№ 185
гр. Видин, 05.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, III СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
десети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Милена Ст. Стоянова
при участието на секретаря Милена С. Евтимова
като разгледа докладваното от Милена Ст. Стоянова Гражданско дело №
20241320102452 по описа за 2024 година
Делото е образувано по искова молба на С. Р. Г. от гр. ****** чрез адв. Д. М. против „
НЕТКРЕДИТ“ООД- София, с която са предявени обективно съединени искове за нищожност
на договор за потребителски кредит, а при условията на евентуалност е предявен иск за
нищожност на клауза от договора за кредит.
Твърди се в исковата молба, че на 19.10.2022г. ищцата е сключила с ответника
„Неткредит ООД договор за потребителски кредит от разстояние в размер на 1000.00 лева.
Договорен е размер на годишната лихва от 41.05%, а размерът на ГПР е 49.72 %. Размерът
на общата сума, която ищцата е следвало да върне е 1236 лева.
Посочва се, че в чл. 4, ал. 3 от процесния договор е уговорено договорът за заем да
бъде обезпечен по начин и условията съгласно ОУ по договора или банкова гаранция в полза
на институцията, отпуснала кредита.
Съгласно чл. 6 от договора, в случай на неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 3
заемателят дължи на заемодателя неустойка. Неустойката се заплаща от заемателя
разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски.
Твърди се, че на ищцата е начислена неустойка в общ размер на 1080.00 лева, тъй
като не е представила в срок надлежни поръчитЕ. или друг вид обезпечение, посочени в
процесния договор, като общата сума, която е следвало да върне е 2316.00 лева.
Поддържа се, че договорът е недействителен и на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл.
22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР
по кредита. Твърди се, че в договора за потребителски кредит не е посочена ясна методика
на формиране на ГПР, както и действителният ГПР е в размер многократно над допустимия
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Поддържа се, че клаузата за неустойка е нищожна на основание чл.
1
26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД. – поради нарушаване на добрите нрави. Налице е изначална
невъзможност потребителят да осигури в кратък срок поръчител /солидарен длъжник/,
отговарящ на всички изисквания съгласно договора. Посочва се, че случаят касае еднотипни
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе. На
длъжника е вменено задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат,
като ако не стори това, дългът му нараства и се увЕ.чава опасността от свръхзадлъжнялост.
Касае се за неустойка за неизпълнение на задължение, което не е пряко свързано с
претърпени вреди, в който случай неустойката излиза извън присъщите обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и цЕ. единствено постигането на неоснователно
обогатяване.
Поддържа се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от
ЗЗД. С процесната клауза за неустойка се уговаря допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което не произтичат
вреди. Тази неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да бъде
събрано в срок, които вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Поддържа се, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо. Посочва се, че непредставянето на обещани обезпечения, съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В
случая, кредиторът вместо да санкционира липсата на обезпечение с предсрочна
изискуемост, начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски.
Ищцата поддържа, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 ЗЗД при
непредставено обезпечение. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността
исканото обезпечение да се предостави и неустойката да не се дължи, то това плащане се
явява възнаграждение, дължимо под условие, тъй като договорът продължава да се
изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита
като неустойка.
Ищцата поддържа, че клаузата за неустойка е изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка.
Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание 22 ЗПК
във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. .22 вр. с
чл. 11, чл. 19 от ЗПК.
В условията на евентуалност, ако съдът приеме договора за валиден и действителен,
се твърди нищожност на клаузата за неустойка на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 22 вр.
с чл. 11 и чл. 19 от ЗПК.
Иска се от съда да постанови решение, с което да се проласи недействителността на
договора за кредит на посочените по-горе основания.
В условията на евентуалност се иска да се прогласи нищожността на клаузата на чл.
6 от от договора за кредит.
2
Ответникът в срока за отговор е посочил, че исковата молба е нередовна поради това,
че не били изложения обстоятелства за нищожност на договора. По същество е оспорил иска
като неоснователен. Посочено е, че ответникът не е начислявал неустойка на ищцата в
посочения размер, тъй като е налице банккова гаранция с „Кредит Гарант БГ“ООД.
Посочил е, че при изчисляването на ГПР е включил единствено разход за
възнаградителна лихва и прибавянето на всякакви други разходи би довело до увЕ.чаване на
ГПР и до надвишаване на законоустановения максимален размер на същия.
Не се оспорват възникналите договорни отношения между страните по сключения
договор за кредит от 19.10.2022г.
По делото са събрани писмени доказателства, назначена и приета е съдебно-
икономическа експертиза.
Видинският районен съд, като взе предвид постъпилата искова молба, доводите на
страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, прие следното от фактическа
страна:
Не е спорно, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №
202210191052270058 от 19.10.2022г. като на ищцата е отпуснат заем в размер на 1000.00
лева, който е следвало да бъде върнат в срок до 20.10.2023г. съгласно погасителен план, а
именно на 12 равни месечни погасителни вноски, всяка по 103.00 лева с включена
главница и лихва при месечен лихвен процент 3.42%. Посочен е лихвен процент по кредита
– 41.05% и ГПР – 49.72%.
В чл. 4, ал. 3 от договора, е уговорено че в срок до края на следващия работен ден от
сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да представи на кредитора гаранция
по кредита, съгласно реда и условията, посочени в ОУ по договора. Посочено е също, че
банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция трябва да
бъде за сума в размер на 1236.00 лева със срок на валидност до 21.10.2023г. Съгласно чл. 6,
ал. 1 от договора, при неизпълнение на това задължение, заемателят дължи на заемодателя
неустойка в размер на 1080.00 лева, която се начислява на месец, считано от изтичане на
срока по чл. 4, ал. 3 от договора, а съгласно ал. 5 на чл. 6 неустойката се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Видно е от представената на л. 31 от делото Гаранция за плащане от 19.10.2022г., по
процесния договор за кредит е издадена гаранция от „Кредит Гарант БГ“ ООД по искане на
С. Р. Г. за сумата от 1236.00 лева. Посочено е, че гаранцията е валидна до 21.10.2023г. и
изтича изцяло и автоматично в случай, че до 17.00 часа на тази дата при гаранта не е
постъпило искане, съдържащо посочената по – горе декларация. След тази дата и час,
гаранцията се обезсилва.
Вещото лице по назначената и приета по делото ССче е посочило, че по сключения
договор за кредит всичко за плащане по погасителен план е в размер на 1236.00 лева, от
които 1000.00 лева – главница и 236.00 лева – договорена лихва. Според експертизата, на
19.10.2022г. ответното дружество е превело на ищцата сумата от 1000.00 лева по сключения
3
договор за потребителски кредит чрез каса на Изи пей. Ищцата е извършила 6 броя
плащания по договора за времето от 13.02.2023г. до 29.09.2023г. в общ размер на 366.00
лева, с които са погасени 243.63 лева – главница и 122.37 лева – договорена лихва. Така
остават непогасени 870.00 лева – главница и договорна лихва, които не са платени и към
момента на изготвяне на заключението на вещото лице – 28.02.2025г.
Вещото лице е посочило, че няма данни ищцата да е платила неустойка в размер на
1080.00 лева. Извършено е преизчисление на ГПР, което според заключението е в размер
на 49.7268%.
В исковата молба ищцата е навела доводи за нищожност на процесния договор за
потребителски кредит поради неизпълнение на задължението на ответника по чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК поради това, че ГПР бил посочен единствено като процент без изрично да са
описани и основните данни, послужили за неговото изчисляване.
Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК регламентира, че при сключване на
договора следва да се уговори годишният процент на разходите по кредита, включващ по
арг. от чл. 19, ал. 1 от ЗПК общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
Въпреки, че в клаузите на договора между страните не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите при
сключването му, последните са изводими от разпоредбите на закона.
В случая съдът намира, че може да се установи съдържанието на включените разходи
посредством тълкуване на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ
разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
Установи се от заключението по изготвената съдебно - икономическа експертиза, че
при изчисляване на ГПР по формулата, залегнала в Приложение 1 към чл. 19 ал. 2 от ЗПК,
ГПР се изчислява на 49.7268%., като същият не надхвърля максимално допустимия размер
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съдът счита, че уговорената неустойка в договора представлява обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение, а обезщетението по дефиниция не попада в общите
разходи и от там не може да се вземе предвид при изчисляване на ГПР.
4
Основателен е обаче доводът на ищеца, че така въведената клауза за неустойка е
нищожна и като такава не е породила своите правни последици.
Процесната неустойка от договора за потребителски кредит е предвидена за
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на заема чрез гаранция, като е
въведен кратък срок за представяне на това обезпечение- до края на следващия работен ден
от сключване на договора. При съобразяване на тези характеристики следва, че неустойката
не съответства на въведените й функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения.
На първо място, горното следва от това, че на заемателя е отпуснат кредит в размер
на 1000.00 лева, а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 1080.00 лева., т. е. в размер по-голям от
отпуснатия кредит. Освен това неустойката се начислява за неизпълнение на непарично
задължение, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по
кредита и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че
размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и
това се дължи на периода на неизпълнение. На практика неустойка би се дължала и при
редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за
ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с
процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с
неустойката не се осъществява обезщетителната й функция.
Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник,
който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения,
като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на
решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица
правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да
прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя, отнасящо се до предоставяне на гаранция не е
определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните
изисквания съдът преценява като утежнени и чието реално изпълнение е затруднено в
предвидения изключително кратък срок след усвояване на сумата, като по този начин се
нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на
задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която
5
кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
кредит задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение
на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, който
предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.
По изложените съображения съдът приема, че клаузата за неустойка от процесния
договор за кредит се явява нищожна и като такава не поражда права и задължения за
страните по заемното правоотношение.
С оглед гореизложеното съдът приема, че с изключение на клаузата за неустойка
процесният договор за потребителски кредит е действителен.
Поради това, предявеният главен иск за прогласяване на нищожността на цЕ.я договор
следва да се отхвърли. Предявеният при условията на евентуалност иск да се прогласи
нищожността на клаузата от договора, в която е уговорено задължение на ищеца да
представи гаранция, в противен случай дължи неустойка , се явява основателен и като такъв
ще следва да се уважи. В случая без значение е обстоятелството, че ответникът не е
начислявал неустойка и такава не е платена от ищцата. Фактът че, е налице такава клауза в
договора за потребителски кредит, е достатъчен, за да се приеме, че така уговорената клауза
за неустойка е нищожна.
По разноските.
При този изход на делото, на процесуалнния представител на ищеца ще следва да се
присъди възнаграждение съобразно уважената част от исковите претенции на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА. По отношение на размера на хонорара, който следва да се опредЕ. в
полза на адв. Д. М., съдът намира за нужно да отчете следното: съобразно изричните
разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. , постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните
адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до
икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата
във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС
вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
6
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже
да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази
наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид така изложеното, съдът счита, че при определяне на възнаграждението на адв. Д.
М. следва да отчете обстоятелството, че същият не се е явявал в съдебно заседание, както и
че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, както и че ищцата води и други
идентични дела в съда. Поради това адвокатското възнаграждение се определя в размер на
300.00 лева.
Ответникът следва да заплати на ищцата и разноски за държавна такса в размер на
50.00 лева и разноски за вещо лице съразмерно уважената част в размер на 75.00 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. ****** ж.к. ******
против "НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на управление: гр. София,
район Изгрев, ул. Лъчезар Станчев № 3 / Литекс Тауър/, ет. 10, представлявано от И. Н. Х. -
С. иск за прогласяване на недействителността на договор за потребителски кредит №
202210191052270058 от 19.10.2022г. на основание чл. 26, ал. 1от ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК и чл. 19 от ЗПК, като неоснователен.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Р. Г. с ЕГН ********** с
адрес: гр. ****** ж.к. ****** против "НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ********* седалище и
адрес на управление: гр. София, район Изгрев, ул. Лъчезар Станчев № 3 / Литекс Тауър/, ет.
10, представлявано от И. Н. Х. - С. иск, че клаузата на чл. 6, ал. 1 в договора за
потребителски кредит № 202210191052270058 от 19.10.2022г., с която е уговорена
неустойка, е нищожна.
ОСЪЖДА "НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на управление:
гр. София, район Изгрев, ул. Лъчезар Станчев № 3 / Литекс Тауър/, ет. 10, представлявано от
И. Н. Х. - С. да заплати на С. Р. Г. с ЕГН ********** с адрес: гр. ****** ж.к. ******
сумата от 125.00 лева – разноски за платена държавна такса и вещо лице.
ОСЪЖДА "НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК ********* седалище и адрес на управление:
гр. София, район Изгрев, ул. Лъчезар Станчев № 3 / Литекс Тауър/, ет. 10, представлявано от
И. Н. Х. - да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър
БУЛСТАТ под № ********* с адрес: гр. София, бул. Ал. Стамболийски № 125-2, ет. 5, офис
5.3. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 300.00 лева.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Видин в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
7
Съдия при Районен съд – Видин: _______________________
8