Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

град София, 09.09.2021 година

          В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                        мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор …..……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №15635 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

    Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответниците – С.Т.М. и Е.С.М., чрез особен представител адв.Вл.Х., срещу решение №242489 от 14.10.2019г., постановено по гр.д.№66882/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателите, че при условията на солидарност дължат на "Т.С." ЕАД следните суми: сумата от 1809.03 лв., главница, представляваща стойност на доставена топлоенергия за абонатен №111295, за периода 01.05.2015г. - 30.04.2017г., ведно със законната лихва от 05.07.2018г. до окончателно плащане на вземането; сумата от 259.58 лв., мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2016г. до 22.06.2018г.; сумата от 51.98 лв., представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода 01.05.2015г. - 30.04.2017г., ведно със законната лихва от 05.07.2018г. до окончателно плащане на вземането; сумата от 9.99 лв., мораторна лихва върху главницата за периода 15.09.2016г. до 22.06.2018г., за които суми на 13.07.2018г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№44292/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, както и в частта, в която жалбоподателите са осъдени да заплатят на "Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 91.74 лв., направени разноски в заповедното производство, както и сумата от 343.94 лв., направени разноски в исковото производство. В жалбата липсват наведени конкретни доводи за незаконосъобразност на съдебното решение в обжалваните части. Молят съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендират сторените по делото разноски пред двете съдебни инстанции. 

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в представена молба от 26.04.2021г. се взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице-помагач - „Т.с.” ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу С.Т.М. и Е.С.М. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени спрямо ответниците - С.Т.М. и Е.С.М. исковете за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№44292/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, въззиваемият -ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 05.07.2018г. и е постановена на 13.07.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжниците – С.Т.М. и Е.С.М. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК са подадени от длъжниците - С.Т.М. и Е.С.М. възражения, поради което дължимите от тях суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.     

            С приемането на новия ГПК, в сила от 01.03.2008г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост- в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност- само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско- процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. /т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС/.

         В случая атакуваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС обосноваващи окончателен извод за частична основателност на предявените от ищеца - „Т.С.“ ЕАД, *** срещу ответниците - С.Т.М. и Е.С.М. установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.  

        Във въззивната жалба не са изложени каквито и да е конкретни доводи и твърдения по спора. Жалбоподателите, чрез назначения особен представител адв.Вл.Х., се е задоволил единствено да посочи общо, че решението на СРС е неправилно и незаконосъобразно, както и в коя част се обжалва същото, без обаче да излага каквито и да било конкретни оплаквания относими към предмета на правния спор.

          За разлика от въззивното обжалване по ГПК /отм./, при въззивното обжалване по действащия ГПК – чл.269 от ГПК, порокът следва да е указан чрез посочване в какво точно се изразява, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди – чл.271 и чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт.   

          Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства /в този смисъл е постановено по реда на чл.290 от ГПК решение №246/23.10.2013г. по гр.дело №3418/2013г., Г. К., І Г.О. на ВКС/.

          С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в подадената въззивна жалбата, относими към предмета на спора, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни норми.

   По изложените съображения решението на СРС в обжалваните части следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

   На следващо място настоящият съд намира да посочи, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивниците не се дължат разноски. По отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

            Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №242489 от 14.10.2019г., постановено по гр.д.№66882/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, в обжалваните части.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :       

 

 

                                    ЧЛЕНОВЕ : 1./         

 

 

                                                            2./