РЕШЕНИЕ
№ 2311
гр. Пловдив, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Катя Р. Боева
при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева
като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело №
20225330100385 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Р. В. С. против „Би Енд Джи Кредит”
ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1274,90
лева, представляваща недължимо платена при изначална липса на основание
по нищожна клауза на чл. 9 от Договор за кредит **г., сключен между
страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда – 11.01.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за
кредит ** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца парична
сума в размер на 1500 лева в заем. С договора бил договорен ГПР в размер на
39,62 %, възнаградителна лихва в размер на 32,56 %, като размерът на
плащанията възлизал на 1755,05 лева. В чл. 9 от договора била уговорена и
клауза „бързо разглеждане на документи“, за която ищецът следвало да
заплати сумата в размер на 524,92 лева, и клауза „динамично плащане“, за
която ищецът следвало да заплати сумата в размер на 749,98 лева. По този
начин общо дължимата сума за връщане по кредита възлизала на 3029,94
лева. Според ищеца заплащането на сумите за допълнителен пакет услуги се
1
явява недължимо платени, доколкото клаузата с която са уговорени
противоречала на добрите нрави, като била сключена и при неспазване на
нормите на чл. 10а, чл.11 и чл. 19, ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, както и по чл.
143, ал.1 и чл. 146 ЗПК. Противоречието с разпоредбата на чл. 10а, ал.1 ЗПК
се извлича от обстоятелството, че не се допуска изискване за заплащане на
такси и комисионни, свързани с усвояване на кредита. Допълнителните
услуги представлявали по своето естество част от възнаграждението по
договор за заем, което водело и до заобикаляне на ограничението по чл. 19,
ал.4 ЗПК. Противоречието с добрите нрави се обуславя от липсата на
еквивалентност на престациите, дължими от двете страни. Отделно,
дължимото възнаграждение било необосновано високо обезщетение, поради
което и клаузата противоречала на нормата на чл. 143, т. 5 ЗЗП. Чрез
уговаряне на посочения размер на неустойката, се увеличал и годишният
процент на разходите. Нарушена била и нормата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, въз
основа на която в договора за кредит следвало да бъде посочен ГПР и общата,
сума, дължима от потребителя.
Предвид изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба „Би Енд
Джи Кредит” ООД, с който се взима становище за неоснователност на
предявените искове. Посочва се, че договорената лихва не противоречи на
добрите нрави. Отделно, допълнителният пакет услуги не представлявал
скрито възнаграждение, като стойността на същия не следвало да бъде
включван в ГПР. Възможността за ползване на същия не била задължителна
предпоставка за отпускане на кредита, като същата била предоставена
единствено по желание на ищеца.
Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
От представения по делото Договор за кредит с номер ** г., сключен
между страните /л.6-8/, се установява, че ответникът е предоставил на ищеца
2
сумата в размер на 1500 лева, която последният се е задължил да върне за
срок от единадесет месеца, при годишен лихвен процент в размер на 32,56 %
и ГПР в размер на 39,62 %. В чл. 9, ал.1 от договора, било уговорено, че при
кандидатстването за кредит, ищецът изрично заявил желание за бързо
разглеждане на искането му за кредит, за което се дължало възнаграждение в
размер на 524,92 лева на равни вноски през периода на действие на договора
за кредит, а съобразно чл.9, ал.2 от договора, ищецът заявил да ползва и
Динамично плащане, за което се дължало възнаграждение в размер на 749,98
лева на равни части през периода на кредита.
По делото е представена справка за извършени плащания на ищеца,
изходяща от ответника, от която се установява, че по сключения договор за
кредит ищецът е заплатил сумата в размер на 749,98 лева – такса за услугата
динамично плащане, и сумата в размер на 524,92 лева – такса за услугата
бързо разглеждане.
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
За основателността на предявените осъдителни искове с правно
основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса
на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната
действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното
дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В
доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
За основателността на предявените искове следва да се установи и че
плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради
наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора
по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика
на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен
установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от
наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за
изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в
3
следните хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. №
1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. №
951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010
г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г.
на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично
Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение №
188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от
01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до
накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за
установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така
изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV
г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о,
решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при
разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от
ищеца доводи за недействителност на договорите за заем, а също и да
извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договорите
в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с
правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.
1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение,
че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на
паричен заем в размер от 1500 лева. Заемодателят е небанкова финансова
4
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Както бе посочено, клаузата на чл. 9, ал.1 и ал.2 от договора възлага в
тежест на ищеца да заплати възнаграждение по услугите Бързо разглеждане
на искането и Динамично плащане. Посочените възнаграждение обаче не се
установява да са включени към ГПР, като стремежът на кредитора е да
заобиколи нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР
да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не
същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени
процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
5
начин е формиран ГПР.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно
(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно
противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи
във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена
и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл. 5, ал.5 от Договора е посочена
общата стойност за плащанията, но в тази величина не са включени таксите
по чл. 9 от договора. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в
договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата
величина в края на заемния период.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в
процесния договор е налице несъответствие между действителния и
отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се
приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Изясни се и че в изпълнение на задълженията си по кредитното
правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 749,98
лева за заплащане на такса за услугата динамично плащане, и сумата в размер
на 524,92 лева за заплащане на такса за услугата бързо разглеждане. Предвид
установената недействителност на договора за кредит, то същите се явяват
6
недължимо платени. Предвид изложеното предявеният иск се явява
основателен, като следва ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата в общ размер на 1274,90 лева, представляваща заплатена от ищеца на
ответника суми при начална липса на основание.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1
ГПК има ищецът. Доказателство за извършени такива са представени за
заплатена държавна такса в размер на 50,99 лева.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално
представителство от един адвокат в размер на 319,24 лева по чл. 38 ЗАдв.
съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. М..
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД „Би Енд Джи
Кредит“ ООД, ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Р. В. С., ЕГН: **********,
сумата в размер на 1274,90 лева /хиляда двеста седемдесет и четири лева и
деветдесет стотинки/, представляваща получена от ответника сума по
недействителен Договор за кредит ** г., сключен между страните, при
начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 11.01.2022 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „Би Енд Джи Кредит“ ООД,
ЕИК: *********, ДА ЗАПЛАТИ на Р. В. С., ЕГН: **********, сумата в
размер на 50,99 лева /петдесет лева и деветдесет и девет стотинки/,
представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Би Енд Джи Кредит“ ООД, ЕИК: *********, на основание
чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., ДА ЗАПЛАТИ на адвокат Д. В.М., АК – **,
със служебен адрес: гр. **, бул.**, сумата в размер на 319,24 лева /триста и
деветнадесет лева и двадесет и четири стотинки/, представляваща адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Р. В. С., ЕГН:
**********, в производството по настоящото гр.д. № 385/2022 г. на Районен
7
съд Пловдив.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____/п/__________________
8