№ 183
гр. София, 25.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Катерина Рачева
Членове:Здравка Иванова
Михаил Малчев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Михаил Малчев Въззивно гражданско дело №
20241000503083 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №91/13.06.2024 г. по гр. д. №223/2023 г. по описа на Окръжен
съд – Видин, е осъдена на основание чл. 432 КЗ, чл. 45 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД
"ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК *********, да
заплати на М. Н. И., ЕГН **********, сумата от 4 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди болки и страдание от
непозволено увреждане на 21.08.2020 г., представляващо ПТП с причинена
смърт на нейния внук М. К. Н. с ЕГН **********, ведно със законната лихва
върху посочената сума, считано от 22.05.2023 г. до окончателното изплащане,
като е отхвърлен предявеният иск за неимуществени вреди за разликата над
сумата от 4 000 лв. до предявената сума от 200 000 лева, като неоснователен.
Посоченото решение е обжалвано от ищцата в първоинстанционното
производство - М. Н. И., действаща чрез процесуалния си представител, в
неизгодната за нея отхвърлителна част – в частта му, с която предявеният иск
за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 22.05.2023 г. до
окончателното изплащане на обезщетението, е отхвърлен за разликата над 4
000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева. Във въззивната жалба се
излагат подробни съображения, че решението в обжалваната част е
неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в несъответствие
със събраните доказателства. Поддържа се, че неправилно е уважено
възражението за съпричиняване, тъй като по делото се установявало такова от
1
страна на починалия внук на ищцата. Заявява се, че установените лимити за
присъждане на обезщетение противоречат на правото на ЕС и не следва да се
прилагат. Твърди се също така, че първоинстанционният съд при определяне
на дължимия размер на обезщетението не се е съобразил с настъпилите в
резултат на смъртта на пострадалия психически травми при ищцата и
принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Изтъква се, че
присъденият размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди е
силно занижен. Моли се решението да бъде отменено в обжалваната част, а
предявеният иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди да
бъде уважени в пълния претендиран размер. Прави се искане да се присъдят
направените пред двете инстанции съдебни разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият и ответник в
първоинстанционното производство – ЗК „Лев Инс“ АД, действаща чрез
процесуалния си представител, не е депозирала отговор на въззивната жалба,
а съответно насрещна въззивна жалва. Ето защо предмет на настоящото
въззивно производство е и депозираната по реда на чл. 263, ал. 2 ГПК
насрещна въззивна жалба срещу уважителната част от решение
№91/13.06.2024 г., с която е присъдено обезщетение в размер на 4 000 лева. В
нея се развират подробни съображения, че липсва активна легитимация на
ищцата за предявения иск. Заявява се, че не е доказана особено близка и
емоционална близост между ищцата и нейния внук. Също така, че в
обжалваната част решението противоречи на Тълкувателно решение №1/2016
г. по т. д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Поддържа се, че в разглеждания
случай първата инстанция е приела занижен размер на съпричиняване
съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като починалия освен, че се е качил да пътува
при пиян водач, е бил и без поставен обезопасителен колан. Моли се да бъде
отхвърлен изцяло предявеният иск. Прави се искане да се присъдят
направените пред двете инстанции съдебни разноски.
В установения от закона срок, третото лице – помагач на страната на
ответника - Г. И. Г., действащ чрез процесуалния си представител, е
депозирала отговор на въззивната жалба на М. Н. И.. С него тази жалба се
оспорва като неоснователна. Излагат се доводи за законосъобразност на
отхвърлителната част на първоинстанционното решение. Прави се искане да
се присъдят направените пред въззивната инстанция съдебни разноски.
Въззивните жалби – първоначалната такава и насрещаната, са подадени
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно легитимирана страна в процеса
против валидно и допустимо съдебно решение, подлежащо на въззивно
обжалване, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
2
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след преценка на изложените от
страните твърдения, доводи и възражения и на доказателствата по делото,
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по
предявени осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл.
45, ал. 1 ЗЗД срещу "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД.
Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира
правната възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за
обезщетяване на претърпените вреди срещу застрахователя, с когото
делинквентът или отговорно за неговото противоправно деяние лице е
сключил договор за застраховка "Гражданска отговорност", обезпечаваща
неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква
имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща следните две
групи материални предпоставки (юридически факти): 1) застрахованият
виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-
следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и 2)
наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за
застраховка "Гражданска отговорност" между делинквента и ответника –
застраховател.
С влязла в сила на 02.12.2022 г. присъда № 63/23.06.2021 г., постановена
по НОХД №101/2021 г., ВОС, подсъдимият Г. И. Г., с ЕГН ********** е
признат за виновен, в това че на 21.08.2020г. около 05.00 часа при управление
на МПС- личния си лек автомобил марка „Ауди“, модел „А 4“, с рег.№ ******
АД, движейки се в гр.Видин по бул. „Панония“ с посока на движение от
надлеза над ж.п. линия Видин-София към кръстовището с ул. “Цар
Александър 2“, срещу сградата на РЗОК-Видин, в нарушение на правилата за
движение по пътищата, а именно чл.21, ал.1 от ЗДвП „при избиране скоростта
на движение на водача на пътното превозно средство е забранено да
превишава стойността на скоростта в км/ч за населено място“, движейки се с
около 111 км/ч. при максимално разрешена 50 км/ч, загубил управление на
автомобила и се ударил в метален стълб за улично осветление, и по
непредпазливост причинил: смъртта на М. К. Н. от гр.Кула и средни телесни
повреди на още две лица- Я. Л. Г. и Д. В. Ф., като деянието е извършено в
пияно състояние - с концентрация на алкохол в кръвта 1.03 промила,
установено по надлежния ред с протокол за химическо изследване за
определяне концентрация на алкохол в кръвта № 306К/2020г. на СХЛ към
ЦСМП - гр. Плевен.
Безспорни са между страните и следните обстоятелства, обявени от
първата инстанция като такива с доклада по реда на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК: 1)
настъпилото на 21.08.2020 г. около 05:30 часа в гр. Видин на бул. „Панония“
3
пред „Агромашина“ клон Видин ПТП с лек автомобил марка „АУДИ“, модел
А4, с ДК № ****** АМ, собственост и управляван от Г. И. Г.; 2) че
поведението на водача Г. И. Г. е било виновно и противоправно; 3) че Г. И. Г.,
попада в кръга на лицата, чиято отговорност за причинени вследствие на ПТП
вреди, се покрива от застраховката „Гражданска отговорност”, сключена със
„Застрахователна компания Лев Инс” АД; 5) че в следствие на ПТП-то водача
на автомобила Г. И. Г. по непредпазливост причинил смъртта на М. К. Н..
От приетата по делото пред първата инстанция заповед № ЗД/Д-ВН-К-
004/21.03.2019 г. на директора на ДСП – Кула се установява, че
непълнолетният, към датата на издаване на заповедта, М. К. Н. с ЕГН
**********, с майка Н. Е. П. с ЕГН ********** и баща К. Н. К. с ЕГН
**********, е бил настанен временно, до постановяване на съдебно решение в
семейството на негова баба М. Н. И. с ЕГН **********, с настоящ адрес
гр.*** , ул."***" № ** , до постановяване на съдебно решение. С решение №
22 от 18.04.2019 г. по гр. д. № 114/2019 г. на РС - Кула непълнолетният М. К.
Н. е бил настанен в семейството на бабата М. Н. И. за неопределено време.
Спорът във въззивното производство се съсредоточава върху
обстоятелствата дали е налице особено близка връзка между починалия и
претендиращата обезщетението негова баба и дали действително са
претърпени неимуществени вреди в случая, които надхвърлят по интензитет и
времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка. Също така
спорно по делото и е дали е налице съпричиняване от страна на пострадалия
съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, в какво се изразя то и какъв е неговия принос за
настъпване на вредоносния резултат.
От приетата от въззивния съд, като компетентно изготвена и неоспорена
от страните, съдебно-автотехническа експертиза се установява, че ПТП е
настъпило в населено място, където допустимата скорост на движение за
пътния участък на ПТП е до 50км.ч. Скоростта на движение на лекия
автомобил марка „Ауди”. модел ., А4 ” в момента преди настъпване на ПТП
(преди удара в металния стълб) е била около 112 км/ч , а в момента на удара е
била 85 км/ч. В резултат на произшествието по лекия автомобил са настъпили
значителни материални щети, които го правят негоден за експлоатация
(тотална щета). Вещото лице посочва, че в резултат на силния удар в металния
стълб купето на автомобила в областта на лявата странична част
(включително тавана) е с големи пластични деформации с дълбочина на
деформацията от 50 см (0,50 м) в посока навътре към купето. Фабрично
процесният „Ауди А4“ е оборудван общо с 5 (пет) обезопасителни колана -
инерционен тип, триточкови, автомобилът е с 4+1 места. Експертът посочва,
че добре поставеният предпазен колан при наличие на спирачно закъснение
(внезапно спиране, катастрофа и др.) тялото на водача/пътника се придвижва
до 5 см (50 мм) и се блокира преди същото да достигне елементите от
интериора на купето на автомобила или с други лица в автомобила.
Предпазните колани са ефективни при скорост на движение на автомобил до
60 км/ч. и при челен удар. Вещото лице посочва, че при така установените
4
значителни деформации на лекия автомобил „Ауди А4“ в лявата му странична
част е в посока навътре към купето, не може да се даде категоричен отговор
на въпроса дали биха настъпили телесните увреждания на пострадалия със
или без поставен предпазен колан. Посочва, че дори и при правилно поставен
предпазен колан при силния удар ще се получат разкъсвания на вътрешните
му органи.
От приетата от въззивния съд, като компетентно изготвена и неоспорена
от страните, съдебно-медицинска експертиза се установява, че причината за
смъртта на М. К. Н. е получената в резултата на ПТП съчетана травма
/черепно мозъчна и гръдна/ довела до остра дихателна и сърдечно-съдова
недостатъчност. Налице е причинно- следствена връзка между получените
увреждания на Н. и настъпилата смърт. При настъпването на ПТП
починалият М. Н. е бил с поставен обезопасителен колан. Този извод
експертът обосновавава с местоположението на Н. в автомобила, получените
травматични увреждания, деформациите на купето на автомобила вследствие
на ударите на автомобила и неговата траектория.
При обсъждане на посочените експертизи настоящият съдебен състав
възприема изцяло направените доказателствени (фактически) изводи, тъй като
те са изготвени след преценка на всички събрани по делото доказателства,
като са отговорили подробно на всички поставени релевантни въпроси. Ето
защо въззивният съд кредитира експертизите.
От свидетелските показания на разпитания в първоинстанционното
производство свидетел Л. Й. М. се установява, че същият познава Г. - водача
на процесния автомобил, реализирал ПТП и починалия М.. Сочи, че са
израснали заедно в гр.Кула. Посочва, че около 5-6 часа преди настъпване на
ПТП тримата заедно били в центъра на с. Бойница, в една беседка, където М.
и Г. пили бира. В беседката престояли между 3-5 часа, където имало и други
хора, били 7-8 души. Г. бил с автомобил, М., Я. и Д. тръгнали с него за гр.
Кула, а след това за гр. Видин. Свидетелят посочва, че с тях бил в гр. Кула, но
за малко, след което се прибрал вкъщи, а те тръгнали за гр. Видин да закара
другите. В 13.00 ч. на следващият ден разбрал, че е станала катастрофа.
Свидетелят заявява, че М. е знаел, че Г. е употребявал алкохол, защото си
викали „наздраве“. Между 01:00 ч. през нощта до 06:00 ч. сутринта били в с.
Бойница на беседката. Посочва, че същата вечер той не е пил, тъй като бил на
15 г.
От свидетелските показания на разпитаните в първоинстанционното
производство свидетели Н. А. Н., която е племенница на ищцата, Ц. Н. Н.,
която е сестра на ищцата и Д. Г. Д. се установява, че починалият и неговият
брат С. са отглеждани първоначално от техните баща, майка и баба М. И., като
обитавали една съща. Няколко години преди инцидента баща се наложило да
замине да работи в чужбина, а пък майката на децата се разболяла тежко. Това
наложило непосредствените грижи за М. и неговия по-малък брат да бъдат
поети изцяло от баба им М. И.. Последната била силно привързана към
5
децата, както и те към нея. Свидетелите са категорични, че М. И. е преживяла
изключително тежко смъртта на внука си М., разболявала се от диабет и се
затворила в себе си.
Въззивният съд приема за достоверни показанията на свидетелите, тъй
като, преценени с всички други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172
ГПК, те не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, потвърждават
се и от останалите събрани по делото доказателства, като субективните
възприятия на свидетелите относно обсъдените части от техните свидетелски
показания са непосредствени.
По спорните в настоящото производство е формирана задължителна
съдебна практика по Тълкувателно решение №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС,
както и практика на ВКС по постановените по реда на чл. 290 ГПК решение №
92 от 17.11.2020 г. по т. д. №1275/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., решение №
17 от 16.03.2021 г. по т. д. №291/2020 г., по описа на ВКС, II т. о., решение №
88 от 20.07.2022 г. по т. д. №2090/2021 г. по описа на ВКС, II т. о., решение №
372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., решение №
50003/24.07.2023 г. по т. д. 2760/2021 г., I т. о. и др. Съобразно
задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение №1/2016г. на
ОСНГТК на ВКС, от гледна точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица,
извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение
за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и
дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални
болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност
с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на
обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от
загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. 52
ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България
и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз
равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица,
извън изброените в Постановление № 4/1961г. и Постановление № 5/1969 г.,
следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски
обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да
се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за
действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на
починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от
неговата смърт). Подчертано е, че особено близка привързаност може да
съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци.
В традиционните за българското общество семейни отношения братята и
сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия
родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна
обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна,
че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки
и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите
6
за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на
обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези
случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само
формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на
близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/1961г. и №
5/1969г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат
само най-близките на починалия. Посочено е, че създаването на трайна и
дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на
значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се
намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При
липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава
привързаност би било лишено от законово основание, а примерното
изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското
многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение
за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за
справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването
и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само
в изключителни случаи - когато претендиращият обезщетение докаже, че е
изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи
значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително
проявление във времето. С постановените решение № 92 от 17.11.2020 г. по т.
д. № 1275/2019 г. по описа на ВКС, II т. о., решение № 17 от 16.03.2021 г. по т.
д. № 291/2020 г., по описа на ВКС, II т. о. и решение № 88 от 20.07.2022 г. по т.
д. № 2090/2021 г. по описа на ВКС, II т. о., е прието, че житейските ситуации и
обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката
на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни
ситуации за възникване на такава връзка в отношенията между баби/дядовци и
внуци са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от
баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или
работа на родителя/родителите в чужбина. С решение № 372 от 14.01.2019 г.
по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение № 50003/24.07.2023г. по т. д.
№ 2760/2021 г., I т. о., е допълнено, че тази особена близост обичайно е
резултат на тежки житейски ситуации, обуславящи нуждата от по-интензивно
общуване между починалия родственик и претендиращия обезщетение и от
изграждане на връзка, по-здрава от обичайната за съответния вид родство.
Цитираната практика изцяло се споделя от настоящия състав на съда.
Въззивният съд намира за обоснован извода на първоинстанционния, че
от събраните по делото доказателства се установява, наличието на особено
близка връзка между ищцата и починалия неин внук. Доказва се от
свидетелските показания, заповед № ЗД/Д-ВН-К-004/21.03.2019 г. на
директора на ДСП – Кула и решение № 22 от 18.04.2019 г. по гр. д. № 114/2019
г. на РС – Кула, не само наличието на отношения на близост и обич,
7
характерни за връзката между баба и внук, но и че М. И. е била заместила
функциите на родителите при отглеждането на М. Н. няколко години преди
смъртта му. От съвкупната преценка на събраните в първоинстанционното
производство се установява, че връзката между бабата и починалия внук е
била много силна, ищцата го възприемала като свой син. Тя няколко години
преди смъртта му е била поела непосредствените грижи за отглеждането му,
поради невъзможността за него да се грижат неговите родители. След
инцидента ищцата не била на себе си от мъка. След смъртта му
здравословното и психическото състояние на М. И. се влошава и тя причинява
негативни трайни последици. В тази насока са свидетелските показания на Н.
А. Н., Ц. Н. Н. и Д. Г. Д., които въззивният съд изцяло кредитира.
Въз основа на гореустановената фактическа обстановка, настоящият
съдебен състав приема, че е проведено пълно и главно доказване на
релевантните за активната материалноправна легитимация на ищцата факти,
позволяващи да бъде направен извод за съществуваща между нея и починалия
й внук особено близка привързаност - постоянна, трайна и дълбока
емоционална връзка, съдържанието на която е сравнимо и до голяма степен
наподобява по интензитет и продължителност болките и страданията на най-
близките роднини – майка и син. Макар да не са установени с медицински
документи, негативните последици от случилото се върху емоционалното
състояние и поведение на ищцата са надхвърлящи обичайните такива,
характерни за връзката – баба - внук. Създалите се отношения между двамата
след силното влошаване на здравословното състояние на майката, включват
полагането на всички грижи за израстването, образованието и възпитанието
на непълнолетния, обективно покриват заложените в горецитираната практика
на ВКС обстоятелства. Те обуславят по-интензивно общуване между
починалия родственик и претендиращия обезщетение и изграждане на връзка,
по-здрава от обичайната за съответния вид родство – баба и внук. Събраните
гласни доказателства установяват и реалните търпени от ищцата вреди –
болки и страдания от загубата на нейния внук. При тези факти настоящият
състав на съда приема, че смъртта на М. Н. е причинила на неговата баба –
ищцата М. И., морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за родствената връзка баба – внук, и е
справедливо да й се признае право на обезщетение за неимуществени вреди,
като се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления №
4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС.
При определяне размера на справедливото обезщетение на основание
чл. 52 ЗЗД съдът съобразява разясненията, дадени с ППВС №4/1968г.,
отчитайки: възрастта на починалия – 18-годишна; отношенията между
починалия и претендиращата обезщетението, изразяващи се в дълбока
емоционална връзка, привързаност, взаимопомощ и обич; живеели са в едно
домакинство; възрастта на ищцата към датата на смъртта на нейния внук – 63
годишна; същата не работи, но може да се грижи сам за себе си; внезапност на
загубата; конкретните икономически условия в страната през м. 08.2020 г.,
8
ориентир за които са нивата на застрахователно покритие към момента на
увреждането, приема, че сумата 100 000 лв. е справедлив паричен еквивалент
за търпените от ищцата страдания.
Въззивният съд приема, че в разглеждания случай не следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 КЗ, както е приела първата
инстанция. Действително искова претенция е предявена на 22.05.2023 г. и
попада в обхвата на темпоралното действие на разпоредбата на чл. 493а, ал. 4
КЗ. Според тази разпоредба размерът на застрахователното обезщетение
следва да се определи съгласно критериите, които ще бъдат възприети от все
още неприет подзаконов нормативен акт - Методика. В конкретния случай
първоинстанционният съд е определил размера на дължимото застрахователно
обезщетение съобразено въведеното законовото ограничение в Преходни и
Заключителни разпоредби към ЗИДКЗ (обн. в ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от
07.12.2018 г.). Съгласно § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.)
е определен максимален размер от 5 000 лева. Тази сума обаче е значително
по-малка от посочените в чл. 1, параграф 2 от Втора директива 84/5,
кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 16 септември 2009г. относно застраховката "Гражданска
отговорност". Чл. 9, ал. 1 от нея предвижда следните минимални суми: в
случай на телесно увреждане минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR
за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на
пострадалите; в случай на имуществени вреди 1 000 000 EUR за
застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите. Разпоредбите
на посочената директива са транспонирани във вътрешното ни право в чл. 492
КЗ, съгласно който задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на
автомобилистите се сключва за следните минимални застрахователни суми
(лимит на отговорност): 1. за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 420 000 лв. за всяко събитие,
независимо от броя на пострадалите лица; 2. за вреди на имущество (вещи) - 2
100 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на увредените лица.
Съгласно Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 с предмет
преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Augstвkвs tiesas Senвts (Латвия), член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и
член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5, не се допуска национална
правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ при използването на моторни превозни средства да покрива
обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната
правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на
семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до
определена максимална сума, която е по-малка от посочените в член 1,
параграф 2 от Втора директива 84/5. В решението се пояснява, че държавите
членки трябва да упражняват своята компетентност при спазване на правото
на Съюза и разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяване
при произшествия при използването на моторни превозни средства, и не
9
могат да лишат посочените в решението директиви (Директива 72/166/ЕИО на
Съвета от 24 април 1972г. относно сближаване на законодателствата на
държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност” при
използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението
за сключване на такава застраховка, Втора директива 85/5/ЕИО на Съвета от
30 декември 1983 г. за сближаване на законодателствата на държавите членки,
свързани със застраховките „Гражданска отговорност” при използването на
моторни превозни средства и Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14
май 1990 година за сближаване на законодателствата на държавите членки
относно застраховките „Гражданска отговорност” при използването на
моторни превозни средства) от тяхното полезно действие. Посочено е, че ако
националните законодатели биха били свободни, когато счетат за нужно, да
определят в националното право за всяка отделна категория установени вреди
максимални гарантирани суми, по-малки от минималните гарантирани суми
по чл. 1, пар. 2 от Втора директива, посочените минимални гарантирани суми,
и следователно този член, биха били лишени от тяхното полезно действие.
Решенията на ЕС по преюдициални запитвания са задължителни за всички
съдилища и учреждения в страните членки, в т. ч. за всички съдилища и
учреждения в Република България, които са длъжни да съобразят даденото
тълкуване на правото на ЕС в мотивите и диспозитива на решението по
преюдициално запитване, както е предвидено и в чл. 633 ГПК. Съдът е
длъжен при прилагане на относимата норма от българския закон да я тълкува
по начин, който да осигури постигането на целите на посочените директиви
съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване. Доколкото с § 96, ал. 1
ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) дължимото обезщетение по застраховка
„Гражданска отговорност” се ограничава само до определена максимална
сума, която е по-малка от посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива
84/5, то съгласно даденото от СЕС тълкуване тази разпоредба противоречи на
правото на ЕС и поради това не следва да се прилага при разглеждане на
произтичащи от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
претенции за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близки
членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие. В
този смисъл е и практиката на ВКС – например решение № 50086/28.11.2022г.
по т. д. №1252/2021 г., II т. о., която изцяло се споделя от настоящия състав на
съда.
По възраженията за съпричиняване:
За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото
обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от
застрахователя чрез защитно възражение и да бъде доказан по категоричен
начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е
въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД
следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или
бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за
вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото
10
настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2
ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите
не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Определянето на степента
на съпричиняване предполага съпоставяне на поведението на увредения с това
на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения,
довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен
действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на
пътното произшествие В този смисъл е съдебната практика, обективирана в
решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, II т. о., решение
№ 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, I т. о., решение № 117 от
8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014
г. по т. д. № 3871/2013 г., I т. о. и др. Същевременно само обстоятелството, че
пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил, и че не е ползвал
предпазен колан не е достатъчно, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал.
2 ЗЗД. В тези случаи намаляването на обезщетението за вреди на основание
чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства,
че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на
произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Тежестта за
установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е
налице съпричиняване. В разглеждания случай ответникът с писмения
отговор е навел две възражения за съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2
ЗЗД, от страна на починалия при ПТП М. К. Н..
Първото оправено възражение за съпричиняване, че починалият М. Н. се
е возил в процесния автомобил без поставен обезопасителен колан, в
нарушение на чл.137а ЗДвП, е недоказано и следователно неоснователно. От
заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-
медицинска експертиза, която въззивният съд кредитира, се установява, че
при настъпването на ПТП починалият М. Н. е бил с поставен обезопасителен
колан. Освен това от заключението пък на съдебно-автотехническите
експертиза, която също въззивният съд кредитира, се установява, че поради
механизмът на настъпване на процесното ПТП е без значение за увреждания
на починалия, дали в конкретния случай е бил със или без поставен
предпазният колан, тъй като последният е неефективен.
Второто наведено от ответника възражение за съпричиняване, че
пострадалият Н. съзнателно се е качил и возил в автомобил, управляван от
водач, употребил алкохол, е доказано. Според т. 7 от Тълкувателно решение
№1/23.12.2015 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2014 г. на ОСТК на
ВКС налице е съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало
в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения
минимум, ако този факт му е бил известен. В случая, с влязлата в сила
присъда е установено, че водачът Г. е виновен за реализираното ПТП в
следствие нарушение правилата за движение по пътищата, а именно на чл.21,
ал.1 ЗДвП, като се е движел с превишена скорост от около 111 км.ч. при
максимално допустимата за участъка от 50 км.ч. и в пияно състояние с
11
концентрация на алкохол от 1.03 промила, с което е нарушил и чл. 5, ал. 3,
т. 1 ЗДвП, водачът загубил контрол над автомобила и реализирал ПТП.
Знанието у пострадалия Н., че водачът Г. управлявал процесния автомобил
след употреба на алкохол се доказа от показанията на свидетеля Л. М., който
въззивният съд кредитира. Тримата Н., Г. и М. са се познавали, излизали са
заедно, а процесната вечер и нощ М. непосредствено е наблюдавал, че Н. и Г.
заедно употребяват алкохол. Ето защо следва да се заключи, че починалият М.
Н. е знаел, че водачът Г. е употребил алкохол и качвайки се в управлявания от
него автомобил е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат спрямо
него самия - получените увреждания и леталния изход, който принос обуславя
прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. С оглед на гореизложените съображения
настоящият съдебен състав намира, че доказаният принос на пострадалия за
настъпилото увреждане следва да бъде определен на 20 %. В тази връзка се
отчита поведението на водача на автомобила за настъпване на процесното
ПТП, а именно че причината за него е противоправното поведение на
делинквента - застрахован при ответното дружество по договор за
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Поради всичко гореизложено, въззивният съд приема, че заместващото
обезщетение на ищцата за причинените й неимуществени вреди в резултат от
смъртта на нейния внук при процесното ПТП, възлиза на сумата от 80 000 лв.
(100 000 лева, намалени с 20 % съпричиняване), поради което предявеният
осъдителен иск правилно е уважен до този размер. Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта над сума от 4000 лв. до
определения размер от 80 000 лв. и искът и в тази част да бъде уважен като
основателен. В тази насока въззивната жалба на "ЗАСТРАХОВАТЕЛНА
КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД е напълно неоснователна, а въззивната жалба на
М. Н. И. е частично основателна за сумата от 76 000 лв. В останалата
отхвърлителна част, като правилно, решение на първата инстанция следва да
бъде потвърдено.
По разноските във въззивното производство:
При този изход на спора, пълна неоснователност на въззивната жалба на
"ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД, в полза на това
дружество не следва да се присъждат съдебни разноски. Поради частичната
основателност на въззивната жалба на М. Н. И., същата има право на съдебни
разноски съобразно уважената част и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с
чл. 273 ГПК, липсват доказателства за реално извършени такива. Ето защо
такива не следва да й бъдат присъждани. В тази насока от нейния процесуален
представител не представен въобще списък по реда на чл. 80 ГПК.
Воден от изложеното, Апелативен съд – София
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №91/13.06.2024 г., постановено по гр. д. №223/2023
12
г. по описа на Окръжен съд – Видин, в частта, в която е отхвърлен предявеният
искът с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ от М. Н. И., ЕГН **********,
срещу „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК *********,
за заплащане на сума над 4 000 лв. до сумата от 80 000 лв. (за сумата от 76 000
лв.), представляваща застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от смъртта на нейния внук М. К. Н., настъпила в
резултат на пътнотранспортно произшествие, реализирано на 21.08.2020 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума от 22.05.2023 г. до окончателното й
изплащане, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК
*********, да заплати на М. Н. И., ЕГН **********, сумата от още 76 000 лв.
(общо 80 000 лв.), представляваща застрахователно обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния внук М. К. Н.,
настъпила в резултат на пътнотранспортно произшествие, реализирано на
21.08.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 22.05.2023 г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №91/13.06.2024 г., постановено по гр. д.
№223/2023 г. по описа на Окръжен съд – Видин, в останалите обжалвани
части, с които е уважена исковата претенция на М. Н. И. с правно основание
чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 4 000 лв. и съответно тя е отхвърлена над сумата
от 80 000 лв. до претендирания размер от 200 000 лв., представляваща
застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на нейния внук М. К. Н., настъпила в резултат на пътнотранспортно
произшествие, реализирано на 21.08.2020 г., ведно със законната лихва върху
тази сума от 22.05.2023 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС” АД, ЕИК
*********, да заплати по бюджетната сметка на Софийски апелативен съд, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 1520 лв. – дължима държавна такса за
въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13