РЕШЕНИЕ
№ 340
гр. Русе, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Николинка Чокоева
Членове:Татяна Черкезова
Виржиния К. Караджова
при участието на секретаря Иванка Венкова
като разгледа докладваното от Николинка Чокоева Въззивно гражданско дело
№ 20254500500463 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Г. Д. Т., против Решение № 284 от
20.02.2025 г., постановено по гр. д. № 797/2024 г. по описа на РPC. Иска се
отмяна на постановеното решение и отхвърляне на предявения иск. Изложени
са подробни съображения за незаконосъобразност на постановения съдебен
акт. Претендират се разноски и за двете инстанции и се прави възражение за
прекомерност .
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от
ответниците: М. Г. Р., С. П. Р. и Р. Д. Р., чрез процесуалния им представител
адв. Д. Х., в който са изложени съображения за несъстоятелност на частната
жалба и се иска същата да бъде отменена. Моли се решението на районния
съд да бъде потвърдено изцяло. Претендират се съдебни разноски пред
въззивната инстанция.
Постъпила е частна жалба от Г. Д. Т. против определението по чл. 248 от
ГПК. Иска се неговата отмяна и уважаване на искането за изменение на
решението в частта за разноските. Постъпило е и становище, депозирано от
пълномощника на ответниците - адв. Д. Х., в което са изложени съображения
за несъстоятелност на частната жалба и се иска същата да бъде оставена без
уважение.
1
В открито съдебно заседание въззивната страна поддържа въззивната
жалба по посочените в нея аргументи и прави искане за назначаване на
съдебно-строителна експертиза (ССЕ). Ответниците по въззивната жаба
поддържат подадения от тях отговор и считат искането за неотносимо и
преклудирано. Настоящата инстанция е оставила без уважение направеното
искане за назначаване на ССЕ, като приема, че същото е неотносимо към
предмета на спора и не е налице никоя от хипотезите на чл. 266 от ГПК.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за
установено следното:
Въззивният съд намира жалбата за допустима - подадена е от
заинтересована от обжалването страна, в законния срок, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява
неоснователна.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано пo предявени
в условията на първоначално субективно кумулативно съединяване искове по
чл. 108 ЗС срещу М. Г. Р. с ЕГН: **********, С. П. Р. с ЕГН:********** и Р. Д.
Р. с ЕГН:**********. В първоинстанционното производство районният съд е
отхвърлил изцяло така предявените искове. РС-Русе е приел, че е сезиран и с
иск по чл. 124 ГПК, с който по отношение на същите ответници се иска да се
установи, че собственик на имота е ищцата Г. Д. Т.. Принципната възможност
да се предяви ревандикационен иск не изключва априори правния интерес от
установителен иск. Когато обаче дефакто е предявен ревандикационен иск,
съдът следва да се произнесе по него с два диспозитива – установителен и
осъдителен. Въпросът дали правото на собственост принадлежи на ищеца е
включен в предмета на делото по иск с пр. осн. чл. 108 ЗС и по него се
формира сила на пресъдено нещо. Ето защо липсва правен интерес
принадлежността на правото на собственост на ищеца да се установява в
обективно съединен установител иск по чл. 124 ГПК. В първоинстанционното
производство съдът не е бил сезиран с иск по чл. 124 ГПК и при
постановяване на установителния диспозитив по чл. 108 ЗС не дължи
позоваване на чл. 124 ГПК.
Между страните е безспорно, че преди обособяването си като
самостоятелен обект с идентификатор 63427.2.5662.1.10 процесният имот е
бил част от Магазин № * с площ 85.30 кв. м. Т.П.Т. придобил по наследство
Магазин № *, който впоследствие бил одържавен по реда на ПМС № 60/1975
г. По време на брака на Т.Т. и Г. Т. Магазин № * бил възстановен по реда на
ЗВСНРСА със заповед № Т-94-00-0073 от 30.03.1992 г. на МФ, заедно с 16%
ид. части от общите части на сградата, в която се намирал, и дв. място –
132/629 кв. м., след като полученото обезщетение в размер на 7686,90 лева е
било напълно възстановено.
2
Не се спори, че на 8.08.2008 г. М. Р. и С. Р. сключили с Т.П.Т.
предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот и че този
предварителен договор е обявен от съда за окончателен с решение № 148 от
13.06.2013 г. по в. гр. д. № 116/2013 г. на Великотърновския апелативен съд.
Безспорно е, че молбата на ищцата за отмяна на това решение е била
отхвърлена с Решение № 310 от 12.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4309/2015 г.,
III г. о., ГК, докладчик съдията С* Д..
С решение № 14/07.04.2010 г. по гр. д. № 163/2010 г. Никополският
районен съд е прекратил брака между ищцата и Т.Т. и е одобрил сключеното
между тях споразумение. В т. 4 от споразумението се посочва, че Т.Т.
признава, че възстановеният със заповед № Т-94-00-0073 от 30.03.1992 г. на
МФ имот, разделен на два самостоятелни обекта, сред които и процесният, е
придобит изцяло с лични извънбрачни средства на Г. Т. и остава нейна лична
собственост, като той няма никакви претенции относно собствеността.
Няма спор, че ищцата е прехвърлила процесния имот на Ш.И.Х. с
нот.акт № 4 от 23.04.2010 г. на Служба по вписванията при РРС с абсолютно
симулативна сделка и че впоследствие по отношение на ответниците е
установено, че Ш.И.Х. не е собственик на процесния имот.
Безспорно е между страните, че процесният имот се владее от
ответниците, като владението им е предадено от И.Х. въз основа на съдебно
решение.
С Решение № 239/17.10.2012 г. по НАХД № 588/2012 г. на Плевенския
окръжен съд ищцата и нейният бивш съпруг са признати за виновни в
извършване на престъпление по чл. 314, във вр. с чл. 20, ал.2 от НК – за това,
че на 07.04.2010 г. чрез представено писмено споразумение по чл. 50 СК пред
РС-Никопол и устни изявление в съдебното заседание на същата дата станали
причина да се внесат неверни обстоятелства в официален документ – съдебно
решение за прекратяване на брака им, а именно, че недвижим имот - магазин
от 85.30 кв. м., разделен на два самостоятелни обекта, в партера на жилищна
сграда в гр. Русе, ул. „Р.“ № ** с прилежащите им ид. части от общите части
на сградата и дворното място бил придобит изцяло с лични средства на Г. Д.
Т..
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Съобразно разпределението на доказателствената тежест ищцата по
3
ревандикационния иск следва да установи при условията на пълно и главно
доказване, че е собственик на процесния имот, че същият се намира във
владение на ответниците. Ответниците следва да докажат правното
основание, на което владеят. Предвид направеното от ответниците
възражение, същите от своя страна трябва да докажат, че са владели
процесния имот в период от 5 години, на правно основание, годно да ги
направи собственици, без да знаят, че праводателят им не е собственик.
Жалбоподателката поддържа, че процесният имот е придобит по време на
брака с Т.Т. при съвместен принос, който приложението на ЗВСНМРСА не
изключвал, още повече че към момента на реституцията Магазин №* не
съществувал реално, а бил част от заведение „Х.“, от което следвало, че
предмет на връщане са били идеални части, а процесният имот е създаден
впоследствие. Поради това счита, че процесният имот първоначално бил
съсобствен, а след това станал нейна изключителна собственост на основание
одобреното от съда споразумение за прекратяване на брака. Намира, че
същото има характер на съдебна спогодба и че не страда от пороци, които да
водят до неговата нищожност. Поддържа още, че доколкото и тя, и
ответниците черпят легитимацията си като собственици от един и същ
праводател, от значение за това кой в действителност е носителят на правото
на собственост е поредността на вписванията. Счита, че ответниците, не били
добросъвестни владелци, тъй като знаели, че придобиват от несобственик,
доколкото били уведомени, че между нея и съпруга се водят спорове
относно собствеността, което обстоятелство е отразено в подписан между тях
и бившия съпруг анекс.
От заповед № Т-94-00-0073 от 30.03.1992 г. на МФ по делото се
установява, че към момента на реституция не са били налице предпоставките
на чл. 3 от Закона за възстановяване собствеността върху някои магазини,
работилници, складове и ателиета (ЗВСНМРСА) и не са възстановени идеални
части, а магазин № 4, заедно с 16% ид. части от общите части на сградата, в
която се намирал, и дв. място – 132/629 кв. м. Доколкото възстановеното е
представлявало реална част от заведение „Х.“, последващите преустройства и
разделяния в самостоятелни обекти няма как да доведат до промяна в
собствеността, защото не се подчиняват на режима на преработване и
присъединяване по Закона за собствеността, а биха могли да представляват
единствено подобрения.
На следващо място, ЗВСНМРСА действително предвижда фактически
състав с три предпоставки: правоимащо лице; възстановяване на полученото
обезщетение; спазване на 1-годишния срок. Но Законът изрично посочва
кръга лица, на които се възстановява правото на собственост - бившите
собственици и наследниците им. ЗВСНМРСА регламентира по-тесен кръг
обществени отношения и се явява специален спрямо Семейния кодекс. Ето
защо реституираният имот е ex lege имущество на правоимащия, а
съвместният принос се явява ирелевантен спрямо възстановеното право на
собственост.
4
Ищцата се легитимира като собственик на процесния имот с одобреното
от съда споразумение по бракоразводното дело (Споразумението) между
двамата съпрузи Т.. В т. 4 от споразумението се посочва, че Т.Т. признава, че
възстановеният със заповед № Т-94-00-0073 от 30.03.1992 г. на МФ имот,
разделен на два самостоятелни обекта, сред които и процесният, е придобит
изцяло с лични извънбрачни средства на Г. Т. и остава нейна лична
собственост, като той няма никакви претенции относно собствеността. При
оценката на това Споразумение на осн. чл. 300 от ГПК настоящата инстанция
следва да съобрази Решение № 239/17.10.2012 г. по НАХД № 588/2012 г.,
съобразно което ищцата умишлено е станала причина за отразяване на
невярно обстоятелство в споразумението – а именно, че Магазин №* бил
придобит изцяло с нейни лични средства.
Страните спорят относно тълкуването на втората част от изявлението в т.4
от Споразумението, а именно, че имотът „остава собственост“ на ищцата.
Бракоразводното споразумение несъмнено има характер на съдебна спогодба
съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г.
на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГК. Като такова то следва да се тълкува
съобразно чл. 20 от ЗЗД – да се търси действителната обща воля на страните и
да се има предвид, че съобразно чл. 9 от ЗЗД страните са свободни да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Под „действителна обща воля“, разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД визира
онази, обективираната в договора, подлежащ на тълкуване. Според настоящия
въззивен състав волята, обективирана в Споразумението, е Магазин №* да
остане собственост на ищцата като лично имущество, доколкото същата го е
придобила изцяло с лични средства. Такава воля би могла да бъде възприета и
одобрена от РС-Н. като непротиворечаща на морала и закона и съответно
Споразумението е било одобрено. Тъй като обаче ищцата не е придобила
имота и не е вярно, че той е придобит изцяло с нейни средства (иначе не би
имало Д.ие по чл. 314 от НК), тази воля няма как да породи транслативен
ефект и да доведе до преминаване в патримониума на ищцата на
собствеността върху процесния имот.
От друга страна, дори да се възприеме тезата на ищцата, че
обективираната чрез сказуемото „остава“ воля в Споразумението е процесният
имот да бъде прехвърлен в замяна на нейни права върху общо имущество,
при взаимни отстъпки - правният резултат би бил същият. Подобна воля би
противоречала на закона. Съпрузите могат свободно да договорят при какви
квоти ще разделят общото си имущество. Могат да разделят общото си
имущество и по време на брака. Но преди извършване на подялбата, или иначе
казано, преди прекратяване на съпружеската имуществена общност, поради
нейния бездялов характер, не могат да се разпореждат с квотите си от общото
имущество. Ето защо съдебна спогодба, в която взаимните отстъпки се
изразяват в това един от съпрузите да прехвърли на другия свое лично
имущество в замяна на дял от СИО е нищожна, поради противоречие със
5
закона. (В този смисъл т.6 от Постановление № 5 от 31.X.1972 г., Пленум на
ВС, докладчик Д. П. и Решение № 789 от 25.09.1998 г. на ВКС по гр. д. №
1349/97 г., II г. о., докладчик К.Х., които актове макар и приети при действието
на СК от 1968г. (отм.) и СК от 1985г. (отм.), при отчитане на новите
законодателни текстове са приложими).
При тези изводи за негодността на Решение № 14/07.04.2010 г. по гр.д. №
163/2010 г. на Районен съд - Н. да легитимира ищцата като собственик,
настоящата инстанция намира, че поредността на вписванията е ирелевантна.
За пълнота следва да се отбележи, че ищцата е посочила, че по
множеството водени досега дела срещу ответниците тя не е била страна и
съответно не е обвързана от тяхната сила на пресъдено нещо. Настоящата
инстанция споделя този извод, но намира още, че по същата причина тези дела
не биха могли да спрат или прекъснат придобивната давност на ответниците
по отношение на ищцата.
Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на
собственост. Тя е способ за придобиване право на собственост чрез
фактическото упражняване съдържанието на това право през определен
период от време, фиксиран от закона. За придобиване по давност е необходимо
да бъде установено владение върху един имот съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС,
владението включва както обективния елемент на упражнявана фактическа
власт така и субективния елемент вещта да се държи като своя.
С Решение № 150 от 29.03.2017 г. по в. гр. д. № 132/2017 г. ОС-Русе е
потвърдил Решение № 577/25.4.2016 г.,постановено по гр. д. № 5530/2010 г.на
Русенски районен съд, с което е прието за установено по отношение на
ответниците, че И.Х. не е придобил собствеността върху магазин от 37.70 кв.
м. Със същия акт ОС-Русе е обезсилил допълнително решение №
1473/23.11.2016 г., постановено по гр. д. № 5530/2010 г.на Русенски районен
съд, с което е признато за установено по отношение на ищцата, че И.Х. не е
придобил правото на собственост върху процесния имот и е прекратил
производството по делото по отношение на нея. Решението не е допуснато до
касационно обжалване с Определение № 248 от 9.05.2018 г. на ВКС по гр. д.
№ 3375/2017 г. Ответниците се легитимират като собственици с влязло в сила
Решение №148 от 13.06.2013г. по в. гр. д. №116/2013г. на ВТАС, но владението
им е предадено едва след влизането в сила на Решение № 150 от 29.03.2017 г.
по в. гр. д. № 132/2017 г.
По отношение на характера на упражняваното от ответниците владение
настоящата инстанция за пълнота отбелязва, че в производството по
сключване на окончателен договор, съдът на осн. чл. 363 от ГПК извършва
служебна проверка дали отчуждителят е собственик на имота. Ето защо след
влизане в сила на Решение №148 от 13.06.2013г. по в. гр. д. №116/2013г. на
ВТАС за ответниците няма обективна причина да считат, че са придобили от
несобственик, поради което биха били добросъвестни владелци.
Воден от горното ОС-Русе намира, че ищцата не е доказала, че е
6
собственик, поради което решението на първоинстанционния съд, с което
нейните искове са отхвърлени е правилно и следва да се потвърди изцяло.
Предвид изхода на делото, съгласно разпоредбата на чл. 78 от ГПК
разноските за производството са в тежест на ищцата по жалбата. Настоящата
инстанция намира претендираното от ответниците адвокатско възнаграждение
за прекомерно по размер, а възражението на ищцата в тази насока – за
основателно. Доколкото по делото няма събрани доказателства за текущото
състояние и стойност на имота и доколкото законодателят е отдал приоритет
на данъчната оценка на съответния недвижим имот като измерител на
материалния интерес, който се защитава с иска за собственост, именно
данъчната оценка следва да бъде ползвана и като отправна точка при преценка
на дължимото адвокатско възнаграждение. Видно от Справка на Община Русе,
Дирекция „Местни данъци и такси“ данъчната оценка на процесния имот е в
размер на 30050.50 лв. С оглед даденото от Съда на ЕС разрешение за
неприложимост на приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г.
съдът не се явява обвързан от приетите в Наредбата минимални размери на
адвокатско възнаграждение, но може да ползва същите за ориентир. Като взе
предвид, че производството е протекло с едно открито заседание, без
изслушване на свидетели и вещи лица и че делото не разкрива значителна
правна и фактическа сложност, настоящата инстанция намира, че дължимото
адвокатско възнаграждение следва да бъде определено към минимума по
Наредбата, а именно по 901, 01 лв. за всеки от ответниците, или общо 2703.03
лв.
Що се отнася до частната жалба срещу определението №1806/17.04.2025
по гр. д. № 797/2024 на РС-Русе, настоящата инстанция я намира за
основателна по сходни мотиви, касателно начина на определяне на
защитавания материален интерес. Следва да се отбележи, че страните са
свободни да договорят каквото преценят възнаграждение за процесуално
представителство, но отговорността по чл. 78 от ГПК е ограничена до разумно
предвидимите разноски, иначе би се превърнала в наказателна санкция. Като
взе под внимание, че принципно всеки от тримата ответниците има право на
отделен адвокат и съответно разноски за адвокатско възнаграждение, предвид
че първоинстанционното производство е протекло без изслушване на
свидетели и вещи лица, и предвид ниската правна сложност на делото,
настоящата инстанция намира, че дължимото възнаграждение за
процесуалното представителство пред първата инстанция следва да бъде
определено близко до минимума. Отчитайки, че производството е протекло в
две открити заседания, настоящата инстанция намира за справедливо
адвокатското възнаграждение да бъде определено на 1000 лв. за всеки от
ответниците или общо 3000 лв. Ето зашо Определение №1806/17.04.2025 по
гр. д. № 797/2024 на РС - Русе следва да бъде отменено.
Мотивиран така, окръжният съд
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 284 от 20.02.2025 г., постановено по гр. д.
№ 797/2024 г. по описа на РРС в частта, с която са отхвърлени предявените от
Г. Д. Т. с ЕГН: ********** искове по чл. 108 ЗС срещу М. Г. Р. с ЕГН:
**********, С. П. Р. с ЕГН:********** и Р. Д. Р. с ЕГН:**********
ОСЪЖДА Г. Д. Т. с ЕГН: ********** и адрес: гр. Русе, ул. „Г.С.Р.“ №**,
вх.* да заплати на М. Г. Р. с ЕГН:**********, сумата от 901.01 лв. за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ОС - Русе.
ОСЪЖДА Г. Д. Т. с ЕГН: ********** и адрес: гр. Русе, ул. „Г.С.Р.“ №**,
вх. * да заплати на Д. С. Р. ********** сумата от 901.01 лв. за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред ОС – Русе.
ОСЪЖДА Г. Д. Т. с ЕГН: ********** и адрес: гр. Русе, ул. „Г.С.Р.“ №**,
вх. * да заплати на Р. Д. Р. с ЕГН: **********, сумата от 901.01 лв. за
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ОС - Русе.
ОТМЕНЯ Определение № 1806 от 17.04.2025г., постановено по гр. д. №
797/2024. по описа на РРС и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ Решение № 284 от 20.02.2025 г., постановено по гр. д. №
797/2024 г. по описа на РРС в частта за разноските, като намалява общо
присъдените на М. Г. Р. и С. П. Р. разноски за адвокатско възнаграждение от
8000 (осем хиляди) лева за двамата, до по 1000 (хиляда) лева за всеки един от
тях.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8