Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 4185
01.11.2019 година, град Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XIV
граждански състав, в публично заседание на първи октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при
участието на секретаря Катя Янева, като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 9263 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Образувано е по искова молба на З.Б.Г. против „Изи Асет
Мениджмънт” АД, с която са предявени осъдителни искове по чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищцата твърди, че между страните бил сключен договор за
паричен заем 02.04.2015 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. В
исковата молба се излагат съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11,
ал. 1, т. 9, 10, 11, чл. 11, ал. 2 ЗПК, 19, ал. 4, чл. 33 ЗПК и за нарушаване
на добрите нрави.
Счита, че поради недействителността на договора, съответно
клаузите за лихва и неустойка, получените суми над върнатата главница били без
правно основание. Иска ответникът да
бъде осъден да плати сумата от 40 лева, получена без основание за
възнаградителна лихва и сумата от 100 лева получена без основание за неустойка,
ведно със законната лихва върху сумите, считано от постъпване на исковата молба
в съда до окончателното погасяване. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете. Твърди, че общите условия били включени в договора, а не представлявали
отделен документ. Изискването на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК било спазено, като било
посочено, че годишен лихвен процент е фиксиран, а не било необходимо
предоставянето на информация за последователността на разпределение на вноските
между различните непогасени суми. Въпреки това, разпределението на лихвата във
времето можел да се установи от предадения на ищцата погасителен план.
Изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК било спазено – размерите на ГПР били
изрично посочен, както и допусканията взети предвид при неговото изчисляване.
Общият размер на плащанията също бил посочен. Клаузата за възн. лихва не
противоречала на добрите нрави – размерът й бил резултат от свободно договаряне
между страните и не бил прекомерен. Неоснователно било и възражението за
нищожност на неустойката. Тя целяла да обезпечи изпълнението на цялото
задължение по договора, което без предоставянето на обезпечение се явявало във
висока степен несъбираемо. Размерът й бил ясен и фиксиран и не достигал сумата
по договора. Липсата на обезпечение водело до висока степен на риск от
непогасяване на задължението. Неоснователно било възражението за нейната
недействителност поради заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като
разпределението й във времето целяло да се осигури възможно най-ефективен и
удобен за заемателя начин за погасяване. Счита, че не се нарушавала и
разпоредбата на чл. 71 ЗЗД и уговорената неустойка не противоречала на чл. 33 ЗПК.
Моли се за отхвърляне на исковете. Претендират се
разноски.
С определение от о.с.з бе допуснато изменение на размера на
едната претенция от сумата от 100 лева на сумата от 246.54 лева.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Страните не спорят, а и от писмените доказателства по делото
се установява, че на 02.04.2015 г. са сключили договор за паричен заем № **** по който „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, в качеството му на кредитор, е предоставило на З.Г., в качеството
на кредитополучател, кредит в размер на 500 лева, който е следвало да бъде
върнат в срок до 27.08.2015 г. с плащането на 21 седмични погасителни вноски. Уговорен
е фиксиран годишен лихвен процент от 40%, а ГПК е 49.24%.
Не е спорно по делото, че ответникът е небанкова финансова
институция по чл. 3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства,
които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя
като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Ето защо сключеният между страните договор е за потребителски кредит и за неговата
валидност следва да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Относно
непосочването на условията за прилагане на лихвения процент и противоречието с чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК:
Съгласно чл. 22 ЗПК
вр. чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако
не са посочени приложимият лихвен процент и
условията за прилагането му. В случая в договора е посочено, че лихвеният процент
е фиксиран - 40%. Липсва обаче разпоредба за условията за прилагането му.
Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали
върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Т. е. не става
ясно как е разпределян лихвеният процент във времето - върху цялата дължима
главница или е съобразно поетапното й намаляване. Оттук не става ясно как е
формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на посочения в справката
размер. Принципно при фиксирана лихва не се прилага изискването за предоставяне
информация за последователността на разпределяне на вноските между различните
неизплатени суми. Но това изискване е относимо към чл. 11, ал.
1, т. 11 ЗПК, а не към чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК, която разпоредба се възразява да е нарушена. Без значение дали
лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са
посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено.
В договора е посочен единствено размерът на лихвения процент. Поради това
страната не би могла да направи проверка как е образувана дължимата лихва и
дали същата отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер от 40%. В
този смисъл съдът намира, че действително е налице нарушение на разпоредбата на
чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна. Следователно процесният договор е
недействителен, на основание чл. 22 ЗПК
във вр. с чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Следва
да се отбележи, че се
констатира и твърдяната недействителност на уговорката на неустойка. В случая
страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидели неустойка в размер, който е равен на почти 1/2
от заемната сума, при срок за връщане от 21 седмици (5 месеца).
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението
му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договореното. От съдържанието на чл. 4, ал.
1 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка
представлява 49% от заемната сума. Предвидено е още предварително, че
неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора.
Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза
извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя
за неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля
вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка
на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава
изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното
задължение. Т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението,
тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е
да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка
на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от
закона.
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно по процесния
договор длъжникът дължи единствено главницата в размер на 500 лева. От приетата
справка за извършени плащания се установява, че ищцата е платила по договора
общо сума в размер на 786 лева вкл. главница, възнаградителна лихва и
неустойка. По договора е платена над получената главница сума от 39.46 лева за
възнаградителна лихва и 246.54 лева за неустойка. Съгласно чл. 23
във вр. с чл.
22 ЗПК те се явяват платена при начална липса на основание и подлежат на връщане
на потребителя. Като законна последица върху тази сума следва да се присъди и
законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното
изплащане.
Ето защо претенциите са основателни до посочените размери и
следва да бъдат уважени, като за разликата над 39.46 лева до 40 лева
претенцията за връщане на платена без основание възнаградителна лихва следва да
се отхвърли.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да
бъде присъдена сумата от 100 лева за д.т.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, в полза на адвокат Б. следва да бъде присъдена сумата
от 300 лева за адв. възнаграждение.
Разноски в полза на ответника не следва да бъдат присъждани,
защото до приключване на последното о.с.з. не бяха представени доказателства за
такива.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление – *****, да заплати на
З.Б.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата
от 39.46 лева – получена без основание за възнаградителна лихва по
сключения между страните договор за паричен заем № **** от 02.04.2015 г. и сумата от 246.54 лева – получена без
основание за неустойка по сключения между страните договор за паричен заем № *****от
02.04.2015 г., ведно със законната лихва
върху сумите, считано от подаването на исковата молба – 03.06.2019 г. до
окончателното погасяване, като ОТХВЪРЛЯ
претенцията за сума получена без основание за възнаградителна лихва за
разликата НАД 39.46 лева ДО 40.00 лева.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление – *****, да заплати на З.Б.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 100.00 лева- разноски за държавна
такса по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление – *****, да заплати
на адв. Д.Г.Б.,***, със служебен адрес – *****, сумата от 300.00 лева– адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ З.Б.Г. по производството.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
: /п/
/Тоско Ангелов/
Вярно
с оригинала.
Р.М.