Решение по дело №1087/2025 на Административен съд - Варна

 

Производството е по реда на чл. 145 от АПК, вр. чл. 118 ал. 2 от КСО.

Образувано е по жалба на Х. Я. П., [ЕГН], гр. Варна, чрез пълномощник – адв. В. Д., срещу Решение № 2153-03-75/24.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Варна, с което е отхвърлена жалбата й против Разпореждане № 031-00-99-3/19.03.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Варна, с което й е отказано отпускане на обезщетение за безработица.

В жалбата по подробно изложени съображение се поддържа, че решението е незаконосъобразно, като постановено при съществени процесуални нарушения и в противоречие с материалноправни разпоредби на КСО и Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета. Оспорва се изводът на ответника, че българската институция не е компетентна да изплати парично обезщетение за безработица на жалбоподателката, тъй като България не е държавата на обичайното й пребиваване. В тази връзка счита, че неправилно е тълкуван и приложен чл. 65 § 2 и § 5 от Регламент № 883/2004 г., както и терминът „пребиваване“, което е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица. Сочи се, че като критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговия център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа цялостна оценка на наличната информация на релевантните факти като счита, че в случая такава не е извършена. Поддържа се, че държавата, в която е осъществявала дейност жалбоподателката като наето лице, е Швейцария, но нейната държава на постоянно пребиваване следва да се счита България, където обичайно се намира центъра на нейните интереси. Твърди се, че събраните пред органа доказателства по несъмнен начин установяват, че съществувалото с швейцарския работодател трудово правоотношение с жалбоподателката като „сервитьор в бар“ на кораб, е прекратено на 02.01.2025 г. и към датата на подаване на заявлението си пред органа, тя няма връзка с държавата по последната й заетост. Горните обстоятелства стават ясни и от попълнената от нея декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 66 пар. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. на Европейския парламент. С решението си Директорът на ТП на НОИ-Варна не е определил правилно центъра на жизнените интереси, държавата на престой и държавата на пребиваване на П.. Липсват конкретни мотиви на органа в насока за определяне на центъра на жизнените интереси, като в тази връзка не е отчетено обстоятелството, че жалбоподателката никога не е живяла в Швейцария, не е имала дори адресна регистрация там, тъй като е „живяла“ на кораба в периодите на сезонната заетост, като е била вписана в корабния регистър. Сочи се, че е работила на речни кораби, но е закупила собствено жилище в България, притежава лек автомобил и постоянният, както и настоящият и адрес са в гр. Варна. В заключение се моли решението като неправилно и незаконосъобразно да бъде отменено и преписката да се върне на длъжностното лице за ново произнасяне при съобразяване на дадени от съда указания по тълкуване на закона.

В съдебно заседание, чрез представител по пълномощие, жалбата се поддържа на изложените в нея основания. Допълнително се излага, че събраните по делото доказателства обосновават основателност на жалбата, тъй като Швейцария е държава по заетост по см. на чл. 11 §4 от Регламента, но „центърът на жизнените интереси“ на П. са в България. Работила е на речни кораби, а пребиваване по смисъла на Регламент (ЕО) 883/2004 не може да е на кораб поради факта, че договорите са срочни, като след изтичането им лицето по никакъв начин не може да остане на кораба. Твърди се, че единственото, което административният орган е взел под внимание е трудовата заетост на П., която не се отрича, но спрямо нея следва да намери приложение чл. 65 § 2, тъй като има постоянно пребиваване в България, където има собствено жилище, където е данъчно установено лице, където са неговите социални контакти, където се е прибирала изключително често. Към датата на подаване на самото заявление жалбоподателката е с пребиваване в Република България.

Претендират се разноски, съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.

Ответникът по жалбата – Директорът на ТП на НОИ – Варна, в съдебно заседание, чрез процесуален представител – ст. юриск. М. К., оспорва жалбата. Същата се счита за недоказана и необоснована, а оспореното решение за правилно и законосъобразно, като издадено от компетентен орган, в съответствие с административнопроизводствените правила и приложимите материалноправни норми. Излага се, че жалбоподателката е работила за швейцарски работодател повече от 5 години, като е била осигурена, вкл. и за безработица в Швейцария, а България не се явява държава по пребиваване, нито по последна заетост. Лицето не е упражнявало трудова дейност в България, респ. не е извършвало дейност, за която да подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Твърди се, че в случая жалбоподателката не попада в изключението на чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г., тъй като е налице дългосрочна заетост в друга държава-Швейцария.

Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност се прави възражение за размера на адвокатското възнаграждение, претендирано от жалбоподателката.

Настоящият съдебен състав на Административен съд-Варна, като се запозна с доводите на страните, прецени събраните доказателства в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

На 06.01.2025 г. Х. П. е подала заявление до Дирекция „Бюро по труда“, ТП на НОИ-Варна за отпускане на парично обезщетение за безработица /л. 47-48 от преписката/ посочвайки, че последното й трудово правоотношение е с работодател Viking Catering AG - Швейцария, което е прекратено на 02.01.2025 г., като е декларирала, че считано от 16.03.2023 г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение /ТПО/ е полагала труд за посочения работодател.

Представила е и Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/ЕИП или Швейцария със СЕД U002 и U004, като е посочила причина за прекратяване на последната си заетост „изтичане срока на договора“.

Приложени са преносим документ /ПД/ U1 – 5 бр., издадени от компетентната институция на Швейцария, с удостоверени периоди на осигурена заетост, както следва: 10.12.2017г.-31.12.2017г.; 18.08.2017г.-16.11.2017г.; 10.03.2018 г. – 24.12.2018г.; 22.03.2019г.-23.12.2019г.; 09.03.2020г.-30.09.2020г.; 07.07.2021г.-26.12.2022г.; 16.03.2023г.-02.01.2025г. В преносим документ /ПД/ U1 от 20.02.2025г. /л. 75-76 от делото с превод на същия на л. 73-74 от делото/ са удостоверени доходи за последния посочен период 16.03.2023г.-02.01.2025г. общо и причина за прекратяване на заетостта „изтичане срока на договора“.

Жалбоподателката П. е представила и Декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. /л. 55-56 от преписката/, в която е декларирала, че през периода на последната й заетост в чужбина, родителите й са живели в България; разполага с постоянно жилище в България; в горепосочените периоди е работила по срочни договори като „сезонен работник, кораб“ в Швейцария; Плащала е данъци върху доходите от последната си заетост в държавата по последна заетост – Швейцария; живяла е на кораба и се е връщала в България няколко пъти в годината или по-рядко. Посочила е, че с Швейцария я свързва единствено трудовата заетост и няма намерение да се установява за постоянно там.

На 19.03.2025г. е издадено Разпореждане № 031-00-99-3 /л. 23 от преписката/ на Ръководителя на осигуряването, с което на лицето е отказано отпускане на обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал. 1 от КСО, вр. чл. 11 § 3 б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Отказът е мотивиран с това, че съгласно чл. 65 § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост, а последната такава за заявителката е Швейцария. След позоваване на становището на ЕК по преюдициално запитване по дело С-30/22, че след изтичане на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за нея е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване, в разпореждането е прието че заявителката не попада в изключението на чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Посочено е, че след 2017г., лицето не е упражнявало трудова дейност в България, било е трудово активно по законодателството на Швейцария с прекъсване, в продължение на повече от 5години и 8 месеца, респ. няма принос за целите на данъчната и социалната система в България. Направен е извод, че държавата на пребиваване съвпада с държавата по последна заетост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентната държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се отпусне обезщетение за безработица по българското законодателство.

След оспорване на това разпореждане в законоустановения срок, Директорът на ТП на НОИ – Варна се е произнесъл с процесното Решение № 2153-03-75/24.04.2025 г., с което е отхвърлил жалбата, приемайки за неоснователни възраженията на П.. Изложил е мотиви, че жалбоподателката е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. В чл. 11 § 3 от същия е регламентирано общото правило, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава. Специални по отношение на изложената обща уредба се явяват разпоредбите за безработицата. Изхождайки от посочения общ принцип органът е приел, че общото правило при тези обезщетения е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата – членка, по последната трудова заетост, която по принцип е и компетентната държава. Специални правила, представляващи изключения от този общ принцип, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004, но предвид събраните в хода на административното производство доказателства и данни, жалбоподателката П. не попада в тези изключения. Посочил е, че за приложението на чл. 65 § 2 положението на П. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата на произход след прекратяване на трудовата й дейност в Швейцария, където е пребивавала във връзка с дейността си. Отсъствия, които не надвишават общо девет до десет месеца, не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване. В случая, според органа, П. е следвало да поиска отпускане на обезщетение за безработица в Швейцария, за която е работила последно, като се възползва от т.нар. „износ на парично обезщетение за безработица“, който се удостоверява в преносим документ /ПД/ U2, но П. не се е възползвала от тази възможност. В Регистъра на осигурените лица в България за жалбоподателката липсват подадени данни по чл. 5 ал. 4 т. 1 от КСО от осигурители в България за периода след 2016г. Направен е извод, че държавата по пребиваване съвпада с държавата последна заетост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да бъде отпуснато обезщетение за безработица по българското законодателство.

След връчване на решението, от жалбоподателя е предприето в законоустановения срок оспорване, по което е образувано настоящото производство.

По делото са приети като доказателства [нот. акт]/2022 г., видно от който Х. П. е придобила чрез покупко-продажба недвижим имот – апартамент № 43 в гр. Варна, [улица],  Удостоверение № АУ019552МЛ/22.02.2024г. от район „Младост“ при Община Варна, видно от които същата има настоящ адрес на закупения през 2022г. имот; Свидетелство за регистрация № ********* на МПС БМВ 320Д, с рег. № [рег. номер], видно от което негов собственик е Х. П.; Удостоверение за банкова сметка от ОББ АД; Извлечения от банковата сметка /л.23-46 от делото/, установяващи изпращането на трудовото възнаграждение от Viking Catering AG - Швейцария.

В хода на съдебното производство по искане на жалбоподателя е допуснат до разпит свидетеля Р. Е. Т., без родство със страните и техни представители, чиито показания съдът кредитира като убедително, взаимнодопълващи се и непротиворечиви с останалите събрани доказателства. Свидетелят познава жалбоподателката от 2018г. като свидетелства, че откакто я познава, П. работи на кораби в Швейцария, но не живее там, никога не е живяла в Швейцария и винаги, когато не работи се е връщала в България.

Решението на Директора на ТП на НОИ Варна е връчено на Х. П. на 25.04.2025г. чрез адв. В. Д., като жалбата е депозирана на 09.05.2025г. - в законоустановения срок по чл. 149 ал. 1 от АПК, от легитимиран субект – адресат на оспорената заповед и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество същата се явява основателна, по следните съображения:

Обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ – Варна е издадено в изискуемата от закона писмена форма и от компетентен орган, в кръга на неговата териториална и материална компетентност, съобразно изискванията на чл. 117 ал. 3, във връзка с ал. 1 т. 2 б. „б“ от КСО. Поради това, съдът приема, че оспорения акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност.

При извършената служебна проверка, съдът не констатира допуснати в хода на административното производство и при издаване на оспорения акт съществени процесуални нарушения, обуславящи неговата незаконосъобразност. Събрани са всички документи, необходими и относими за разглеждане на подаденото заявление, включително е извършен електронен обмен на социално осигурителна информация с държавата по последна заетост. Решението съдържа фактически и правни основания в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на съдебен контрол за материална законосъобразност. Не са налице отменителни основания и по чл. 146 т. 3 АПК.

Съдът обаче намира, че обжалваното решение е издадено при неправилно приложение на материалния закон, поради следното:

Между страните по делото няма формиран спор по фактите, в т. ч., че Х. П. като гражданин на Република България е престирала труд в полза на работодател със седалище в Швейцария, но на речни кораби. Не е пребивавала на територията на Швейцария. Административният орган не оспорва подадената декларация по чл. 65 § 2 от Регламент № 883/2004 г., респективно не оспорва фактите на придобиване на недвижим имот през 2022г., автомобил през 2021г. , както и постоянния и настоящия адрес на П. в Република България, гр. Варна, [улица], както и че жалбоподателката не е имала адрес на пребиваване в друга държава, различен от специфичното й място на работа на речния кораб. Спорът е правен и се свежда до определяне на компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателката е била на територията на Швейцария, която според органа е и държавата по пребиваване на жалбоподателката П..

Административният орган правилно е приел, че в случая намират приложение общи правила и принципи от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г., както и че релевантните елементи за определяне на пребиваването са уредени в член 11. Въпреки това обаче от събраните доказателства органът е направил неправилния извод за държава на пребиваване П., като е приел, че основен критерий е трудовоправната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност, след като от 2017 г. е при един и същ работодател от Швейцария.

Твърдението за придобито право на пребиваване на П. в Швейцария поради полаган труд за горепосочения работодател повече от 5 години, не почива на никаква правна норма или установен факт.

Както се установява от събраните по делото доказателства, в т. ч. и формуляр U1 за предходни осигурителни периоди, Х. П. е работила като наето лице на срочни трудови договори. Независимо от множеството поредни срочни трудови договори с един и същ работодател, няма доказателства или данни трудовата дейност да е с постоянен характер. Съдът намира, че от събраните доказателства еднозначно се установява, че жалбоподателката е в хипотеза на напълно безработно лице по смисъла на член 65 § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, доколкото е била наета по силата на временен трудов договор, като последният е изтекъл на 02.01.2025г.

Според определението на „пребиваване“, дадено в член 1 б. й) от Регламента, това е мястото, където лицето обичайно пребивава, тоест определянето на пребиваването е свързано с установяване на конкретни факти, посочени в член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Той предвижда по целесъобразност да се вземат предвид продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му. Следователно мястото на пребиваване, респективно държавата – членка по пребиваване, се определя според това къде се намира центърът на жизнени интереси на лицето, който пък се преценява въз основа на посочените в чл. 11 § 1 от Регламент /ЕО/ № 987/2009 критерии, които не са изчерпателно изброени. Тези критерии условно могат да се обособят като обективни /тези, отнасящи се до продължителността и непрекъснатостта на присъствието на лицето на територията на държавата членка/ и субективни - елементите, свързани с личното положение на лицето /семейни връзки и социални контакти/.

В случая, предвид гореописаните по делото доказателства, по които няма спор и депозираните в хода на съдебното производство, кредитирани от съда свидетелски показания, може да се направи обоснован извод, че България е държава по пребиваване на П.. Естеството на полагания от нея труд предполага по време на работа същата да се намира на кораба, а не на територията на държава, независимо дали това е държавата на пребиваване или държавата на работодателя, на чието законодателство той се подчинява за периода на трудовия договор. Според събраните гласни доказателства, по време на периодите между заетостта по трудовите си договори, П. не е престоявала в Швейцария, а се е връщала в България. Не се твърди и не се установява същата да има семейни и роднински връзки в друга държава, различна от България, или за изразено от нея намерение да се установява в друга държава. Напротив, П. е закупила жилище през 2022г. в България и след прекратяване на договора с швейцарския работодател, се е прибрала в България.

От тези данни, съотнесени към правилата за тълкуване на понятието „частична безработица“, предвидени в Решение № U3 от 12 юни 2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, следва, че П. има качеството на напълно безработно лице към момента на подаване на заявлението за отпускане на обезщетение за безработица. Съгласно т. 3 от това решение, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65 § 2 от Регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В този смисъл са и решение от 23 април 2015 г., Franzen и др. (С-382/13, EU: C: 2015: 261), т. 50 и 51 (по приложението на Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета от 14 юни 1971 година), както и решение от 13 октомври 2022 г., X и Y (С-713/20, EUR: C: 2022: 782), т. 50 и 51 (по приложението на Регламент (ЕО) № 883/2004).

Освен това релевантно в случая е мястото на пребиваване на жалбоподателката към момента на подаване на заявлението за обезщетение за безработица. Липсват доказателства, че към датата на подаване на заявлението същата е пребивавала в друга държава, в частност Швейцария, което да определи институциите там като компетентни институции по мястото на пребиваване. При това положение институцията по място на пребиваване по смисъла на член 1, буква с) от Регламент (ЕО) № 883/2004 е НОИ.

Предвид гореизложеното и при съобразяване на критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, се налага изводът, че противно на приетото от административния орган, център на жизнените интересите на жалбоподателя е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на Х. П., следователно тя е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица. Твърденията за липса на трудова дейност, респ. осигуряване във фонд „Безработица“ по българското законодателство са ирелевантни, доколкото заявителката е удостоверила осигурителен стаж за безработица в държави - членки, който следва да бъде зачетен на основание чл. 54а ал. 2 т. 4 от КСО и Регламент (ЕО) № 883/2004.

С оглед изложеното, съдът намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ - гр. Варна е постановено при неправилно приложение на материалния закон, поради което е налице отменителното основание по чл. 146 т. 4 АПК. Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, следва преписката да се изпрати на компетентното длъжностно лице за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателката при съобразяване с изложените в мотивите на настоящето решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

При този изход на делото по направеното от жалбоподателката искане за присъждане на разноски съдът намира, че същото следва да бъде уважено, като се присъди платеното адвокатско възнаграждение от 1000 лв. Същото не е прекомерно и доколкото възражението на ответника за прекомерност не е обосновано, на жалбоподателката следва да бъде присъдена сумата от 1010 лв., от които 10 лева за внесена държавна такса и 1000 лв. за адвокатско възнаграждение.

 

Воден от изложеното и на основание чл. 173 ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение № 2153-03-75/24.04.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Варна, с което е отхвърлена жалбата на Х. Я. П. против Разпореждане № 031-00-99-3/19.03.2025 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ-Варна.

 

ВРЪЩА на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна преписката по Заявление № 031-00-99/06.01.2025 г., подадено от Х. Я. П., за ново произнасяне при съобразяване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящия съдебен акт.

 

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на Х. Я. П., [ЕГН], гр. Варна, съдебно-деловодни разноски в размер от 1010 /хиляда и десет/ лева.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 119 вр. чл. 117 ал. 1 т. 2 б. „б“ от КСО.