№ 210
гр. Айтос, 03.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АЙТОС, V СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети август през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Тихомир Р. Рачев
при участието на секретаря Силвия Г. Лакова
като разгледа докладваното от Тихомир Р. Рачев Гражданско дело №
20252110100488 по описа за 2025 година
и като съобрази следното:
Производството е по реда на Глава тринадесета от Гражданския
процесуален кодекс.
Образувано е по иск на Д. И. С., с ЕГН **********, срещу „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП“ АД, с ЕИК *********, с правна квалификация чл. 22 от Закона за
потребителския кредит (по-долу „ЗПК“) за прогласяване на
недействителността на сключения между страните Договор за кредит №
508407 от 12.10.2022 г.
В исковата молба се твърди, че с посочения договор ответникът е
отпуснал на ищцата сумата от 4000 лв., при фиксиран лихвен процент от
37,65% и годишен процент на разходите (по-долу „ГПР“) от 49%. Сочи се, че с
договора е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение, която не е
включена в годишния процент на разходите с цел да се заобиколи
ограничението по Закона за потребителския кредит. Изтъква се, че условията
за предоставяне на обезпечението е невъзможно да бъдат изпълнени. Според
ищцата неустойката представлява скрита договорна лихва в размер на 6429,44
лв. Поддържа се, че договорът за кредит е недействителен поради неточно
посочения ГПР. Отделно се излагат съображения, че клаузата за неустойка е
нищожна поради неравноправността й и поради противоречие с добрите
нрави, защото е необосновано висока и прехвърля изцяло в тежест на
потребителя последиците от неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение. По този начин се нарушавал и чл. 33, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит. Иска се да бъде установено по отношение на
1
ответника, че договорът за кредит е недействителен. Претендират се
деловодните разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законовия срок. С него
искът се оспорва. Според ответника ГПР по договора е изчислен съгласно
формулата, посочена в Приложение № 1 от ПЗР на Закона за потребителския
кредит. Законът изисквал в договора да се посочат всички компоненти на ГПР,
а само допусканията, използвани при изчисляването му. Развиват се
съображения, че неустойката не е разход по кредита, който следва да се
включи в ГПР. В Закона за потребителския кредит били изброени
изчерпателно основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не можели да бъдат заменяни с други и да се тълкуват
превратно и разширително. Според ответника клаузата за неустойка не е
нищожна, тъй като отговаря на всички изисквания на закона и обичайната
практика. Изтъква се, че размерът на неустойката представлява адекватно
обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да
предостави обезпечение по кредита. Ответникът сочи, че клаузата за
неустойка е индивидуално уговорена. Разпоредбата на чл. 33 от Закона за
потребителския кредит била неприложима, защото касаела само забавеното
изпълнение. Ответникът моли за отхвърляне на иска.
Като се запозна с представените по делото доказателства и със
становищата на страните, съдът достигна до следните фактически и
правни изводи:
На 12.10.2022 г. е сключен Договор за кредит № 508407 от 12.10.2022 г., с
който „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, в качеството му на кредитодател, се е
задължило да предостави на Д. И. С., в качеството й на кредитополучател,
потребителски кредит в размер на 4000 лв., при фиксиран годишен лихвен
процент от 37,65 %, който да бъде върнат на 24 месечни вноски. В договора е
посочено, че общата сума по кредита е в размер на 5902,56 лв., а годишният
процент на разходите е в размер на 49 %.
Договорът е потребителски и за него се прилага Закона за
потребителския кредит.
Към договора е налице Приложение № 5, в чл. 1 от което е уговорено, че
на следващия ден след деня на сключване на договора кредитополучателят се
задължава да учреди едно от следните обезпечения: поръчителство на две
физически лица или банкова гаранция в размер на 5902,56 лв. със срок на
валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения.
В чл. 2 от приложението са предвидени изисквания, на които следва да
отговаря поръчителят: да има осигурителен доход в размер на 1500 лв.; да
бъде над 20 г.; да работи на безсрочен трудов договор; да има не по-малко от 5
години трудов и осигурителен стаж; да не е кредитополучател и поръчител по
друг договор за кредит; да няма неплатени осигуровки за последните две
2
години; да няма задължения към други кредитни или финансови институции
или ако има – кредитната история на поръчителя в Централния кредитен
регистър към Българската народна банка за една година назад да е със статут
не по-лош от „Редовен“. Банковата гаранция следва да е безусловна.
В чл. 4 от приложението е уговорена неустойка при непредоставяне в
срок на обезпечение по договора – 8,80 лв. „средно“ на ден, като неустойката
на ден не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита. В погасителния
план към кредита е посочено, че неустойката възлиза на 267,97 лв. на ден или
общо 6429,44 лв. на ден, като е предвидено разсрочено плащане на
неустойката заедно с вноската по кредита.
Ищецът признава, че в ГПР по договора не е включена неустойката за
непредоставяне на обезпечение. Според него всяка неустойка поначало не
бива да се включва в ГПР.
Съдът намира, че неустойката за непредоставяне на обезпечение следва
да се включи в размера на ГПР. Очевидно е, че тази неустойка представлява
конструкция, чрез която се цели да се прикрие допълнително възнаграждение
на кредитора и да се заобиколи правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Аргументите за
това са множество. На първо място, сумата е необосновано висока – повече от
главницата и дори повече от общата сума по кредита. На следващо място, ГПР
е много близък до максимално допустимата граница по чл. 19, ал. 4 ЗПК. На
следващо място, кредитодателят е предоставил много кратък срок на
потребителя да предостави обезпечение – само един ден, с което прави
изпълнението на задължението трудно или невъзможно. Освен това са
поставени високи изисквания към поръчителите – за да се докаже, че едно
лице отговаря на тях, е нужно снабдяване с най-различни документи,
включително от Централния кредитен регистър, което едва ли може да стане
за един ден. Ако кредитодателят наистина желаеше да си осигури
обезпечение, нямаше да сключи договора, без да му бъде предоставено такова.
Ясно е, че в случая се злоупотребява с лица, които се намират в затруднено
положение. Ако те можеха да си позволят поръчител (роднина или приятел,
който да им помогне) или банкова гаранция (банкова услуга, която се
заплаща), надали щяха да се обърнат към т.н. „дружество за бързи кредити“.
Поради изложеното в разглежданата хипотеза неустойката се явява договорна
конструкция за прикриване на възнаграждение на кредитодателя
(възнаградителна лихва). Тази сума подлежи на включване в ГПР на общо
основание. Това от своя страна означава, че ГПР ще е неточно посочен в
договора.
Нужно е да се отговори на въпроса какви са последиците от невключване
на скритото възнаграждение в ГПР. В т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело
C‑714/22 на Съда на Европейския съюз (по-долу „СЕС“) е посочено, че с оглед
на съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски
кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
3
процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива
2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Според СЕС санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. Следователно според СЕС посочването на ГПР,
който не отразява точно всички разходи, се приравнява на непосочване на
ГПР. По нашето законодателство непосочването на ГПР е основание за
недействителност, водещо до връщане на чистата стойност на кредита – чл.
22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Само за пълнота следва да се отбележи, че неустойката подлежи на
включване в ГПР, независимо че е изначално нищожна. Разпоредбите на чл.
19, ал. 5 ЗПК или чл. 21, ал. 1 ЗПК (а и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, ако приемем, че
клаузата за неустойка е неравноправна, тъй като неустойката е необосновано
висока) няма как да обуславят извод, че договорът като цяло запазва
действието си. В Решение от 13.02.2025 г. по дело C‑472/23, т. 34-35, съдът е
приел, че задължението за посочване на ГПР, предвидено в член 10, параграф
2, буква ж) от Директива 2008/48 е изпълнено, ако посоченият в съответния
договор ГПР съответства на ГПР, изчислен съгласно математическата
формула, съдържаща се в част I от приложение I към посочената директива,
въз основа на „общите разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на член
3, буква ж) от същата директива, които включват разходите, които
потребителят следва да плати въз основа на клаузите на този договор,
включително тези, които впоследствие се оказват неравноправни и не
обвързват потребителя. СЕС напомня, че съгласно чл. 19, § 3 от Директива
2008/48 изчисляването на ГПР се основава на базовото допускане, че
договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и
потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и в
сроковете, предвидени в договора за кредит. Нужно е да се отбележи, че
приетото от СЕС тълкуване в Решение от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22 касае
всяко невярно посочване на ГПР, независимо дали при формирането на
последния е взета предвид нищожна клауза. Това е така, доколкото средният
потребителят не би могъл да направи сам преценката относно
действителността на клаузата. Освен това, ако се изключи само клаузата, би се
игнорирал изцяло възпиращият характер на санкцията за допуснатото от
страна на търговците нарушение. В тази връзка СЕС е имал поводи да се
произнесе, че в тези случаи съдът следва да признае целия договор за
недействителен, независимо че теоретично може да съществува без отделни
свои клаузи. За да аргументира тази теза, съдът се позовава на чл. 7, параграф
1 от Директива 93/13 във връзка със съображение 24 от нея, според които
директивата има за цел и да разубеди продавачите или доставчиците да
използват неравноправни клаузи в потребителските договори. СЕС сочи, че
4
при запазване на целия договор би могло да се стигне до премахване на
възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците
чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя,
доколкото продавачите и доставчиците биха останали изкушени да използват
посочените клаузи, ако знаят, че дори и въпросните клаузи да бъдат обявени за
нищожни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от
националния съд, така че да се съхранят интересите им. В този смисъл са
Решение от 15.06.2023 г. по дело C-520/21, т. 66; Решение от 14.06.2012 г. по
дело C-618/10, т. 69.
За пълнота следва да се посочи, че в договора за кредит и общите
условия липсва посочване от какви компоненти се състои ГПР. Според
трайната съдебна практика бланкетното посочване единствено на крайния
размер на ГПР обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. При нарушение на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК целият договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, а
на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на
кредита. В този смисъл са Решение № 3638 от 18.06.2024 г. на СГС по в. гр. д.
№ 3102/2023 г., Решение № 395 от 22.01.2024 г. на СГС по в. гр. д. №
5786/2023 г., Решение № 294 от 1.11.2023 г. на ОС – Добрич по в. гр. д. №
327/2023 г., Определение № 130 от 6.02.2023 г. на ОС – Перник по в. ч. гр. д.
№ 11/2023 г., Решение № 533 от 26.06.2024 г. по в ч. гр. д. № 474/2024 г. на
Окръжен съд – Хасково, и др. В подкрепа на това виждане е Решение от
20.09.2018 г. по дело C-448/17 г. на СЕС, т. 66, в което се приема, че на
потребителя следва по ясен начин да са указани „изчислителните данни“.
Поради изложеното предявеният иск е основателен и следва да бъде
уважен.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има само ищцата.
Претендират се 160 лв. за държавна такса и адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ. Представен е договор, в който е
уговорено предоставяне на безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Съдът съобрази, че по правния казус е налице трайна и
непротиворечива практика на съдилищата; спорът не е с правна и фактическа
5
сложност; проведено е само едно съдебно заседание. Формирана практика на
други съдилища, според които в подобни случаи се присъждат
възнаграждения между 400 и 800 лв. с ДДС (Определение № 1321 от
27.09.2024 г. по в. ч. гр. д. № 644/2024 г. на Окръжен съд – Плевен,
Определение № 68 от 5.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 57/2025 г. на Окръжен съд –
Перник, Определение № 500 от 25.04.2025 г. по в. ч. гр. д. № 303/2025 г. на
Окръжен съд – София и др. Настоящият състав намира, че справедливо е
възнаграждение в размер на 700 лв. с ДДС, като се отчитат конкретните
обстоятелства по делото и значението на адвокатската професия.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 22 ЗПК за недействителен Договор за
кредит № 508407 от 12.10.2022 г., сключен между Д. И. С., с ЕГН **********,
и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с ЕИК *********.
ОСЪЖДА на основание чл. чл. 78, ал. 1 ГПК, „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с
ЕИК *********, да заплати на Д. И. С., с ЕГН **********, сумата от 160 лв. –
деловодни разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. с чл. чл. 78, ал. 1 ГПК,
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с ЕИК *********, да заплати на адв. Д. Г., вписан в
Адвокатска колегия – *** с № **********, с адрес: ***, сумата от 700 лв. с
включен ДДС – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Бургас в
двуседмичен срок от получаване на препис от страните.
Съдия при Районен съд – Айтос: _______________________
6