№ 1265
гр. Плевен, 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20214430104548 по описа за 2021 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила е искова молба от ХР. ИЛ. ИЛ. от *** против *** ***. В
молбата се твърди, че на *** год. ищецът е сключил договор за паричен заем
№ *** с ***. Твърди се, че в чл. 1 ал. 3 от договора е посочено, че за
извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на
заявката за паричен заем заемателят дължи такса за експресно разглеждане на
документи за отпускане на паричен заем в размер на 1 194, 90 лв. Твърди се,
че в чл. 2 ал. 1 от договора е посочено, че сумата по отпуснатия заем е в
размер на 1 900, 00 лв., а размерът на погасителната вноска е 119, 52 лв. /в
която са включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно
разглеждане/, срока на заема е тридесет и шест месеца /на тридесет и шест
броя вноски/. Твърди се, че е уговорено че фиксирания лихвен годишен
процент е в размер на 40. 32 %, годишният процент на разходите е в размер на
49. 38 %, а общата сума, която следва да върне ищецът е в размер на 3 585, 60
лв. Твърди се, че в чл. 4 ал. 1 от договора е посочено, че заемателят се
задължава в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му
по договора- поръчител- физическо лице, което да представи на заемодателя
1
бележка от работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня на
представяне и да е навършило 21-годишна възраст; да работи по безсрочен
трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6
месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1 000 лв.; през
последните пет години да няма кредитна история в Централен кредитен
регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен
заем, да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател
или банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение заемателя по договора, валидна 30 дни след
падежа за плащане по договора. Твърди се, че в чл. 4 ал. 2 от договора е
посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 796, 80 лв., която се
разсрочва и заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като
в този случай дължимата вноска е в размер на 146, 08 лв., а общото
задължение по договора става в размер на 4 382, 40 лв. Твърди се, че на ищеца
е начислена неустойка в общ размер на 796, 80 лв., тъй като същият не е
представил в срок надлежни поръчители, банкова гаранция или друг вид
обезпечение, посочени в процесния договор. Твърди се, че ищецът е погасил
предсрочно изцяло сумата по сключения договор, а именно в общ размер на 3
266, 57 лв., която сума е изплатена на ответното дружество, както следва: 19,
00 лв.- на дата *** год.; 64, 67 лв.- на дата *** год.; 3 183, 00 лв.- на дата 19.
04. 2021 год. Твърди се, че процесният договор е нищожен /недействителен/
на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит ЗПК/, вр. чл. 26 ал. 1
от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените императивни правила.
Твърди се, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10 ал. 1, вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма. Твърди се, че
е нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора да се представят е еднакъв по вид,
формат и размер шрифт- не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Твърди се, че в нарушение на чл. 147а от ЗЗП
/Закона за защита на потребителите/ на ищеца не са предоставени подписани
от кредитодателя Общи условия към договора за потребителски кредит,
същият не се е съгласил е тях, не ги е подписал, респ. последните не го
обвързват. Твърди се, че на ищеца не е бил предоставен и погасителен план
2
към процесния договор. Твърди се, че договора за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди се, че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР от 49. 380 % е в пряко противоречие е императивните
изисквания на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се,
че в договора единствено е посочен фиксиран лихвен процент /ГЛП/ по заема
от 40. 320 %, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР
по договора. Твърди се, че описаните в съдържанието на договора такси и
разходи (в това число такса за допълнителна услуга „експресно разглеждане“,
възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР
от посочения. Твърди се, че съгласно решение от 20. 09. 2018 год. по дело С-
448/ 2017 год. на СЕС „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва
да се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да
предоставя необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не
може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му
и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение
върху обхвата на задължението му“. Твърди се, че на следващо място в
договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв /в размер на 111. 99 % за конкретния договор/ е над
максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че в чл. 1 ал. 3 от договора е посочено, че за
извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на
заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане
на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1 194, 90 лв. Твърди
се, че подобно възнаграждение за „експресно разглеждане на заявката“ не се
дължи на основание чл. 10а ал. 2 от ЗПК, тъй като заемателят не следва да
заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
3
Твърди се, че приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския
кредит, е част от усвояването на кредита, поради което възнаграждение за
такъв вид услуги не се дължи. Твърди се, че тази такса по своята същност
представлява печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се плаща
периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР, като в случая това
законово изискване не е спазено. Твърди се, че начисленото възнаграждение
за експресно разглеждане на заявката е заплатено при начална липса на
основание. Твърди се, че в случая това възнаграждение, в общ размер на 1
194, 90 лв., представлява заплащане на такса за услуга, която реално не е
предоставена на ищеца. Твърди се, че клаузите, уреждащи заплащането на
цена за допълнителни услуги, са изцяло неравноправни и нищожни и същите
са във вреда на потребителя по смисъла на, чл. 143 ал. 1 т. 3 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/ - не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие в правата на страните, тъй като за
да се възползва длъжникът от всички допълнителни услуги по сключеното
споразумение се изисква одобрение от кредитора. Твърди се, че от горното
следва, че потребителят следва да плати предварително за възможност, която
изцяло зависи от волята на кредитора като с тези клаузи се въвежда
задължение на едната страна по договора да заплати за услуга, която има по
силата на самия закон, което води до значителна неравноправност на същите.
Твърди се, че тези клаузи не са индивидуално уговорени, съгласно чл. 146 от
ЗЗП. Твърди се, че в чл. 4 ал. 1 от договора е посочено, че заемателят се
задължава в 3- дневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави
на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по
договора - поръчител-физическо лице, което да представи на заемодателя
бележка от работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на
представяне и да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен
трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6
месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през
последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен
регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на
просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен
заеми да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател,
или Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след
4
падежа за плащане по договора. Твърди се, че в чл. 4 ал. 2 от договора е
посочено, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, заемателят дължи неустойка в размер на 796, 80 лв., която се
разсрочва и заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, като
в този случай дължимата вноска е в размер на 146, 08 лв., а общото
задължение по договора става в размер на 4 382, 40 лв. Твърди се, че е налице
изначална невъзможност потребителят да осигури в толкова кратък срок
банкова гаранция или поръчители, отговарящи на всички изисквания,
посочени в договора. Твърди се, че е налице нищожност на договора по
смисъла на чл. 26 ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Твърди се, че настоящият случай касае
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят
не може да влияе. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират
по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. Твърди се, че клаузата, с
която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че се дължи
неустойка в общ размер на 796, 80 лв. при неизпълнение на задължението за
осигуряване, в срок тридневен срок, на обезпечение чрез поръчителство на
физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова
гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата
цел, транспонирана в ЗПК. Твърди се, че замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде
отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо
обезпечение/ като въпреки това на длъжника се вменява задължение да
осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори
5
това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Твърди се, че отделно от горното неустойката за неизпълнение на
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за
ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е
типичен пример за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в
този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 15. 06. 2010 год. по т. д. №
1/ 2009 год. на Върховния касационен съд /. Твърди се, че е налице
заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Твърди се, че
разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК предвижда, че при забава на потребител,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. Твърди се, че с процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнителне обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Твърди се, че подобна неустойка всъщност обезпечава
вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в
срок, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33
ал. 1 от ЗПК. Твърди се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато
същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. Твърди се,
че в случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и
вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка,
чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Твърди се, че от
горното е изводимо, че нито една от страните не е имала реално намерение да
се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от
ЗЗД, при непредставено обезпечение. Твърди се, че ако кредиторът е имал за
цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на кредит,
каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити.
Твърди се, че дори да се приеме, че страните са допускали възможността
исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката" да не се дължи, то
това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението
на „задължението" да се предостави обезпечение, не са типичните последици
от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът
6
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но
при по-висока цена, прикрита като неустойка. Твърди се, че тази клауза е
изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143 ал. 2 т. 5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Твърди се, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно
чл. 146 от ЗЗП. Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило
на чл. 19 ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК ответното дружество не е
включило в ГПР разходите за заплащане на допълнителна услуга „експресно
разглеждане“ в размер на 1 194, 90 лв., както и разходите за заплащане на
„неустойка“ в общ размер на 796, 80 лв., които по своята същност
представляват печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се
плаща периодично, поради което трябва да е част от ГЛП и ГПР. Твърди се,
че при условие, че ГПР би бил законосъобразно описан, действителният такъв
щеше да възлиза на 168, 65 % /а не както е посочен в договора- 49,48 %/.
Твърди се, че поради това е налице нарушение на разпоредбата на чл. 19 ал. 4
от ЗПК, водеща до нищожност на договора като цяло, тъй като търговецът е
заблудил потребителя за действителния размер на ГПР, приложим в
отношенията между страните. Твърди се, че според императивната
разпоредба на чл. 19 ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да
надхвърлят 50 % от взетата сума. Твърди се, че на основание чл. 19 ал. 5 от
ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни.
Твърди се, че с тези действия *** е заобиколило изискванията на ЗПК за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
Твърди се, че всички приложими към сключването, изпълнението,
прекратяването и развалянето на потребителски договори национални
нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в Република
България, въз основа на присъединяването ни към Европейския съюз и
произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Ето защо приложимото национално
7
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 год. относно
договорите за потребителски кредити. Твърди се, че във връзка с горното
неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР
злепоставя и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да има единен съпоставим
прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да
сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на ГПР е чрез императивни
норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и посочването на
ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните продукти и да
ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че
обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на "единната формула, залегнала в самата Директива
2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно
значение. Твърди се, че гореописаните такси /в това число и такса „експресно
разглеждане на заявката“, както и начислената „неустойка“/ безспорно
попадат в изискванията на Директивата - те са предвидими общи разходи,
които обуславят сключването на договора при тези условия и са
предварително заложени. Твърди се, че по изложените съображения тези
клаузи изискват размера им да се включи в общия размер на разходите и от
там в ГПР. Ето защо неправилното изчисляване и посочване е самостоятелно
основание за недействителност на договора. Твърди се, че в подкрепа на това
е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като съществено
условие на договора. Твърди се, че това следва и от сравнителноправния
прочит на уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива
2008/48/ЕО/, както и практиката на СЕС, където това изискване
последователно и ясно е формулирано и затвърждавано. Твърди се, че от
гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на
ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.
11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на
ЕС. Твърди се, че в този смисъл е и решение от 15. 03. 2012 год. по дело С—
8
453/10 на СЕС „Търговска практика, състояща се в посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
год. относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към
потребители на вътрешния пазар и за изменение на Директива 84/450/ЕИО на
Съвета, Директиви 97/7/ЕО, 98/27/ЕО и 2002/65/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/2004 на Европейския
парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски практики“),
доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да
вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Твърди се, че
договора за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 9 вр.
чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Твърди се, че определения от кредитодателя размер на
възнаградителната лихва (в който се включва и начислената такса „експресно
разглеждане на заявката“ и начислената „неустойка“) за изключително висок
и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. Твърди се, че недействителността на уговорката
относно договорната лихва води до нищожност и на целия договор /per
argumentum чл. 11 ал. 1 т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК/. Твърди се, че договорът за
потребителски кредит е нищожен и на основание чл. 11 ал. 1 т. 20 вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не е посочен съществен елемент от неговото съдържание, а
именно наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6
от ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден. Твърди се, че е
налице разлика между посочената в процесния договор за потребителски
кредит сума, подлежаща на връщане, и тази, която ищецът реално е върнал на
ответното дружество. Твърди се, че клаузите в процесния договор не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл.
147 ал. 1 от ЗЗП и разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с
останалите уговорки, не позволяват на потребителя да прецени
9
икономическите последици от сключване на договора- чл. 143 ал. 2 т. 19 от
ЗЗП. Твърди се, че е налице унищожаемост на процесния договор на
основание чл. 33 ал. 1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и
явно неизгодни условия. Твърди се, че ищецът ХР. ИЛ. ИЛ. е бил принуден да
сключи договора за потребителски кредит, предвид обстоятелството, че се е
намирал в крайна нужда. Твърди се, че към този момент той не е разполагал с
достатъчно финансови средства да задоволи своите и на неговото семейство
основни потребности - заплащане на разходи за комунални услуги, храна и
други разходи от неотложен характер. Твърди се, че именно тези
обстоятелства са оказали влияние върху формирането на вътрешната му воля
да сключи договора. Твърди се, че при условие, че тези факти не са били
налице ищецът ХР. ИЛ. ИЛ. е нямало да сключи процесния договор, най-
малкото със сигурност не би го сключил при тези условия. Твърди се, че явно
са налице неизгодни условия по процесния договор с оглед драстичното
несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните престации.
Твърди се, че ищецът е получил сумата в размер на 1 900, 00 лв., като
впоследствие е върнал сумата от 3 266, 57 лв., респективно ответното
дружество реално е получило възнаграждение за предоставения заем в размер
на 1 366, 67 лв. или печалба за предоставената услуга в размер на близо 50 %.
Твърди се, че ищецът е върнал по- малка по размер сума от първоначално
дължимата /4 382, 40 лв./, тъй като е погасил предсрочно заема едва 6 месеца
след неговото сключване. Твърди се, че това обстоятелство явно не
съответства на пазарните и икономически условия в страната към момента на
предоставяне на заема- 12. 10. 2020 год. Твърди се, че евентуално, ако съдът
приеме договора за валиден и действителен, то отделните клаузи от него са
нищожни на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона,
чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, поради нарушаване на добрите нрави, респективно на
основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност. Твърди се, че ответното
дружество е отпуснало на ищеца заем в размер на 1 900, 00 лв., като
впоследствие ищецът Х.И. е погасил и превел единствено на ответното
дружество изцяло сумата в общ размер на 3 266, 57 лв. /видно от
представените към исковата молба разписки, изд. от ***/. Твърди се, че
съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита“.
10
Твърди се, че е налице правен интерес за ищеца от предявяване на настоящия
осъдителен иск срещу ответното дружество на основание чл. 23 вр. чл. 22 от
ЗПК вр. чл. 55 ал. 1 предл. 1 от ЗЗД за претърпените имуществени вреди в
размер на сумата от 1 366, 67 лв.- разликата между заплатената от ищеца на
ответното дружество сума (3 266, 57 лв.) и получената от него сума (1 900, 00
лв.). В заключение ищецът моли съда да осъди ответното дружество да му
заплати сумата от 25, 00 лв., представляваща частичен иск от сумата в размер
на 1 366, 67 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за
паричен заем № ***- *** год., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендира и присъждане на направените деловодни разноски.
С определение от 25. 10. 2021 год. е допуснато изменение на
предявения иск като размерът на същия е увеличен от 25, 00 лв. на 1 466, 67
лв.
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
Основната претенция на ищеца намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Касае се за вземане за връщане на
суми, дадени при начална липса на основание /по- конкретно дадени по
нищожен договор/. По делото е безспорно, че на *** год. е бил сключен
договор за паричен заем *** № ***- *** между *** като заемодател и ХР. ИЛ.
ИЛ. като заемател. Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен
заем от 1 900 лв., който е следвало да се върне на общо 30 седмични
погасителни вноски. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на
договора и е в размер на 40. 32 %. Видно е, че общият размер на всички
плащания с включена такса за експресно разглеждане е бил 3 585, 60 лв.,
която сума е сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по
кредита. В договора е посочено, че годишният процент на разходите е в
размер на 49. 38 %. Уговорено е в договора, че за извършена допълнителна
услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на заема се
дължи такса от 1 194, 90 лв. /чл. 1 ал. 3/. Според чл. 4 ал. 1 от договора
заемателят се задължава в 3- дневен срок от усвояване на сумата по договора
да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно: 1.
11
Поръчител- физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от
работодателя си, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21- годишна възраст, да
работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия
си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1 000
лв., през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или
да има кредитна история със статус “период на просрочие от 0 до 30 дни“, да
не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за
паричен заем в качеството си на заемател или 2. Банкова гаранция, издадена
след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на
заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. В чл. 4 ал. 2
от договора е посочено, че страните се съгласяват, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в
ал. 1 заемателят дължи неустойка в размер на 796, 80 лв., като уговорката е тя
да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните
вноски, като в този случай дължимата вноска е в размер на 146, 08 лв., а
общото задължение по договора става в размер на 4 382, 40 лв. Основателен е
доводът на ищеца, че така въведената клауза за неустойка е нищожна и като
такава не е породила своите правни последици. Процесната неустойка по чл.
4 ал. 2 от договора за паричен заем е предвидена за неизпълнение на
задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез поръчители или
банкова гаранция, като е въведен изключително кратък срок за представяне на
тези обезпечения- 3- дневен от сключване на договора, както и са въведени
редица сложни условия, на които да отговарят поръчителите, в голямата си
част несъобразени с конкретния размер на предоставения заем. При
съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката очевидно не
съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и
санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На първо
място горното следва от това, че на заемателя е отпуснат кредит в размер на 1
900 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 796, 80 лв., т. е. в
размер доближаващ се до половината от главницата по заема. Освен това
неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по кредита и за периода на
12
неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се
получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На
практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение
на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение
на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне предоставените
му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението,
но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира,
поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди
на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да
подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно
изпълнение на договорните задължения, като проверката за
кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени
редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и
едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така
въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът
не е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може
да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението
на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а
регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като
утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално
изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от подписване на
договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея – т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от
която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо
13
за договора за кредит задължение на длъжника, което не е свързано с
изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство. Претендираната
неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП, който предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. По тези съображения съдът приема, че посочената клауза на чл. 4
ал. 2 от процесния договор за заем, на която ответникът основава претенцията
си за неустойка, се явява нищожна и като такава не поражда права и
задължения за страните по заемното правоотношение. Аналогично е
положението и със задължението за заплащане на такса за експресно
разглеждане на документите за отпускане на паричния заем. Такава такса не
се дължи по силата на чл.10а ал. 2 от ЗПК, тъй като заемателят не следва да
заплаща такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Експресното разглеждане на молбата за кредит е част от усвояването на
кредита, поради което такса за такъв вид разглеждане не се дължи. Налага се
извод, че тази такса е всъщност печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
ГЛП и ГПР, като в случая това законово изискване не е спазено. Съгласно
заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и съдът
кредитира като обективно и компетентно, при включване на таксата за
експресно разглеждане в ГПР по процесния договор за заем същият ще
надвиши многократно пет пъти законната лихва. В заключение може да се
обобщи, че са налице от една страна нищожни клаузи в договора, които са
съществена част от неговото съдържание и без които договорът не би бил
сключен, което изключва приложението на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, а от друга
страна е налице явно противоречие с императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4
от ЗПК, като действителният годишен процент на разходите по договора
надвишава значително законоустановения, т. е. нарушен е чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК. Неспазването на всички посочени по- горе изисквания води до
нищожност на процесния договор за заем- чл. 22 от ЗПК, а оттам заемателят
по договора дължи връщане само на чистата стойност на заема, но не и лихва
и други разходи /чл. 23 от ЗПК/. От заключението на вещото лице безспорно
се установява, че общо платената от ищеца сума по договора възлиза на 3
366, 67 лв., като главницата е 1 900 лв. Следователно недължимо платената
14
сума възлиза на 1 466, 67 лв., в който размер предявеният от ХР. ИЛ. ИЛ. от
*** против *** *** осъдителен иск по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД се явява
основателен и следва да бъде уважен. При тези обстоятелства е безпредметно
да се обсъждат останалите доводи на ищеца за нищожност, респ.
унищожаемост на сключения договор за заем.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК ответното
дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца направените
деловодни разноски в размер на 312, 37 лв. На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на процесуалния
представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 332, 67 лв.
По така изложените съображения Плевенският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ***,
***, представлявано от Д. С. Д., да заплати на ХР. ИЛ. ИЛ. от ***, ЕГН
**********, сумата от 1 466, 67 лв., представляваща недължимо платени
суми по договор за паричен заем № ***- *** год., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба /12. 07. 2021 год./ до
окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ***,
***, представлявано от Д. С. Д., да заплати на ХР. ИЛ. ИЛ. от ***, ЕГН
**********, сумата от 312, 37 лв., представляваща направени деловодни
разноски.
ОСЪЖДА ***, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ***,
***, представлявано от Д. С. Д., да заплати на адв. Г. Г. Ч. от *** адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в размер на 332, 67 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
15