№ 177
гр. С.З., 07.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Румяна Б. Пенева
Членове:Иванела Ат. Караджова
Трифон Ив. Минчев
при участието на секретаря Стойка Ив. Нанева
като разгледа докладваното от Иванела Ат. Караджова Въззивно търговско
дело № 20225501000178 по описа за 2022 година
Обжалвано е решение №628/29.12.2021 г. по гр.д.№3845/21 г. по описа на
РС-С.З.,с което се отхвърля предявеният от М. К. Р., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С.З., кв. ***, действаща чрез пълномощника си адв.М.В.
М. от АК П., с адрес на кантора и съдебен адрес: гр.П., бул. *** против „Ф.“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. *** иск за
обявяване за нищожен на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД на Договор за
предоставяне на поръчителство № 3853156, сключен между М. К. Р. и „Ф.“
ЕООД, поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 11 и
чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП,
както и прогласяване на неговата недействителност като неоснователен и
недоказан.
Въззивникът М. К. Р. чрез процесуалния си представител в депозираната
въззивна жалба излага доводи за незаконосъобразност на обжалваното
решение.Моли същото да бъде отменено и да се постанови друго по същество
на спора ,с което да се уважат исковите претенции.Претендират се разноски
пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемият „Ф.“ ЕООД, ЕИК *** в писменния отговор излага
1
становище,че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.Моли
същото да бъде потвърдено.Претендира разноски,включително
юрисконсултско възнаграждение.
Постъпила е частна жалба вх.№5794/21.03.22 г. от адв.М.М. в качеството на
пълномощник на М. К. Р.,с която се обжалва определение №588/04.03.22 г.
по гр.д. №3845/21г.,постановено по реда на чл.248 ГПК.
В постъпилия по делото писмен отговор противната страна взема
становище,че обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност намери за установено следното:
Ищцата М. К. Р. твърди в исковата си молба, че била страна по Договор за
заем № 3853156 от 18.06.2020г., сключен с ”И.” АД. Съгласно чл.2 от Договор
за заем № 3853156 трябвало да върне сумата по кредита, която се явявала
сума от 658.06 лева, при сума на получаване 600.00 лева, при ГПР 40.22 %,
годишен лихвен процент - 35.00 %, при срок на кредита от 26 седмици.
Във връзка с чл.4 от Договор за паричен заем № 3853156, сключила Договор
за предоставяне на гаранция № 3853156 с "Ф.” ЕООД, спрямо който договор
следвало да заплати на ответната страна сумата от 277.94 лева, разпределена
на 13 вноски от по 21.38 лева.Счита, че Договор за предоставяне на
поръчителство № 3853156, спрямо който трябвало да върне сумата по
договора за поръчителство в размер на 314.72 лева, бил нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че бил сключен при неспазване
на нормите на чл. 11, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК,
както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, като съображенията й за това били следните:
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че
накърняваното на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то, вр. от
ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той
изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските
и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало
дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този
принцип, била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали
2
приложение - чл.8, ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на
ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни
принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял
отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1, преда.3 от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26.
ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Така сключеният Договор за поръчителство бил нищожен като противоречащ
на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
На следващо място, Договор за поръчителство бил неравноправен по
смисъла на чл.143 от 33П. Същият бил във вреда на потребителя и не
отговарял на изискванията за добросъвестност и справедливост, и водел до
неравновесие в правата на страните, като по този начин бил в ущърб на
ищцата като потребител /чл.143 ал.1 ЗЗП/. Посоченият по-горе Договор за
поръчителство не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора - чл.143, ал.2, т.19 ЗЗП.
В допълнение, Договор за поръчителство бил нищожен като противоречащ на
добрите нрави и принципа на съразмерността, тъй като сумата, която се
претендирала чрез него в размер на 277.94 лева, била в размер на почти
половината от размера на отпуснатия кредит от 600.00 лева. По този начин
безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.
Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване
на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането
на сумата, предвидена в Договора за поръчителство в размер на 277.94 лева,
изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.
Наред с това Договор за поръчителство бил нищожен и поради това, че
чрез включване на възнаграждението по него към сумата, дължима по
Договора за паричен заем, щяла да се наруши разпоредбата на чл. 19 ал.4 от
3ПК, тъй като сумата, която се претендирала чрез него за гарант, не била
включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР в размер на
3
40.22 %, както и лихвен процент в размер на 35.00 %, чрез включването на
възнаграждението, предвидено по Договор за предоставяне на
гарант/поръчителство към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха
нараснали двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в
заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по
обслужването на кредита. Съгласно чл.19, ал.1 от 3ПК, ГПР по кредата
изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Не бил установен механизмът, по който бил изчислен този процент и
по-конкретно какви други разходи освен възнаградителна лихва били
включени в него. Също така, предвидената сума в договора за гарант била
скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде
включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите
съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Налице било заобикаляне на разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща поръчителство се
нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с ПМС № 426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез
заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно
обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към договорената
възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за заплащане на
поръчителство в посочения потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на
ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните,
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1
и ал.2, т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение
по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които
можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл.143 и сл. 33П. В тази насока била последователната и
4
непротиворечива практика на съдилищата в страната.
Същевременно - посочването на по-нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и
следвало да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означавало, че Договорът за поръчителство бил неравноправен по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО /Решение №
1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Също така имало и нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на 33П.
Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били
договорни клаузи, които не били индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създавали в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. В Директива 93/13/ЕИО било регламентирано, че не се считала
за индивидуално уговорена клауза, която била съставена предварително, и
следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание, каквато безспорно била клаузата на чл.4 от Договора за паричен
заем, въз основа на която бил сключен и Договорът за поръчителство. В тази
насока била и практиката на Съда на Европейския съюз - Решение по дело С-
618/10, Решение по дело С-415/11 и цитираната в него практика.
На следващо място, възможността за събиране от потребителя на такси и
комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, била
регламентирана в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК (нов - ДВ. бр.35 от 2014
г., в сила от 23.07.2014 г.). Законът не допускал кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита - чл.10а, ад.2 ЗПК. От разпоредбата на чл.10а от ЗПК
следвало, че чрез включване на възнаграждението по Договора за
поръчителство към сумата, дължима по Договора за паричен заем в размер на
277.94 лева, ще се доведе до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.4 от
ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите, и били в явно
противоречие с чл.10а от ЗПК.
Въз основа на гореизложеното, моли съда да приеме, че Договор за
5
предоставяне на поръчителство № 3853156, сключен между нея и „Ф.“ ЕООД,
бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че бил сключен
при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от
ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде
прогласена.
Моли съда да осъди ответната страна да заплати и направените в
настоящото производство разноски.
В едномесечния срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника „Ф.“ ЕООД, в който считат така предявените искове за
процесуално допустими, но изцяло неоснователни, поради което ги
оспорват.Твърденията за недействителност на договора за поръчителство
били неоснователни.Ответното дружество било вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.За ЗКИ, с
основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие.
Именно в това си качество - на търговец, Дружеството следвало да получава
съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка
(поръчителство), с цел гарантиране изпълнението на всички парични
задължения на Потребителя, възникнали съгласно Договор за паричен заем. С
оглед на изложеното следвало да се преценяват приложимите към това
правоотношение законови разпоредби, а именно тези на Търговския закон.
Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по
договора за паричен заем, сключен с „И.“ АД, с което да избегне
неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на
задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора
поради неизпълнението) потърсила услугите на Дружеството да
поръчителства за изпълнение на задълженията му по Договор за паричен
заем.
Именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за
обезпечаване на вземанията по Договора за паричен заем породило
сключването на Договора за предоставяне на поръчителство, а Дружеството
сключило Договора поради възможността да получи възнаграждение за
предоставената услуга. С оглед на това счита за неоснователно твърдението,
че Договорът между ищцовата страна и „Ф.“ ЕООД бил лишен от правно
основание.
6
Твърдението, че договорът за поръчителство бил сключен в противоречие
на добрите нрави, било неоснователно и поради това, че в българското
действащо право, в отношенията между правните субекти действал
принципът на свободно договаряне (чл. 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип
всеки бил свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желаел, с
когото желаел и след като сам определял и се съгласявал със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности,
включени в понятието свободно договаряне, трябвало да бъдат обезпечени от
правния ред, тъй като те съставлявали кръга на т. нар. волева автономия,
която се предоставяла на индивида за свободна инициатива. Добрите нрави
били критерии за норми за поведение, които се установявали в обществото,
поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение
ги приемали и се съобразявали с тях. Добрите нрави били критерии там,
където обществените отношения не били уредени с императивни правни
норми. Добрите нрави били морални норми, на които законът придавал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване била
приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Понятието
„добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД била обща правна
категория, приложима към конкретни граждански и търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения.
Не считат, че престациите били явно нееквивалентни, тъй като с Договора
за предоставяне на поръчителство поели задължение, което изпълнявали,
сключвайки Рамковия договор за поръчителство. Ответното дружество,
задължавайки се да отговаря солидарно с цялото си имущество за
задълженията на заемателя (и то за размер на дълга, който бил много над
уговореното възнаграждение по Договора), не получавал нещо в повече от
това, което предоставял, а дори напротив. Длъжникът, срещу възнаграждение
в неголям размер, получавал сигурност, че ако не изпълни в срок
задълженията към Заемателя, последният ще ангажира отговорността на
Поръчителя. От своя страна, поръчителството се простирало върху всички
последици от неизпълнението на главното задължение, включително и
разноските по събиране на вземането, с оглед на което престациите можели да
бъдат разглеждани като нееквивалентни, но не в полза на ищцовата страна, а
в полза на Поръчителя, чиято отговорност можела да бъде ангажирана в
7
размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение. Дължимото им се
възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство било
определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го
считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора.
С предоставеното поръчителство, ответното дружество - „Ф.“ ЕООД,
извършвало възмездна услуга в полза на Заемодателя. Видно било и от
Договора за паричен заем и по-точно от чл. 4 от същия, Заемодателят не бил
поставил изискване към Заемателя да обезпечи вземането по договора
единствено чрез сключване на договор с дружество- поръчител, каквито
твърдения били наведени в исковата молба. Дори напротив, действайки
добросъвестно и отчитайки индивидуалните предпочитания и възможности
на всеки заемател, заемодателят му предоставил възможност да избере един
от три възможни начина за обезпечаване на договора, а ако преценял да не
изпълни задълженията си, отговорността на заемателя би била реализирана по
общия ред.
Следвало да се има предвид, че договорът за поръчителство бил сключен
само и единствено поради възлагането от ищцовата страна и то само при
условие, че щели да получат уговореното възнаграждение. Дружеството,
изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, нямало интерес да сключва
безвъзмездни сделки. Не следвало да се забравя, че предоставянето на
гаранционни сделки било от основния предмет на дружеството, поради което
не можело да си позволят да ги извършват безвъзмездно. Никой търговец не
можел да предоставя стока или услуга без да очаква приход, защото
търговската дейност по дефиниция се извършвала, за да получи търговецът
печалба.
Изключително важно било да се уточни, че искането на ищеца за обявяване
на нищожност на Договора за предоставяне на поръчителство на основание
чл. 143, ал.2, т.19 ЗЗП във връзка с неспазване на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК
било напълно неотносимо към процесния договор, поради факта, че
разпоредбата на чл. 11 ЗПК и последниците от неприлагането й били
относими единствено и само за договори за потребителски кредит, какъвто
процесният договор категорично не бил.В чл. 1-4 от Закона за
потребителския кредит ясно били посочени за кои лица се прилагал
цитираният закон и по отношение на какви договори за кредит. В тази връзка
8
следвало още веднъж да се уточни, че договорът за предоставяне на
поръчителство не се регулирал от ЗПК, а от ТЗ и в тази връзка всякакви
твърдения за нищожност на основание ЗПК били напълно ирелевантни.
С оглед на гореизложеното, молят съда да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове от
страна на М. К. Р.. Молят, в тяхна полза да бъдат присъдени сторените в
настоящото производство разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и
възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360.00 лева.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност , намира за установено следното:
По делото безспорно е установено, че на 18.06.2020 г. е сключен договор за
паричен заем между „И.“ Ад гр. С. и ищеца М. К. Р., с който заемодателят е
предоставил на ищцата заемна сума в размер на 600 лв. със срок на заема 26
седмици.На същата дата е сключен договор за предоставяне на поръчителство
между „ Ф.“ ЕООД гр. С. и ищцата М. К. Р., като потребителят /ищцата/
дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 277.94 лв., платимо
разсрочено на вноски, които са дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „И.“ АД.
Представеният по делото договор за заем, неоспорен от ищцата, установява
възникналото заемно правоотношение между страните по делото и
получаване на отпуснатата в заем сума.
В случая ищцата претендира нищожност на договора за предоставяне на
поръчителство, обезпечаващ сключения с нея договор за заем.
Договорът за предоставяне на поръчителство има за цел да обезщети
вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът
би могъл да претърпи, при неплатежоспособност и липса на обезпечение,
което влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към
доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване на заетите
средства, съответна на получените гаранции. Освен това договорът води до
значително оскъпяване на ползвания заем като утежнява финансовото
състояние на длъжника. На следващо място, обвързването на възможността за
отпускане на заем с договор за предоставяне на поръчителство на практика
прехвърля върху кредитополучателят финансовата тежест за изпълнение на
9
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на кандидатстващите за заем, за което на кредитора не
се дължат такси по силата на чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК. Изложеното налага
извода, че претендираното вземане за възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство, се основава на неравноправна за потребителя
клауза, която се явява нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Настоящата инстанция намира, че процесният договор за паричен заем
попада в приложното поле на потребителската защита, тъй като заемателят е
физическо лице по заема, който не е предназначен за търговска или
професионална дейност и е потребител на финансова услуга по см. на § 13, т.
12 от ДР на ЗЗП.
Преценката за накърняване на добрите нрави следва да се извършва за
всеки конкретен случай, като следва да се има предвид, че няма задължителна
за съдилищата практика по този въпрос. Съдебната практика за нищожност
на договорите поради накърняване на добрите нрави приема, че "добри
нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е обща правна категория,
приложима по конкретни граждански, респективно търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения, понятие свързано с относително определени правни норми,
при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на
страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да
прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие,
което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане
на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически по-слабия
субект реализира свръх печалби.
Клаузата от договора за поръчителство, предвиждаща задължение за
длъжника за плащане на възнаграждение на поръчителя, е недействителна на
основание чл.146 ЗЗП, т.к. представлява уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.З-то от ЗЗД
е налице именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично
10
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на
принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.Поради
накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.З
от ЗЗД се е достига до значителна не еквивалентност на насрещните
престации по договорното съглашение. Когато е налице явна не
еквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения.
В настоящият случай, такава не еквивалентност между престациите е
налице, тъй като сумата ,която се претендира чрез него е в размер на 277.94
лева и съставлява допълнителна сума, която е в размер на 1/2 от сумата на
отпуснатия кредит от 600.00 лева. По този начин безспорно се нарушава
принципа на добросъвестност и справедливост. Отделно от това, тази сума от
277.94 лева, се заплаща без ищцата да получава нищо насреща, напротив
същата е принудена да сключи Договор за предоставяне на поръчителство и
то с предварително избрано от заемателя дружество, „Ф.“ ЕООД, за да й бъде
отпуснат заем. т.е чрез Договор за предоставяне на поръчителство се стига
единствено и само до увеличаване на дължимата сума с над 50%, без каквато
и да е насрещна престация.
Съглано чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
§1, т.1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с Договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Така
уговореното възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство №
11
3853156 по своята същност представлява разход по кредита, който е бил
известен и е следвало да бъде включен в ГПР.
Със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, като в договора за поръчителство се уговоря
възнаграждение, което в последствие ще бъде разпределено като печалба на
"И." АД. С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на
договора за кредит, сключен с "И." АД, доколкото плащайки задължението на
потребителя в полза на "И." АД кредиторът плаща вземането си сам на себе
си. Със сключването на договор за поръчителство се цели едно допълнително
оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал.4 ЗПК, което от своя страна води
до недействителност на договора за поръчителство.
Настоящата инстанция намира,че Договорът за предоставяне на
поръчителство № 3853156, сключен с „Ф.“ ЕООД, е недействителен на
основание чл.143 ал.1 и ал.2 т.19 от ЗЗП. Същият е във вреда на потребителя
и не отговаря на изискванията за добросъвестност и справедливост и води до
неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на ищцата
като потребител / чл.143 ал.1 ЗЗП / .
С оглед установеното по делото съдът счита,че исковата претенция е
основателна и следва да бъде уважена,а първоинстанционното решение
следва да се отмени.В полза на въззивницата следва да се присъдят сторените
пред двете съдебни инстанции разноски.
С оглед постановения резултат съдът намира,че въззивниът няма правен
интерес от депозираната частна жалба,поради което не се дължи произнасяне
по нея.
Водим от горното,съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №628/29.12.2021 г. по гр.д.№3845/21 г. по описа на РС-
С.З. като ПОСТАНОВЯВА :
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН ,сключения между М. К. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. С.З., кв. ***, действаща чрез
12
пълномощника си адв.М.В. М. от АК П., с адрес на кантора и съдебен адрес:
гр.П., бул. *** и „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ж.к. *** Договор за предоставяне на поръчителство № 3853156 от
18.06.20 г. на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, ЕИК ***, СЪС СЕДАЛИЩЕ И АДРЕС НА
УПРАВЛЕНИЕ: ГР. С., ж.к. *** да заплати на М. К. Р., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С.З., кв. ***, действаща чрез пълномощника си адв.М.В.
М. от АК П., с адрес на кантора и съдебен адрес: гр.П., бул. *** направените
разноски по делото за двете съдебни инстанции в размер на 690 лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13