№ 30
гр. Кърджали, 30.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мариана Гунчева
като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело №
20245140100492 по описа за 2024 година
Ищецът е подал искова молба в съда с която сочи, че на 28.04.2021 г. бил
сключил договор по реда на ЗПФУР с „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
Договор за предоставяне на потребителски кредит № *******/ 28.04.2021 г.,
по силата на който са му били предоставени в заем сума в размер на 3000 лв.,
при фиксиран лихвен процент по заема 0 % и годишен процент на разходите -
49,66 % със срок за погасяване от 18 месеца. Сочи, че общата дължима сума
по договора с предвидената възнаградителната лихва била в размер на 4050
лв. Твърди, че усвоил изцяло заемния ресурс и бил изплатил от датата на
усвояване на кредита 28.04.2021 г. до 08.07.2021 г. сума в размер на 3980.16
лв., с което предсрочно погасил съшият. Твърди, че договорът за кредит бил
нищожен и всичко платено над главницата в размер на 980.16 лв. (3980,16 лв.
- 3000 лв.) било платено без основание. Твърди, че в процесния договор за
кредит била записана лихва в размер на 0 %, но въпреки това било записано в
договора, че възнаградителната лихва за периода на договора била в размер на
1050 лв. Твърди, че това е грубо нарушение, като потребителят е въведен в
заблуждение, поради несъответствие между посочения процент и крайния
размер на възнаградителната лихва на дължимата, като по този начин не била
спазена разпоредбата на чл.11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, което съгласно чл. 22 ЗПК
било основание за недействителност на договора за кредит. Твърди, че същата
информация била посочена и в предоставената на клиента преддоговорна
информация при сключване на процесния договор за кредит. Сочи, че
1
посочения ГПР в размер на 49,66 % не ставало ясно как е формиран, при
положение, че в договора била записана възнаградителна лихва в размер на 0
%, поради което счита, че и ГПР не бил посочен в правилен размер, което било
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, където съгласно чл.
22 ЗПК било основание за недействителност на договора за кредит. Моли,
съдът да прогласи нищожността на Договор за предоставяне на потребителски
кредит № *******/ 28.04.2021г., сключен между него и ответника „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като противоречащ на императивните разпоредби на
ЗПК.
Моли да бъде осъден „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД да му върне
заплатените от него в периода от 28.04.2021 г. до 08.07.2021 г. суми без
основание в общ размер на 980,16 лв., платени по нищожен Договор за
предоставяне на потребителски кредит № *******/ 28.04.2021 г. Ищецът има
и особено искане, в което моли на осн. чл. 83, ал. 2 от ГПК да бъде освободен
от внасяне на такси и разноски в производството, тъй като не разполагал с
достатъчно средства да ги заплати. Представя декларация за имотно и
гражданско състояние. С Определение № *******/13.05.20 2024 г. на
основание чл. 83, ал. 2 от ГПК ищеца е освободен от внасяне на държавна
такса и разноски.
В срока си за отговор по чл. 131 от ГПК ответника сочи, че между ищеца и
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, е сключен Договор за
потребителски кредит № *******/28.04.2021 г. Твърди, че по силата на
договора бил отпуснал кредит на ищеца за сума в размер на 3000 лв. Сочи, че
било уговорено това, че кредитополучателят бил длъжен да върне главницата
и да заплати лихвите по кредита съгласно погасителен план, приложен към
договора. Твърди, че ищецът е поел задължение (чл. 3 от договора) да заплати
на ответника възнаградителна лихва за ползвания кредит в размер на 1050
лева, при ГПР в размер на 49.66%. относно сключване на процесния договор
за кредит. Твърди, че Договорът бил сключен съгласно правилата па ЗПФУР и
ЗЕДЕУУ. Сочи, че ищецът бил попълнил и подал електронно искане за
потребителски кредит под формата на електронен формуляр на интернет
страницата на „Фератум България“ ЕООД с избрани от него параметри на
кредита. Твърди, че след оценка на кредитоспособността на потребителя
съгласно чл. 16 от ЗПК, искането било одобрено. Твърди, че на ищеца е бил
2
предоставен на посочения от него имейл адрес преддоговорна информация
под формата на Стандартен европейски формуляр („СЕФ“), заедно с проекти
на документи за сключване на договор за кредит (договор, общи условия),
генерирани въз основа на посоченото от потребителя в електронния
формуляр. Сочи, че в част 4.1. на СЕФ и в чл. 9 от договора било изрично
посочено правото на отказ от кредита. Твърди, че Договорът бил сключен след
изпращане от страна на ищеца на кратко текстово съобщение по телефона, че
бил съгласен да сключи договор за кредит при предложените условия. Твърди,
че в договора противно на твърдяното в исковата молба, била посочена лихва,
лихвен процент и ГПР. Сочи, че представения с исковата молба препис от
договор не бил идентичен с наличния при „Фератум България“ ЕООД договор
за кредит. Твърди, че е възможно посоченото от ищеца да било следствие на
техническа грешка при последващо достъпване на договора в акаунта му, но
ищецът бил дал съгласие по изпратен не му договор с уговорена договорна
лихва. Сочи, че предоставен бил на ищеца погасителен план, с който ищецът
се бил съгласил. Твърди, че на ищеца бил предоставил цялата законово
необходима информация във връзка с размера на ГПР, както и начина на
неговото формиране. Сочи, че съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да
бил обвързан от предложение или от договор за предоставяне на
потребителски кредит, кредиторът предоставял своевременно на потребителя
необходимата информация за вземане на информирано решение за сключване
на договор за потребителски кредит. Твърди, че тази информация се
предоставяла във формата на СЕФ за предоставяне на информация за
потребителските кредити съгласно Приложение № 2 от ЗПК. Сочи, че такъв
СЕФ е бил предоставен на електронната поща на ищеца при кандидатстването
за кредита, с който се бил запознал. Твърди, че предвидените разходи в СЕФ са
били включени в последствие по ясен и разбираем за ищеца начин и в
Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за кредит ясно била посочена общата
сума, която следвало да бъде върната от ищеца, съответно по пера главница и
лихва. Сочи, че следователно, за ищеца била налична и индивидуално
уговорена всяка една сума, която той следвало да върне, с оглед на сключения
от него Договор за кредит, като тези стойности са били на разположение на
ищеца през целия процес на кандидатстването. Моли да бъде отхвърлен
предявения иск, като неоснователен по съображенията, изложени в писмения
отговор. Моли да бъдат присъдени на „Фератум България“ ЕООД, ЕИК
3
*********, направените по делото разноски.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, събраните по делото
доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Предмет на делото са: установителен иск, за прогласяване нищожност на
договор за потребителски кредит с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 ЗПК – поради нарушаване на
императивни правни норми и кумулативно съединен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 980.16 лева, платена от ищеца в полза на ответника при
липса на основание във връзка с процесния договор.
С исковата молба по делото е представен сключен между ищеца -
кредитополучател и кредитодателя „Фератум България“ ЕООД договор за
предоставяне на потребителски кредит № ******* от 28.04.2021 г., по силата
на който кредитодателят е предоставил на ответника кредит в размер на
3000.00 лева. С договора длъжникът се е задължил да върне сумата от общо
4050.00 лева, включваща главница от 3000.00 лева и лихва в общ размер на
1050.00 лева при посочен лихвен процент от 0%, на 18 погасителни вноски
съгласно погасителен план, неразделна част от договора, с първа падежна дата
28.05.2021 г. Съгласно чл. 9.3 от Общите условия за предоставяне на
потребителски кредити на „Фератум България“ ЕООД, потребителският
кредит се издължава на месечни погасителни вноски, дължими на падежни
дати (дати на плащане), посочени в погасителния план. Съгласно
преддоговорната информация срокът на договора за кредит е 18 месеца. В
погасителния план към договора вноските са посочени с различни размери и
различни падежи, като първата от тях е на 28.05.2021 г., а последната - на
20.10.2022 г. Съгласно чл. 8.2 от Общите условия лихвеният процент е
фиксиран за целия срок на договора. Не се спори, че заемната сума е усвоена
изцяло. Аргументът за нищожност на договора според ищеца е, че посоченият
ГПР в размер на 49,66 % не става ясно как е формиран, при положение, че в
неговия екземпляр на договора е записана лихва в размер на 0%, и въпреки
това възнаградителната лихва е в размер на 1050 лева, което е нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. С отговора на исковата молба ответникът е
представил също екземпляр от договора, в който е посочена лихва в размер на
4
23.33 %. С молба вх. № *******/05.12.2024 г. процесуалният представител на
ищеца заявява, че оспорва този договор в частта, в която е посочен процентът
на възнаградителната лихва, тъй като реално приложеният годишен лихвен
процент е около 40 %.
По делото не се спори, че в изпълнение на чл. 5 от договора за заем
ищцата избрала като обезпечение поръчителство с посоченото от ответника
дружество „Ferratum Bank“. Ищцата има качеството на потребител по смисъла
на чл. 9, ал. 2 от ЗПК, а именно - физическо лице, което при сключване на
договора за потребителски кредит действа извън рамките на своята
професионална или търговска дейност. Като потребител ищцата разполага със
защита по глава шеста от ЗЗП, за която съдът следи служебно.
По делото не се спори, че ищецът е усвоил заетата сума. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 от Закона за потребителския кредит, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7-9 от същия закон, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Процесният договор за кредит попада в обсега на ЗПК,
поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон.
Нормата на чл.11, ал.1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът
за кредит. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 от закона,
относно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече
нищожност на сключения договор.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора за
кредит поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат
разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 5 от
посочения договор. Разпоредбата на чл. 5 от договора за кредит, възлага в
тежест за заемателя да сключи договор за поръчителство с „Ferratum Bank“
(което дружество е предварително одобрено от самия кредитор). Прочитът на
съдържанието на клаузата на чл. 5 от договора за кредит и съпоставянето й с
естеството на сключения договор, налага разбирането, че по своето същество
тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно
финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Тоест, кредиторът цели да
"насочи" длъжника към единствената форма на обезпечение, която той
обективно би одобрил - поръчителство от „Ferratum Bank“. Предвид
5
изложеното, то разходът за потребителя по договора за предоставяне на
гаранция с „Ferratum Bank“ е сигурен, тъй като предоставянето на гаранцията
(поръчителство) е необходимо условие да се усвои финансовият ресурс.
В чл. 5 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с
поръчителството, предоставено от „Ferratum Bank“ в полза на кредитора, като
с одобряването на предоставеното обезпечение, уговорката, свързана с
обезпечението не може да се отмени от кредитополучателя или от поръчителя.
В същия се съдържа и изявление, че кредитополучателят сам е избрал този
поръчител и е запознат с правото си да посочи, както предложеното
юридическо лице, така и физическо лице. В чл. 5 от Общите условия е
предвидено, че преди сключване на договора дружеството оценява
кредитоспособността на кредитоискателя. При оценката се взима предвид и
предложеното обезпечение. За да повиши кредитоспособността си и
вероятността да бъде одобрен кредитът, кредитоискателят може да предложи
едно от следните обезпечения: обезпечение, предоставено от гарант-
юридическо или физическо лице, одобрено от Фератум България и
обезпечение от поръчител-физическо лице, избран от кредитоискателя и
одобрен от дружеството. Обезпечението се предоставя чрез сключване на
договор за поръчителство. В случай на одобряване на предоставеното в полза
на дружеството обезпечение, уговорката става неотменима. Одобряването на
обезпечението се извършва чрез одобряване на заема. По делото не се спори,
че в изпълнение на чл. 5 от договора за заем ищецът избрал като обезпечение
поръчителство с посоченото от ответника дружество „Ferratum Bank“.
Съгласно чл. 16 от ЗПК кредиторът следва да оцени кредитоспособността
на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката за
избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху
длъжника рискът от неизпълнение на горното задължение. Възможността за
ползване на професионален поръчител се явява обременително, тъй като
неизменно е свързано с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от
факта, че гарантът е предварително посочен от кредитора. Липсват данни дали
алгоритъмът за сключване на договора от разстояние позволява потребителят
да бъде информиран предварително за размера на дължимото възнаграждение
за поръчителя, за да е в състояние да вземе информирано решение за
сключване на договора.
6
При това положение не би могло да се приеме, че договорът за
поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива.
Видно от договора за заем поръчителят е предварително посочен от кредитора
и длъжникът не е имал възможност за индивидуално договаряне и избор на
друго обезпечение, което се доказа и от приетото и неоспорено от страните
заключение по съдебно-техническата експертиза. Поради което съдът приема,
че клаузата на чл. 5 от договора противоречи на добрите нрави и е
неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда
на потребителя.
Сключването на договора за поръчителство и заплащане от ищцата на
възнаграждение на поръчителя представлява на практика разделяне на
приходите от кредита между двете формално отделни юридически лица с цел
да се заобиколи ЗПК и да се акумулира недопустима печалба. Така
създадените допълнителни възнаграждения за гаранта/поръчител, които не са
надлежно описани в договора за потребителски кредит, водят до
недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на икономически по-слабата
страна - потребителя, поставяйки го в неравноправна и неизгодна позиция.
Сключването на договор за поръчителство води до скрито оскъпяване на
кредита чрез заплащане на възнаграждение на поръчителя.
На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, където нормативно е
предвиден начин на формиране на годишния процент на разходите по кредита,
в него следва да се включат разходите по сключения от ищцата с дружеството
- гарант договор за гаранция /поръчителство/. След като съгласно чл. 5 от
договора за кредит усвояването на сумата по кредита е било обусловено от
предоставяне на поръчителство от „Feratum bank“, вследствие на което между
ищцата и това дружество е сключен договор за гаранция срещу уговорено
възнаграждение. Договореното възнаграждение на гаранта следва да се
включи като компонент на ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално
дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК за общ разход, т.е. всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
7
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Несъмнено
заплащането от ищцата на възнаграждение за поемане на поръчителство от
„Feratum bank“ представлява допълнителна услуга, която произтича от
договора за кредит и която е задължително условие за усвояване на
главницата. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде
поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои
суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,66%, но
от съдържанието на договора потребителят не може да направи извод за това
кои точно разходи се включват (съответно заплащат) и по какъв начин е
формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид
предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати
възнаграждение за предоставянето на гаранция от "Ferratum Bank", то същото
е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при
формирането на ГПР. От страна на търговеца е приложена заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4 от ЗЗП, като в т. 3 от
договора е посочена обща сума, дължима от ищцата, без в нея да е включено
възнаграждението на поръчителя и стойността му не е включена при
изчисляване на ГПР. Кредиторът е действал в противоречие с принципа на
добросъвестността, като не е предоставил коректна информация относно
общия размер на кредита на потребителя, който бил лишен от възможността
да разбере икономическите последици от сделката и да вземе информирано
решение дали да сключи договора за кредит.
Доколкото сключването на договора за потребителски кредит, влизането
му в сила и предоставянето на заемната сума от кредитора на
кредитополучателя е било обусловено от одобряване на подаденото заявление,
а предпоставка за одобряването му е предоставеното от ищцата обезпечение,
не би могло да се приеме, че кредиторът не е знаел за сключения договор за
гаранция. Посоченият от ответното дружество поръчител е финансова
институция, свързана с кредитора. Очевидно е формиран бизнес модел за
разделяне на приходите от кредита между две свързани юридически лица с
цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК в размера на годишния
процент на разходите да се включат и тези разходи, към който те несъмнено се
отнасят. Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК е
8
потребителят да получи пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, като изискванията на
посочената разпоредба в конкретният случай не са били изпълнени от
кредитора.
Действителният ГПР по договора за кредит е значително по-висок от
обявените в него 49,66 %, включващи само възнаградителната лихва от
1050.00 лева. Следователно договорът за потребителски кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да
може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя
информиран избор.
В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на
потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за
ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това
обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по
кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи
договора. Впрочем, невключването на вземането за възнаграждение по
договора за гаранция към разходите по договора за кредит следва да се
окачестви като нелоялна и по -специално заблуждаваща търговска практика
по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата
адресира нелоялните търговски практики), тъй като заблуждава или е
възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора
и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Отделно от това, по този начин се
прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението
на кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя. Последното се
явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и
разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от
27.03.2014 г. по дело C-565/12.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в
9
лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е несъвместимо и с
разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР.
По делото е назначена съдебно-техническа експертиза, като съдът
кредитира изцяло изготвеното, прието и неоспорено от страните заключение
като обективно, компетентно и обосновано. От същото се установява, че
изборът на поръчителство е задължителна стъпка от процеса на
кандидатстване за потребителски кредит от „Фератум България“ ЕООД.
Кандидатът за кредит не може да продължи към следваща стъпка за
кандидатстване, ако не направи избор между двете му предоставени
възможности за избор, които са: гаранция от гарант предложен от кредитора,
партньор на Фератум или личен гарант/поръчител, т.е. гарантът е
задължителен елемент. Функцията на гаранта по кредита е да гарантира за
изпълнението на задълженията по договора за кредит. При кандидатстване за
процесния договор за кредит „Фератум България“ в прикачени файлове е
изпратил на ел. поща предоставена от ищеца: договор за потребителски
кредит, преддоговорна информация (Стандартен европейски формуляр), общи
условия и декларация по ЗМИП. Чрез системата ответника информира ищеца,
че искането за отпускане на кредит ******* е одобрено при следните
параметри: размер на заема 3000.00 лева, лихва за периода 1050.00 лева, брой
вноски: 18, първа падежна дата: 28.05.2021 г., ГПР 49,66%, общата сума за
плащане 4050.00 лева, и посочени падежни дати с размер на вноската (не е
посочен размера на лихвения процент). Н. М. е потвърдила чрез СМС,
изпратен от телефонен номер, регистриран в системата на ответника
10
получаването на документите и е дадено съгласие за сключване на процесния
договор за кредит. Съдържанието на документите за процесния договор за
кредит, които са изпратени на ищеца, се установява от потребителския й
профил в сайта на „Фератум България“ ЕООД. При сравнение на документите
от вътрешната система на ответника и в потребителския профил на ищеца, се
установява различие в съдържанието на Договор № ******* от 28.04.2021 г.,
както и във СЕФ. В профила на ищеца в СЕФ и договора за потребителски
кредит посоченият лихвен процент е 0 %. Във вътрешната система на
ответника в СЕФ и Договора за потребителски кредит посоченият лихвен
процент е 23,33 %.
По делото също така е назначена съдебно-счетоводна експертиза, като
съдът кредитира изцяло изготвеното, прието и неоспорено от страните
заключение като обективно, компетентно и обосновано. От същото се
установи, че по Договор за предоставяне на кредит № *******/28.04.2021 г.
сключен между ищеца Н. М. и ответника „Фератум България“ ЕООД,
предоставеният кредит е със срок от 18 месеца, като кредитополучателя
следва да върне обща сума от 4050.00 лева, представляваща сбор от 3000.00
лева главница и договорна лихва от 1050.00 лева, при което годишният лихвен
процент възлиза на 40,44 %. Докато в представения екземпляр от договора за
кредит от ищеца като лихва е записана 0%, а в приложения към отговора на
исковата молба от ответника екземпляр от договора като лихвен процент е
записано 23,33 %.
От заключенията на двете експертизи се установи, че има разминаване в
посочения годишен лихвен процент в предоставения екземпляр от договор за
кредит на ищеца, наличния във вътрешната системата на ответника и реално
приложеният. Съдът счита, че в настоящия случай не се касае за техническа
грешка, нито че за потребителя е ясно какъв е размерът на лихвения процент,
както се твърди в отговора на исковата молба, че в договора за кредит ясно
била посочена общата сума, която следва да бъде върната от ищеца.
Посочването на лихвения процент в договора за кредит е съществен елемент.
В случая има нарушение на чл. 11, т. 9 от ЗПК, съгласно които договорът
следва да съдържа информация за лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите
за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
11
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички
приложими лихвени проценти. Лихвен процент е част от същественото
съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната
цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
От страна на търговеца е приложена заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4 от ЗЗП, като в т. 3б от договора (предоставен на
ищеца) е посочен общия размер на дължимата лихва, с посочен лихвен
процент 0 %, докато във вътрешната система на ответника в договора е
записан годишен лихвен процент в размер на 23,33 %. Кредиторът е действал
в противоречие с принципа на добросъвестността, като не е предоставил
коректна информация относно процента на лихвения процент по кредита на
потребителя, който бил лишен от възможността да разбере икономическите
последици от сделката и да вземе информирано решение дали да сключи
договора за кредит.
Освен това невключването на реалния размер на годишния лихвен
процент по договора за кредит следва да се окачестви като нелоялна и по -
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните търговски
практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел.
За пълнота следва да се посочи, че в Определение № 901 от 10.07.2015 г.
по гр.д. № 6295/2014 г., г.к., ІV г.о. на ВКС, Решение № 1270 от 09.01.2009 г.
по гр. д. № 5093/2007 г., г.к., ІІ г.о. на ВКС и Решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр. д. № 1106/2003 г., ІІ г.о. на ВКС, трайно е прието, че няма пречка страните
по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД, страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните
норми на закона и добрите нрави. В момента не е регламентиран в нашето
законодателство максимален размер на договорната лихва, посочен в чл.10,
ал.2 от ЗЗД, приложим според ВКС за възнаградителната лихва, каквато е
процесната (Решение № 111 от 27.10.2009 г. по т. д. № 296/2009 г., т. к., І т. о.
12
на ВКС, в което е направена и съпоставка между възнаградителните и
мораторните законни лихви по чл. 86 от ЗЗД). Т.е. няма повелителна норма,
която да ограничава размера на лихвите по договорите. В цитираните по-горе
съдебни актове е прието, че максималният размер на договорната лихва (била
възнаградителна или за забава) е ограничен винаги от втората хипотеза на
чл.9, касаеща добрите нрави. Така, според ВКС, за противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е, че противно на
добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е
уговорена по обезпечен и по друг начин заем (както е в настоящия случай -
поръчителство), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща двукратния размер на законната лихва. В случая приложената
възнаградителна лихва е в годишен размер от 40,44%. За сравнение, законната
лихва по чл.86 ЗЗД е 10% на година. Налага се извод, че уговорената
възнаградителна лихва надвишава над 4 пъти законната лихва.
Прекомерността на възнаградителната лихва е съвсем явна при запознаване
със заключението по приетата съдебно-счетоводна експертиза. Уговарянето на
такъв висок размер на възнаградителната лихва, надхвърлящ над четири пъти
законната лихва за забава, се явява противно на добрите нрави, тъй като се
получава неравноправно третиране на кредитополучателя като икономически
по-слаб участник в оборота. Следователно уговорката за размера на лихвата
до такава степен противоречи на справедливостта, че се явява нищожна.
Потребителят няма възможност да гадае и изчисли в проценти размера на
лихвата. При това положение се налага извода, че в нарушение на
императивната норма на закона в договора не е посочен лихвения процент,
което влече нищожност на целия договор.
След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички
участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, както и грешно посочения размер на
лихвения процент, то не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК е, че договорът се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
13
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, съдът намира следното:
За основателността на предявения осъдителен иск е необходимо ищецът
да установи при условията на пълно и главно доказване заплащането на
сумата от него и постъпването на същата в имуществения комплекс на
ответника. При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да
установи наличието на валидно основание за заплащане на тази сума от ищеца
в негова полза.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
*******/28.04.2021 г., ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер от
3980.16 лева, съобразно от представените и приети по делото 2 бр. разписки
от „Изипей“ АД, видно от които ищецът е заплатил 100.00 лева на 21.06.2021
г. и 3880.16 лева на 08.07.2021 г.
Предвид съображенията изложени по-горе, то плащането към ответника е
осъществено по договор, който се явява недействителен по смисъла на чл. 22
ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В хипотеза на цялостна недействителност на
договора за кредит, то всичко платено от ищеца - потребител над размера на
главницата по договора, следва да му бъде възстановено. Съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Главницата по договора за кредит е в размер от
3000.00 лева, поради което за сумата от 980.16 лева искът с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД се явява основателен, доколкото ответната страна не
установи наличието на основание, по силата на което да е настъпило
имущественото разместване. Не е поискано присъждане на законна лихва
върху главното вземане, поради което и съдът не дължи произнасяне по този
въпрос.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът,
който не е сторил разноски в производството. По делото ищецът е бил
освободен от задължението за заплащане на държавна такса с Определение №
*******/13.05.2024 г. от 17.04.2024 г., поради което на основание чл. 78, ал. 6
ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза и по сметка на РС –
Кърджали дължимите държавни такси по образуваното съдебно производство
14
в общ размер от 212.00 лева.
Ищецът е бил представляван безплатно в производството по делото от
адв. Р. Р. съгласно представен Договор за правна защита и съдействие от
10.04.2024 г. /л. 10 -гръб от делото/ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С молба с
вх. № *******/10.01.2025 г. адв. Р. претендира разноски в общ размер на
1355.00 лева, от които 250.00 лева за депозит за съдебно-счетоводна
експертиза (705.00 лева за установителния иск и 400.00 лева за осъдителния
иск). Съдът намира, че на адв. Р. следва да бъде определено адвокатско
възнаграждение в размер на 400.00 лева. При определяне на размера на
дължимото адвокатско възнаграждение съдът взе предвид изводите в Решение
на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., съгласно което при определянето и
присъждането на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от
размерите в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по
чл.101,§1 от ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС, което решение на СЕС е
задължително за всички национални съдилища и правото на ЕС има директен
ефект и предимство над националната правна уредба, която му противоречи
съгласно чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България. В Определение
№ 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, ТК, е посочено, че
съгласно това решение на СЕС от 25.01.2024 г., приетата от Висшия
адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от
чл.101,§1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е
посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на
потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение
на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена,
като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Със същото определение е
посочено, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма
действие в отношенията между договарящите страни и не може да се
противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и
засяга всички минали или бъдещи последици, като е изведено, че с оглед
абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи
15
тази национална правна уредба, като предвидените в посочената Наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения може да бъде разглеждана само като ориентир при
определянето адвокатското възнаграждение, което следва да бъде присъдено
съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА. Съдът намира, че с оглед горепосоченото решение
на СЕС следва да откаже приложението на националната правна рамка,
определяща размера на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ и да определи
размер на адвокатско възнаграждение съобразно фактическата и правна
сложност на делото. В случая на обстоятелството, че се касае за
взаимосвързани правоотношения прогласяване на клауза от договора за
нищожна и връщане на платените суми по нея. Съдът отчита обстоятелството,
че делото е приключило в две съдебни заседания с изслушване на две вещи
лица, както и че се касае за дело с обичайна за този тип дела сложност, като в
проведеното съдебно заседание не са присъствали представители на страните.
С оглед на което съдът намира, че възнаграждение в размер на 400.00 лева
отговаря на фактическата и правна сложност на делото, както и на
извършените от процесуалния представител правни действия, изразяващи се в
подаване на искова молба и молби-становища. (Така Определение №
350/15.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. № 75/2024 г., 2 ТО, Определение
№372/18.10.2024 г. по в.гр.дело №214/2024 г., по описа на Окръжен съд-
Кърджали). С оглед гореизложеното съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2
Закон за адвокатурата, в полза на адв. Р. следва да се определи
възнаграждение в размер от 400.00 лева, платими от ответника. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати на ищеца и
сумата от 250.00 лева - възнаграждение за вещото лице по изготвената
съдебно – счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск от Н. О. М., ЕГН
********** против „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 3, Александър Малинов № 51,
вх. А, ет. 9, ап. офис 20, че сключеният между страните Договор за
предоставяне на потребителски кредит № *******/28.04.2021 г., е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
16
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на Н. О.
М., ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „първо“ ЗЗД, сума в размер
от 980,16 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен
Договор за потребителски кредит № ******* от 28.04.2021 г., сключен между
Н. О. М., ЕГН **********, с адрес: ******* и „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост
3, Александър Малинов № 51, вх. А, ет. 9, ап. офис 20, както и 250.00 лева –
разноски по делото за възнаграждение на вещото лице по изготвената съдебно
– счетоводна експертиза.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на адв.
Р. Н. Р., вписан в АК - *******, личен номер на адвокат *******, сума в
размер 400.00 лева, представляващи адвокатско възнаграждение за
предоставено на ищеца Н. О. М., ЕГН **********, безплатно процесуално
представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от
съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Фератум България“ ЕООД,
ЕИК ********* да заплати в полза на бюджета на Съдебната власт, по сметка
на Районен съд - Кърджали сума в размер от общо 212.00 лева, включваща
държавни такси по образуваното исково производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кърджали в
двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________
17