№ 676
гр. София, 25.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-III-Б, в закрито заседание на
двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20211100511325 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК.
Образувано е по жалба от 05.08.2021 год. на длъжницата А.В. Д. срещу постановление
от 22.07.2021 год., по изпълнително дело №20218510401781 по описа на частен съдебен
изпълнител М.П., с рег.№851 на КЧСИ, с което е отказано намаляване на размера на
направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателката поддържа, че Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения определяла долния праг на възнагражденията, а пределът му се оставял на
свободната воля на договарящите се, но с оглед предотвратяване на недобросъвестни
практики и охраняване на правата и задължената за разноските по делото страна
законодателят бил въвел коректива по чл. 78, ал. 5 ГПК. Законовите критерии при
проверката за наличието на прекомерност били относителни – действителна фактическа и
правна сложност на делото, което означавало, че преценката във всеки случай била
конкретна. Процесното изпълнително дело не се отличавало нито с фактическа, нито с
правна сложност, доколкото се отнасяло до еднократно парично вземане в размер на 500 лв.
и в срока за доброволно изпълнение длъжниците били превели изцяло посочените суми,
като освен подаването на молбата за образуване на изпълнителното производство,
взискателят не бил извършил никакви други действия. В този смисъл претендираното от
взискателя адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС било прекомерно и
следвало да бъде намалено до минимално предвиденото такова от 200 лв. или 240 лв. с ДДС,
съгласно чл. 10, т. 1 от наредбата. Следвало да се има предвид, че длъжникът не отговарял
1
за разноските на взискателя, направени за изпълнителни способи, които не били приложени.
Взискателят В.М.В. счита, че жалбата следва да бъде оставена без уважение. Размерът
на адвокатското възнаграждение бил определен на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА
вр. с чл. 10, т. 1 и 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. В изпълнителното дело било осъществено и процесуално представителство
на взискателя – получаване на съобщения, осъществяване на справки на място и по
телефона, подаване на молби, изготвяне на възражение във връзка с подадената от
длъжницата жалба, посочване на изпълнителен способ. В този смисъл адвокатското
възнаграждение не било прекомерно.
В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният съдебен изпълнител заявява, че жалбата е
процесуално допустима, но се явява неоснователна. С молбата за образуване на
изпълнителното производство взискателят бил претендирал адвокатско възнаграждение в
размер на 480 лв. с ДДС. На длъжницата била изпратена покана за доброволно изпълнение и
за сумата от 240 лв. /половината от разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение/.
Съгласно чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения минималното възнаграждение за образуване на изпълнително производство
било 200 лв., а според чл. 10, т. 2 от Наредбата, минималното възнаграждение за
процесуално представителство, защита и съдействие на страната по изпълнителното дело в
частност възлизало на 200 лв. Т.е. общият минимален размер на възнаграждението бил 400
лв., с ДДС – 480 лв. /тъй като адвокатското дружество било регистрирано по ЗДДС/ и
разноските на взискателя не можело да бъдат определяни под този размер. В случая двамата
длъжници дължали разделно и поравно както сумата по изпълнителния лист, така и
разноските по изпълнителното дело за адвокатско възнаграждение, като дължимата от А.Д.
част от последните била в размер на 240 лв.
Софийският градски съд, след като взе предвид доводите на страните и мотивите на
частния съдебен изпълнител и прецени данните по делото, приема за установено следното от
фактическа страна:
Изпълнително дело №20218510401781 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с
рег.№851 на КЧСИ, е било образувано по молба от 28.06.2021 год. на взискателя В.М.В.,
чрез адв. Д.В. /надлежно упълномощен/, въз основа на изпълнителен лист от 14.06.2021 год.
по гр.дело №738/2017 год. по описа на СРС, ГО, 151 с-в, издаден срещу „В.Б.“ ЕООД и А.В.
Д. за сумата от 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за
осъществена защита в производството пред ВКС. С молбата е поискано налагането на
възбрана върху недвижими имоти и запор на движимо имущество, дялове в търговски
дружества, банкови сметки на длъжниците и техни вземания от трети лица, както и да бъдат
събрани от тях и разноските за възнаграждение на един адковат, оказал безплатна правна
помощ на взискателя на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.
На 13.07.2021 год. на длъжницата А.В. Д. е била надлежно връчена покана за
доброволно изпълнение за заплащане на следните суми: 250 лв. – присъдени разноски,
242.50 лв. – разноски по изпълнителното дело /2.50 лв. – такса за справка в онлайн регистъра
2
на БНБ и 240 лв. – за адвокатско възнаграждение, които няма спор, че представляват 1/2 част
от разноските на взискателя от общо претендираните 480 лв. с ДДС/ и 221.10 лв. – такси по
ТТРЗЧСИ.
Наложен бил запор на вземания на длъжниците по банковите им сметки в търговски
банки, като на 13.07.2021 год. „Банка ДСК“ ЕАД отговорило, че длъжницата А.Д. има
депозитна сметка, която е запорирана.
На 02.07.2021 год. длъжникът „В.Б.“ ЕООД превел по сметка на частния съдебен
изпълнител сумата от 967.90 лв. Впоследствие частният съдебен изпълнител наредил
вдигане на наложените запори върху банковите сметки на длъжниците.
Своевременно – на 22.07.2021 год. длъжницата А.В. Д. е подала молба до съдебния
изпълнител, с която е поискала на основание чл. 78, ал. 5 ГПК да бъде намален поради
прекомерност размерът на разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение /общо
претендиран от двамата длъжници/ до 200 лв. Искането е било оставено без уважение с
обжалваното постановление от 22.07.2021 год., което е било надлежно съобщено на
длъжницата на 03.08.2021 год.
Анализът на така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Жалбата е подадена в двуседмичния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално
легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на съдебния изпълнител /чл. 435,
ал. 2, т. 7 ГПК/, поради което се явява процесуално допустима.
Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което
уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както
за исковия процес във всичките му етапи, така и за изпълнителното производство –
задължението на длъжника за разноски е изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК.
Според последната, разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите,
когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане,
направено след започване на изпълнителното производство и изпълнителните действия
бъдат изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, а според новата т. 3 на
посочената разпоредба /изм. и доп., бр. 86 от 27.10.2017 год./, и когато разноските,
направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са приложени.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от
страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона
за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно
решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г.
ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба
минимален размер.
3
Според приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2013 год., ОСГТК, взискателят прави разноски по образуването на изпълнителното дело,
по осъществяването на изпълнителния способ, постъпленията от който се разпределят, по
осъществяването на други изпълнителни способи, както и разноски за възнаграждение на
един адвокат, от които /при възражение на длъжника или от някой от присъединените
кредитори/ се признава тази част, която съответства на действителната и правна сложност
на изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на
изпълнението на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя
изпълнителния способ; и ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на частен
съдебен изпълнител, комуто може да е възложено да определя изпълнителния способ.
Молбата за образуване на процесното изпълнително дело е била подадена от взискателя
чрез адвокат, за чиято представителна власт са ангажирани надлежни доказателства, както и
такива, че предоставената правна помощ е била договорена като безвъзмездна на основание
чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА. Съобразно разпоредбата на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗА, при безплатна
правна помощ възнаграждението на адвоката се определя от съда, а когато е предоставена в
изпълнителното производство – от съдебния изпълнител.
Изпълнението е образувано от взискателя срещу двамата длъжници за събиране на
вземане по изпълнителния лист в общ размер на 500 лв. /съдебни разноски/. Съобразно чл.
10, т. 1 от Наредба №1 от 09.07.2004 год., минималният размер на възнаграждението за
образуване на изпълнителното дело е 200 лв., съответно 240 лв. с ДДС /доколкото е
установено по делото, че адвокатското дружество, което представлява взискателя, е
регистрирано по ДДС/, а съгласно чл. 10, т. 2 от наредбата, минималният размер на
адвокатското възнаграждение за процесуално представителството, защита и съдействие на
страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични
вземания до 1 000 лв. е 200 лв., като дължимостта на възнаграждението е предпоставено от
осъществяване на процесуална защита, изразяваща се в извършването на действия по
изпълнителното дело, различни от подаване на молба за образуване на изпълнително
производство.
В разглеждания случай е видно от данните по изпълнителното дело, че такива действия
– извън подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело с необходимото
съдържание по чл. 426, ал. 2 ГПК – посочването на начин на изпълнение, иначе би била
нередовна /виж чл. 426, ал. 3 вр. с чл. 129 ГПК, както и разясненията по т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК/, не са
предприемани, а същевременно длъжникът не отговаря за разноските на взискателя,
направени по изпълнителни способи, които не са приложени. В този смисъл настоящият
съдебен състав приема, че длъжницата не следва да носи отговорност за заплащане на
направени от взискателя разноски за възнаграждение по чл. 10, т. 2 от наредбата.
Ето защо обжалваното постановление, с което в тежест на длъжницата А.Д. са
възложени направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение за разликата
над 120 лв. с ДДС /над 1/2 част от разноските на взискателя за адвокатско възнаграждение от
4
240 лв. с ДДС/ следва да бъде отменено.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалбата на длъжницата А.В. Д. постановлението от 22.07.2021 год. по
изпълнително дело №20218510401781 по описа на частен съдебен изпълнител М.П., с рег.
№851 на КЧСИ, с което е отказано намаляване на размера на разноските на взискателя за
адвокатско възнаграждение за разликата над 120 лв. с ДДС /над 1/2 част от разноските на
взискателя за адвокатско възнаграждение от 240 лв. с ДДС/.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5