РЕШЕНИЕ
№ 232
гр. Пловдив , 11.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на единадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Весела П. Кърпачева
при участието на секретаря Каменка Т. Кяйчева
като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело №
20205330110153 по описа за 2020 година
Съдът е сезиран с искова молба от Н. П. Х. против „Вива кредит” ООД, с която се
предявява установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД
и чл.22 ЗПК, за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.13, ал.1 от договор за
предоставяне на паричен заем – „VIVA Express“ № ******** от 27.02.2016 г., сключен
между страните, като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща изискванията на
чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща
предпоставките на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора
за потребителски кредит.
В исковата молба се твърди, че на 27.02.2016 г. ищцата сключила с ответното
дружество договор за кредит, по силата на който й била предоставена в заем сумата от
300 лв. при фиксиран лихвен процент 40,30% за годишен процент на разходите 49,33%.
Съгласно чл. 4 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с една от изброените
обезпечения, като в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
условията, съгласно чл. 13 длъжникът дължал неустойка на кредитора в размер на
49,35 лв., която следвало да се погасява заедно с погасителната вноска. Ищцата твърди,
че не дължала плащания за лихви и неустойка, тъй като договорът бил нищожен. Сочи
нарушение на изискванията на чл. 5 и на член 11, т.10 ЗПК, като твърди че посоченият
в договора фиксиран лихвен процент не отговаря на действително приложения лихвен
процент, тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната
лихва. Поддържа, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на
1
добрите нрави, тъй като не отговарял на действителните параметри по договора.
Счита, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители
или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата си обезщетителна и
обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и
сигурни последици за кредитора. Намира, че неустойката следвало да се включи в
посочения в договора за потребителски кредит годишен процент на разходите,
невключването й водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора
ГПК. Твърди, че в случая е неприложима разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради
което намира, че недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожност на целия договор. Предвид изложените твърдения предявява настоящия
иск, моли за неговото уважаване и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК, ответното дружество „Вива кредит“ ООД – гр.
София, е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на
предявените искове. Признава, че между страните е включен процесният договор за
паричен заем с твърдото от ищцата съдържание на правата и задълженията на всяка от
страните. Възразява да са налице основанията за нищожност на клаузата за неустойка,
наведени в исковата молба. Намира, че неустойката не е изгубила обезпечителната и
обезщетителната си функции. Поддържа, че неустойката не следвало да се включи в
годишния процент на разходите, като се позовава на изричната норма на чл. 19, ал.3
ЗПК, която предвижда, че в ГПР не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. В
случая нямало основание за прилагане на чл. 22 ЗПК, тъй като ищецът неправилно
считал, че предвидената в договора неустойка представлявала добавка към договорната
лихва, което било в противоречие с добрите нрави. Твърди, че договорната лихва
представлявала цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползвал
неговите парични средства, като тя се формирала от няколко фактора - разходи на
търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя. Възразява в случая да е
налице накърняване на добрите нрави. Предвид изложените съображения моли за
отхвърляне на исковете и присъждане на сторените по делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По обхвата на контрола за законосъобразност на договора, осъществяван от
настоящата инстанция:
Съгласно трайната съдебна практика в случаите, когато е сезиран с нарочен
установителен иск за прогласяване на недействителност на договор, съдът е
обвързан от основанията за недействителност, посочени от ищеца в исковата
2
молба. Недопустимо е при формулирани фактически основания и петитум съдът да се
самосезира с решаване на подобен, но различен по предмет спор за недействителност
на сделката, тъй като счита, че на друго основание тя е нищожна, респ. унищожаема.
Ако процедира по този начин, съдът се произнася по непредявен предмет на иска и
актът му подлежи на обезсилване. При предявен установителен иск с правна
квалификация чл. 26 ЗЗД с изрично посочени в исковата молба основания за
недействителност силата на пресъдено нещо обхваща порочността, респективно
липсата на порочност на атакуваната сделка само на посочените основания и не
лишава ищеца от възможността в същото производство да съедини и други искания за
недействителност на същата сделка или да стори това е отделен процес. Това е така,
защото ищецът по иск за недействителност на договор, за разлика от ответника по иск
за изпълнение на договорно задължение, не е длъжен в рамките на един иск или един
процес да изчерпи всичките си правоизключващи възражения. Колко от тях, кои и кога
ще бъдат въведени зависи от суверенната преценка на ищеца, като съдът е обвързан от
наведените фактически и правни основания. В този изричен смисъл решение № 949 от
7.09.2010 г. по гр. д. № 653/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 868/15.02.2010 г. гр.
дело № 2976 по описа за 2008 г., ВКС, решение № 233/ 31.07.2015 г., по гр.д. № 4380
по описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г., по гр.д. № 5252 по
описа за 2014 г., ВКС, IV г.о., решение № 33/02.07.2015 г., по гр.д. № 3903/2014 г.,
ВКС, I г.о., решение № 267/03.10.2011 г., по гр.д. №1362 по описа за 2010 г., ВКС, IІІ
г.о., решение № 495 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 696/2011 г. на ВКС.
Съгласно изложените по-горе принципни положения, съдът дължи да разгледа
предявения установителен иск само на изложените в исковата молба основания, а
именно:
– нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави по
смисъла на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, заобикаляне
на закона, както и нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК, предвид твърдяното от ищеца разминаване между посочения в договора и
действително приложимия размер на лихвения процент и ГПР между страните.
По безспорните между страните обстоятелства:
Не е спорно по делото, че между ищеца и ответника „Вива Кредит” ООД е
възникнало облигационно правоотношение по договор за предоставяне на паричен
заем № ********/ 27.02.2016 г., по който предоставената от ответника парична сума в
размер на 300 лв. е изцяло усвоена от кредитополучателя ищец. Страните не спорят и
относно съдържанието на възникналото облигационно отношение, обективирано в
представения ищцата екземпляр на договор за паричен заем и погасителния план към
него.
По основателността на иска на наведените основания:
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски
3
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР
на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От
изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите
разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на
цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и
относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те
могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-
пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора
за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен
посредник, или не.
Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК
ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят е реално лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му
признават и гарантират.
В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата
хипотеза, а именно дали посоченият в чл. 3, ал.1, т.8 от договора годишен процент на
разходите в размер на 49,33 % отговаря на действително приложимия между страните
4
ГПР. В този смисъл са всички изложените от ищцата съображения в исковата молба.
Съгласно заключението на неоспорената от страните и приета по делото ССчЕ,
която се кредитира от съда на основание чл.202 ГПК като обективно и компетентно
дадено, сумата от 49,35 лева, дължима от кредитополучателя на основание чл. 13 от
договора, не е включена в посочения в договора размер на ГПР, а именно 49,33 %.
При съобразяване и на тази сума кредитът би се оскъпил съществено със 119 %
годишно.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което
общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят
дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането
се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай в спорната между страните клауза на чл.13, е предвидено,
че „в случай на неизпълнение на задължението по чл.4 на заемателя се начислява
неустойка за неизпълнение в размер на 49,35 лв., която е дължима на падежната дата
по чл.3, ал.1, т.4, заедно с погасителната вноска и в този случай дължимата сума е в
размер на 354 лв.“.
На пръв поглед изглежда, че сумата от 49,35 лева представлява неустойка за
неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и
съгласно изричната разпоредба на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК не би следвало да се съобразява
5
при определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване обаче би било, твърде
буквалистично и не би държало сметка, както за трайно установеното в теорията и в
практиката разбиране за същността на неустойката, така и за връзката на чл. 13 от
Договора с останалите разпоредби от Договора и ОУ към него.
Така, съгласно трайно установеното виждане в теорията и задължителните
постулати на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС като клауза,
уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Фактическият състав за пораждане на вземане за неустойка включва
изискуемост на главното задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от
страна на длъжника по договора. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Като примерни критерии дали неустойката излиза извън присъщите й три
функции, в същото тълкувателно решение са посочени:
- естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка;
- дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др.;
- вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
- съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди.
Съдът намира, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 13, във вр.
чл.4 от договора с останалите клаузи от същия и от приложените към него ОУ може да
се направи несъмнен извод, че предвиденото в чл. 13, във вр. чл.4 парично задължение
в размер на 49,35 лева не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а
точно обратното - представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на
кредитодателя за ползването на предоставения от него финансов ресурс. Така в чл. 4 от
договора е предвидено, че кредитополучателят следва да предостави на заемодателя
обезпечение на задълженията му по договора, а именно: поръчител – физическо лице,
което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-рано от
3 дни от деня на представяне и да отговаря на едно от следните изисквания: да е
навършило 21-годишна възраст; да работи на безсрочен трудов договор; да има
минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен
доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в
Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не по-
6
лош от 401 „Редовен“; да не е поръчител по друг активен договор за паричен заем и да
няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател. В цитираната вече
норма на чл. 13 от договора е предвидено, че ако надлежното обезпечение не бъде
предоставено, се дължи неустойка в размер на 49,35 лева, която се заплаща заедно с
погасителната вноска, която възлиза на сумата от 354 лв.
От цитираните клаузи на Договора и ОУ могат да се направят следните
фактически констатации, относими към примерните критерии, посочени в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС:
- чистата стойност на кредита е в размер на 300 лева.
- цялата подлежаща на връщане стойност съгласно приложимия ГПР е 304,65
лева. Тази сума представлява и размерът на кредиторовия интерес от точното и
своевременно изпълнение на договора.
- размерът на предвидената в чл.13 неустойка е в абсолютно определен размер, а
не в процент от стойността на договора и възлиза на 49,35 лева.
- общият размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно
клаузите на договора /главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/ възлиза на 354
лева.
- неустойката се дължи, както за пълно неизпълнение на задължението за
обезпечаване на кредита, така и за предоставяне на обезпечение, което не отговаря на
предвидените в ОУ условия. Не е предвидена диференциация в размера на неустойката
в зависимост от степента на изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита.
- срокът за предоставяне на обезпечението е 3 дни след сключване на договора.
- доходът, който се изиска, за да отговаря лицето на условията за поръчител –
1000 лв. надхвърля общия размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя
съгласно клаузите на договора /главница+ възнаградителна лихва+ неустойка/,
възлизащ на 354 лева.
- договорът е сключен и без представеното обезпечение.
- в договора е предвидено неустойката в размер на 49,35 лева да се заплаща
заедно главницата и възнаградителната лихва.
- в договора в стойността на месечната погасителна вноска е калкулирана и
стойността на неустойката, без да е изтекъл 3-дневния срок на потребителя за
изпълнение на задължението му за предоставяне на обезпечение.
- в договора липсва посочен механизъм за съотнасяне размера на неустойката
към кредитоспособността на потребителя, която би имала значение за определяне
размера на вредите на кредитора при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би било релевантно за
интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник - кредитополучател
да погасява задълженията си.
От посочените фактически констатации следва несъмненият извод, че сумата от
7
49,35 лева е въведена в процесния договор като санкция за едно практически
неизпълнимо от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в
същото време от начина на сключване на договора и начинът, по който е уреден
режимът на издължаване на „неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия
интерес в случая е не точното изпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността на
неустойката – 49,35 лева, като скрита добавка към възнаградителната лихва.
Въз основа на всичко гореизложено настоящият състав приема, че сумата от
49,35 лева, предвидена в чл. 13 от договора, не представлява неустойка по смисъла на
чл. 92 ЗЗД, доколкото не притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция. Нещо повече, от начина на калкулиране и предвидения начин на
издължаване на сумата следва, че тя представлява допълнително „възнаграждение“ за
кредитора по предоставения кредит, което съгласно изричните разпоредби на чл. 19,
ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на калкулиране в
общия размер на ГПР по договора.
От цитираното вече заключение на неоспорената от страните ССчЕ, което е в
смисъл, че в посочения в договора ГПР в размер на 49,33 % не е включен размерът на
плащането по чл. 13 от Договора следва, че в процесния случай е налице разминаване
между посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което както вече бе
изяснено по-горе представлява една от трите хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК,
във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. При извод за
недействителност на договора съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне
само чистата стойност на кредита, а именно 300 лева.
По изложените по-горе съображения, съдът намира, че предявеният иск е
основателен, поради което следва да бъде признато за установено в отношенията
между страните, че процесният договор за предоставяне на паричен заем – „VIVA
Express“ № ******** от 27.02.2016 г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК, във вр.
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради това, че посоченият в Договора ГПР не съответства на
действителния ГПР.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал.1
ГПК. Ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, съгласно който общият размер на
претендираните от него разноски /за държавна такса и депозит за ССЕ/ възлиза на 200
лева, като ответникът следва да бъде осъден да му ги заплати. На основание чл. 38, ал.2
ЗА в полза на адв. Е. И. следва да се присъди сумата от 300 лева - адвокатски хонорар
за представителство по делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
8
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Вива Кредит“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ „Силвър Център“, ет.2, офис 73Г, представлявано
от Д.С.Д., по предявения от Н. П. Х., ЕГН: **********, адрес: **********, иск с
правно основание чл. 124 ГПК, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.22 ЗПК, че клаузата на чл.13,
ал.1 от договор за предоставяне на паричен заем – „VIVA Express“ № ******** от
27.02.2016 г., сключен между страните, е нищожна, като нарушаваща предпоставките
на чл.11, т.9 и т.10 ЗПК относно същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, поради това, че посоченият в договора ГПР не съответства на
действителния ГПР.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК: ********* на основание чл.78, ал.1 ГПК, да
заплати на Н. П. Х., ЕГН: ********** сумата от 200 лева (двеста лева) – съдебно
деловодни разноски в производството.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ ООД, ЕИК: ********* да заплати на адв. Е. И., адрес:
************* на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 300 лева (триста лева),
представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в
производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
9