Решение по КНАХД №1367/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН.

Подадена е касационна жалба от Р. К. П. срещу Решение № 593/20.05.2025г. постановено по АНД № 5087/2024г. по описа на Районен съд Варна.

В касационната жалба и в открито съдебно заседание, касаторът лично, моли за отмяна на оспорения съдебен акт и за постановяване на друг, с който да бъде отменено НП.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на съдебното решение. Касаторът счита, че решението е постановено на доказателства, които не съдържат факти, релевантни за съставомерността на вмененото му деяние. Намира, че неправилно тежестта на доказване е изместена, т.к. е следвало административнонаказващият орган да установи фактите относно извършеното нарушение, а това не е сторено нито при описанието на фактите в НП, нито в хода на съдебното производство. Иска отмяната на съдебното решение и отмяната на НП.

Ответникът, чрез процесуален представител в писмени бележки изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Представителят на ВОП дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, вр. чл. 63в ЗАНН и от надлежна страна, поради което е допустима.

Предмет на проверка в настоящото производство е Решение № 593/20.05.2025г. постановено по АНД № 5087/2024г. по описа на Районен съд Варна, с което наказателно постановление /НП/ № 24-0439-001295/ 05.12.2024г. на ВПД началник РУ в ОД МВР Варна, РУ 03 Варна, упълномощен със заповед № 8121з-1632/02.12.2021г., с което на Р. К. П. на основание чл.180, ал.1, т.1 пр.2 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20 лв. за нарушение на чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП е изменено по отношение на правното основание за ангажиране на административно наказателната отговорност на въззивника, като за същото нарушение по чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20лв. на основание чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП. С решението е осъден Р. К. П. да заплати на ОД МВР юрисконсулстко възнаграждение.

За да се произнесе с решението, въззивният съд е констатирал, че на 13.08.2024 г. Р. К. П. е паркирал л.а. „Форд Фиеста“ с рег.№ [рег. номер] на [улица]до „Гранд МОЛ Варна“. Около 13.28ч. при изпълнение на служебните им задължения, обход в района са извършвали полицейски служители при Трето РУ на ОД МВР Варна – А. и Р.. Те констатирали, че л.а. „Форд Фиеста“ с рег.№ [рег. номер] е паркиран в активна лента за движение на двупосочна улица, което обстоятелство не позволявало на други участници в движението да преминават по нея, без да навлизат в лентата за насрещно движение. При направената констатация и извод бил съставен фиш на г-н П., като било оставено и уведомление на чистачката на МПС.

След като получил издадения фиш, г-н П. е депозирал възражение, поради което на 14.10.2024г. срещу г-н П. е съставен АУАН, за извършено нарушение по чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП. Г-н П. е отказал да подпише съставения АУАН и отказът е удостоверен с подпис на един свидетел. Срещу АУАН е подадено възражение, разгледано от комисия, която в заключение е приела, че АУАН е правилен и законосъобразен. Въз основа на АУАН е издадено наказателното постановление, разгледано от въззивния съд.

Съдът е посочил, че в хода на съдебното производство е разпитал актосъставителя и свидетеля очевидец на акта – свидетелката П.. Съдът е кредитирал показанията на разпитаните свидетели, като непротиворечиви помежду им, взаимно допълващи се и кореспондиращи с писмените доказателства по делото.

Съдът приел за установена изложената в НП фактическа обстановка.

Съдът приел, че при съставяне на АУАН/ издаване на НП са спазени процесуалните и материално правните изисквания на ЗАНН. Съдът е констатирал, че вмененото във вина на г-н П. нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинен и срещу какво се защитава и че е посочена нарушената материално правна норма, като наказанието за нарушението е индивидуализирано. Посочил е, че в АУАН и в НП е направен изводът, че с осъщественото паркиране е създадена пречка за движението в нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, като е ирелевантен въпросът дали е нарушена пътната маркировка или знак.

Съдът приел за неоснователни възраженията относно неясно описание на извършеното нарушение, като посочил, че мястото е индивидуализирано в необходимата степен с оглед гарантиране правото на защита на въззивника, предвид спецификата на конкретното нарушение, а именно с посочване на населеното място, наименованието на улицата, където е извършено паркирането и търговския обект, в близост до който е извършено деянието.

От събраните по делото гласни доказателства, съдът приел за установено, че е спазено изискването за поставяне на уведомление за наложената глоба с фиш. Посочил, че не са ангажирани никакви доказателства за противното, както и че липсва задължение за заснемане на поставеното уведомление. Съдът намерил за ирелевантни възраженията на г-н П. за момента на откриване на фиша с наложената глоба, на съображението, че г-н П. се е възползвал от правото си да го обжалва и е бил съставен АУАН за нарушението.

Съдът посочил, че глобата с фиш е наложена в отсъствието на нарушителя, който не е подписал съставения фиш, поради което фактът, че в бланката фигурира някакво изявление на евентуалния нарушител, при липса на подпис от същия, е ирелевантен. Съдът от гласните доказателства констатирал, че снимков материал не е бил направен, поради което не е бил предоставен на г-н П..

Съдът цитирал разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, съгласно която престоят и паркирането са забранени: на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал и на чл. 80, ал. 1 от Наредба № 18 от 23.07.2001 г. за сигнализация на пътищата с пътни знаци, която предвижда, че пътен знак В27 се използва за въвеждане на забрана за престой и/или паркиране в пътен участък, в който спрелите пътни превозни средства затрудняват или пречат на пътното движение, като ограничават видимостта и широчината на платното за движение.

Съдът посочил, че с цитираната норма от Наредбата е въведена необоримата презумпция, че на пътните участъци, на които е поставен пътен знак В27, спрелите пътни превозни средства винаги затрудняват или пречат на пътното движение, ограничавайки видимостта и широчината на платното за движение.

Съдът от анализът на цитираната нормативна уредба и на съдебната практика извел издвод, че извън хипотезата на поставен знак B27, ограничаването на широчината на платното също следва да се съобразява като пречка за движението, която обаче подлежи на доказване с надлежните доказателствени средства.

Съдът намерил, че в хода на съдебното производство, въз основа на събраните гласни доказателства, чрез разпита на полицейските служители констатирали процесното нарушение, е установено, че г-н П. е паркирал управляваното от него МПС на двупосочна улица, в активната лента за движение, което обстоятелство не позволявало на другите участници в движението да преминават по нея, без да навлизат в лентата за насрещно движение.

На първо място, съдът посочил, че е взел предвид, че законът не изисква пречките да се непреодолими или реално движението да е било невъзможно, а само да е създадена такава обстановка, която да затруднява другите водачи. На посочените съображения, съдът намерил, че в конкретния случай контролните органи правилно са преценили, че се касае именно за паркиране, нарушаващо забраната по чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Съдът е посочил, че за да е осъществен съставът на административно нарушение по чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП е достатъчно да се констатира наличието на една от хипотезите, предвидени в посочената норма, като резултат от неправилното паркиране, и е приел, че деянието, извършено от г-н П. осъществява състава на административното нарушение.

На второ място, съдебен състав посочил, че неправилно е приложена санкционната норма, въз основа на която е ангажирана административнонаказателната отговорност на г-н П.. Изложил мотиви, относно разпоредбата на чл. 180, ал. 1 от ЗДвП, която включва в хипотезата си конкретен общественоопасен резултат – възникването на непосредствена опасност за движението и приел, че в разглежданият случай такава не е установена. Изрично посочил, че това е специална санкционна норма, чиито състав не е осъществен с разглежданото деяние.

На трето място, съдът е цитирал нормата на чл. 183, ал. 2, т. 1 от ЗДвП, която регламентира нарушението „неправилно престоява или е паркирал неправилно“ без да предвижда настъпване на конкретен резултат, свързан с възникване на конкретна опасност или увреждане и намерил, че се явява приложима към фактите по спора.

На изложеното, съдът приел, че са налице предпоставки за изменение на издаденото НП по отношение на правното основание за ангажиране на административнонаказателната отговорност на г-н П.. Посочил, че при изменението на основанието за ангажиране на отговорността на г-н П. в НП със съдебния акт не се ограничава правото на защита на наказаното лице, т.к. приложената от съда санкционна норма регламентира същото по размер административно наказание, като приложената в НП. Съдът посочил, че нормата на чл. 183, ал. 2, т. 1 от ЗДвП не съдържа в хипотезата си обективни респ. субективни признаци на състава на административното нарушение, с които да допълва съдържанието на сочената като нарушена материална норма на чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗдвП.

Съдът като констатирал, че административната санкция е предвидена в твърд размер, приел, че не следва да се произнася по въпроса за индивидуализацията на същата. Намерил, че нарушението не може да се квалифицира като "маловажно" по смисъла на чл. 28 ЗАНН. Посочил, че маловажни са нарушенията, които разкриват по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с типичния случай и се отличават помежду си по "наличието на очевидност, несъмненост на маловажността на извършеното нарушение". Приел, че конкретното нарушение не се отличава от типичния случай на този вид нарушения, като не разкрива по-ниска степен на обществена опасност. От изложеното извел извод, че административнонаказателната отговорност на г-н П. е ангажирана правилно, както и, че в хода на производството не са допуснати съществени процесуални нарушения и определената санкция е справедлива.

При проверката по чл.218, ал.2 от АПК настоящата инстанция констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, произнасянето е извършено от компетентен съд в рамките на дадените му от закона правомощия.

Касационната инстанция констатира, че фактите са установени от въззивния съд при съобразяване на представените с административно наказателната преписка доказателства и на събраните в хода на въззивното обжалване.

Основното оплакване в касационната жалба е за необоснованост на съдебното решение. Необосноваността на съдебния акт не е касационно основание по арг. от чл.63в от ЗАНН във вр. с чл. 348, ал.1 от НПК, което да подлежи на проверка от касационната инстанция по административнонаказателните дела. Съгласно разпоредбата на чл.63в от ЗАНН “Решението на районния съд подлежи на касационно обжалване пред административния съд на основанията, предвидени в Наказателно-процесуалния кодекс,…“. Нормата на чл. 348, ал.1 от НПК предвижда следните касационни основания: нарушение на закона; допуснато съществено нарушение на процесуални правила и наложено е наказание, което е явно несправедливо. От анализът на цитираните разпоредби следва, че касационната инстанция няма правомощия да проверява установените по делото фактически констатации, като се произнася при установените от въззивната инстанция фактически положения.

Предвид разпоредбата на чл.218, ал.1 от АПК, съгласно която касационната инстанция обсъжда само посочените в жалбата или протеста пороци на решението, като за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съдът следи и служебно, настоящият касационен състав намира, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон.

Въззивният съд е приел, че нарушението осъществено от г-н П. е съставомерно по чл. 98, ал. 1, т. 1 от ЗДвП. Цитираната разпоредба предвижда следното „Престоят и паркирането са забранени на място, където превозното средство създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал.“ Анализът на цитираната разпоредба налага извод, че за да е осъществено нарушение на тази разпоредба, следва превозното средство да е паркирано на място, където създава опасност или е пречка за движението или закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал. За да бъде съставомерно нарушението по тази норма следва от доказателствата към административно наказателната преписка да се констатират следните факти: 1.превозното средство да е паркирано и 2.този начин на паркиране да създава опасност или 3.да е пречка за движението или 4.да закрива от другите участници в движението пътен знак или сигнал.

От доказателствата по делото правилно съдът е установил, че е осъществен фактът „паркирано превозно средство“. Не са ангажирани доказателства, които да установят наличието на фактите относно това как паркираното превозно средство създава опасност или е пречка за движението. Направени са изводи в тази посока в НП, но без тези изводи да са изведени на конкретно описани факти. Същите изводи са приети за правилни от въззивния съд след анализ на неотносими към констатираните в НП факти, разпоредби от ЗДвП и актовете по прилагането му.

Липсата на доказателства за установяването на фактите, че паркираното МПС е създавало опасност или пречка за движението е констатирана изрично от съда. Предвид липсата на описание на фактите в НП, относно създаването на опасност или пречка за движението от паркираното МПС, съдът е изменил правното основание за ангажиране на административно наказателната отговорност на г-н П., като за нарушение по чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП е наложил административно наказание „глоба“ в размер на 20лв. на основание чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП.

Разпоредбата на чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП е неприложима към нарушенията на чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП, т.к. относно това деяние с конкретно описаните му в нормата съставомерни признаци е предвидена специална санкционна разпоредба – тази на чл.180, ал.1, т.1 пр.2 от ЗДвП.

Налага се извод за несъставомерност на деянието, за което е ангажирана отговорността на г-н П.. Решение № 593/20.05.2025г. постановено по АНД № 5087/2024г. по описа на Районен съд Варна следва да бъде отменено, като неправилно и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отменено НП.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал.2, пр. второ от АПК във връзка с чл. 63в от ЗАНН, Административен съд – Варна,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 593/20.05.2025г. постановено по АНД № 5087/2024г. по описа на Районен съд Варна, с което наказателно постановление № 24-0439-001295/05.12.2024 г. на ВПД началник РУ в ОД МВР Варна, РУ 03 Варна, упълномощен със заповед № 8121з-1632/02.12.2021г., с което на Р. К. П. на основание чл.180, ал.1, т.1 пр.2 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20 лв. за нарушение на чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП е изменено по отношение на правното основание за ангажиране на административно наказателната отговорност на въззивника, като за същото нарушение по чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20лв. на основание чл.183, ал.2, т.1 от ЗДвП и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТМЕНЯ наказателно постановление № 24-0439-001295/05.12.2024 г. на ВПД началник РУ в ОД МВР Варна, РУ 03 Варна, упълномощен със заповед № 8121з-1632/02.12.2021г., с което на Р. К. П. на основание чл.180, ал.1, т.1 пр.2 от ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20 лв. за нарушение на чл.98, ал.1, т.1 от ЗДвП.

Решението не подлежи на обжалване.