РЕШЕНИЕ
№ 10835
гр. София, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 79 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Цв. М.
при участието на секретаря ТТ. Ц.
като разгледа докладваното от Цв. М. Гражданско дело № 20221110110176 по
описа за 2022 година
Предявени са осъдителни искове, както следва: с правно основание чл. 181, ал. 1, пр. 2,
вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за заплащане на сумата от 4 320 лв., представляваща левова
равностойност на полагаща се на ищцата и неосигурена от ответника храна за периода от
01.02.2019 г. до 31.01.2022 г. /общо 36 месеца/; с правно основание чл. 189, ал. 8 ЗМВР за
заплащане на сумата от 105 лв., представляваща незаплатени пътни разходи /от по 35 лв.
годишно/ по време на ползването на платен годишен отпуск в периода от 01.01.2019 г. до
31.12.2021 г. /2019 г., 2020 г. и 2021 г./, ведно със законната лихва върху всяка от главниците
от датата на подаване на исковата молба – 25.02.2022 г. до окончателното им заплащане,
както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 671,99 лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за левова равностойност на полагаща се
на ищцата и неосигурена от ответника храна, начислена за периода от 01.03.2019 г. /първо
число на месеца, следващ този, за който плащането се дължи/ до 24.02.2022 г.
Ищцата Е. И. С. твърди, че в периода от 1998 г. до момента е изпълнявала различни
длъжности в структурите на МВР, като със заповед № 8121К7365/09.10.2017 г. на
министъра на вътрешните работи, считано от 09.10.2017 г. е назначена на длъжността
„старши експерт“ в 03 сектор „Човешки ресурси - районни управления и обекти по
допълнителен щат“ към ОЧР към предпочитания ответник С...., която заема и към
настоящия момент. Поддържа, че до 01.02.2017 г. на основание чл. 181, ал. 1 ЗМВР, вр. чл. 4
от Наредба № 8121з-773/01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или
левовата равностойност на служителите на МВР и чл. 189, ал. 8 ЗМВР ежемесечно е
получавала левовата равностойност на полагащата се храна, както и веднъж годишно
еднократна сума за пътни разходи по време на ползването на платен годишен отпуск, като
след този момент изплашането на процесните вземания е било преустановено. Заявява, че в
периода от 01.02.2019 г. до 31.01.2022 г. левовата равностойност на храната е в размер на
120 лв. месечно, определен със съответните ежегодни заповеди на министъра на вътрешните
работи, като общата стойност на същата за процесния период се равнява на сумата от общо
1
4 320 лв. Сочи, че разпоредбата на чл. 141, ал. 1 ЗМВР е приложима и по отношение на
държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, какъвто е била тя през процесния
период, независимо, че съгласно чл. 142, ал. 4 ЗМВР статутът се урежда от ЗДСл. Допълва,
че въпреки, че е упражнила правото си да ползва платен годишен отпуск, по време на който
на основание чл. 189, ал. 8 ЗМВР има право да получи еднократна сума за пътни разходи в
размер на 35 лв. годишно, такава сума също не е изплащана през процесния период.
Пояснява, че претендираните суми не представляват част от месечното възнаграждение,
поради което същите не са изплащани заедно с него. Прави искане за осъществяване на
косвен съдебен контрол по смисъла на чл. 17 ГПК по отношение на чл. 1 от Наредба №
8121з773/01.07.2015 г. при твърдението, че посочената разпоредба е нищожна. Поддържа, че
разпоредбата на чл. 67, ал. 12 ЗДСл не намира приложение. Предвид изложеното отправя
искане за присъждане в нейна полза на процесните суми, които да бъдат заплатени от С....
като предпочитан ответник, а при условията на евентуалност и от ,.... като евентуален
ответник. Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК предпочитаният ответник С.... е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете при твърдението, че същите са допустими, но по
същество – неоснователни. Оспорва през процесния период ищцата да е заемала длъжност,
за която се предвижда ежемесечното заплащане на левовата равностойност на безплатна
храна и ежегодното такова на сума за пътни разходи по време на ползване на платен
годишен отпуск. Заявява, че статутът на ищцата се урежда от ЗДСл, който не регламентира
възможност за заплащане на левова равностойност на храна на служители по чл. 142, ал. 1,
т. 2 ЗМВР, какъвто е тя. Пояснява, че брутното месечно възнаграждение на държавните
служители към МВР е формирано като сбор от основното месечно възнаграждение и
допълнителни възнаграждения, дължими за изпълнение на специфични служебни дейности,
каквито не са били възложени на ищцата през процесния период. Поддържа, че
осигуряването на безплатна храна или левовата равностойност се дължи на служители,
изпълняващи служебни дейности със специфичен характер по смисъла на чл. 2 от Наредба
№ 8121з-773/01.07.2015 г., какъвто ищцата не е. Оспорва и акцесорната претенция за
мораторна лихва. Навежда довод за изтекла погасителна давност на част от процесните
вземания. По изложените съображения отправя искане за отхвърляне на предявените искове.
Претендира и разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК евентуалният ответник ,.... също е подал отговор на
исковата молба, с който оспорва искове като недопустими поради липсата на пасивна
процесуална легитимация, доколкото ищцата се явява служител при предпочитания
ответник С...., който притежава самостоятелна правосубектност, тъй като е самостоятелно
юридическо лице, чийто директор е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити.
Допълва, че С.... начислява и изплаща възнагражденията и обезщетенията, произтичащи от
служебни правоотношения, на служителите, назначени в структурите му, поради което не
следва да отговаря по предявените искове, а легитимиран ответник по тях се явява самата
дирекция /СДВР/. По същество ги счита за неоснователни, тъй като през процесния период
статутът на ищцата, попадаща в категорията на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, се
урежда от ЗДСл, който не предвижда възможност за изплащане на левoвата равностойност
на храна, с оглед на което на същата не е заплащана такава. Оспорва искането на ищцата по
реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, тъй като съдът не следва да се произнася по валидността на
Наредба № 8121з-733/01.07.2015 г., която като подзаконов нормативен акт се явява извън
приложното поле на тази норма. Пояснява, че левовата равностойност на храната е
включена в размера на основното месечно възнаграждение на ищцата. Оспорва
задължението си за плащане на еднократно дължима сума за пътни разходи по време на
платен годишен отпуск. Оспорва и акцесорната претенция за лихва. Изрично заявява, че през
процесния период на ищцата не са изплащани суми за пътни разходи по време на ползване
на платен годишен отпуск, както и левовата равностойност на неосигурена храна, тъй като в
2
качеството на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР такива не се следват. По
изложените съображения отправя искане за отхвърляне на предявените искове. Претендира
и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Най-напред за процесуална яснота следва да се отбележи, че с влязло в сила
протоколно определение от 15.12.2022 г. производството по делото е било прекратено в
частта относно предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за заплащане на сумата от 676,12 лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за левова равностойност на полагаща се на ищцата и неосигурена от ответника
храна, начислена за периода от 01.03.2019 г. /първо число на месеца, следващ този, за който
плащането се дължи/ до 24.02.2022 г., поради което предмет на разглеждане са останали
посочените по-горе искове, по които съдът дължи разглеждане и произнасяне по същество с
настоящия съдебен акт.
По иска с правно основание по чл. 181, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: служебно правоотношение с ответника в рамките на исковия период, по
силата на което е работил при него като държавен служител; основанието за дължимост на
претендираната сума; нейния размер.
С определение от 29.09.2022 г. съдът е отделил за безспорни между страните и
ненуждаещи се от доказване обстоятелствата относно наличието на служебно
правоотношение между Е. С. и предпочитания ответник С...., в рамките на което през
процесния период тя е заемала длъжността „старши експерт“ в 03 сектор „Човешки ресурси-
районни управления и обекти по допълнителен щат“ към ОЧР, както и че е полагала труда
си. За безспорно е отделено още обстоятелството, че в рамките на исковия период в нейна
полза не е заплащана левовата равностойност на храна, както и ежегодна еднократна сума за
пътни разходи по време на ползването на платен годишен отпуск. Нещо повече, така
отделените за безспорни факти следват и от данните, удостоверени в писмените
доказателства по делото – заповед за назначаване № 8121К-1127/02.02.2017 г., заповед за
преназначаване № 8121К-7365/09.10.2017 г., и двете издадени от министъра на вътрешните
работи, както и кадрова справка на ищцата.
В случая, при съблюдаване на данните, удостоверени в обсъдените по-горе писмени
доказателства, съдът прави извод, че пасивно легитимиран да отговаря по предявените
искове се явява именно посоченото като предпочитан ответник лице - С..... За да достигне до
този извод съдът съобрази разпоредбата на чл. 61, ал. 2 КТ, съгласно която за длъжности,
определени в закон или в акт на Министерския съвет, трудовият договор се сключва от по-
горестоящия спрямо работодателя орган, като в тези случаи трудовото правоотношение се
създава с предприятието, в което е съответната длъжност. Тя е приложима по аналогия и
при действието на ЗДСл и другите закони, уреждащи държавна служба, когато служебното
правоотношение възниква от акт на компетентен орган по назначението, който е част от
структурата на едно учреждение, но служебното правоотношение се осъществява в рамките
на друго такова - в този смисъл са решение № 99/03.07.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на
ВКС, IV г. о., решение № 11/27.01.2016 г. по гр. д. № 3330/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение
№ 470/28.02.2014 г. по гр. д. № 3253/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др. С исковата молба от
страна на ищцата са наведени твърдения, че в считано от 09.10.2017 г., а с това и в рамките
на исковия период, между нея и СДВР съществува служебно правоотношение, по силата на
което тя заема длъжността „старши експерт“ в 03 сектор „Човешки ресурси - районни
управления и обекти по допълнителен щат“ към ОЧР, което обстоятелство е било отделено
за безспорно по делото, като в тази насока са и представените заповед за назначаване №
3
8121К-1127/02.02.2017 г., заповед за преназначаване № 8121К-7365/09.10.2017 г., издадени
от министъра на вътрешните работи и кадрова справка на Е. С.. Предвид това, съдът намира,
че в настоящия случай орган по назначението на същата като държавен служител по
смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР е министърът на вътрешните работи, а предприятието, в
което са заеманите от нея длъжности е С...., която на основание чл. 61, ал. 2 КТ се явява и
надлежен ответник по предявените искове, а това означава, че понастоящем легитимирано
лице да отговаря по предявените искове е именно посочената като предпочитан ответник по
делото дирекция, а не посоченият като евентуален такъв – ,..... На следващо място, както
вече се посочи по-горе, по делото не се спори, че в рамките на исковия период ответната
дирекция не е заплащала на ищцата левовата равностойност на храната, което обстоятелство
също е било отделено за безспорно.
Следователно, спорните по делото обстоятелства касаят основно две групи
обстоятелства, имащи правен характер, а именно: 1/ че в процесния период ищцата е била
държавен служител по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗДСл означава ли, че статутът й се урежда
единствено от ЗДСл или ЗДСл се прилага единствено, доколкото в специалния ЗМВР не са
предвидени изключения, касаещи статута на лицето, заемащо служебно правоотношение и
2/ съобразно правната уредба на ЗМВР /в сила от 28.11.2014 г./ и подзаконовите нормативни
актове относно прилагането на ЗМВР на кои служители на МВР се следва храна или
левовата ѝ равностойност.
В случая, съдът приема, че правният статут на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР
в т. ч. и на ищцата Е. С. се урежда както от общия ЗДСл, така и от специалния ЗМВР.
Действително в чл. 142, ал. 4 ЗМВР се посочва, че статутът на държавните служители по чл.
142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, но тази разпоредба следва да се тълкува във връзка с
изричния текст на специалния закон, а именно: чл. 1 ЗМВР, който има характер на обща
разпоредба, определяща предметния обхват за закона, и гласи, че ЗМВР урежда принципите,
функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в
него. Посочената разпоредба представлява общо положение, като дава основание останалите
текстове в него да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с нея. Ето защо, разпоредбата на
чл. 142, ал. 4 ЗМВР, според която статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се
урежда със ЗДСл, също следва да се тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР. Следователно, общите
разпоредби относно статута на държавните служители ще се прилагат и по отношение на
служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗДСл само и единствено при липсата на изрично
специално правило в ЗМВР, което би дерогирало общия закон. Изключването изцяло на
статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното му поле би
било в противоречие с основните принципи на управление на държавната служба в МВР,
посочени в чл. 141 ЗМВР.
Разпоредбата на чл. 181 ЗМВР предвижда, че на служителите на МВР се осигурява
храна или левовата й равностойност, а доколкото тя не съдържа изрично разграничение, то
следва да се приеме, че такова право имат всички служители на МВР. В случая, този извод
не се опровергава и от уредбата в специалната Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за
условията и реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на
Министерството на вътрешните работи, която в чл. 1 предвижда, че определя условията и
реда за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на МВР по чл.
142, ал. 1, т. 1 и 3 ЗМВР и по § 86 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР. Това е така, тъй като законът не
делегира на Министъра на вътрешните работи да определя кои лица следва да получават
храна или парична равностойност, а единствено възлага с подзаконов нормативен акт да се
определят условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по чл. 181, ал. 1-3
ЗМВР /ал. 4 на чл. 181 ЗМВР/. В този смисъл за отговор на въпроса кои лица имат право на
безплатна храна или левовата й равностойност следва да се изходи единствено и само от
ЗМВР. Нещо повече, дори и да се приеме, че е налице противоречие между разпоредбата на
чл. 1 от Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна
4
или левовата й равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи и
специалния ЗМВР, до какъвто извод съдът не достигна, то следва да се приложи
разпоредбата на акта от по-висока степен, т. е. чл. 181, ал. 1 ЗМВР.
На следващо място, освен буквалното и граматическо тълкуване на посочената
разпоредба следва да бъдат съобразени и принципите на управление на държавната служба
в МВР и най-вече тези за забрана за дискриминация и обективност, тъй като в противен
случай дългогодишни държавни служители от системата на МВР биха били поставени в
неравностойно положение спрямо другите служители на МВР, които са назначени по
трудово, респ. по служебно правоотношение по ЗМВР. Не би отговаряло на принципите и
духа на закона тълкуване, при което за сходни длъжности на лицата по трудови
правоотношения се осигурява храна или се изплаща левовата й равностойност, а на тези по
служебно правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР – не. Нещо повече, според § 69 от
ПЗР на ЗМВР /в сила от 01.02.2017 г./ служебните правоотношения на държавните
служители в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИД на ЗМВР, и които към датата на влизане
в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и
притежаващи висше образоване, с изключение на тези от Медицинския институт на МВР и
на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл, считано от
датата на влизане на този закон в сила. Следователно, на служителите, чиито
правоотношения по силата на закона се преобразуват в служебни такива по ЗДСл, също им
се дължи левова равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Или, изрично ЗМВР
урежда, че в хипотези на преобразуване по силата на закона на правоотношенията със
служителите в такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължи левова равностойност за
неосигурена храна. Такова следва да бъде разрешението и и при сключването на служебно
правоотношение по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР предвид разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР и
с оглед справедливото и равно третиране на работниците и служителите в системата на
МВР. Изложеното обосновава извод, че обстоятелството, че ищецът е имал качеството на
служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР поражда правото на същия да получи от работодателя
си храна или левовата й равностойност, предвидени в специалните разпоредби, уреждащи
правния статут на лицата, работещи в системата на МВР.
Несъмнено по делото се установява, че през процесния период действащи са били
Наредба № 8121з-773 от 01.07.2015 г. за условията и реда за осигуряване на храна или
левовата й равностойност на служителите на Министерството на вътрешните работи и
заповеди съответно № 8121з-1716/28.12.2018 г., в сила от 01.01.2019 г., № 8121з-
1464/31.12.2019 г., в сила от 01.01.2020 г., № 8121з-1410/30.12.2020 г., в сила от 01.01.2021
г. и Заповед № 8121з-1723/31.12.2021 г., в сила от 01.01.2022 г., издадени от министъра на
вътрешните работи, отнасящи се единствено за служителите на МВР по чл. 142, ал. 1, т. 1 и
3 и ал. 3 ЗМВР. Доколкото обаче се достигна до извод, че предпочитаният ответник С....
дължи левовата равностойност на неосигурена храна и на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2
ЗМВР, каквото качество несъмнено има и ищцата, и предвид липсата на правна уредба
относно нейния размер, то по аналогия съответно приложение следва да намерят правилата
именно на посочените подзаконови нормативни актове. Размерът и доволствията, които се
дължат на всички служители на МВР в това число и на Е. С., се определят ежегодно със
заповед на Министъра на вътрешните работи. В случая, последните – съответно от
28.12.2018 /отнасяща се за 2019 г./, от 31.12.2019 г. /отнасяща се за 2020 г./, от 30.12.2020 г.
/отнасяща се за 2021 г., както и от 31.12.2021 г. /отнасяща се за 2022 г./ са представени и
приети като писмени доказателства /л. 63-78 от делото/, като същите несъмнено установяват
размера на полагащата се сума за непредоставената безплатна храна, а именно: по 120 лв.
месечно за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2022 г. Следователно, дължимото обезщетение
за неосигурена храна за процесния такъв от 01.02.2019 г. до 31.01.2022 г. /общо 36 пълни
месеца/, се равнява на сумата от общо 4 320 лв. По делото не се твърди, а и не се доказва
ответникът да е предоставил на ищеца храна или да е заплатил левовата равностойност на
5
същата за процесния период, поради което предявеният иск за сумата от 4 320 лв. се явява
доказан по основание и размер.
При този извод на съда следва да се разгледа и своевременно заявеното с отговора на
исковата молба възражение за изтекла погасителна давност, което съдът приема за
неоснователно. Това е така, тъй като задължението за заплащане на левовата равностойност
на храната на служителите на МВР е срочно - за всеки календарен месец, поради което и
приложим към същото е краткият 3-годишен давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В
случая, претенцията за парична равностойност на хранaта е заявена за периода от 01.02.2019
г. до 31.01.2022 г., а исковата молба е подадена в съда на 25.02.2022 г., поради което извън
погасителната давност са всички вземания, чиято изискуемост настъпва след и на 25.02.2019
г. Доколкото изискуемостта на най-ранното от процесните вземания – това за м. февруари
2019 г., настъпва на 01.03.2019 г., т. е. след 25.02.2019 г., то нито, нито последващите такива,
включени в рамките на исковия период, не са обхванати от изтекла погасителна давност.
При това положение, предявеният главен иск с правно основание чл. 181, ал. 1, пр. 2,
вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР за заплащане на сумата от 4 320 лв. се явява основателен и
следва да бъде уважен изцяло, като тя се присъди ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 25.02.2022 г. до окончателното плащане.
По иска с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД:
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: главен дълг, изпадане на ответника в забава и размера на обезщетението за
забава.
В случая, с оглед извода на съда относно съществуването на главното вземане, в
правната сфера на ищцата е възникнало и акцесорното такова за мораторна лихва. Както
вече се посочи по-горе, паричното задължение за заплащане на левовата равностойност на
храната на служителите на МВР е срочно - за всеки календарен месец, поради което
изискуемостта му настъпва считано от 01-во число на месеца, следващ този за който се
дължи. Следователно, считано от 01.03.2019 г. ответникът С.... е изпаднал в забава в
плащането на най-ранното месечно задължение, включено в рамките на исковия период –
това за м. февруари 2019 г. Определен по реда на чл. 162 ГПК, с помощта на електронен
онлайн калкулатор, размерът на мораторната лихва върху главното вземане в общ размер на
4 320 лв., се равнява на сумата от 671,99 лв., колкото е и заявеният от ищеца такъв, поради
което предявеният акцесорен иск за мораторна лихва за периода от 01.03.2019 г. до
24.02.2022 г. също се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По иска с правно основание по чл. 189, ал. 8 ЗМВР:
Основателността на иска се обуславя от установяване от ищеца наличието на следните
предпоставки: служебно правоотношение с ответника в рамките на исковия период, по
силата на което е работил като държавен служител при него; основанието за дължимост на
претендираната сума; нейния размер.
В случая, с оглед вече посоченото по-горе, по делото се установява наличието на
служебно правоотношение между ищцата Е. С. и предпочитания ответник С...., в рамките на
което през процесния период тя е заемала длъжността „старши експерт“ в 03 сектор
„Човешки ресурси-районни управления и обекти по допълнителен щат“ към ОЧР, както и че
е полагала труда си. Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 8 ЗМВР ежегодно на служителите
в МВР се изплаща еднократно сума за пътни разходи по време на платен годишен отпуск
при условия и в размер, определени със заповед на министъра на вътрешните работи.
Условията и размера на дължимата сума по чл. 189, ал. 8 ЗМВР са определени със заповеди
съответно № 8121з-636/30.09.2014 г. и № 8121з-842/14.11.2014 г., издадени от министъра на
вътрешните работи, които също са представени и приети като писмени доказателства /л. 79-
81 от делото/, съгласно които размерът на еднократната сума за пътни разходи възлиза на 35
6
лв. В тях е регламентирано и задължението за заплащане на сумата веднъж през календарна
година при използване на платен годишен отпуск от служителя.
На следващо място, от данните, удостоверени в представената справка за използван
платен годишен отпуск от ищцата през 2019 г., 2020 г., 2021 г. /л. 238 от делото/, неоспорена
от страните, се изяснява, че Е. С. е упражнила правото си да ползва платен годишен отпуск
през всяка една от трите календарни години, включени в процесния период – 2019 г., 2020 г.
и 2021 г.
Предвид това и доколкото по делото безспорно се установи наличието на служебно
правоотношение между нея и предпочитания ответник С...., по силата на което е работила
като държавен служител при последния, съдът намира, че в нейна полза действително е
възникнало паричното вземане за еднократно платимата сума за пътни разходи по време на
платен годишен отпуск, дължима на основание чл. 189, ал. 8 ЗМВР за периода 2019 г., 2020
г. и 2021 г., или общо за сумата от 105 лв. /3 х 35 лв./, която не се твърди, а и не се доказва
да е била заплатена.
При това положение, предявеният главен иск с правно основание чл. 1189, ал. 8 ЗМВР
за заплащане на сумата от 105 лв. се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло, като
тя също се присъди ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба –
25.02.2022 г. до окончателното плащане.
В случая, с оглед вече формираните по-горе горни правни изводи, че пасивно
легитимиран да отговаря по предявените искове се явява именно посоченото като
предпочитан ответник лице, а именно: С...., а не посоченият като евентуален такъв ,...., то
съдът приема, че не се е сбъднало вътрешното процесуалното условие за разглеждане на
предявените срещу него при условията на евентуалност искове, поради което и не дължи
произнасяне по тях с настоящия съдебен акт.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – цялостна основателност на предявените искове, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят сторените по делото
разноски в размер на 600 лв. – за адвокатско възнаграждение, чието реално заплащане съдът
прие за доказано с оглед представения договор за правна защита и съдействие от 21.02.2022
г. и разписка от 30.03.2022 г. /л. 231-232 от делото/, от които се установява, че същото е
заплатено в брой на 2 равни вноски от по 300 лв. всяка. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК
ответникът С.... следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски районен съд сумата
от 203,88 лв., представляваща дължима държавна такса по предявените искове.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА С...., БУЛСТАТ ...., с ....., да заплати на Е. И. С., ЕГН **********, с адрес:
....., на основание чл. 181, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, сумата от 4 320 лв.,
представляваща левова равностойност на полагаща се на ищцата и неосигурена от
ответника храна за периода от 01.02.2019 г. до 31.01.2022 г. /общо 36 месеца/, на основание
чл. 189, ал. 8 ЗМВР, сумата от 105 лв., представляваща незаплатени пътни разходи /от по 35
лв. годишно/ по време на ползването на платен годишен отпуск в периода от 01.01.2019 г. до
31.12.2021 г. /2019 г., 2020 г. и 2021 г./, ведно със законната лихва върху всяка от главниците
от датата на подаване на исковата молба – 25.02.2022 г. до окончателното им заплащане,
както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 671,99 лв., представляваща мораторна
лихва върху главницата за левова равностойност на полагаща се на ищцата и неосигурена от
ответника храна, начислена за периода от 01.03.2019 г. /първо число на месеца, следващ
този, за който плащането се дължи/ до 24.02.2022 г.
7
ОСЪЖДА С...., БУЛСТАТ ...., с адрес: .... да заплати на Е. И. С., ЕГН **********, с
адрес: ...... на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 600 лв., представляваща разноски по
делото за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА С...., БУЛСТАТ ...., с адрес: .....5, да заплати по сметка на Софийски
районен съд, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 203,88 лв., представляваща дължима
държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8