Решение по дело №111/2024 на Административен съд - Ловеч

Производството е по реда на чл. 39, ал. 1 от Закона за защита на личните данни /ЗЗЛД/ във връзка с чл. 145 и сл. от АПК.

Административното дело е образувано по жалба на адв. И. С. М., съдебен адрес: [населено място], [улица], оф. 5, срещу мълчалив отказ на директора на Държавна психиатрична болница [населено място] по депозирано заявление за изтриване на лични данни по чл. 17 от Регламент /ЕС/ 2016/679 с вх. № 435/02.02.2024 г.

Жалбата е подадена чрез ответния административен орган, който я е изпратил ведно с административната преписка, видно от която с писмо с изх. № 191 от 22.02.2024 г. директорът на Държавна психиатрична болница [населено място] е постановил изричен отказ по депозираното от М. заявление за изтриване на лични данни по чл. 17 от Регламент (ЕС) 2016/679 с вх. № 435/02.02.2024 г.

На 08.03.2024 г. в Административен съд - Ловеч е подадена молба с вх. № 813/08.03.2024 г. от адв. Иван Стойчев М. срещу изричен отказ, постановен в писмо с изх. № 191 от 22.02.2024 г. от директора на Държавна психиатрична болница [населено място] /ДПБ Ловеч/.

С молба с вх. № 1400/24.04.2024 г. в АдмС Ловеч жалбоподателят адв. Иван М. е посочил, че търсената от него защита е по реда на чл. 39, ал.1 от Закона за защита на личните данни /ЗЗЛД/, както и че обжалва писмо с изх. № 191/22.02.2024 г., в което директорът на ДПБ [населено място] постановява изричен отказ във връзка с подадено от него заявление с вх. № 435/02.02.2024 г. за изтриване на лични данни – съгласно чл. 17 от Регламент /ЕС/ 2016/679 и чл. 37б, ал.1 от ЗЗЛД.

В жалбата си оспорващият твърди, че обективираното в медицинската документация на болницата /история на заболяването и епикриза/ представляват вписани несъществуващи факти и обстоятелства, несъответстващи на обективната действителност. Попълнените документи не се отнасяли за него, а за мъж на 30 години, тъй като тогава оспорващият бил на 27 години. С оглед на това, със заявление за изтриване на лични данни съгласно чл. 17 от Регламент /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/ЕО оспорващият инициирал административно производство за заличаване на личните му данни – три имена и адрес. В уточняващи молби от 08.03.2024 г. и 24.04.2024 г. се развиват и доводи за допуснато нарушение на административнопроизводствените правила. В заключение се иска да бъде отменен обжалваният отказ и преписката да бъде върната на администратора на лични данни за ново произнасяне.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с адв. Г. от АК Ловеч, като поддържат жалбата и уточненията към нея. От страна на процесуалния представител на оспорващия е направено и искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съобразно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ в размер на 900,00 лв. и 250,00 лв. за явяване в о.с.з.

Ответникът – редовно призован, не се явява и не се представлява в съдебно заседание.

Съдът, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните и след служебната проверка по чл. 168 от АПК на законосъобразността на административния акт, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност. В оспорвания отказ не се съдържат указания за реда и срока, по който може да бъде обжалван, поради което приложение намират правилата за удължаване на сроковете за обжалване по чл. 140, ал. 1 от АПК – до два месеца. Същият е връчен на Иван Стойчев М. на 26.02.2024 г., видно от известието за доставяне на л. 23 от делото. В този смисъл и доколкото жалбата е подадена на 23.02.2024 г. /л. 3/, а уточняващата молба срещу изричния отказ – на 08.03.2024 г., то оспорването е осъществено в рамките на двумесечния преклузивен срок.

Видно от представеното по делото Удостоверение с изх. № ППН-01-1313#1 от 10.12.2024 г. на председателя на Комисията за защита на личните данни /КЗЛД/ /л. 51/, не е установено наличието на висящо или приключило производство пред КЗЛД, инициирано от Иван Стойчев М. срещу директора на Държавна психиатрична болница [населено място].

Предвид изложеното, жалбата е допустима и следва да бъде разгледана.

Жалбата е основателна.

При цялостната проверка на законосъобразността на процесния ИАА, на основание чл. 146 и чл. 168 от АПК съдът намира същият за незаконосъобразен поради противоречие с материалноправните разпоредби на закона и несъответствие с целта на закона – отменителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, които са подробни, ясни и непротиворечиви по между си, поради което съдът ги кредитира, намира за установено от фактическа страна следното:

Оспорващият Иван Стойчев М. подал съгласно чл. 17 от Регламент /ЕС/ 2016/679 заявление за изтриване на личните му данни, съдържащи се в документацията на Държавна психиатрична болница /ДПБ/ [населено място], а именно: три имена и адрес.

Към заявлението са приложени копия от История на заболяването № 19/2001 г. /л. 12/ и Епикриза КОД: 300/15.01.2001 г. /л. 13/.

Във връзка с постъпилото заявление от директора на ДПБ [населено място] бил издаден отказ, обективиран в писмо с изх. № 191 от 22.02.2024 г. /л. 9-10/. В отказа са изложени мотиви, изразяващи се в цитиране на разпоредбите на § 1, т. 1 от ДР на Закона за здравето /ЗЗ/ и чл. 27, ал. 1 от ЗЗ, както и общо позоваване на Наредба № 1 от 27.02.2013 г. за предоставяне на медико-статистическа информация и на информация за медицинската дейност на лечебните заведения, издадена от министъра на здравеопазването, както и Наредба № 24 от 07.07.2004 г. Като основен довод за издаването на акта се сочи, че съобразно чл. 29, ал. 3 от Вътрешните правила на ДПБ [населено място] за набирането, съхранението и използването на лични данни и Номенклатурата за съхраняване на медицинска документация, приета и утвърдена съгласно Наредбата за реда за организирането, обработването, експертизата, съхраняването и използването на документите в учрежденските архиви на държавните и общинските институции, приета с ПМС № 41 от 18.02.2009 г., психиатричните досиета и историята на заболяване на пациентите се съхранява за срок от 25 години.

От правна страна съдът приема следното:

Не се спори между страните, а и се установява от трудов договор № РД-15-34/12.01.2024 г. /на л. 36-38 от делото/, че издателят на обжалвания в настоящото производство отказ – д-р Людмил Тумбев е заемал длъжността директор на ДПБ [населено място]. Ето защо съдът намира, че същият разполага с компетентност да издаде отказ от вида на процесния, като липсва отменително основание по чл. 146, т. 1 от АПК.

Обжалваният административен акт съдържа необходимите реквизити, съгласно изискването на чл. 59, ал. 2, във вр. с чл. 146, т. 2 от АПК. Доколко същите са съответни на приложимия материален закон подлежи на преценка при изследване на материалната законосъобразност на отказа.

Не се установяват съществени нарушения на административнопроизводствените правила по чл. 146, т. 3 от АПК. Следва да се посочи, че не всяко нарушение, а само съществено нарушение на административнопроизводствените правила е основание за отмяна по чл. 146, т. 3 от АПК.

Съдът намира, че постановеният отказ е издаден в нарушение на приложимите материалноправни разпоредби, а от там и в нарушение на целта на закона.

Общият регламент относно защитата на данните Регламент /ЕС/ 2016/679, наред със ЗЗЛД, определят правилата за защита на основните права, свободи и интереси на физическите лица във връзка с обработването на личните им данни и по-специално правото на защита на личните данни.

Регламент /ЕС/ 2016/679 въвежда редица изменения при обработването и защитата на личните данни. Едно от съществените по отношение на правата на гражданите е по-подробното регламентиране на правото на изтриване /или правото „да бъдеш забравен”/. Това право дава възможност, когато субектът на данни не желае данните му да бъдат обработвани и не съществуват легални основания за тяхното съхранение, те да бъдат заличавани.

По отношение на правото „да бъдеш забравен”, следва да се спомене решението на Съда нa Европейския съюз по казуса GoogleSpain /C-131-12/, произнесено през май 2014г., насочено към изясняване на няколко важни въпроса, свързани с правото на субектите на лични данни да бъдат забравени, обективирано първо в отменената Директива 95/46/ЕО. В него Съдът решава, че с оглед на основната цел на Директива 95/46/ЕС, а именно да се осигури ефективна защита на основните права и свободи на физическите лица, и в частност на правото им на личен живот, тълкуването на разпоредбата, свързана с приложимостта на правото на ЕС, не може да бъде ограничително.

Правото „да бъдеш забравен” е доразвито в чл. 17 от Регламент /ЕС/ 2016/679, създавайки високо ниво на защита на личните данни. Съгласно § 1 на въпросната разпоредба, субектът на данни може да поиска, а администраторът е длъжен да изтрие без ненужно забавяне конкретните лични данни. Горната възможност би могла да бъде осъществена единствено при наличието на следните основания: личните данни повече не са необходими за целите, за които са били събрани или обработвани по друг начин; субектът на данните оттегля своето съгласие, върху което се основава обработването на данните; субектът на данни възразява срещу обработването и няма преимуществено законово основание за продължаване на обработването; личните данни са били обработвани незаконосъобразно; личните данни трябва да бъдат изтрити с цел спазването на правно задължение по правото на Съюза или правото на държава членка, което се прилага спрямо администратора; личните данни са били събрани във връзка с предлагането на услуги на информационното общество на дете.

Налице са и редица ситуации, в които администраторът има възможност да откаже да изтрие данните, а именно когато обработването на конкретните данни има за цел: да упражнява правото на свобода на изразяване и информация; да изпълнява правно задължение или да изпълнява задача от обществен интерес или упражняване на публична власт; за целите на общественото здраве; архивиране за цели в обществен интерес, научноизследователски исторически изследвания или статистически цели; или установяване, упражняване или защитата на правни претенции.

Предвид горното, правото „да бъдеш забравен” не е абсолютно право. Всеки субект на данни може да се възползва от него единствено при наличие на конкретно основание. В настоящия случай обаче, обжалваният изричен отказ не е обоснован с нито едно от основанията, обуславящи възможността на администратора на лични данни да откаже да изтрие данните, така както е посочено в чл. 17, § 3 от Регламент /ЕС/ 2016/679. Недопустимо е в съдебното производство съдът с решението си да аргументира обжалвания индивидуален административен акт или да извлича основанията, обуславящи възможността на администратора на лични данни да откаже да изтрие данните, така както е посочено в чл. 17, § 3 от Регламент /ЕС/ 2016/679 по тълкувателен път. Отделно, в процесния отказ не е обосновано дали личните данни все още са необходими за целите, за които са били събрани или обработвани.

Законът за защита на личните данни урежда защитата на правата на физическите лица при обработване на личните им данни. Целта на закона е гарантиране на неприкосновеността на личността и личния живот, чрез осигуряване на защита на физическите лица при неправомерно обработване на свързаните с тях лични данни. Според легалното определение на чл. 4, т. 1 от Регламент /ЕС/ 2016/679, „лични данни“ означава всяка информация, свързана с идентифицирано физическо лице или физическо лице, което може да бъде идентифицирано /“субект на данни“/; физическо лице, което може да бъде идентифицирано, е лице, което може да бъде идентифицирано, пряко или непряко, по-специално чрез идентификатор като име, идентификационен номер, данни за местонахождение, онлайн идентификатор или по един или повече признаци, специфични за физическата, физиологичната, генетичната, психическата, умствената, икономическата, културната или социална идентичност на това физическо лице. По смисъла на чл. 4, т. 2 от Регламент /ЕС/ 2016/679 „обработване“ означава всяка операция или съвкупност от операции, извършвана с лични данни или набор от лични данни чрез автоматични или други средства като събиране, записване, организиране, структуриране, съхранение, адаптиране или промяна, извличане, консултиране, употреба, разкриване чрез предаване, разпространяване по друг начин, по който данните стават достъпни, подреждане или комбиниране, ограничаване, изтриване или унищожаване.

Обработването на лични данни от администратор е законосъобразно, когато е налице някое от правните основания, изброени в чл. 6, § 1 от Регламент /ЕС/ 2016/679, като всички те са алтернативни, равнопоставени и не са изброени в йерархична зависимост и наличието на което и да е от тях прави обработването законосъобразно.

В разглеждания случай, ответникът не е представил доказателства за наличието на приложими към разглеждания случай условия по смисъла на чл. 6, § 1 от Регламент /ЕС/ 2016/679, а именно: субектът на данни да е дал съгласие за обработване на личните му данни за една или повече конкретни цели; обработването да е необходимо за предприемането на стъпки по искане на субекта на данните преди сключване на договор; обработването да е необходимо за спазването на законово задължение, което се прилага спрямо администратора на лични данни. Липсват доказателства за дадено съгласие на Маринов за обработване на личните му данни по смисъла на чл. 4, § 1, т. 11 от Регламент /ЕС/ 2016/679 /„съгласие на субекта на данните“ означава всяко свободно изразено, конкретно, информирано и недвусмислено указание за волята на субекта на данните, посредством изявление или ясно потвърждаващо действие, което изразява съгласието му свързаните с него лични данни да бъдат обработени/, съобразно разпоредбата на чл. 7, § 1 от Регламента, и свързаното с тази разпоредба съображение 42.

Съгласно чл. 3, ал. 2 от Наредба № 1 от 27.02.2013 г. за предоставяне на медико-статистическа информация и на информация за медицинската дейност на лечебните заведения, при предоставяне на информацията за нуждите на Наредбата, личните данни на лицата се заличават.

Безсъмнено обработването на личните данни на оспорващия, съдържащи се в История на заболяването № 19/2001 г. /л. 12/ и в Епикриза КОД: 300/15.01.2001 г. от ДПБ [населено място] /л. 13/, е извършено без да има съгласие на лицето за това обработване, което съгласие да е удостоверено с негов подпис – нито към датата на изготвянето им, нито впоследствие /след приемането на Регламент /ЕС/ 2016/679/. Както вече се посочи, не е обосновано от администратора дали личните данни все още са необходими за целите, за които са били събрани или обработвани. Отделно, чрез подаването на заявлението за заличаване, лицето на практика е възразило срещу обработването на личните му данни по см. на чл. 17, § 1, б. „в“, вр. чл. 21 от Регламент /ЕС/ 2016/679.

Следва да бъде отбелязано, че в случая заличаване на личните данни не следва да се приравнява на унищожаване на документите, в които се съдържат същите, а да се съобрази отправеното до лечебното заведение заявление за изтриване чрез заличаване на идентифициращите белези на лицето – три имена и адрес. Маринов е поискал заличаване на личните му данни – три имена и адрес, съдържащи се в документацията на болницата /л. 11/, а не унищожаване на медицинската документация, по отношение на която е относима Номенклатурата за съхраняване на медицинска документация, каквито мотиви е изложил органът в обжалвания изричен отказ. Обработването на личните данни на лицето може да се изразява не само в съхраняване на хартиен носител на създадената от лечебното заведение медицинска документация, но и например в използване в други информационни масиви на болницата.

Като съобрази горецитираните материалноправни разпоредби, на плоскостта на настоящия случай, съдът намира, че ответникът няма нормативно основание да откаже заличаване на личните данни на лицето от установените документи – История на заболяването № 19/2001 г. и Епикриза КОД: 300/15.01.2001 г., приложени към заявление с вх. № 435/02.02.2024 г. чрез премахване на идентифициращите признаци на лицето – три имена и адрес.

За пълнота следва да се посочи, че към настоящия момент е изтекъл и срокът, предписан за съхранението на документите, съдържащи процесните данни, посочен в обжалвания отказ /л. 10/.

Въпреки че не се отразява на изхода на делото, съдът следва да посочи, че намира за неоснователни доводите на оспорващия относно погрешно посочената възраст на лицето в медицинската документация. Видно от същата е отразено, че се касае за мъж на 30 години и доколкото, както и самият Маринов твърди, по това време е бил на 27 г., то съдът намира, че посочената в тези документи възраст е по-скоро приблизителна и не обуславя незаконосъобразност на обработването на процесните лични данни само на това основание.

По изложените съображения, настоящият състав на АдмС Ловеч намира, че обжалваният отказ е валиден административен акт, издаден при спазване на специалните административнопроизводствени правила, и изискванията за форма, но в противоречие с материалния закон и в несъответствие с неговата цел. Поради изложеното, оспорването на Иван Стойчев Маринов следва да бъде уважено и отказът, постановен в писмо с изх. № 191 от 22.02.2024 г. от директора на Държавна психиатрична болница [населено място] следва да бъде отменен като незаконосъобразен.

Делото следва да се изпрати като преписка за ново произнасяне, като съдът намира, че срокът, в който следва да стане това е едномесечен съобразно правилото на чл. 12, § 3 от Регламент /ЕС/ 2016/679.

При този изход на спора съдът намира искането на процесуалния представител на оспорващия за присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА за основателно, но не в заявения размер.

Видно от приложения по делото договор за правна защита и съдействие /л. 29/, на жалбоподателя е оказана безплатно адвокатска помощ съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 и 3 от ЗА. Обстоятелството, че клиентът е близко лице на адвоката не се нуждае от доказване, тъй като адвокатът сам определя кои лица са от кръга на неговите близки. В този смисъл е и константната съдебна практика - Определение № 6698 от 06.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5926/2016 г., Определение № 12909 от 02.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 10210/2019 г., Определение № 9790 от 25.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13677/2017 г., Определение № 5550 от 12.04.2019 г. на ВАС по адм. д. № 7892/2018 г., Определение № 1576 от 07.02.2017 г. на ВАС по адм. д. № 5755/2015 г., Определение № 10745 от 21.09.2010 г. на ВАС по адм. д. № 11028/2010 г., Определение № 95 от 19.02.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1451/2014 г., II т. о. Поради което и съобразно чл. 38, ал. 2 от ЗА и чл. 143, ал. 1 от АПК, ДПБ [населено място] следва да бъде осъдена да заплати на адв. Г. сумата от 100,00 лв., като съображенията за това са следните:

На първо място, съдът намира, че заявените в о.с.з. размери на адвокатски възнаграждения за сумите от 900,00 лв., плюс 250,00 лв. за явяване в о.с.з., са прекомерни. В светлината на решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С438/22 съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./ въпреки задължителния ѝ характер, който ѝ придава национална правна уредба, поради което при преценка на фактическата и правна сложност на казуса съдът може да присъди, респ. определи в хипотезата на чл. 38 от ЗА, адвокатско възнаграждение в по-нисък размер. В конкретния случай, преценявайки фактическата и правна сложност на делото заявените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38 от ЗА като прекомерни следва да бъдат редуцирани до 100,00 лв. Съобразявайки § 1а, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./, съдът намира, че по делото са проведени три открити съдебни заседания, в които упълномощеният от жалбоподателя адвокат се е явил, но по делото не са извършвани процесуални действия, които да се отличават с особена сложност, не са разпитвани свидетели, не е изслушвана експертиза и пр. Следва да се съобрази, че както първоначалната жалба до съда /л. 3/, така и уточнителните молби по делото /л. 14, л. 21/ са изготвени и подадени лично от оспорващия – адв. Маринов, който също е юрист. Адв. Г. е депозирал единствено писмена защита в о.с.з. от 06.11.2024 г. /л. 41/, която е от 1 страница, от части преповтаря доводите в жалбата на Маринов и не съдържа съществени доводи. От друга страна, съдът съобрази и че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, доколкото освен гореизложеното, по отношение на настоящото дело не се прилага и коригиращ коефициент за увеличаване съобразно Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висшия съдебен съвет.

По отношение на възнаграждението за явяване в о.с.з. в размер на 250,00 лв. съдът намира за необходимо да посочи, че в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г./ не е предвидено увеличаване на размера на адвокатското възнаграждение при явяване в повече от две съдебни заседания по административни дела, каквото е заложено в разпоредбите на чл. 7, ал. 9 и чл. 14, ал. 2 от същата наредба, които се отнасят съответно за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела и по наказателни или административнонаказателни дела, и с оглед на това са неприложими в настоящото административно дело.

По делото от страна на жалбоподателя е внесена държавна такса в размер на 10,00 лв., видно от платежния документ на л. 8 от делото, но доколкото тези разноски не са заявени от оспорващия и неговия процесуален представител за възстановяване нито в жалбата, нито в съдебно заседание, нито в другите подадени молби в хода на съдебното производство, то съдът не може да се произнесе в повече от поисканото от страната. Претенцията за разноски, макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има относителна самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна последица, по която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само след като бъде надлежно сезиран.

Воден от горните мотиви и на основание чл. 172, ал. 2, чл. 173, ал. 2, чл. 174 и чл. 143, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, Ловешки административен съд, трети административен състав,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на Иван Стойчев Маринов, съдебен адрес: [населено място], [улица], оф. 5, изричен отказ, постановен в писмо с изх. № 191 от 22.02.2024 г. от директора на Държавна психиатрична болница [населено място].

ИЗПРАЩА делото като преписка на Държавна психиатрична болница [населено място] за заличаване на личните данни /три имена и адрес/ на Иван Стойчев Маринов от медицинската документация на лечебното заведение – История на заболяването № 19/2001 г. и Епикриза КОД: 300/15.01.2001 г., приложени към заявление с вх. № 435/02.02.2024 г. чрез премахване на идентифициращите признаци на лицето – три имена и адрес.

ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 12, § 3 от Регламент /ЕС/ 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година едномесечен срок за изпълнение на съдебното решение.

ОСЪЖДА Държавна психиатрична болница [населено място], с адрес: [населено място], ул. „Княз Александър I Батенберг“ № 22, да заплати на адв. Георги Валентинов Георгиев от АК Ловеч сумата от 100,00 лв. /сто/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно предоставената правна помощ на жалбоподателя Иван Стойчев Маринов.

Решението подлежи на обжалване чрез АдмС Ловеч пред ВАС на РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.

Препис от решението да се изпрати на страните по делото.