РЕШЕНИЕ
№ 1103
гр. Перник, 01.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Симона Пл. Колева
при участието на секретаря МИХАЕЛА М. Д.
като разгледа докладваното от Симона Пл. Колева Гражданско дело №
20251720102408 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 235, ал. 1 ГПК.
Образувано е по искова молба на К. Д. Т. срещу „Креди Йес“ ООД.
Ищецът твърди, че страните са сключили договор за кредит № *************, по
силата на който ответното дружество отпуснало на ищцата в заем сума в размер на 900 лв.
Изложени са подробни правни и фактически съображения, че процесният договор е
недействителен поради нарушение на императивни правни норми, поради което на връщане
подлежи единствено чистата стойност, получена от кредитополучателя. Въпреки това
плащанията, извършени от ищцата, възлизали общо на 1181,34 лв., поради което ищцата
счита, че сумата от 281,34 лв. е получена от ответника без основание, поради което подлежи
на връщане.
При изложените твърдения се иска ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от
281,34 лв. – недължимо платени суми по договор за потребителски кредит №
************* Претендира разноски, включително за процесуално представителство.
Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл. 131, ал. 1
ГПК, изразява становище за неоснователност на иска и моли същият да бъде отхвърлен.
Излагат се съображения, че договорът за кредит е действителен и съответства на общите и
специалните изисквания на закона, като при тези твърдения се възразява, че няма суми,
които ответникът да е получил без основание. Възразява срещу искането на ищеца за
присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с осъдителен иск, с правна квалификация чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за връщане на суми, заплатени по нищожен договор за
потребителски кредит № *************, респ. по нищожни негови клаузи.
В процесния случай заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на
1
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.
Не се спори, а от представените писмени доказателства – договор и платежни
документи, както и от признанието на ответника, кредитирано от съда по реда на чл. 175
ГПК, се установява, сключването между страните в настоящото производство на договор за
паричен заем *************, с предмет предоставяне в заем на парична сума от 900 лв.,
която реално е била предадена от ответника на ищцата, както и обстоятелството, че по
повод договора ищцата е извършвала плащания в общ размер от 1181,34 лв.
В този смисъл спорното между страните обстоятелство е относно действителността
на процесния договор, респ. дали ищцата дължи допълнителни плащания по същия или
единствено връщане на чистата му стойност.
От съдържанието на процесния договор – чл. 3, се установява, че размерът на
отпуснатия заем е 900 лв., която следва да бъде върната на 11 равни месечни погасителни
вноски по 99,06 лв., първо плащане – на 12.11.2022 г. и краен падеж 12.09.2023 г., като е
посочено, че общата сума за плащане възлиза на 1089,60 лв. Уговорен е ГПР в размер на
48,081% и месечен лихвен процент 3,33%. В чл. 3, ал. 9 е уговорено и обезпечение, с
препращане към чл. 6 от договора. Чл. 6 предвижда, че страните се съгласяват договорът за
заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на услогията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите
условия към договора за заем и с още едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на
заемателя – ипотека, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна
книга, издадена в полза на заемодателя. В конкретния случай е попълнено полето „Ценна
книга“.
Същевременно в чл. 8 от договора е уговорена неустойка за непредоставяне на
обезпечението по чл. 6 от договора в тридневен срок от подписването му (или ако гарантът
не отговаря на предварително определените от заемодателя условия) в размер на 934,40 лв.,
платима разсрочено, съгласно посочения в договора погасителен план. Видно от
погасителния план, в него е включено и разсрочено плащане на неустойка по чл. 8 при липса
на обезпечение, платима на 10 равни вноски по 84,94 лв. и единадесета вноска в размер на
85 лв. По този начин месечната погасителна вноска вече възлиза общо на 184 лв., а общата
сума, която заемателят следва да заплати (заемна сума, лихва и неустойка) – възлиза на
2024 лв.
Настоящият състав намира, че автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да
противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен – и на добрите нрави.
Учредяването на надлежно обезпечение дава сигурност на кредитора, че при липса на
доброволно изпълнение на задължението от длъжника, неговият интерес ще бъде
удовлетворен при принудителното осъществяване на дължимата престация. Задължението за
учредяване на обезпечение има изцяло вторичен характер и не се отразява върху основното
задължение на заемополучателя – да върне заетата сума. Само по себе си непредставянето
на обезпечение не води до претъпяването на вреди за кредитора, който следва да съобрази
възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към
датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита (арг. чл. 16 ЗПК). При договора за потребителски кредит вредите за кредитора са
свързани със забавата при възстановяване на предоставените от него средства в заем,
заплащането на възнаграждение за ползването на заемната сума и направените разходи по
събиране.
Уговорената с договора неустойка в случая обаче не обезпечава възстановяването на
вредите, т. е. тя няма обезщетителен характер. От неизпълнението на поетото от ответника
задължение за предоставяне на обезпечение не настъпва вреда, която да подлежи на
2
обезвреда чрез включване на клауза за договорна неустойка. При неизпълнение на
задължението за връщане на дадената в заем сума и уговореното възнаграждение за
ползването й, кредиторът, с оглед чл. 133 от ЗЗД, има право да се удовлетвори от
имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение. В случая неустойката не е
уговорена с оглед възможните вреди от неизпълнението, а дължимостта й е предвидена
кумулативно и независимо от изпълнението на основното парично задължение на
кредитополучателя – независимо от обстоятелството дали изобщо е налице неизпълнение
по договора от кредитополучателя.
Поради изложените съображения, освен заобикалянето на императивни правила на
закона, уговорената неустойка излиза и извън пределите на нравствената допустимост,
тъй като създава условия за неоснователно обогатяване на кредитодателя и значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и не съответства
на изискването за добросъвестност, справедливост и еквивалентност на престациите.
Неустоечната клауза в чл. 8, вр. чл. 6 от договора е в отклонение от основния
принцип за добросъвестност и справедливост в търговските отношения и като накърняваща
добрите нрави. Нещо повече, предвиденото в чл. 8 парично задължение в размер на 934,40
лева не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното –
представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за
ползването на предоставения от него финансов ресурс. Освен това сумата от 934,40 лева е
въведена в процесния договор като санкция за едно практически неизпълнимо от
потребителя задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на
сключване на договора и начинът, по който е уреден режимът на издължаване на
„неустойката“, е видно, че същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното
изпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира,
а получаването на стойността на неустойката, като скрита добавка към
възнаградителната лихва.
Въз основа на гореизложеното настоящият състав приема, че предвидената чл. 8 от
договора сума на практика не представлява неустойка по смисъла на чл. 92 ЗЗД, доколкото
не притежава присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Същата
надхвърля размера на отпуснатата в заем парична сума и от начина на калкулиране и
предвидения начин на издължаване на неустойката следва, че тя представлява
допълнително скрито „възнаграждение“ за кредитора по предоставения кредит, което
съобразно чл. 19 ЗПК и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО е подлежало на
калкулиране в общия размер на ГПР по договора.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите отразява „общите разходи
по кредита“ на потребителя, като това понятие е дефинирано в § 1, т. 1 ЗПК като включващо
„всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит... в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия“. В решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 Съдът на ЕС е задал
още два критерия, въз основа на които разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата
на понятието „общи разходи по кредита“ – когато те са непропорционални спрямо размера
на главницата или представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. В настоящия случай са изпълнени и двете
предпоставки.
В процесния случай към ГПР не е била включена сумата за неустойка. Процесният
договор за кредит формално съдържа посочване на ГПР, но размерите на величините,
посочени в договора, не съответстват на действителните такива, съобразно поетите от
потребителя задължения. Това е ситуация, която според настоящия състав следва да се
приравни по правни последици на липса на посочване на ГПР. Този извод следва и при
съответното тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК с изискването на чл. 22, § 3
от Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити задълженията по
националния закон да не могат да бъдат заобиколени, поради начина на формулиране на
договорните клаузи. Значението на точното посочване на ГПР за избора на потребителя дали
3
да получи определен кредит е изяснено в практиката на Съда на Европейския съюз –
съгласно т. 62–67 от Решението от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 EOS KSI Slovensko s.r.o.,
това е от съществено значение за правилната конкуренция на кредитния пазар и касае
възможността на потребителите да разберат какво ще е задължението им. Поради това
следва да се приеме, че неточното посочване на ГПР в договора за потребителски кредит
следва да се приравни на липса на такова посочване, което води до недействителност на
договора за кредит на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
С оглед всичко изложено, предвид липсата на коректно посочване на действителния
размер на ГПР, настоящият съдебен състав намира, че сключеният между страните договор
за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, респ.
ответникът дължи връщане единствено на чистата стойност на същия – арг. чл. 23 ЗПК, т.е.
900 лева, поради което липсва основание за задържане на суми над този размер.
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го
върне. От доказателствата по делото бе установено, че сумата от общо 1181,34 лева е
напуснала патримониума на ищеца и е постъпила в правната сфера на ответника.
Ответникът не доказа наличието на правно основание /годен юридически факт/ за
задържане на сумата над 900 лв.. Следователно, с оглед успешно проведеното от ищеца
пълно и главно доказване на обстоятелството, за което носи доказателствена тежест – че
процесната сума е излязла от правната му сфера и е постъпила в имуществения комплекс на
ответника, искът за присъждане на платената в полза на ответника сума от 281,34 лева е
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
сторените разноски за платена държавна такса в размер на 52,65 лв.
Разноски за процесуално представителство в процеса не следва да бъдат присъждани.
Възстановяване на разходите, които страната е сторила във връзка с възнаграждение за
процесуално представителство се дължи само ако страната е била представлявана от
упълномощен адвокат, сключила е с него договор за правна защита и съдействие и реално
му е заплатила адвокатското възнаграждение. Процесният случай не е такъв, доколкото
ищцата се е представлявала в процеса от своя съпруг с писмено пълномощно по реда на чл.
32 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК „КРЕДИ ЙЕС“, ЕИК
********* да заплати на К. Д. Т., ЕГН ********** с адрес ******************** сумата в
размер на 281,34 лева /двеста осемдесет и един лева и тридесет и четири стотинки/ –
недължимо платени суми по договор за потребителски кредит № *************
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“, ЕИК ********* да заплати на К. Д. Т., ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 52,65 лева – разноски пред Районен съд Перник.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
4