№ 1393
гр. Русе, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милен Ив. Бойчев
при участието на секретаря А.П.Х.
като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело №
20254520100202 по описа за 2025 година
за да се произнесе, съобрази:
Предявени са искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 240,
ал.1 и чл. 86 ЗЗД.
Постъпила е искова молба от „АПС Бета България” ЕООД срещу М. М.
Т., в която се твърди, че на 16.08.2018г. ответницата е сключила договор за
потребителски кредит с „Кредисимо“ АД, по силата на който и е предоставена
̀
в заем сумата от 1400лв., която следвало да върне при условията, уговорени в
договора, ведно с договорната лихва - на 16 бр. вноски, по 107.86лв. всяка.
Твърди се, че договорът е сключен при условията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, а дори и да се приемело, че не е налице
сключен договор по този ред, с оглед обстоятелството, че договорът за заем е
реална сделка, следвало да се приеме, че такъв е налице с предоставяне на
посочената по-горе сума в заем. Твърди се, че на същата дата е сключен и
Договор за поръчителство между ответницата като кредитополучател и
дружеството „Ай Тръст“ ЕООД. С оглед изпратена покана за изплащане на
неизплатените от кредитополучателя суми по договора, поръчителят заплатил
дължимите от ответницата суми в размер на 1400лв. главница, 325,76лв.
договорна лихва и 317,56лв. обезщетение за забава.
Вземането на „Ай Тръст“ като поръчител по отношение на ответницата
1
било цедирано на 02.03.2021г. на ищцовото дружество „АПС Бета България“
ЕООД. Длъжникът бил уведомен за цесията, но не заплатил дължимите от
него суми. За последните ищцовото дружество депозирало заявление по реда
на чл. 410 ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № ****/2024г. по описа на
Районен съд - Русе. С оглед дадени от съда в заповедното производство
указания за предявяване на иск за установяване на вземането по издадената
заповед за изпълнение, се моли в настоящото производство да бъде признато
за установено, че М. М. Т. дължи на „АПС Бета България” ЕООД сумата в общ
размер от 2534.48 лв., формирана както следва: 1400лв. главница по Договор
за потребителски кредит; 325.76 лв. договорна /възнаградителна лихва върху
главницата за периода от 16.08.2018г. до 30.11.2019г.; законна лихва за забава
върху главницата в размер на 808.72лв., за периода от 06.08.2018г. до
05.08.2024г., както и лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията.
Претендират се и направените разноски в заповедното и в исковото
производство.
В срока по чл.131 ГПК особеният представител на ответницата,
назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, изразява становище за допустимост, но
за неоснователност на предявеният иск, който оспорва по основание и размер.
Излагат се съображения за недействителност на сключения от ответницата
договор за потребителски кредит, поради нарушаване на императивни
разпоредби на Закона за потребителския кредит, в резултат на които и по
силата на чл. 22 от същия закон е налице цялостна недействителност на
процесния договор. Също така се прави и възражение за погасяване на
вземането по давност, поради което се моли искът да бъде изцяло отхвърлен
като неоснователен.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за
установено от фактическа страна следното:
На 16.08.2018г. между ответницата М. М. Т. в качеството на
кредитополучател и „Кредисимо“ АД като кредитор е сключен при условията
на ЗПФУР – чрез използване на електронни устройства за комуникация от
разстояние договор за потребителски кредит. Съгласно представения и
неоспорен по делото договор, предоставената в заем сума на ответника е
1400лв., със срок за погасяване на задължението 16 месеца, с падеж на
2
последната погасителна вноска – 30.11.2019г., ГПР – 50%; ГЛП – 30,89%. В
чл. 4 от договора е предвидено, че в случай, че кредитополучателят е посочил
в заявлението си, че ще предостави обезпечение на кредита, същият следва, в
зависимост от посочения в заявлението вид на обезпечението: да представи на
кредитора банкова гаранция, или да сключи договор за поръчителство с
одобрено от „Кредисимо“ юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на
заявлението. Също така в ал.2 от посочения текст на договора е посочено, че в
случай, че кредитополучателят не представи съответното обезпечение на
кредита, ще се счита, че заявлението му не е одобрено. Ако в заявлението не е
посочено обезпечение на кредита, срокът за одобрение на заявлението е 14
дни.
На същата дата – 16.08.2018г. ответницата е сключила договор за
поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който поръчителят се е
задължил да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, с който да
отговаря солидарно с потребителя за изпълнение на всичките му задължения
възникнали по договора за потребителски кредит. В приложение №1 към
договора е уговорен размера на дължимото на поръчителя възнаграждение от
потребителя – 95,57лв. на месец, дължими на падежа на всяка от
погасителните вноски по договора за кредит съгласно погасителния план към
него.
Също на 16.08.2018г. е сключен договор за поръчителство между
„Кредисимо“ ЕАД и „Ай Тръст“ ЕООД с който е поел да отговаря солидарно
за задълженията на ответницата по договора и за кредит.
̀
На 16.08.2018г., чрез „Изи Пей“, ответницата е получила отпуснатата и
̀
в заем сума.
Няма спор по делото, че ответницата не е погасила задължението си по
договора за кредит, поради което и след покана от кредитора, това е направил
поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД на 23.02.2021г. като е платил на „Кредисимо“
ЕАД дължимите по процесния договор главница в размер на 1400лв.,
325,76лв. договорна лихва за периода 16.08.2018г. до 30.11.2019г., както и
317,56лв. законна лихва за забава.
Възникналото за поръчителя вземане от ответницата за платените от
него суми е прехвърлено с договор за цесия на 02.03.2021г. на ищцовото
дружество „АПС Бета България“ ЕООД, за което обстоятелство до
ответницата е изпратено уведомително писмо, без данни по делото за
3
получаването му.
По депозирано от ищцовото дружество заявление е образувано ч.гр.д.
№****/2024г. по описа на РС – Русе и срещу ответника е издадена заповед за
изпълнение №***/04.09.2024г. за задължения произтичащи от процесния
договор - главница в размер на 1400лв.,ведно със законната лихва върху нея
считано от 03.09.2024г. до окончателното и изплащане, 325,76лв.
̀
договорна/възнаградителна лихва върху главницата за периода 16.08.2018г. до
30.11.2019г.; 848,48лв. законна лихва за забава върху главницата за периода от
16.08.2018г. до 05.08.2024г., както и за направените разноски в размер на
51,48лв. държавна такса и 50лв. юрисконсултско възнаграждение.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът
прави следните правни изводи:
Искът за установяване на вземането на ищцовото дружество по
издадената в негова полза заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е предявен в
срока по чл. 415 ГПК и след дадено от съда указание по реда на чл. 415, ал.1
т.2 ГПК, поради което се явява процесуално допустим.
Ищцовото дружество е основало исковата си претенция на
обстоятелството, че е придобило вземането от поръчител на ответницата,
който е изплатил задълженията и по договор за потребителски кредит и е
̀
встъпил в правата на първоначалния кредитор. Предпоставка за уважаване на
така предявената претенция е наличието на действителен договор за паричен
заем и действителен договор за поръчителство, срещу наличието на каквито
ответната страна е навела възражения, а и за същите съдът следва да следи
служебно предвид качеството на ответницата на потребител.
Настоящият съдебен състав намира направените от ответната страна
възражения за недействителност на договорите за паричен заем и за
поръчителство за основателни. Договорът за паричен заем следва да отговаря
на императивните изисквания на ЗПК, като в случая това обстоятелство не е
налице. Не е спазено изискването на чл. 11, ал.1 т.6 ЗПК, като не посочен в
процесния договор неговия срок, като крайна дата, а само като месеци, което
не съответства на падежните дати на отделните погасителни вноски,
съобразени с датата на сключване на договора. На следващо място не е
спазено и изискването на чл. 11, ал.1 т.9а ЗПК – не е посочена методиката за
изчисляване на посочения ГПР, а единствено кредиторът се е задоволил
бланкетно да посочи, че изчислението е съгласно изискването на закона, което
4
е недопустимо. В случая липсва каквато и да е яснота как е формиран
посочения ГПР в размер на 50%. В чл.19 ЗПК е посочено, че ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В случая начинът по който е формулиран процесния договор в частта
за представяне на обезпечение (чл.4), вида и естеството на допустимите
такива, дава основание да се приеме, че единствената възможност за заемателя
да получи заемната сума е да подпише гаранционна сделка с конкретно
посочено от заемодателя дружество-поръчител и срещу предварително
фиксирано възнаграждение. Размерът на последното следва да бъде включен в
ГПР, доколкото е задължителен разход за потребителя, без който няма да му
бъде отпусната в заем сума. По този начин и без специални знания
категорично би могло да се приеме, че ГПР по процесния договор значително
надвишава допустимия максимум по чл. 19, ал.4 ЗПК, което е достатъчно
основание за обявяване на договора за недействителен на основание чл. 22
ЗПК.
Дори и да не бъде споделено становището, че възнаграждението по
гаранционната сделка следва да бъде включено в ГПР по договора за заем и
последния по тази причина да не е изцяло недействителен, то са налице
основания да се прогласи недействителността на чл. 4 от договора за заем,
съответно и на договора за поръчителство. С посочения текст е създадено
задължение за потребителя (заемополучателя) да заплати възнаграждение за
поръчител, което е прекалено високо (1 529,12лв.) или повече от дължимата
главница по договора и същото на практика е предпоставка (задължително
условие) за сключване на договора за кредит. Недопустимо е осигуряване на
различен поръчител освен посочения от кредитора и то срещу заплащане на
посочената по-горе цена. Логически неоправдано е представянето на банкова
гаранция от заемополучателя на цялата получена в заем сума. Ако той
разполагаше с такава нелогично е да я поиска в заем от кредитора и то при
толкова висока договорна лихва и допълнителни разходи. Поради това
единствената възможност за получаване на главницата по заема е сключването
на договор за поръчителство с юридическо лице посочено от кредитора. Този
тип обезпечение е несъвместим с предоставената услуга. Посочените
5
„обезпечения“ от кредитора имат единствената цел да създадат допълнително
оскъпяване на кредита и всъщност клаузата на чл. 4 представлява
предварително, недобросъвестно и незаконосъобразно определени от
кредитора (а не договорена между страните) допълнителни разходи, с които
многократно се надвишава максимално допустимия ГПР по чл. 19 ЗПК, т.е
тази уговорка заобикаля императивното изискването за максимален ГПР и
съответно се явява нищожна и на основание чл. 21 ЗПК. Поради това
недействителен се явява и договорът за поръчителство, на който е основана
исковата претенция. Последната следва да бъде изцяло отхвърлена, тъй като в
случая цедент на процесното вземане е поръчителя, а не първоначалния
кредитор, който на основание чл. 23 ЗПК би имал правото да получи
неизплатената главница по договора, съответно с това право щеше да
разполага и ищцовото дружество.
За пълнота на изложеното следва да се посочи, че чл. 74 ЗЗД
предвижда възможност за встъпване в правата на кредитора за този, който е
изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това.
В конкретния случай, съобразявайки всички доказателства приложени по
делото и тези, които са общоизвестни, като съдържащи се в Търговския
регистър, би могъл да се направи извод, че поръчителят „Ай Тръст“ ЕООД има
„интерес“ от изпълнение на задължението, но той не е правен, т.е. признат от
закона. 100 % от капитала на дружеството поръчител е притежание на
кредитора „Кредисимо“ ЕАД, която свързаност при съобразяване
особеностите на постигнатите между страните по процесните договори
уговорки, дава основание за следния извод: такъв тип поръчителство има
основна цел не да обезпечи кредитора, а да обремени кредитополучателя с
допълнителни разноски по кредита, в размер над предвидения в чл. 19, ал.4
ЗПК. Това обстоятелство, както и начинът по който е уговорено задължението
в процесния договор за предоставяне на обезпечение и естеството на същото,
дават допълнително основание да се приеме, че клаузата на чл.4 от договора за
кредит и договора за поръчителство са нищожни.
Допълнителен аргумент за изложеното по-горе становище съдът
намира и в обстоятелството, че „Ай Тръст“ ЕООД като „поръчител“ е платило
на кредитора по процесния договор дължимите от ответницата суми и след
срока по чл. 147 ЗЗД.
Съобразявайки изложеното по-горе относно нищожността на договора
6
за потребителски кредит и този за поръчителство, както и особеностите на
сключения на 02.03.2021г. договор за цесия, по който цеденти (прехвърлители)
са както първоначалния кредитор „Кредисимо“ ЕАД, така и поръчителя „Ай
Тръст“ ЕООД, следва да се приеме, че ищцовото дружество „АПС Бета
България“ ЕООД е придобило като цесионер само вземане в размер на
предоставената на ответницата главница по договора в размер на 1400лв. Това
вземане обаче се явява погасено по давност на 16.08.2023г., или още преди
образуване на заповедното производство по ч.гр.д.№****/2024г. След като в
срока по чл. 131 ГПК представителят на ответницата е направил възражение
за изтекла давност, исковата претенция на това основание следва да се
отхвърли и по отношение на дължимата сума за главница.
По изложените съображения предявените искове следва да бъдат
изцяло отхвърлени като неоснователни и погасени по давност.
При този изход на спора, страните не си дължат разноски една на друга.
Така мотивиран, районният съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск от „АПС Бета България“
ЕООД ЕИК203374133, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„България“ №81В, ап.3, представлявано от управителите Христо Маринов и
Петр Валента срещу М. М. Т. ЕГН**********, с адрес гр. Русе, ****** за
дължимостта на суми по договор за потребителски кредит от 16.08.2018г.:
1400лв. главница; 325.76 лв. договорна /възнаградителна лихва върху
главницата за периода от 16.08.2018г. до 30.11.2019г.; законна лихва за забава
върху главницата в размер на 808.72лв., за периода от 06.08.2018г. до
05.08.2024г., както и лихва за забава върху главницата, считано от 03.09.2024г.
до окончателно изплащане на вземанията, за които суми има издадена Заповед
№***/04.09.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д.№****/2024г. по описа на Районен съд - Русе, като неоснователен и
погасен по давност.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
7