обхванат от силата на пресъдено нещо – с
влязло в сила решение по гр.д. 8676/2019 г. на СРС „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД е
било осъдено да заплати остатъка от дължимите по спогодбата суми. Освен
това съставът на ВКС е приел, че клаузата на т. 1.5 от спогодбата е нищожна.
Съдът е приел това, защото тази клауза предвижда възстановяването на
получените от Д. П. суми, в случай че тя предприеме действия по оспорване
на така уредените със спогодбата взаимоотношения между страните. Това е
счетено от съда за предварителен отказ от права, който противоречи на чл. 8,
ал. 4 от КТ, поради което и не обвързва валидно страните. С оглед на това, на
04.04.2023 г. съдът окончателно е отхвърлил претенцията на „ИТАЛ-ТЕКС“
ЕООД за връщане на платените суми по спогодбата. На 05.04.2023 г. Д. П. е
поискала от ВКС да върне внесената гаранция от 70 070 лева. Тя е била
освободена на 26.04.2023 г. ВКС. Отново на 05.04.2023 г. по молба на Д. П.
изпълнителното дело на ЧСИ Б. е прекратено. ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД” е
обжалвал постановлението за прекратяване с мотивите, че представеното
решение на ВКС не било в заверен препис. Съдът не е приел аргументите на
дружеството и е отхвърлил жалбата му. За това производство, на 26.04.2023 г.
8
Д. П. е заплатила 600 лева за адвокат. След потвърждаване на
постановлението на ЧСИ, на 20.04.2023 г. наложените запори по банковите
сметки на Д. П. са били вдигнати. На 14.04.2023 г. Д. П. е поискала от СРС да
издаде изпълнителен лист за направените от нея разноските в размер на общо
15 025,07 лева. Тя е поискала и отмяна на допуснатото обезпечение, чрез
налагане на възбрана върху нейните два имота. „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД е
получил препис от молбата на 05.05.2023 г.. На 09.05.2023 г. е наредил сумата
наредил да се платят на Д. П. 15 025,07 лева по посочената от ВКС сметка, по
която съдът е наредил да се върне гаранцията от 70 070 лева. На 10.05.2023 г.
дружеството е възразило срещу исканията на Д. П.. Според „ИТАЛ-ТЕКС“
ЕООД изпълнителен лист не следвало да се издава, защото сумите били
заплатени по сметката , а допуснатото обезпечение не следвало да се
отменя, защото отношенията между страните не били уредени окончателно.
Към молбата си „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД е представил и платежното нареждане
от 09.05.2023 г. На 27.04.2023 г. „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД е поискал да му се
върне внесената от него гаранция за допуснатото обезпечение. На 17.05.2023
г. районният съд е отказал издаването на изпълнителен лист за разноските. На
същата дата е отменил допуснатото обезпечение на иска на „ИТАЛ-ТЕКС“
ЕООД, чрез налагане на възбрана върху двата имота на Д. П.. Освен това
съдът е разпоредил да се върне гаранцията от 11 751 лева, внесена от
дружеството. Тези три акта на СРС са обжалвани от страните - „ИТАЛ- ТЕКС“
ЕООД е обжалвал определението, с което е отменено допуснатото
обезпечение на иска, предявен от дружеството срещу Д. П., а тя е обжалвала
определението, с което е постановено връщане на внесената от дружеството
гаранция и разпореждането, с което е постановен отказ за издаване на
изпълнителен лист. На 19.07.2023 г. съдът е отхвърлил жалбата на „ИТАЛ-
ТЕКС“ ЕООД, отменил е разпореждането, с което е отказано издаването на
изпълнителен лист и е оставил без разглеждане жалбата на Д. П. срещу
връщането на внесената от дружеството гаранция. По отношение на
твърденията на дружеството, че вече е заплатило разноските и затова за тях не
следва да се издава изпълнителен лист, съдът е приел, че представлява въпрос
на изпълнителното производство, който следва да се съобрази от съдебния
изпълнител. На 26.07.2023 г. съдията при СРС е постановил разпореждане да
се издаде изпълнителен лист в полза на Д. П.. На 18.08.2023 г. възбраните
върху двата имота на Д. П. са заличени. За заличаването на възбраните Д. П. е
9
заплатила 1000 лева на адвокат и 40 лева държавна такса.
На 01.08.2023 г. „ИТАЛ- ТЕКС“ ЕООД е заплатило на Д. П. разходите,
които тя е направила за производствата в размер на общо 15 025,07 лева.
Преди това (на 09.05.2023 г. ) същата сума е била преведена на Й.Т. – съпруг
на ищцата. След като са разбрали за това страните са водели разговори за
връщане на тази сума и превеждането по сметка на Д. П. (неоспорената
кореспонденция по електронна поща, л. 52 и показанията на свидетелите Т. и
Л., л. 236-248 от настоящото дело). Така на 31.07.2023 г. Й.Т., е върнал част от
получените от дружеството суми като е приспаднал направени от него разходи
и на следващия ден сумата е наредена по сметката на Д. П..
От приетото и неоспорено заключение на вещото лице по изслушаната
съдебно-икономическа експертиза, се установява, че платените от ищцата: 1/ 4
000,00 лв. по договор за правна защита от 05.01.2021 г., са възстановени на
01.08.2023 г., за който период покупателната способност на посочената сума е
намаляла с 1 071,32 лв.; 2/ 4 000,00 лв. по договор за правна защита от
16.06.2021 г., са възстановени на 01.08.2023 г., за който период покупателната
способност на посочената сума е намаляла с 1 008,52 лв.; 3/ 4 000,00 лв. по
договор за правна защита от 18.02.2022 г., са възстановени на 01.08.2023 г., за
който период покупателната способност на посочената сума е намаляла с
674,52 лв.; 4/ 70 070,00 лв. като гаранция за спиране изпълнението на
решението на СГС, са възстановени на 26.04.2023 г. и за периода от 11.05.2022
г. до посочената дата покупателната им способност е намаляла с 7 548,57 лв.;
5/ 1 566,80 лв. – държавна такса за разглеждане на делото от ВКС, са
възстановени на 01.08.2023 г. и за периода от 19.12.2022 г. до посочената дата
покупателната им способност е намаляла с 59,39 лв. Така общо покупателната
способност на всички внесени във връзка с водените производства суми е
намаляла с 10 362,31 лв..
От показанията на свидетеля Й.Т. (съпруг на ищцата) се установява, че
наложените във връзка с водените дела възбрани и запори са създали
затруднения на ищцата и нейното семейство. Те са се оказали в ситуация,
която не е обичайна за тях. Това е възприето като удар по репутацията на
ищцата и семейството . Висящите производства са довели до промяна у
ищцата, която е станала по-нервна от обичайното. В тази част показанията на
свидетеля са последователни и кореспондират с останалите доказателства по
10
делото. Затова съдът кредитира показанията в тази им част и приема
посочените обстоятелства за установени.
Същевременно съдът преценява показанията на този свидетел с по-
голяма критичност с оглед евентуалната му заинтересованост от изхода на
делото. Съдът установи, че в останалата част показанията на свидетеля не се
подкрепят от събраните по делото писмени доказателства. Липсват такива за
насрочвана публична продан на имот на ищцата, което да е довело до
допълнителен стрес у нея. Изолирани от останалия доказателствен материал
са показанията в частта, че ищцата е била възпрепятствана да започне работа
поради наложените запори върху банковите сметки. С оглед на това и
предвид разпоредбата на чл. 172 от ГПК, съдът не приема тези обстоятелства
за установени.
Показанията на другия разпитан по делото свидетел – К. Л., също следва
да се преценяват с оглед на посочената разпоредба на чл. 172 от ГПК, тъй като
тя е била представител по настоящото дело (пълномощното, л. 41 и
оттеглянето му, л. 225) и към настоящия момент продължава да представлява
ответното дружество по други производства, по които то е страна (протокола,
л. 269 и следващите).
От тези показания се установява, че след като дружеството е било
осъдено окончателно да заплати разноски на Д. П., то е предприело плащането
бързо по сметка, от която е внесена гаранцията по искането на ищцата за
спиране на изпълнението на осъдително решение. Установява се, че
плащането е извършено без да се направи проверка кой е титуляр на тази
сметка, защото се е целяло да се избегне принудително изпълнение и
евентуално запориране на сметките на дружеството. По отношение на
обезпеченията се установява, че дружеството е било посъветвано от своите
адвокати да поддържа такива до окончателното решение на ВКС по
съответния спор предвид размера на претендираните суми. В тази им част
показанията на свидетеля са последователни и се подкрепят от останалите
доказателства по делото, затова съдът приема тези обстоятелства за
установени.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.49 от
11
ЗЗД вр. чл. 3 ГПК.
Съгласно чл. 3 от ГПК, участващите в съдебните производства лица и
техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да
упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно
добрите нрави. Според нормата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго
лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод
изпълнението на тази работа. Отговорността на лицата, които са възложили
другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по
повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или
бездействия. Тази отговорност има обезпечително гаранционна функция и
произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица.
За възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД са необходими следните
предпоставки: 1. Вреди, причинени на пострадалия (ищеца). 2. Вредите да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД (ответникът) е
възложил работа. 3. Вредите да са причинени при или по повод изпълнението
на работата, възложена от ответника. 4. Прекият причинител да има вина за
причинените вреди. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е за чужди виновни
действия. Тя е предвидена от закона, за да обезпечи по-сигурното, лесно и
бързо обезщетяване на пострадалия. Отговорният по чл. 49 ЗЗД може успешно
да се защищава, ако установи, че ищецът не е претърпял вреди или че тези
вреди не са причинени от лицето, на което ответникът е възложил някаква
работа, или че вредите не са причинени виновно от натовареното лице, или
най-сетне, че не са извършени по повод или при изпълнение на работата.
Границите на отговорността по чл. 49 ЗЗД се определят от степента на вината
на лицето, което е било натоварено да извърши определена работа, и от
обстоятелството дали деянието е извършено при или по повод на възложената
работа. Ако в процеса се установи, че натовареното лице е причинило вредата
на пострадалия противоправно и виновно, и то при или по повод на
възложената му работа, отговорността по чл. 49 е всякога налице.
(Постановление № 7 от 29.XII.1958 г., Пленум на ВС). Ето защо, за да е
основателен предявеният иск, по делото следва да се установи, че натоварено
от ответника лице, при или по повод изпълнение на възложената му работа, е
упражнило недобросъвестно процесуални права на дружеството, в резултат на
което на ищцата са причинени вреди.
12
Носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го
упражни или въобще да не го упражни. Затова предявяването на иск поначало
е правомерно. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба както с
правото на иск, така и с всяко друго съдопроизводствено действие.
Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се
упражнява недобросъвестно - не с цел да бъдат защитени собствените
права и интереси, а за да бъдат увредени права и законни интереси на
други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията), но също и в противоречие с интересите
на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Доказването на деянието (предявяването на
иска) и неговата противоправност (недобросъвестността) е в тежест на
пострадалия.
Искането за защита, отправено към държавен орган, е израз на
установено в Конституцията на Република България право, поради което е
правомерна дейност. Гражданинът е добросъвестен и когато посочените от
него обстоятелства не бъдат установени. Злоупотреба с право /противоправно
поведение/ е налице, когато искането не е отправено с цел да бъдат взети
необходимите мерки от страна на държавния орган, а когато молителят знае,
че обстоятелствата са неверни, но подава искането си, за да навреди
другиму, или за да накърни друг обществен интерес (в този смисъл Решение
№ 245 от 05.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1734/2014 г., III г. о., ГК). Когато
упражненото процесуално право е правото на иск или право да се иска друг
вид защита от съда, не е достатъчно претенцията на ищеца да е била
отхвърлена като неоснователна с влязъл в законна сила съдебен акт, за да се
приеме наличие на злоупотреба с право, а е необходимо ищецът да докаже
главно и пълно, че ответникът е съзнавал, че претендираното материално
право не съществува, но въпреки това е сезирал съда с искане за защита,
като е целял единствено да увреди насрещната страна. В този случай
злоупотребилият с процесуалното право отговаря спрямо насрещната страна
за вредите, които тя е претърпяла от това действие.
В настоящият случай ищцата твърди, че посочените от нея процесуални
действия, които ответникът е предприел, представляват злоупотреба с право и
са предприети от дружеството с цел да я тормози. Тъй като тормозът изисква
повтаряеми действия, то това означава, че ищцата вижда цялостното
поведение на ответника като такова, целящо да я увреди. В тази връзка обаче
13
не са събрани никакви доказателства. По делото няма данни нито едно от
посочените в исковата молба действия да е било предприето с цел различна от
защита на субективно право, което ответникът счита, че има. Такъв извод не
може да се направи и от преценка на действията на дружеството в тяхната
съвкупност. Твърдението, че искът за връщане на сумите, които Д. П. е
получила по спогодбата, е предявен с цел да увреди ищцата, не бе доказано.
Такъв извод не може да се направи от това, че този иск е предявен в отделно
производство, а не в хода на заведеното от ищцата дело, защото страната сама
преценява обема на защитата, която да поиска от съда. Затова, при липса на
доказателства за обратното, не може да се приеме, че това поведение
представлява злоупотреба с право.
На следващо място, според настоящият състав предприетото
обезпечение на предявения иск е адекватно поведение, в случай че страната
съзнава и вярва, че защитава свое субективно право, а доказателства за
наличието на намерение за увреждане на ищцата чрез това действие липсват.
Същото важи и за образуването на изпълнителното дело и обжалването на
прекратяването му. По отношение на твърдението, че съдът е отхвърлил
искането на Д. П. за издаване на изпълнителен лист поради представени
неверни твърдения на ответника за заплащане на дължимите суми, съдът
съобрази, че сумата действително е била заплатена в полза на ищцата – тя е
посочена като неин получател. Вярно е, че сметката не е била нейна, но от
тази сметка са постъпили средствата за гаранцията за спирането на
осъдителното решение на СГС. Предвид това и предвид доказателствата, че
дружеството е проявило активност да си възстанови тази сума и да я нареди
по сметка с титуляр – ищцата, съдът приема, че се касае за грешка, а не за
действие, което е целяло да увреди Д. П.. Отново следва да се посочи, че
преки доказателства за това твърдение липсват, както липсва и верига от
косвени, които да доведат до такова заключение.
Всички тези аргументи се отнасят и към действието на ответното
дружество по обжалване на определението за отмяна на внесената от ищцата
гаранция. Това само по себе си не може да се определи като злоупотреба с
право без наличието на доказателства в тази връзка.
С оглед на всичко това по делото липсват доказателства, че някое от
предприетите от ответното дружество процесуални действия, или всички те в
14
съвкупност, са били насочени да причинят вреди. Ето защо не е доказано
наличието на противоправно поведение от страна на ответника и
безпредметно се явява обсъждането на останалите предпоставки за уважаване
на ищцовата претенция. Затова предявеният иск е неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се
дължат направените разноски по делото. „ИТАЛ-ТЕКС“ ЕООД претендира
единствено възнаграждение за адвокат в размер на 4 557,70 лева, което е
заплатено, видно от представените фактура и авизо. Поради това съдът
осъжда ищцата да заплати посочената сума в полза на дружеството.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. А. Т. (с предишна фамилия – П.), с ЕГН
**********, със съдебен адрес в гр. София, ул. „******* – адв. Н. Ц., срещу
„ИТАЛ-ТЕКС” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Възраждане, ул. „Пиротска“ № 6-8 и съдебен
адрес: гр. София, ул. „*******, ет. 5 – адв. В. С., искове с правно основание
чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 3 ГПК за осъждане на дружеството да заплати на
ищцата обезщетения за неимуществени в размер на 15 000 лева и за
имуществени вреди в общ размер на 11 851 лева, причинени от
недобросъвестно упражнени процесуални права по гр. дело № 33845/2020 г.
на СРС, 177 с-в и свързаните с него частни граждански производства, както и
по изп. дело № 5600/2022 г. на ЧСИ Б..
ОСЪЖДА Д. А. Т., с ЕГН ********** да заплати „ИТАЛ-ТЕКС”
ЕООД, с ЕИК ********* на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 4 557,70
лева - разноски за първоинстанционното разглеждане на делото .
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
15
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
16