Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
Година
16.04.2020
Град
С.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На деветнадесети
февруари Година
2020
в публично съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 3984 по описа за 2019 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 45, във вр. с чл. 49 ЗЗД.
Ищцата
В.Н.Г. твърди в исковата си молба, че с решението по в.гр.д. № 3005/2017 г. на ПОС,
било потвърдено решението по гр.д. № 280/2016 г. на ПРС, с което била осъдена
да заплати на ответника 1.36 лева разноски съразмерно с отхвърлената част от
иска. На 13.03.2018 г. внесла за същите 3.50 лева по сметка на ответника в С.,
въпреки, че сумата била 1.36 лева. За извършеното плащане била издадена вносна
бележка с № 87100-045-010861/13.03.2018 г. Въпреки същото ответникът се сдобил
с изпълнителен лист № 103/14.03.2018 г., а въз основа на негова молба било
образувано изпълнително дело № - на Ч.К.И.. Получила ПДИ по същото дело, от
която установила, че дългът й по същото бил 735.73 лева към дата 17.05.2018 г.,
както и че бил наложен запор върху трудовото й възнаграждение. По тази причина
потърсила съдействие от адвокат, за което сключила с него договор за правна
защита и съдействие № 0214164/07.06.2017 г. за защитата й по изпълнителното
дело. Уговорен бил адвокатски хонорар 420 лева, който платила в брой. Пълномощникът
й изготвил възражение за неоснователност на образуваното изпълнително дело, в
противоречие с добрите нрави и поискал прекратяването му на основание чл. 433,
ал. 1, т. 1 ГПК. Като доказателство представил вносната бележка. Възражението било
изпратено за становище до взискателя и пълномощника му, от които не постъпило
такова и изпълнителното дело било прекратено на основание чл. 433, ал. 1 ГПК.
На 12.07.2018 г. получила чрез пълномощника си съобщението за приключването му,
а на 03.08.2018 г. съобщението за същото до ответника, чрез пълномощника му, се
върнало непотърсено. Описаната фактическа обстановка пораждала правния й интерес
от завеждане на настоящото дело с цел репариране на нанесените й имуществени
вреди, изразяващи се в заплатения адвокатски хонорар, поради образуваното срещу
нея изпълнително дело, представляващо злоупотреба с процесуално право. В
подкрепа на това бил факта, че изпълнителното дело било образувано на
16.05.2018 г., а изпълнителният лист бил издаден на 14.03.2018 г., докато
плащането й било извършено на 13.03.2018 г., два месеца по-рано от образуване
на изпълнителното производство. Периодът между същото и плащането бил
достатъчно дълъг, за да се приемело, че ответното дружество имало възможност,
чрез своите органи, да извърши справка по сметките си и установи направеното
плащане. На следващо място, макар да имало процесуалната възможност да се
снабди с изпълнителен титул на база осъдителното решение, размерът на вземането
бил толкова незначителен, че образуването на изпълнително дело заради същия
било в разрез с добросъвестността. Това било така, защото за дълг от 1.36 лева имала
задължение по изпълнителното дело в размер на 735.73 лева или 541 пъти повече. Извършените
процесуални действия по снабдяването с изпълнителен лист и образуването на
изпълнително дело, без наличието на изпълнително основание, били достатъчни да
се приемело, че била налице злоупотреба с право спрямо нея. Поради характера на
иска й по чл. 45 ЗЗД, в нейна тежест било да докаже претърпяната вреда и причинно-следствената
връзка между обедняването й от деликта, а в случая и злоупотребата с право. В
тази връзка заплатеният адвокатски хонорар по договора от 420 лева, се явявал
основателно разходване на средства с цел защитата й по изпълнителното дело, и
нямало да бъде налице, ако не било образувано същото. Искането е да се осъди
ответника да й заплати сумата от 420 лева за обезщетение на причинените й имуществени
вреди от непозволеното й увреждане, изразяващи се в заплащането на адвокатски
хонорар по договора за правна защита и съдействие № 0214164/07.06.2018 г., за
защитата й по неоснователно образуваното изпълнително дело № - на Ч.К.И., и
законна лихва върху тази сума от подаване на исковата й молба в съда до
изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Ответникът
Х. оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като неоснователен и му
присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи, изложени подробно от
пълномощника му в подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и доводите на
страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на иска факти, от значение
за спорното право, намери за установено следното:
Страните
не спорят, че с влязлото в сила решение по гр.д. № 280/2016 г. на П.ския
районен съд, ищцата е била осъдена да заплати на ответника, съразмерно с отхвърлената
част от иска й, сторените от последния разноски в размер на 1.36 лева.
На
13.03.2018 г. те са му платени от нейно име по банковата му сметка в по-голям
размер от 3.50 лева, видно от представената с исковата й молба вносна бележка (л.
9), верността на която ответникът не е оспорил с отговора в срока по чл. 193,
ал. 1 ГПК, а само автентичността на подписа на „клиент“ под същата (л. 17-18).
Вярно е, че с молбата си от 13.11.2019 г., в дадения му с определението по чл.
140 ГПК срок да уточни само номера и датата на тази бележка, пълномощникът на
ответника е оспорил и получаването на сумата по нея (л. 26 и 31). Но също така
е вярно, че това оспорване и на верността й, е сторено едва с тази му молба от
13.11.2019 г., след изтичане преди това на 27.09.2019 г. на срока по чл. 193,
ал. 1 ГПК, в който е можел да стори това, считан от получаване на 27.08.2019 г.
на съобщението за отговор с препис от нея (л. 16). А този срок е преклузивен,
като всички процесуални срокове (чл. 64, ал. 1 ГПК). Поради това с изтичането
му ответникът е загубил процесуалното право по чл. 193, ал. 1 ГПК да оспори и нейната
вярност (чл. 133 ГПК). Поради това по-късното й оспорване от пълномощника му с посочената
му молба, съдът не може да вземе предвид (чл. 64, ал. 1 ГПК). Нещо повече. Ответникът
и пълномощникът му не са оспорили въобще истинността на същата бележка, въпреки
получаването й още на 04.07.2018 г. с възражението на пълномощника на ищцата по
приложеното изпълнително дело № 436/2018 г. на Ч.К.И., по което им е била
изпратена за становище по исканото за прекратяването му по чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК (л. 18-24 от същото). А според задължителната практика на ВКС, погасяването
на вземането по изпълнителния лист се доказва именно с такава бележка/разписка
за плащане, която ако не бъде оспорена от взискателя, се приема за истинска (Р
255-2014-I
г.о.).
Вярно
е, че с отговора си ответникът оспори своевременно автентичността на подписа за
„клиент“ под същата бележка с твърдението, че не принадлежи на ищцата. Поради това
съдът откри производство по чл. 193 ГПК за проверка на автентичността на този подпис
под нея (л. 39). Вярно е, че тежестта да докаже автентичността му се носи от
ищцата по делото, а тя не представи и по делото няма доказателства той да е
положен от нея (чл. 193, ал. 3 ГПК). Но също така е вярно, че в тази бележка не
е посочен автора на същия подпис за „клиент“ под нея (л. 9). Тъкмо напротив. Името
на ищцата е посочено само по-горе в същата бележка, но в графата й за „вносител“,
а не за „клиент“ (л. 9). Поради това съдът намери за недоказано оспорването на ответника
на авторството на подписа за клиент под същата бележка (чл. 194, ал. 2 и 3 ГПК).
От друга страна автентичността му е и без правно значение за изхода на делото.
Не само защото не подписа на клиент върху нея, а на банковият служител,
удостоверява, че банката е заверила с посочената в нея сума от 3.50 лева банковата
сметка на ответника, от името и за сметка на посочения в същата бележка
вносител - ищцата по делото, на посоченото в същата бележка основание - за
погасяване на дължимите от нея горепосочените разноски (чл. 180 ГПК). Но и
защото, паричното й задължение за плащането им може да бъде изпълнено от всяко
трето лице, дори и против волята на ответника, защото няма в случая интерес от
личното му изпълнение от нея (чл. 73 ЗЗД и Р 197-2012-II
т.о.).
Ето
защо съдът намери, че на 13.03.2018 г., с тази вносна бележка, присъдените на
ответника с посоченото решение разноски от 1.36 лева, са внесени/платени от
името на ищцата по банковата му сметка. С това им плащане, задължението й за
същите е погасено изцяло на същата дата (чл. 75, ал. 3 ЗЗД).
Въпреки
това на 14.03.2018 г. пълномощникът му се е снабдил с издадения му на същата
дата от съда изпълнителен лист за тези разноски, а на 16.05.2018 г., по негова
молба, е образувано за принудителното им събиране и приложеното в заверен
препис изп.д. № 436 по описа за 2018 г. на Ч.К.И.. На 07.06.2018 г. пълномощникът
на ищцата е получил по същото изпратената й ПДИ (л. 13 от изп.д.). А на
15.06.2018 г. е подал по същото дело възражение и то е прекратено на основание
чл. 433, ал. 1, т. 1 ГПК, поради плащането на сумата по изпълнителния лист
преди образуването му с посочената бележка (л. 18-24 от изп.д.). Въпреки
получаването на 04.07.2018 г. на изпратения им от ЧСИ препис от това възражение
с тази бележка, ответникът и пълномощникът му не са взели становище по тях.
За
защитата й по това изпълнително дело, ищцата е платила на 07.06.2018 г. в брой на
пълномощника си 420 лева адвокатско възнаграждение, видно от представения за
доказването на този факт договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено, че за защита й по изпълнителното дело е платила в брой 420 лева
адвокатско възнаграждение (л. 7). Вярно е, че ответникът оспори с отговора
автентичността на подписа й под този договор. Поради това съдът откри
производство по чл. 193 и сл. ГПК за проверка и на неговата автентичност, в
което тежестта да докаже автентичността му се носи от ищцата по делото, а тя не
представи и по делото няма доказателства да е положен от нея (чл. 193, ал. 3 ГПК). Поради това съдът го намери за неавтентичен в тази му част и го изключва
в същата част, по отношение на този й подпис, от доказателствата по делото (л.
194 ГПК). Но също така е вярно, че според чл. 77, ал. 1 ЗЗД, изпълнението се
доказва с разписка от кредитора, а не от длъжника, а този договор има в
неизключената му част подпис именно на адвоката-кредитор по него, който
удостоверява, че е получил уговореното в него адвокатско възнаграждение от 420
лева от ищцата (чл. 77, ал. 1 ЗЗД). В задължителната си практика обаче ВКС
приема още, че за да има той характер на разписка за плащането му, същият
договор следва и да е представен по делото, какъвто е и случая. При него е
видно, че същия договор е представен по изпълнителното дело преди
прекратяването му (л. 17 от същото). Поради това същият има характер на
разписка и доказва, че ищцата е платила в брой уговореното в същия адвокатско възнаграждение
от 420 лева за защитата й по същото изпълнително дело (т. 1 от ТР 6-2013-ОСГТК).
При
тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният иск е
недоказан още в своето основание (чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 3 ГПК). Поради
това следва да се отхвърли изцяло, като неоснователен, без преди това да бъде
обсъждан и по отношение на неговия размер, защото това се явява безпредметно.
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД има
обезпечително - гаранционна функция. Поради това не произтича от вината на
възложилият работата. Поради това и в случая няма място за презумптивна
виновност на ответника и нейното опровергаване. Отговорността по чл. 49 ЗЗД
настъпва, след като натовареното лице, при или по повод изпълнението на
възложената му работа, причини виновно вреди на пострадалия. Това означава, че
за възникване на тази отговорност са необходими следните кумулативни предпоставки:
вреди, причинени на пострадалия пряко и
непосредствено от виновно и противоправно деяние на лице, на което отговорният
по чл. 49 ЗЗД е
възложил някаква работа, при или по повод която те са причинени (чл. 45, чл. 49
и чл. 51 ЗЗД, ППВС 7/1958 г. и Р 378-2016-IV
г.о.). Поради това ВКС приема в задължителната си практика, че при
такъв иск за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на
възложителя на работа на прекия причинител на вредите (делинквента), следва да
се изследва дали е налице целият фактически състав на непозволеното увреждане
по чл. 45 ЗЗД, включително и наличието
на изискваната от чл. 51, ал. 1 ЗЗД пряка и
непосредствена причинна връзка между противоправното и виновно деяние на последния,
и процесните вреди (Р 378-2016-IV г.о.). От това следва,
че отговорността по чл. 49 ЗЗД за възложителя на работата не възниква ако
липсва който и да е от елементите на този състав по чл. 45, във вр. с чл. 49 ЗЗД, защото са кумулативни. Поради това липсата на който и да е от тях е достатъчна
за отхвърляне на предявения на това основание иск за обезвреда. Такъв е и
случая.
При
него, макар по делото да се установи, че ищцата е претърпяла твърдените от нея имуществени
вреди, то искът й за обезвредата им от ответника се явява неоснователен, защото
по делото не е доказана несъмнено и твърдяната от нея противоправност на причинилото
ги според исковата й молба вредоносно деяние на пълномощника на ответника, на
който последният е възложил работата да го снабди с изпълнителен лист за
присъдените му разноски и образува за принудителното им събиране изпълнително
дело въз основа на него. Вярно е, че направените разходи при воденето на едно
дело намаляват имуществото на страната, но е недопустимо отделно и извън същото
да се търси тяхното възстановяване като обезщетение за имуществени вреди по чл.
45 и сл. ГПК, освен при злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК,
каквато в случая ищцата поддържа с исковата си молба (Р 54-2016-IV г.о.). Противоправността
на деянието на пълномощника на ответника се изразява според същата й молба в злоупотребата
му с процесуалното право да снабди ответника с изпълнителен лист за присъдените
му разноски и образува срещу нея изпълнително дело за принудително им събиране.
При това положение, макар да е вярно, че злоупотребата с право е противоправна,
тя, според задължителната практика на ВКС, е налице само когато правото се
упражнява превратно/недобросъвестно - с цел да бъдат увредени права или законни
интереси на други лица (чл. 57, ал. 2 КРБ), или в противоречие с интересите на
обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД). Иначе упражняването на материално/процесуално
право/вземане, независимо от неговия размер, е по начало правомерно, защото се
упражнява добросъвестно – със съзнанието, че съществува. Поради това няма злоупотреба
и с процесуалното право за подаване на молби за издаване на изпълнителен лист и
образуване на изпълнително дело, когато подателят им има съзнанието, че съществува
заявеното с тях право на принудително изпълнение срещу длъжника (чл. 3 ГПК). Без значение е дали това в действителност е така, дали тази
предприета защита е адекватна, основателна или неоснователна, съществува или не
в действителност, евентуално неговата грешка дали е извинителна или не (Р
257-2011-IV г.о. и Р 758-2011-IV
г.о.). Защото само несъмнено доказаното превратно/недобросъвестно
упражняване на процесуални права е укоримо, но не и добросъвестното такова,
което е налице когато процесуалното право се упражнява с убеждението, че
съществува. Поради това няма злоупотреба с право когато страната/пълномощникът
й подадат молби за защита със съзнанието, че съществува заявеното с тях материално/процесуално
право. Без значение е дали предприетата защита е адекватна, дали това право действително
съществува или не, неговият размер, евентуално тяхната грешка при преценката му
дали е извинителна или не, дали са положили дължимата грижа и прочие (Р
257-2011-IV
г.о. и Р 758-2011-IV г.о.).
Поради
това, когато се твърди злоупотреба с процесуалното право за подаване на молби
за издаване на изпълнителен лист и образуване на изпълнително дело, както е в
случая, доказването пълно и главно, тоест несъмнено по делото (защото само с
такова доказване страната може да докаже релевантните за делото факти, за които
носи доказателствена тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК), както на вредоносното деяние
(подаването на тези молби), така и на неговата противоправност (недобросъвестността),
е в тежест на пострадалия ищец, защото само вината на деликвента се предполага
до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Но последната в гражданското
право не е субективното отношение на дееца към деянието, а неполагането на
дължимата грижа (Р 189-2014-IV г.о. и Р 758-2011-IV
г.о.).
А
в случая ищцата, чиято е тук според чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената
тежест, не представи и по делото няма несъмнени доказателства, подалият молбите
за издаване на изпълнителния лист и образуване на изпълнителното дело срещу нея
пълномощник на ответника, да е действал при подаването им противоправно/недобросъвестно
– да е знаел, че е платила още на 13.03.2018 г., преди подаването им, сумата по
изпълнителния лист, въпреки което да е подал молбите за издаването му и образуване
на изпълнителното дело срещу нея, само за да я увреди, като още веднъж събере от
нея същата сума принудително, злоупотребявайки по този начин с процесуалното
право за принудителното й изпълнение (чл. 154, ал. 1 ГПК). Тъкмо напротив. По
делото има само данни, че този пълномощник на ответника е бил упълномощен от
него да го снабди с изпълнителния лист за същите разноски и образува въз основа
на него изпълнителното дело още на 09.03.2018 г., преди плащането им, както и
че след плащането им от ищцата на 13.03.2018 г., съдът му е издал на 14.03.2018
г. изпълнителен лист, а той е подал чак на 16.05.2018 г. молбата си за
образуване на изпълнителното дело въз основа на него. Само от последното обаче
и размера на присъденото с изпълнителния лист вземане от 1.36 лева, без доказателства
нито на коя дата този пълномощник е подал молбата си за издаване на изпълнителния
лист, нито да е бил уведомен от ответника за същото плащане преди подаването на
молбата за образуване на изпълнителното производство, не би могло да се приеме
за пълно и главно, тоест несъмнено доказано по делото, че този пълномощник съзнателно/недобросъвестно
е подал молбите си за издаването на този лист и образуване на изпълнителното
дело срещу ищцата, с цел само да я увреди или накърни друг обществен интерес, злоупотребявайки
по този начин, със зла умисъл, с процесуалното право за подаването им. А
меродавно за деликтната му отговорност по чл. 45 ЗЗД, а оттам и за претендирана
с иска по същество гаранционно – обезпечителната такава на ответника по чл. 49 ЗЗД, е само твърдяната от ищцата недобросъвестност на същия пълномощник, а не и
добросъвестно допусната от него грешка, или недоглеждане, или небрежност, да
провери при ответника дали е платила сумата по изпълнителния лист, преди подаването
на тези му молби за издаването му и образуване на изпълнителното дело срещу нея
за принудителното й събиране. Защото укоримо/противоправно е само
превратното/недобросъвестно/съзнателно упражнавяне на процесуални права - с цел
да се увредят права и законни интереси на други лица, а не и добросъвестното им
упражняване - с убеждението, че съществуват, независимо дали в действителност
това е така или би било, ако бе положена от деликвента дължимата грижа (Р
257-2011-IV
г.о., Р 758-2011-IV г.о. и Р 1347-2008-II г.о.). А по делото няма никакви данни при подаването на
тези си молби пълномощникът на ответника да е имал друго убеждение - че не
съществува предявеното с тях право на ответника на принудително изпълнение, и
въпреки това да ги е подал само за да увреди ищцата. Ето защо съдът намери, че по
делото няма данни в подкрепа на твърдението й, същият пълномощник да е
злоупотребил с процесуалното право на подаването им. Поради това и ответникът
не може да носи гаранционно – обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД за подаването
им от този му пълномощник, на когото е възложил тази работа с договора им за
правна защита и съдействие от 09.03.2018 г., защото и последният не може да носи
деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД за същото, след като по делото няма несъмнени
данни да е действал недобросъвестно/противоправно, злоупотребявайки по този
начин с процесуалнато право за подаването им.
Този
извод не търпи промяна нито от размера на присъденото с изпълнителния лист
вземане от 1.36 лева, защото законът не презюмира от последния наличието на
недобросъвестност/злоупотреба с правото на
принудителното му събиране (чл. 3 ГПК). Нито от обстоятелството, че не е
оборена от ответника презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД за вината на този му пълномощник
при подаването на тези молби за издаване на изпълнителния лист и образуване на
изпълнителното дело за същото вземане, защото вината се изразява само в
неполагането от същия пълномощник на дължимата грижа, да провери, преди
подаването им, дали ищцата е платила доброволно това вземане по изпълнителния
лист. Без правно значение за изхода на делото е и дали ответникът е положил
същата грижа, защото претендирата с иска негова отговорност по чл. 49 ЗЗД,
има обезпечително - гаранционна функция. Поради това не произтича от вината му,
като възложител на тази работа. Поради това няма място за презумптивната му
виновност и нейното опровергаване (ППВС № 7/1958 г.).
Само
на това основание предявеният от ищцата иск за осъждането му, като възложител
на същата работа, да й плати обезщетение за претърпяната от нея имуществена
вреда, следва да се отхвърли, като неоснователен, без преди това съдът да
обсъжда повече в настоящото решение и наличието на останалите елементи от
фактическия му състав по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 3 ГПК, защото са
кумулативни, поради което липсата на който и да е от тях (в случая твърдяната противоправност
на деянието) е достатъчна, за да се приеме за невъзникнала, а оттам и
несъществуваща, претендираната с иска гаранционно - обезпечителна отговорност на
ответника за обезвредата им.
При
този изход на делото, само ответникът има право да му се присъдят сторените от
него разноски по същото (чл. 78, ал. 3 ГПК). В делото обаче няма данни същият
да е сторил такива, защото и в трите представени от пълномощника му договори за
правна защита и съдействие е уговорено заплащането по банков път на уговорените
в тях адвокатски възнаграждения от общо 960 лева (л. 19, 64 и 75). А съответни
банкови документи, които да удостоверяват това им плащане, не са представени (т.
1 ТР 1-2013-ОСГТК). Тъкмо напротив. За плащането на уговореното в договора от
11.09.2019 г. адвокатско възнаграждение от 480 лева е представено авизо за
получено преводно нареждане за кредитен превод от 18.09.2019 г., върху което
обаче няма подпис и печат на банка, който да удостовери този превод, а само
такъв на пълномощника на ответника, който не е достатъчен да удостовери същото
плащане съгласно т. 1 ТР 1-2013-ОСГТК (л. 21). Представено е и банково
извлечение, но и върху него няма подпис и печат на банка, който да го
удостоверява (л. 34). Същото се отнася и за договора от 08.01.2020 г. (л. 64). За
плащането на уговореното в него адвокатско възнаграждение от 240 лева е
представено само авизо за получено преводно нареждане за кредитен превод от
17.01.2020 г., върху което също няма подпис и печат на банка, който да
удостовери този превод, а само такъв на пълномощника на ответника (л. 79). А за
плащането на уговореното в договора от 07.02.2020 г. адвокатско възнаграждение
от 240 лева е представен само документ на английски език (л. 77), върху който
не само няма подпис и печат на банка, който да го удостоверява, но не е
представен и точен превод на български език, а именно такова е изискването на
чл. 185 ГПК, за да бъде годно доказателство за същото плащане по делото.
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователен предявения от В.Н.Г., с ЕГН **********, с адрес ***, иск за
осъждането на Х., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, да й заплати сумата
от 420 лева за обезщетение на причинените й имуществени вреди от злоупотребата с
процесуалното право за образуване на неоснователно образуваното изпълнително
дело № 20187660400436 на Ч.К.И., и законна лихва върху тази сума от 31.07.2019
г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: