№ 563
гр. Бургас, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Донка Янк. Русинова
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Вяра Ив. Камбурова Въззивно гражданско
дело № 20252100500742 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Образувано е по повод въззивна жалба вх.№7147/18.02.2025г.,
подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, район Средец, ж.к. „Мотописта“, бул.
„България“ №49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано от Светослав Николаев
Николов и Наталия Миткова Лозанова, чрез пълномощника юрк. Ивета
Тончева Тенева, срещу Решение №272/06.02.2025г„ постановено по гр.д.
№5852/2024г. по описа на Районен съд – Бургас.
С посоченото решение, Бургаският районен съд е отхвърлил
предявения „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Средец, ж.к. Мотописта, бул. България
№49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано от Светослав Николаев Николов и
Наталия Миткова Лозанова, чрез пълномощника юрк. Ивета Тончева Тенева,
против Г. И. С., ЕГН **********, с адрес: с.Трояново, общ. Камено, ул. Атанас
Манчев № 8, иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните
суми, дължими по силата на договор за потребителски кредит № 40016914861
от 21.04.2023г.: 72,06 лева – договорно възнаграждение за периода от
15.08.2023г. до 15.03.2024г.; 90,30 лева – лихва за забава за периода от
16.05.2023г. до 15.03.2024г.; 174,50 лева – възнаграждение за закупена и
използвана допълнителна услуга „Фаст“; 261,81 лева – възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Флекси“, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до изплащане на вземането.
С жалбата се изразява недоволство от постановения съдебен акт,
като се излагат доводи за неговата неправилност и необоснованост. Твърди се,
1
че същият е неправилен. Заявява се, че решението не се обжалва в частта с
която е отхвърлено вземането за услуги „Фаст“ и „Флекси“.
С жалбата се изразява недоволство от постановеното решение на
районния съд, като се излагат съображения за неговата неправилност.
Навеждат се доводи във връзка с изводите на съда за
недължимост на претендираното договорно възнаграждение и
недействителност на сключения между страните договор за потребителски
кредит.
Твърди се, че последният отговарял на всички законови
императивни изисквания, като преди сключването му, на кредитоискателя бил
предоставен Стандартен европейски формуляр(както с отправеното искане за
отпускане на потребителски кредит, така и преди неговото сключване), е
отразени параметри. Отбелязва се, че информация за размера, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски се съдържала и в погасителния
план към договора.
Заявява се, че ясно се посочвала методиката на формиране на
годишния процент на разходите (47.86%) при спазване разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК и точният размер на дължимите суми.
Излагат се аргументи, че годишният лихвен процент в размер на
40.90% съответствал на законовото ограничение и не се явявал в
противоречие е добрите нрави.
Развиват се подробни съображения относно принципа на
свободното договаряне (чл.9 от ЗЗД) и добрите нрави като критерии за норми
на поведение. В подкрепа на изложеното се цитира съдебна практика на ВКС
и окръжните съдилища.
Посочва се, че не съществувала пречка, страните да договарят
възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични
задължения над размера на законната лихва. Твърди се, че сделката би
противоречала на добрите нрави, в случай, че се договарят необосновано
високи цени, неравноправно се третират икономически по- слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, цели се недобросъвестна конкуренция или се
използва монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно
условие.
Твърди се, че възнаградителната лихва съставлявала цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Пояснява се, че при явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения.
Подчертава се, че в настоящия случай ГПР не надхвърлял
петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия
период на кредита, поради което не било налице нарушение на правните
норми и добрите нрави.
Изразява се несъгласие е изводите на съда, че длъжникът не
дължал претендираното от дружеството договорно възнаграждение, тъй като
в уговореното между страните ГПР не се включвало възнаграждение за услуги
Фаст и Флекси.
Посочва се, че предоставянето на допълнителни услуги по
2
договор за потребителски кредит било легално урудуно в разпоредбата на
чл.10а,ал.1 от ЗПК. Излагат се съображения в тази насока.
Заявява се, че в процесния договор изрично се посочвало, че
изборът и закупуването на услуги Фаст и Флекси не се явявало задължително
условие за неговото сключване.
Направен е обзорен анализ на промените в Закона за
потребителския кредит и задължителните предпоставки за действителност на
договора.
Навеждат се доводи, че към момента на сключване на договора за
потребителски кредит, потребителят разполагал е необходимата информация
относно характеристиките на кредитните продукти на „Профи Кредит
България“ ЕООД.
Излага се становище, че съгласно разпоредбата на чл.26 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не водела до нищожност на договора, когато
същите са заместени по право от повелителни правни норми или когато
можело да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване съдебен акт на настоящата инстанция, с който бъде уважена
предявената искова претенция за установяване на съществуването на
непогасено договорно възнаграждение – 72,06 лева за периода от 15.08.2023 г.
до 15.03.2024 г., както и законната лихва от датата на подаване на заявлението
в съда. Претендира се присъждане на разноски.
При условията на евентуалност е направено възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Иска се, в случай, че съдът осъди въззивника да заплати
разноски, да се извърши прихващане на присъдените такива.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба.
Въззивникът не се явява в с.з., редовно и своевременно уведомен.
С молба постъпила на 22.05.2025 г., не възразява да бъде даден ход на делото в
негово отсъствие, изразява становище по съществото на спора.
Въззиваемата се явява в съдебно заседание, като заявява, че не е
могла да погаси дълга си поради материално затруднение, свързано с болест
на съпруга .
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от
надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалването. Жалбата отговоря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК и е
допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на
обжалваното решение, извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи
съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото,
поради което намира, че то е валидно и допустимо.
Като взе пред вид събраните по делото доказателства,
становищата на страните и като съобрази Закона намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са с правно основание в чл. 422 от ГПК във
3
връзка с чл. 124 от ГПК и чл.86 от ЗЗД.
На 21.04.2023 год. между въззивника „Профи Кредит България“
ЕООД и въззиваемата Г. И. С. е сключен договор за потребителски кредит, по
силата на който дружеството е предоставило на кредитополучателката сума в
размер на 600 лева за срок от 11 месеца с размер на вноската по кредита от
65,52 лева, падеж 15 – то число на месеца, ГПР – 47,86 %, годишен лихвен
процент 40,90 %, лихвен процент на ден - 0,11 %. Дължимата сума по кредита
е 720,73 лева. В договора е посочено още, че клиентът е поискал
допълнителната възможност застраховка Живот с наименование „Защита на
кредит“ със застраховател „Уника Живот“ АД с размер на застрахователната
премия 6,84 лева в полза на Г. И. С.. Ответницата е заявила и две
допълнителни услуги - „Фаст“, предоставяща право на приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит, срещу възнаграждение в
размер на 240 лева и „Флекси“, предоставяща право на промяна на
погасителния план на потребителския кредит, срещу възнаграждение в размер
на 360 лева. Размерът на вноската по закупените допълнителни услуги е в
размер на 54,55 лева и е дължима заедно с месечната погасителна вноска по
кредита. Общото задължение по кредита и по закупените допълнителни
услуги е в размер на 1320,73 лева при общ размер на вноската 120,07 лева.
Не е спорно между страните, че ответницата е платила следните
суми по договора: 121 лева на 18.05.2023 г.; 120,61 лева на 28.06.2023 г.; 121
лева на 26.07.2023 г.; 0,20 лева на 28.07.2023 г., след което е преустановила
плащанията. Въззивникът е предявил вземанията си по реда на чл. 410 и
следващите по ГПК, с твърдението, че на 20.11.2017 г. е настъпила
изискуемост на вземанията. В тази връзка е издадена заповед за изпълнение №
2254/10.07.2024 г. по г.гр.д. № 4248/2024 г. на БРС, с която е разпоредено
длъжникът Г. С. да заплати на „Профи кредит България“ ЕОД сумата от 452,11
лева – главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
входиране на заявлението – 27.06.2024 г. до изплащане на вземането, както и
сумата от 26,19 лева – разноски по делото за заплатена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от заявлението.
Със разпореждане от същата дата, заповедният съд е отхвърлил заявлението
на кредитора за следните суми: 72,06 лева - договорно възнаграждение за
периода от 15.08.2023г. до 15.03.2024г.; 90,30 лева - лихва за забава за периода
от 16.05.2023г. до 15.03.2024г.; 37,56 лева – лихва за забава за периода от
15.03.2024 г. до 26.06.2024 г.; 174,50 лева - възнаграждение за закупена и
използвана допълнителна услуга „Фаст“; 261,81 лева - възнаграждение за
закупена допълнителна услуга „Флекси“; 30 лева – такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране вземането, начислени на 30.08.2023 г.; 200 лева- такси
по Тарифа за извънсъдебно събиране вземането, начислени на 14.11.2023 г., за
забава с повече от 90 календарни дни, ведно със законната лихва от подаване
на заявлението на 27.06.2024 г. до изплащане на вземането, както и за сумата
над 26,19 лева за разноски по делото. Със същото разпореждане е указано на
заявител – кредитор възможността да предяви против длъжника осъдителен
иск за вземанията си. Разпореждането на заповедния съд е потвърдено с
определение № 2026/07.08.2024 г. по ВЧГД 1064/2024 г. по описа на Окръжен
съд Бургас.
В изпълнение на дадените указания, ищецът е предявл претенция
за вземанията си по заповедната произвоство, по повод на което е образувано
гр.д. № 5852/2024 г. по описа на Бургаски районен съд и е постановено
атакуваното от въззивника решение.
4
При служебната проверка по чл. 269 ГПК Бургаският окръжен
съд намери атакуваното решение за валидно и допустимо.
По основателността на въззивната жалба и съществото на спора
Бургаският окръжен съд намира следното:
Тъй като страната – кредитополучател е физическо лице и целта
й е разходването на заетите средства за лични нужди, характеристиката й
изцяло отговаря на законовата дефиниция за понятието "потребител", според §
13, т. 1 от ДР към ЗЗП и чл9, ал.3 ЗПК. Затова въззиваемата се ползва от
правната защита на потребителите, визирана в Закона за потребителския
кредит /ЗПК/ и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Респективно към
уредбата на отношенията на страните по този договор, е приложимо
общностното право и решенията на СЕС, имащи задължителен характер за
българските съдилища, съгласно чл. 633 от ГПК.
Ищецът твърди, че атакуваното решение е неправилно и
незаконосъобразно, тъй като първоинстанционния съд е приел, че процесният
договор е в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 4 от
ЗКП,поради което е недействителен. Сочи, че в случая страните били
договорили глобален фиксиран размер на годишния лихвен процент – 40.90 %,
като ясно били посочени процентите на ГЛП и ГПР – 47.86%, както и точния
размер на дължимите суми от длъжника, поради което намира решението за
неправилно. Така наведените от въззивника доводи за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение, настоящия съд
намира за неоснователни. В действителност в договора е посочено цифрово
изражение на ГРП в размер на 47.86%, който е формиран от главница,
дължимата възнаградителна лихва за периода на кредита и еднократна
застрахователна премия за застраховка живот с наименование „Защита на
Кредит“ в размер на 6,84 лева.
Видно от параметрите на договора, освен възнаградителна лихва
и еднократна застрахователна премия за застраховка живот с наименование
„Защита на Кредит“ в размер на 6,84 лева, кредитополучателят дължи
заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ – 240
лева и заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга
„Флекси“ – 360 лева. Съгласно точка VI от Условията по договора, страните
са уговорили, че параметрите на кредита са следните: размер на кредита – 600
лева за срок от 11 месеца; размер на вноската от 65,52 лева, ГПР – 47,86%,
ГЛП – 40,90%; лихвен процент на ден 0.11%, а дължимата сума по кредита е
720,73 лева.
По нататък в договора е посочено, че възнаграждението за
поисканите и закупени допълнителни услуги се разсрочва за срока на
договора на равни месечни вноски и се добавя към месечните вноски за
погасяване на кредита.
Съгласно разпоредбатана чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи –
лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. От
определението е видно, че ГПР включва лихвеният процент по кредита, както
и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени към момента на
сключване на договора или в бъдеще. От посочетното се налага извода, че
възнаграждението за поисканата и закупена допълнителна услуга следва да
бъде включено в годишният процент на разходите по кредита. Този извод
5
следва и от обстоятелството, че в случая това възнаграждение се добавя към
месечните вноски за погасяване на кредита. При това положение ГПР, не
отговаря на посочения такъв в договора, тъй като в размера му не са включени
дължимите от кредитополучателя възнаграждения за допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“. При включването в ГПР на тези възнаграждения, размера
на разходите нараства.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква г) от
Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може
да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ търговска практика на основание чл. 6, § 1 от тази директива.
Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика
представлява един от елементите, на които по силата на чл. 4, § 1 от
Директива 93/13 компетентният съд може да основе преценката си за
неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на
отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се отразява
непосредствено на преценката за действителността на сключения договор за
кредит, от гледна точка на чл. 6, § 1 от Директива 93/13.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК, когато
договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Определеният в посочения договор
ГПР е в размер на 47,86 %, но без да са включени разходите за възнаграждение
за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“. При включването на тези
разходи се установява, че ГПР е в по – голям размер от посочения в договора и
надвишава законоустановения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг. В разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С
посочената разпоредба се цели да бъде избегнато възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно
върху потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да
възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат
допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за
да бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като
критерий максимален размер на ГПР по кредита и това е пределът, до който
6
може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото
оскъпяване на кредите. По изрично предвиждане на чл. 19, ал. 5 във връзка с
ал. 4 от ЗПК, при надвишаването на ГПР, а не на ГЛП на кредита, съответните
клаузи от договора биха били нищожни. При разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК,
съобразена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. и размера на ОЛП
на БНБ към датата на сключване на договора, се налага заключение, че
договореният ГПР надвишава 50% и в случая той не е в рамките на
допустимата граница. Ето защо, доводът на първоинстанционния съд за
нищожност на договорената възнаградителна лихва се явява основателен.
В допълнение следва да се отбележи, че изискването за изготвянене
на договора на ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на
клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено
изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. Действително чл.22 ЗПК в
една от хипотезите си свързва нищожността на целия договор пряко само с
липсата на отразен в него ГПР, а не с наличие на отразен, но невярно
определен такъв. Независимо от това, на 21.03.24 г. е постановено Решение на
СЕС по дело С-714/22(имащо задължителен за правораздавателните органи
характер, съгласно чл. 633 от ГПК), в което изрично е прието (вж. т. 55 и 56 от
същото), че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договора за потребителски кредит, за да се даде възможност на потребителите
да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването
при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3,
буква "ж" от Директива 2008/48, трябва да се изведе, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Затова е прието, че санкция, изразяваща
се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване
на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на
такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. С оглед на
това СЕС е отговорил на отправеното му запитване от българския исков съд,
че член 10, параграф 2, буква "ж" и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени в чл.3, б. „ж“ от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.
В посоченото решение на СЕС, разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия
ги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на
кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и
възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер ( каквито по естеството си са договорените в случая
услуги "Фаст" и "Флекси"), следва да попадат в обхвата на понятието "общи
разходи по кредита за потребителя", а оттам и на понятието ГПР по смисъла
на член 3, буква "и" от Директива 2008/48, когато закупуването им се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или когато представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит.
7
В случая е налице именно хипотезата, при която закупените услуги
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по кредита, като те е следвало да се включен в ГПР,
При извършената в тази връзка проверка и доколкото изрично в
договора за кредит е посочено, че тези две допълнителни услуги не са
задължителни за получаването на кредита, а са поискана от клиента, БОС
преценява, че в случая не е налице първата от горепосочените две хипотези.
Преценката за втората хипотеза обаче е положителна за извода, че се
прикрива допълнително възнаграждение за кредитора, респективно се
прикриват разходи по кредита, които е следвало да се включат в ГПР, но не са,
защото при изтеглен кредит от 600 лв., за която услуга кредитополучателят
дължи възнаграждение на база ГЛП от 40,90% при ГПР от 47,86%, т. е. при
общ разход за основната услуга по ДПК от 720,73 лв., той заплаща само за
двете допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси" още общо 600 лв., като
крайната сума, подлежаща на връщане се покачва от 720,73 лв. на 1320,73 лв,
което е почти двойно и безспорно утежнява положението на потребителя.
ЗПК се явява неспазено, а това според чл.22 ЗПК влече нищожност не
частична, а на целия ДПК, налагаща приложение на санкцията на чл.23 ЗПК, т.
е. лишаване на кредитора от други вземания по ДПК, освен от чистата
стойност на кредита.
По причина, че предмет на настоящото производство е присъждането
не на главница, а на договорна лихва, каквато не се дължи по нищожния ДПК,
следва да се заключи, че заявената претенция е неоснователна и като такава
следва да бъде отхвърлена.
В обобщение на изложеното и поради съвпадение на изводите на
двете съдилища по поставения за разрешаване спор, решението на БРС следва
да бъде потвърдено.
При този изход на делото и направеното от въззивника искане за
присъждане на разноски, такива не му се дължат, предвид неоснователността
на въззивната жалба.
Така мотивиран, Бургаският окръжен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 272 от 06.02.2025г. постановено
по гр.д. № 20242120105852 по описа на Бургаски районен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9