№ 4288
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Емилия Александрова
Членове:Катя Хасъмска
Таня Кандилова
при участието на секретаря Кристина П. Георгиева
като разгледа докладваното от Таня Кандилова Въззивно гражданско дело №
20251100505820 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И. П. Х. срещу решението,
постановено по гр.д. № 61445/2024 г. на СРС, ГО,91 състав, с която се обжалва
изцяло решението. Подробно в жалбата са изложени съображенията за
неправилност на атакувания съдебен акт. Въззивникът моли да се отмени
обжалваното решение и да се постанови друго, с което се уважи молбата му за
защита по ЗЗДН.
Въззиваемата страна Р. С. А. взема становище за допустимост, но
неоснователност на въззивната жалба.
Подадена е на 19.03.2025 г. от И. П. Х. частна жалба срещу определение
от 19.03.2025 г. на СРС, ГО, 91 състав, постановено по гр.д. № 61445/2024 г.,
с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя Х. за изменение
на постановеното по същото дело решение в частта за разноските. В частната
жалба са изложени подробни съображения за неправилност на атакувано
1
определение, поради липса на доказателства за сторени разноски в
първоинстанционото производство от другата страна, с позоваване на съдебна
практика. Иска се обжалваното определение да бъде отменено, като бъде
постановено друго, с което да бъде изменено постановеното по гр.д. №
61445/2024 г. на СРС, ГО,91 състав, в частта за разноските, като бъде оставено
без уважение искането на ответника за присъждане на разноски.
Ответната страна по частната жалба – Р. С. А., не взема становище по
жалбата.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от
ЗЗДН от молителя в първоинстанционното производство, имащ правен
интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по
силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба от 17.10.2024 г.
на И. П. Х. срещу Р. С. А. (сестра на бившата съпруга на молителя, т.е лице, с
което молителят е бил в родство по сватовство от втора степен) – за защита от
домашно психическо насилие, което се твърди до е извършено на 29.09.2024 г.,
изразяващо се в изпращане на „агресивно съобщение“, след изпратен от
молителя имейл, в който последният е искал от ответника А. да спре да дава
съвети на сестра си (бивша съпруга на молителя), които съвети, според
последния не били в интерес на сина му. В резултат на това молителят
получил съобщение от моб.номер 0886 006 006, в което Р. А. пишела, че за
него нещата „няма да приключа така“ и „тепърва започват“, на което
съобщение молителят отговорил „ да спре да го заплашва“, но ответника му
обяснила, че е „наркоман“, че е „прост наркоман“, и „че с него няма как да се
разбере“. Подържал е, че ответникът А. не спряла да го обижда и тормози, в
тази телефонна връзка, както и, че тя демонстрирала висок стандарт на живот,
поради което и той ( молителят) се притеснявал за живота и здравето си.
Ответникът А. е затъпила становище за недопустимост, респ. за
неоснователност на молбата. В писмен отговор от 08.11.2024 г. е пресъздала
крайно конфликтните отношения между молителя и бившата му съпруга
(сестра на ответника) след развода, както и между молителя и роднините на
бившата му съпруга. Поддържала е, че молителят Х. периодично изплащал
съобщения на бившата си съпруга, в които намествал близките й, в частност
нея (ответникът А.). По повод дата 29.09.2024 г. ответникът сочи, че в 17.25
2
часа е получила имейл на служебната си поща от молителя И. Х., съдържащ
освен покана за вечеря, лъжи и обвинения, че вземала решения за здравето на
сина му С., че със съветите си е допринесла за развода му, предупреждавал я
да не светва сестра си да подава жалби в полицията, защото той щял да подаде
сигнал за отвличане и др.п. Поддържала е, че след изпращането на този имейл
Х. звънял на бабата й, за да я пита къде е отведен сина му, защо ответникът го
била отвлякла, въпреки, че знаел, че синът му е в Свиленград с майка си.
Ответникът сочи, че е нямала намерени да отговаря на имейла на молителя, но
обаждането до баба й я мотивирало да му изпрати съобщение, в което
написала, че ако този тормоз продължава „това няма да приключи ей така а
тепърва ще започне“, като имала предвид написаното предния ден от сестра й,
че ще се видят в съда, т.е че единствената законна защита в случая е
съдебната, което се доказвало от контекста на разменените между страните
съобщения, като не отрича в тази кореспонденция да е употребила и сочените
от молителя изрази, и добавя, че последният приключил комуникацията със
съобщението : „ С неврозни хора не комуникирам“.
С решението, постановено по гр.д. № 61445/2024 г., СРС, ГО, 91 състав,
е отказал да издаде заповед за защита по ЗЗДН срещу Р. С. А. по молбата на И.
П. Х., приемайки, че твърденият акт на насилие не е доказан и е осъдил
молителят за заплати по смета на СРС държавна такса в размер на 25 лева, а
на ответника –сторените по делото разноски в размер на 2000 лева.
Доводите във въззивната жалба касаят допуснати от
първоинстанционният съд процесуални нарушения, включително и по
доклада на делото, изразяващи се в липса на указания за кои обстоятелства не
се сочат доказателства, като в тази връзка се поддържа, че СРС въвел
молителят в „процесуална заблуда“ изключвайки ангажираните от него
доказателства от доказателствената маса, поради което е искал ангажирането
на доказателства по реда на чл.266, ал.3 ГПК. Наред с това се излагат доводи
за неправилна преценка на събрание по делото доказателства, респ.
неправилни изводи въз основа на доказателствения материал по делото.
Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по
делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство,
прие за установено следното:
На първо място следва да се посочи, че въззивинят съд, съобразявайки
3
целта на доклада – да дефинира ясно предмета на делото, а въз основана на
това - предмета на доказване, като улесни правото на защита на страните, като
всяка от тях бъде наясно какви факти следва да доказва, и след като
констатира, че СРС в първото по делото заседание е посочил правно
релевантните факти в доклада и е дал указания за разпределянето на
доказателствената тежест, намира, че първоинстанционният съд не е
допуснал твърдените от въззивника във въззивната жалба процесуални
нарушения при доклада по реда на чл. 146 ГПК, във връзка с § І-ви от ДР на
ЗЗДН. Поради липсата на допуснати процесуални нарушения от районният
съд, в това число и поради липсата на твърдения за очевидци на процесното
насилие, въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивника за
допускане на гласни доказателствени средства и СТЕ. Във връзка с доводите в
жалбата за допуснати от СРС процесуални нарушения следва да се посочи
още, че съдът действително има задължение да укаже за кои от твърдените
факти и обстоятелства страните не сочат доказателства, но това не означава,
че съдът може по реда на чл. 146 ГПК да дава указания към страните за
излагане на нови фактически твърдения, нито да им указва дали ангажираните
доказателства за установяване на едно обстоятелство са достатъчни за
установяване на твърдения факт, тъй като такива указания биха имали за
резултат предварителни изводи, относно съществуването или
несъществуванто на спорно право, а тази преценки се дължи от съда едва с
постановяването на решението.
На следващо място следва да се посочи, че между страните не е спорно,
че ответникът и въззиваема страна в настоящото производство Р. А. е лице,
попадащо в кръга на посочените в чл.3 ал. 1, т.7 от ЗЗДН лица, а молбата за
защита е подадена от молителя в преклузивния срок по чл.10, ал.1 ЗЗДН.
Противно на приетото от районният съд, изложените от молителя
твърдения в молбата за защита са установен по делото. В депозирания по
делото отговор А. признава за разменената кореспонденция с молителя и
въззивник в производството на процесната дата, съдържаща и посочените в
молбата за защита изразни средства, използвани от нейна страна, т.е
изложените в молбата за защита твърдения не са спорни между страните.
Спорен по делото е единствено въпроса дали извършените от Р. А.
действия на процесната дата 29.09.2024 г. - изпращане на текстови съобщения,
4
съдържащи и изявления, че за него (молителят -въззивник) нещата „няма да
приключа така“ и „тепърва започват“, „наркоман“, и „прост наркоман“, и че
„с него няма как да се разбере“, покриват признаците на домашно насилие по
смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН.
Според настоящият въззивен състав, анализът на доказателственната
съвкупност по делото, не може да обоснове положителен отговор на този
въпрос. Употребените от ответника изрази в разменената електронна
кореспонденция между страните на 29.09.2024 г. от една страна са извадени от
контекста на конкретния разговор и това е видно дори само от представената
към сезиращата молба извадка то тази кореспонденция, а от друга – от
контекста на разговорите по повод предхождащите я събития, не само между
страните, но най –вече между въззивника и бившата му съпруга по повод
извършена хирургична интервенция на детето С. в Република Сърбия. Нещо
повече, конкретно описаното в молбата за защита поведение на ответника и
въззивник в настоящото производство, не покрива от обективна страна
признаците на домашно психическо насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН.
Употребената от въззиваемата спрямо възивника обидна квалификация
"наркоман" и „прост наркоман“, в контекста на разгорещилия се спор и
размяната от остроумни до обидни подмятания, не съставлява акт на
психическо насилие, което да обуслови отговорност на ответника по ЗЗДН. За
да е налице "насилие" по смисъла на ЗЗДН, следва насоченото срещу
пострадалия вербално поведение да се характеризира с висока интензивност
на засягане на личността и/или достойнството му и да е насочено към трайна
негативна намеса в психическия му свят. В случая се касае за еднократни
словесни изрази, отправен в рамките на възникнал конфликт между
въззиваемата и въззивника и то по повод изострените до крайност отношения
между въззивника и бившата му съпруга по повод отглеждането и
здравеопазването на общото им дете, което няма как да бъде приравнено на
домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал.1 от ЗЗДН, оправдаващо
налагането на мерки по чл.5, ал.1 ЗЗДН. Само за пълнота следва да се
отбележи, че от събраните по делото доказателства се установява, че не
въззвиваемата и въззивникът е инициирал последния спор, без да са налице
данни А. да го е предизвикала или участвала в предхождащата разправа с
бившата му съпруга.
Съвкупният и задълбочен анализ на събраните по делото доказателства
5
установява единствено крайно конфликтни отношения както между
въззивника и неговата бивша съпруга, така и между въззивника и бившите му
роднини по сватовства, в частност въззиваемата А., но не установява
извършването на целенасочен волеви акт от страна на въззиваемата, насочен
към засягане на психическата неприкосновеност на въззивника.
При така установените фактически обстоятелства не може да се направи
извод за наличие на осъществен от ответника и въззиваема страна акт на
домашно насилие спрямо молителя и въззивник в производство по смисъла на
чл. 2, ал.1 от ЗЗДН, поради което и молбата за защита от домашно насилие
срещу ответника Р. А. се явява неоснователна.
Съобразно изложеното, с оглед съвпадане на крайните изводи на двете
инстанции, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Частната жалба срещу определението от 19.03.2025 г. на СРС, III ГО, 91
състав, постановено по гр.д. № 61445/2024 г., е процесуално допустима, но е
неоснователна. Противно на твърденията в частната жалба ответникът в
първоинстанционото производство е доказал действително сторени разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева. В представения договор
за правна защита и съдействие (л. 31-гръб от първоинстанционното дело) е
вписан размера на уговореното адвокатско възнажраждение от 2000 лева и
начинът на плащане на последното – в брой, поради което и в случая
договорът служи за разписка за сирените разноски (така т. 1 от ТР №
6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС). При това
положение и при липсата на релевирано от молителя възражение по чл.78,
ал.5 ГПК, първостепенният съд правилно не е намалил адвокатското
възнаграждение и съобразно изхода на спора е осъдил молителя да заплати на
ответника разноски за адвокатска защита в доказания размер от 2000 лева.
Съобразно изложеното, определението от 19.03.2025 г. следва да бъде
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото въззивникът И. П. Х. следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 12.50 лева за въззивната
си жалба.
При този изход на въззивното производство на въззивникът не се
следват разноски, включително и за първата инстанция.
Въпреки изхода на делото пред въззивната инстанция разноски не се
6
следват и на въззиваемата страна, поради липсата на заявена претенция за
това.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решението от 03.12.2024 г. по гр.д. № 61445/2024 г.
по описа на Софийския районен съд, Гражданско отделение, 91 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определението от 19.03.2025 г. гр.д. № 61445/2024 г.
по описа на Софийския районен съд, Гражданско отделение, 91 състав.
ОСЪЖДА И. П. Х., ЕГН **********, да заплати по сметка на СГС
държавна такса в размер на 12.50 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7