РЕШЕНИЕ
№ 1200
гр. Кюстендил, 29.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIX-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Кристиян В. Стоилов
при участието на секретаря Цветанка В. Александрова
като разгледа докладваното от Кристиян В. Стоилов Гражданско дело №
20251520100444 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано с искова молба, депозирана от М. И. К., ЕГН
**********, с адрес в гр.К., общ. К., ул. „О. П.“ №**, ап.**, чрез адв. А. Д. от
САК, със съдебен адрес в гр. С., район „Ср.“, ж.к. „Я.“, ул. „Х. О.“ №**, ет.*,
ап.*, срещу ответника „Вива Кредит“ АД, ЕИК **********, със седалище и
адрес на управление в гр. С., район Л., ж.к. „Л. *“, бул. „Дж. Н.“ №**, бл.
Силвър център, ет.*, ап.***, представлявано от К. К..
В исковата молба се твърди, че на 07.11.2024г. между М. К. и „Вива
Кредит“ АД е сключен договор за паричен заем Standart-14 №*****-
07.11.2024г., като размерът на заема бил 3000 лева (усвояване - в брой), при
срок на заема – 60 седмици, при 30 броя вноски с посочени падежни дата и
размер на погасителната вноска – 186,93 лева. ГПР бил в размер на 50,04%,
лихвен процент на кредита – 40,32%, лихвен процент на ден, приложим при
отказ от договора до 14-тия ден – 0,11%.
Според чл.2, ал.1 от Договора страните се съгласили, че се рефинансира
текущ заем на заемателя, като последният е заявил, че желае да погаси изцяло
задължението си по договор за паричен заем №***** от 01.04.2024г., което
към датата на подписване на процесния договор е в размер на 1989,93 лева.
Страните са уговорили прихващане на насрещни изискуеми задължения.
Остатъкът се изплащал на заемателя.
В чл. 1, ал. 2-4 от Договора страните уговорили, че кредиторът предоставя
1
на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за
заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна
такса в размер на 1606,41 лева, платима разсрочено, заедно с вноските по
заема.
В чл. 5, ал. 1 от договора страните уговорили, че заемателят се задължава в
срок до три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя
обезпечение - поръчителство от физическо лице, отговарящо на поставени от
заемодателя условия, или банкова гаранция. При непредоставяне на
обезпечението се дължала неустойка в общ размер на 1216,20 лева, платима
разсрочено, заедно с вноските по кредита, като в този случай вноската била в
размер на 227,47 лева, а общото задължение по договора възлизало на 6824,10
лева.
Твърди се, че ищецът притежавал качеството „потребител“, а договорът за
кредит е недействителен, тъй като реално не съдържал съществен елемент –
годишен процент на разходите, като неясно било как е формиран посоченият в
него процент (не посочвал всички формиращи размера му елементи), а и
същият бил грешен и не съответствал на сумите по договора. В него не били
отчетени сумите по неустойката и за предоставени допълнителни услуги.
Клаузата за неустойката за непредоставено обезпечение, от своя страна, била
нищожна. Тя била уговорена с цел да се заобиколи императивната норма на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, задължавала потребителят да заплати необосновано
висока неустойка, а и не била индивидуално уговорена. Клаузата за заплащане
на възнаграждение за услуга за експресно разглеждане също била нищожна.
Договорът бил нищожен и поради противоречие с добрите нрави.
Липсвало яснота за базата, върху която се начислява уговореният лихвен
процент и дължимата за лихва сума. Клаузите на договора не били
формулирани по ясен начин. Затова целият договор бил нищожен. При
условията на евентуалност се твърди нищожност на посочените негови клаузи
– за неустойка за непредоставено обезпечение и за възнаграждение за
експресно разглеждане на документите.
В случай, че процесната такса и неустойка се включили при изчисляването
на годишния процент на разходите, същият би навишил законоустановения
лимит, тъй като общия размер на разходите се равнявал на 3040,20 лева, която
стойност надвишавала размера на заемната сума.
С допълнителна молба ищецът посочва, че реално предоставената сума по
кредита е в размер на 2900 лева, доколкото 100 лева били удържани за
заплащане на застрахователна премия, а 1989,93 лева са ползвани за
рефансиране на старо задължение. Тази застрахователна премия била
прибавена към главницата, където се капитализирала, а не към другите
разходи съобразно нормите на ЗПК. Същата следвало да представлява част от
общия разход по кредита. При сключването на процесния договор бил
сключен и договор за застраховка, поради което застрахователната премия
представлявала разход, който трябва да бъде включен в ГПР, като посоченото
2
водело до още едно основание за нищожност на договора.
Поради посоченото е предявен иск, с които се иска от съда да прогласи
недействителността на договор за паричен заем Standart_14 №
******/07.11.2024г., сключен между ищеца и ответника „Вива Кредит“ АД.
В условието на евентуалност, при отхвърляне на иска за обявяване
недействителност на целия договор, се иска от съда кумулативно:
-да прогласи нищожност на клаузата в чл.1, ал.3 от процесния договор,
предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане;
-да прогласи нищожност на клаузата в чл.5, ал.2 от процесния договор,
предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение;
-да прогласи нищожност на клаузата в чл.3, ал.1, т.5 от процесния договор,
предвиждаща заплащане на възнаградителна лихва, поради противоречие с
добрите нрави.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е упражнил правото си на
отговор. В него сочи, че за ищеца липсвал правен интерес от предявяване на
настоящите искове, доколкото с процесния договор не са начислявани такси за
експресно разглеждане и неустойка, за което представя справка.
Твърди, че исковата молба е нередовна, а предявените искове са
недопустими. Твърди, че исковата молба е подадена при наличие на
злоупотреба с процесуални права. Сключеният договор бил действителен,
като клаузите му съответствали на нормативната уредба и добрите нрави, не
били неравноправни, а ищецът доброволно и информирано се съгласил с тях,
т.е. те били и индивидуално уговорени.
При изчисляване на ГПР не се включвали разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задължението си по договора за потребителски
кредит. В случая, ГПР по договора не нарушавал чл.19, ал.4 от ЗПК.
От друга страна, таксата за експресно разглеждане на документи не била в
противоречие с чл.10а, ал.2 от ГПК, доколкото предоставената услуга се
извършвала преди сключване на договора (предхождала пораждане на
заемното правоотношение) и не можела да се разглежда като такава по
управление и усвояване на кредита. Същевременно била налице и насрещна
престация от кредитодателят и не можела да се възприеме като „скрита
възнаградителна лихва“. Клиентът доброволно бил избрал използването на
тази допълнителна услуга.
Неизпълнението на задължението на ищеца по чл.5 от Договора било
причина да се начислява и неустойка. За заемодателят не съществувала
забрана предоставените заеми да бъдат обезпечени. В случай, че ищецът не
бил съгласен с тази клауза, не следвало да сключва договора. Същият имал и
друга възможност – да се откаже от договора в 14-дневен срок съобразно
чл.29 от ЗПК. В ГПР не следвало да се включва стойността на тази неустойка,
доколкото нейната изискуемост настъпвала в по-късен момент от сключването
3
на договора, а стойността на ГПР следвало да отразявала разходите по кредита
в момента на възникване на правоотношението.
Процесният договор бил сключен по предложение на ищеца и същата не е
била поставена в положение на по-слаба страна от гледна точка на
информираността й и възможностите, които е имала да преговаря. Договорите
били сключени не при изначално представени общи условия, а при
индивидуални уговорки.
В случай, че съдът уважи исковите претенции, се твърди, че не са налице
предпоставки за присъждане на възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ в полза на процесуалния представител на ищцата, тъй като
последната не е материално затруднено лице. В случай, че такова бъде
присъдено се иска да не бъде начисляван ДДС върху определената от съда
сума, която да бъде съобразена с фактическата и правна сложност на делото и
да бъде под предвидения в Наредба №1 от 09.07.2004 г. размер, който не е
обвързващ за правораздавателния орган. Иска да се приеме, че исковете са
предявени за защита на един материален интерес, поради което да не се
присъжда адвокатско възнаграждение по всеки отделен иск, в случай че
претенциите бъдат възприети за основателни.
Ответникът е предявил и насрещен иск по реда на чл.211 от ГПК. Посочва,
че с подаването на насрещната искова молба обявява по отношение на
първоначалния ищец и длъжник по договора предсрочна изискуемост на
вземането по него, а исковата молба да се считала за уведомление в тази
насока.
На 07.11.2024г. между страните по делото бил сключен договор за паричен
заем (процесния договор), по силата на който заемателят бил усвоил заемна
сума в размер на 3000 лева, дължима на 30 равни двуседмични вноски от по
126,13 лева.
Заемополучателят М. К. не заплатила никакви суми по договора, като към
момента на депозирането на исковата молба, заемателят дължал сумата от
3000 лева – незаплатена главница по договора.
Поради тази причина се претендира сумата от 3000 лева, ведно със
законната лихва от датата на подаване на насрещната искова молба до
окончателното изплащане на сумата.
Ответникът по насрещния иск (първоначалния ищец) счита насрещните
искови претенции за допустими, но неоснователни.
Не било налице валидно правоотношение между страните по процесния
договор за кредит. Според чл.23 от ЗПК, когато договорът бъде обявен за
недействителен, потребителят следвало да върне само чистата стойност на
кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Насрещният ищец
не въвел претенцията си на това основание.
Законна лихва за забава не се дължала с оглед цитираната норма в закона, а
относно претенцията за главница в размер на 3000 лева се прави възражение,
4
че действителната стойност на отпуснатия кредит бил 2900 лева, тъй като е
удържана от кредитора еднократна такса в размер на 100 лева –
застрахователна премия и същата сума не била част от „Общия размер на
кредита.
Моли за отхвърляне на предявените насрещни искове, като се прави
възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение.
Претендира разноски – адвокатско възнаграждение по насрещния иск.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема
за установено от фактическа страна следното:
Не се спори по делото, а същото се установява и от представения и приет
препис на Договор за паричен заем Standard_14 №*******-07.11.2024г., че
между ищеца и ответника „Вива Кредит“ АД е възникнало облигационно
правоотношение по силата на договор за потребителски кредит (заем).
Въз основа на него на ищеца е предоставена в заем сумата от 3000,00 лв.
срещу задължение да я върне в рамките на тридесет месечни вноски за 60-
седмичен срок. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП
от 40,32 %, и посочен ГПР от 50,04 %.
Видно от съдържанието на договора (чл. 1, ал. 3) за кредитополучателя
било предвидено задължение за заплащане на сумата от 1824 лв.,
представляваща такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредит, без налични допълнителни уточнения, касаещи услугата.
Уговорена в чл. 5, ал. 2 от договора била и клауза за заплащане на
неустойка в размер на 1216,20 лв., дължима при непредоставяне на
обезпечение при условията на ал. 1 на същия член. Общият размер на
задълженията по кредита, в т.ч. и таксата за експресно разглеждане на
заявлението, е посочен като сума от 6824,10 лв. Установява се от
представения по делото погасителен план, представляващ Приложение №1
към процесния договор, че към погасителната вноска са калкулирани
дължими суми както за такса за експресно разглеждане, така и „оскъпяване в
случай на непредоставяне на обезпечение съгласно Договор“ съответно по
60,80 лв. и 40,54 лв. във всяка една от дължимите погасителни вноски. Не се
спори по факта на усвояване от страна на ищеца на сумата по кредита.
С процесния договор е рефинансирано задължението на ищеца по договор
за паричен заем №****** от 01.04.2024г., видно от чл.2, ал.1 от процесния
договор за сумата в размер на 1989,93 лева.
От представената от ответното дружество „Справка погасителен план по
договор за паричен заем №******/07.11.2024г. М. И. К.“ се установява, че
задълженията по процесния Договор за паричен заем Standard_14 №
******/07.11.2024г. към 27.03.2025г. са както следва: 3000,00 лв. главница;
783,90 лв. лихва, или общият размер на дължимата по договора сума възлиза
5
на 3783,90 лв.
На основание чл. 190 от ГПК ответното дружество е било задължено да
представи застрахователна полица сертификат за обезпечаване невъзможност
за плащане по Договор за паричен заем Standard_14 №******/07.11.2024г., но
то е посочило, че не съхранява процесния документ, доколкото е действало
като застрахователен посредник. От ищеца е представен разходен касов ордер
№158 от 07.11.2024г., видно от който на ищецът е броена сумата в размер на
910,07 лева. В процесния договор от същата дата е уговорено, че с част от
заемната сума се рефинансира (погасява) остатък от предходен договор за заем
в размер на 1989,93 лева. Поради тази причина съдът намира, че общата сума
по договора за заем, която ищецът е получил, е в размер на 2900 лева,
съответно 100 лева очевидно не са постъпили в патримониума на ищеца.
Останалите доказателства не променят крайните изводи на съда, поради
което и не се обсъждат.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
Съдът намира предявените главни искове и заявените в условията на
евентуалност установителни такива, за допустими. Липсват процесуални
пречки, съотв. налице са всички положителни процесуални предпоставки,
обуславящи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.
След като ищецът твърди да е страна по потребителски договор, то той винаги
има интерес да установи със сила на пресъдено нещо дали същият или клауза
от него е действителна или не.
От друга страна, ответникът, в случай, че не е получил точно изпълнение
от ищеца, може по реда на чл.211 от ГПК да предяви насрещна претенция за
заплащане на дължимото, доколкото и насрещния иск по рода си е подсъден на
същия съд и има връзка с първоначалния иск - права или задължения, които
почиват на едно и също основание.
По изложените съображения съдът счита предявените искове за
допустими.
По иска с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 146,
във вр. с чл. 143 от ЗЗП, във вр. с чл. 21, ал. 2 от ЗПК, във вр. с чл.19, ал.4 ЗПК
в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно по делото, че между страните
има сключен договор за кредит с твърдените клаузи, а в тежест на ответника е
да докаже, че клаузите са индивидуално уговорени. Сключеният между ищеца
и ответника договор е потребителски, поради което намира своята правна
регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 от ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
6
същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични
вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Преценката относно действителността на договора за потребителски
кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД,
така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен
договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две
посоки - съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 – 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 от ЗПК – съдържа
дата и място на сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 –
индивидуализиращи страните белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 –
посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му. Съгласно
чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай
към договора е приложен погасителен план, в който са посочени
погасителните вноски по брой, размер и падеж. Настоящият съдебен състав
обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в
тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението на
ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 5 от процесния договор за
паричен заем. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР – 50.04 %, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
7
именно – неустойката по чл. 5, ал.2 от договора, която се начислява
автоматично от заемодателя при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор
„неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за
общото оскъпяване на кредита) – чл.19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, който съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни –
чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ
разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по -
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В случая е несъмнено, че получаването на заема е
било обусловено от предоставяне на едно от посочените в чл.5 от договора
„обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на
1216,20 лева. С уговорената в чл.5, ал.2 от договора, неустоечна клауза се
цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за
предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“. Този
извод следва от спецификата и краткия срок (тридневен) за изпълнение на
задължението, по отношение на което е уговорена неустойката –
осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или
предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този начин кредиторът не е
очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако
заемодателят действително е имал намерение да получи като обезпечение
„поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем и
предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане
на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато
възможност, той има съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД. В
подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на
възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде
заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита
съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към
изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на
обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва
да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение – банкова гаранция, е
житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит,
8
доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата,
нужни за издаването на банковата гаранция.
В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора
носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на нормата на чл.
143 от ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не
отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително
неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под
хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора
след неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на
договора за кредит за потребителя неустойка. Следва да се посочи и
задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да
оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно
платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от
неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за
отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя
финансова тежест, което е в противоречие със закона – чл. 16 от ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната
неустоечна клауза противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и се
уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.
Размерът на неустойката се равнява на почти ½ от стойността на отпуснатия
заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съдът приема, че уговорената
в чл.5, ал.2 неустойка представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
който, в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не е включен в годишния
процент на разходите. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен
процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на
обсъжданата сума те не могат да изпълнят отредената им функция – да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на
което да вземе информирано решение за сключването му. При това положение
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД е основателен и
следва да се уважи.
По предявените в условията на евентуалност установителни искове,
доколкото е налице основателност на предявения главен установителен иск, то
липсва необходимост от произнасяне по заявените в условията на
евентуалност установителни такива.
По предявения от „Вива Кредит“ АД насрещен осъдителен иск с правно
основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл.
9 от ЗПК, съдът приема следното:
9
Основателността на предявения насрещен иск е обусловена от
установяването при условията на пълно и главно доказване от страна на
ищеца „Вива Кредит“ АД на следните правопораждащи факти: 1) наличие на
валидно сключен между страните по делото договор за потребителски кредит;
2) усвояване на сумата от страна на ответника; 3) изискуемост на вземането и
размер на същото. При установяване горните предпоставки, в тежест на
ответника е да докаже, че е платил.
Както се посочи по-горе, не се спори между страните, че на 07.11.2024г. М.
И. К. е сключила с „Вива Кредит“ АД Договор за паричен заем „Standard_14“
№******/07.11.2024г., като посочената заемна сума е в размер на 3000 лв.,
същата е усвоена от кредитополучателя в брой и чрез рефинансиране на старо
задължение.
С решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о., е прието,
че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал.2 от ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл т.
18 от Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК
на ВКС). Трайна е съдебната практика, че в хипотезата на обективирано в
исковата молба волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна
изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от исковата
молба на длъжника това волеизявление стига до него, т.е. това е и моментът
на настъпване на предсрочната изискуемост (решение № 139/05.11.2014 г. по
т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о.; решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015
г. на ВКС, II т.о., решение №86/27.10.2020 г., т.д. № 2118/2019 г. на ВКС, І т.о.
и др.).
В настоящия случай предсрочната изискуемост на кредита е надлежно
обявена на кредитополучателя с получаването на препис от исковата молба по
насрещния иск на 30.05.2025 г. (л.86 от делото). Както се изясни, въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът приема, че макар формално
процесният договор за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити
по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за
интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на
10
кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да
му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В
този смисъл като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора
за кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на
чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК. В тази хипотеза потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по
кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. От събраните по делото
доказателства не се установява М. И. К. да е извършила плащания по своите
задължения по договора към „Вива Кредит“ АД, като към момента на
приключване на съдебното дирене остава неизплатена част от главницата в
размер на 3000 лева. От друга страна, от представените доказателства се
установи, че ищецът е получил в своя полза обща сума в размер на 2900 лева.
Следователно и предвид обстоятелството, че кредитополучателят следва да
върне само чистата стойност на кредита, която е получил, ищецът по
насрещния иск „Вива Кредит“ АД се легитимира като кредитор на вземане в
размер на 2900 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на
насрещната искова молба до окончателното изплащане на сумата (в този
смисъл са Решение № 2074 от 28.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 12526/2021 г.;
Решение № 24 от 10.01.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г.; Решение №
261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС и др.).
Предвид гореизложеното искът за сумата в размер на 2900 лв.,
представляваща реално получената от кредитополучателя главница по
договор за паричен заем Договор за паричен заем №***** от 07.11.2024
година, ведно със законната лихва от 08.04.2025 г. до окончателното
изплащане на вземането, се явява основателен, а за горницата от 2900 до 3000
лева следва да бъде отхвърлен, доколкото не са налице доказателства, че тази
сума е била получена от ответника по иска.
Искането на ищеца за разсрочване на изпълнението на задължението се
явява неоснователно, тъй като съгласно чл. 241, ал. 1 от ГПК при
постановяване на решението, съдът може да разсрочи изпълнението с оглед на
имотното състояние на страната или други обстоятелства. Ищецът не е
ангажирала годни доказателства в подкрепа на искането си, касаещи имотното
й състояние, здравословното й състояние, семейното й положение,
включително актуалния размер на дохода си от трудово правоотношение,
които да бъдат ценени от съда като релевантни при преценка на искането.
Преценката на съда не може да почива на предположения.
По разноските:
При този изход от спора право на разноски имат и двете страни. На
11
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца по първоначално предявените
искове следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса в размер
на 280,00лв. Процесуалният представител на ищеца по първоначално
предявените искове претендира на основание чл. 38 от ЗА адвокатско
възнаграждение в общ размер на 2743,71 лв. с ДДС. Своевременно
релевираното от процесуалния представител на ответника възражение по чл.
78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на претендираното от процесуалния
представител на ищеца адвокатско възнаграждение е основателно, като
аргументите за това са следните:
Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв предвижда на представлявалия
безплатно страната адвокат да се присъди съответно възнаграждение при
обективирането на две предпоставки: да е оказана безплатна адвокатска
помощ на някое от предвидените основания и насрещната страна да е осъдена
за разноски. Посочването на основанието за безплатно предоставяне на
адвокатското съдействие (в случая сторено в представения договор между
адвокат и клиент) се явява достатъчно за приложението на посочената
разпоредба. Основанията, предвидени в т. 1-3 на ал. 1 на чл. 38 от ЗАдв лежат
на плоскостта на договорната връзка адвокат-доверител и не са предмет на
изследване от съда при преценката за разпределение на отговорността за
разноски. В този смисъл е Определение № 643 от 7.12.2022 г. на ВКС по ч. т.
д. № 2370/2022 г., I г.о. и Определение № 2371 от 4.08.2023 г. на ВКС по гр. д.
№ 4807/2022 г., I г.о., последното възприемайки, че наличието на основанието
по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. не може да бъде обсъждано от съда при произнасяне
по отговорността за разноски, като взаимно формираната между доверителя и
довереника воля за процесуално представителство по реда на този текст е
достатъчна за доказване на материалната затрудненост, като решението дали
да окаже безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия
адвокат.
Съдът приема, че при отправено до съда основателно искане за
присъждане на адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, изхождащо от лице,
регистрирано по ЗДДС, каквито доказателства по делото пълномощникът на
ищеца представи, в негова полза следва да се присъди възнаграждение в
приложимия за конкретното дело размер, изчислен върху защитения
материален интерес, към който следва да се прибави и 20 % ДДС (в този
смисъл е практиката на ВКС - Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по
к. гр. д. № 736/2023 г.; Определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д.; №
2559/2016 г., ІІ т. о.; Определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016
г., ІІ т. о.; Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ІІ т. о.;
Опр. № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д.; № 2784/2018 г., ІІ т. о.; Опр. №
50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г. I и др.). В посочената съдебна
практика се приема, че с присъждане на адвокатското възнаграждение
предоставената от адвоката правна помощ се овъзмездява и правните услуги,
предмет на представения договор за правна защита и съдействие, съставляват
облагаема възмездна доставка. Осъществяването на безплатна адвокатска
12
помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗА не съставлява безвъзмездна услуга, а
въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по
ЗДДС, е регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без
значение дали възнаграждението за процесуално представителство е
предварително заплатено или е определено от съда на основание чл. 38, ал. 2
от ЗА.
При определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът
следва да прецени фактическата и правна сложност на конкретния казус,
тежестта и спецификата на предоставената процесуална защита и очакваните
усилия, труд и време, които адвокатът предстои да положи при
осъществяването й. Съдът не е обвързан от минималния размер на
адвокатския хонорар, определен в нормативен акт със задължителен характер,
изготвен от съсловна организация, което според СЕС по дело С-438/2022 г.
следва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по
смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДФЕС, поради което
не следва да се ръководи от определените в наредбата на ВАдвС минимални
размери на адвокатските възнаграждения. В конкретния случай размерът на
възнаграждението съдът определи като взе предвид следните обстоятелства –
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност;
разглеждането му е приключило с проведени три открити заседания, на които
процесуалният представител на ищеца не се е явил, както и с оглед вида на
спора, начина на провеждане на съдебното дирене, изразяващо се в приемане
единствено на писмени доказателства без необходимост от събиране на гласни
доказателствени средства или ползване на специални познания на експерт в
областта; размера на материалния интерес и направеното от ответната страна
оспорване на адвокатското възнаграждение.
С оглед горното съдът намира съответно претендираните размери на
адвокатско възнаграждение за прекомерни. Поради това, съблюдавайки
горецитирания критерий за пропорционалност, съдът счита, че следва да
определи общ размер на дължимото се на пълномощника на ищеца
възнаграждение от 1200,00 лв. (по 300,00 лв. за всеки от четирите обективно
съединени иска). Така определеното възнаграждение, увеличено с 20 % ДДС
възлиза на сумата от 1440,00 лв., която следва да се присъди в полза на адв. Д..
На ответника по първоначално предявените искове - „Вива Кредит“ АД, не
следва да се присъждат разноски, тъй като исковете спрямо посоченото
дружество са уважени изцяло.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца по насрещните искове
следва да се присъдят сторените разноски за държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение. Заплатената държавна такса е в размер на
120,00 лв., а юрисконсултското възнаграждение съдът определя в размер на
250 лв. Съразмерно с уважената част от исковете, на ищеца по насрещните
искове следва да бъде присъдена сумата в общ размер на 357,66 лв.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. чл. 38 от ЗА ищецът „Вива Кредит“
13
АД следва да заплати на адв. Д. адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по насрещните искове, което съдът определя в размер на
12,00 лв. с ДДС, съразмерно с отхвърлената част от предявения насрещен иск.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за недействителен, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо
от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, Договор за паричен
заем Standard_14 №6094191-07.11.2024г., сключен между М. И. К., с ЕГН
**********, с адрес в гр. К., кв. „Ц.“, ул. „О. П.“ №**, ап.**в качеството й на
кредитополучател и „Вива Кредит” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., р-н Л., ж.к. „Л. *“, бул. „Дж. Н.“ №**, бл. „С. ц.“, ет.*,
ап.*** – като кредитодател.
ОСЪЖДА М. И. К., ЕГН **********, с адрес в гр.К., общ. К., ул. „О. П.“
№**, ап.** да заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – град С., ж.к. „Л. *“, бул. Дж. Н.“ № **, блок Силвър
център, ет. *, ап. ***, сумата от 2900,00 (две хиляди и деветстотин) лева,
представляваща главница по Договор за паричен заем Standard_14
№**********-07.11.2024г., сключен между страните, ведно със законната
лихва от датата на подаване на насрещната искова молба – 08.04.2025г. до
окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над
2900,00 (две хиляди и деветстотин) лева до претенцията от 3000,00 (три
хиляди) лева.
ОСЪЖДА „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – град С., ж.к. „Л. *“, бул. Дж. Н.“ № **, блок С. ц., ет. *, ап. ***,
да заплати на М. И. К., ЕГН **********, с адрес в гр.К., общ. К., ул. „О. П.“
№**, ап.**, сумата от 280,00 (двеста и осемдесет) лева, представляваща
съдебни разноски в производството по делото.
ОСЪЖДА М. И. К., ЕГН **********, с адрес в гр.К., общ. К., ул. „От. П.“
№**, ап.** да заплати на „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление – град С., ж.к. „Л. *“, бул. Дж. Н.“ № **, блок С. ц., ет. *,
ап. ***, сумата от 357,00 (триста петдесет и седем) лева, представляваща
съдебни разноски в производството по делото.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., р-н Л., ж.к. „Л. *“, бул. „Дж. Н.“ №**, бл. „С. ц.“, ет.*,
ап.*** да заплати на адв. А. Д., член на САК, личен № **********, със
съдебен адрес и адрес за призоваване: гр. С., район „Ср.“, ж.к. „Яв.“, ул. „Х.
О.“ № **, ет.*, ап. * сумата в общ размер на 1452,00 лв. (хиляда четиристотин
петдесет и два лева) с вкл. ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение
за предоставена безплатна правна помощ.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Окръжен съд -
14
Кюстендил, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
15