РЕШЕНИЕ
№ 1457
гр. Плевен, 31.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20244430103777 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от
Ц. С. П., с ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез пълномощник адв.
С. Т. против „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, в която се твърди, че между страните бил сключен договор за
паричен заем № *** на 22.06.2020 година в ***. Съгласно чл. 3 от договора,
заемодателят „Креди Йес” ООД предоставил на заемателя Д. П. заем в размер
на 1000,00лв., при месечен лихвен процент - 3,330%, годишен процент на
разходите - 47,979 %, срок на погасяване - 6 месеца, обща сума за плащане е
1119,72 лв. Съгласно чл. 6 от договора заемателят бил задължен да обезпечи
предоставения заем с гарант, отговарящ на определени условия и още едно
обезпечение по негов избор - ипотека, особен залог, банкова гаранция или
ценна книга. Договорено било също така, в чл. 8 от договора, че заемателят
следвало да заплати неустойка в размер на 476,28 лв., ако не предостави
обезпеченията, посочени в чл. 6 от договора в тридневен срок, както и че
1
заплащането на тази неустойка се разсрочвала по начин подробно посочен в
погасителния план. С разходен касов ордер № 294 от 22.06.2020 г. била
предадена сумата от 1000,00 лв. на Ц. П.. Последната заплатила една редовна
вноска в размер 266 лева на 23.07.2020 и сумата 1019.82 лева на 14.08.2020 с
основание предсрочно погасяване. Така, общата сума, която ответницата
заплатила по договор за паричен заем № 831121 възлизала на 1285,82 лв.
Навеждат се доводи, че съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не бил
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Сочи се, че в случая били посочени процентните стойности на
ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод
за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР.
В същия не била включена предвидената неустойка, която представлявала
скрита възнаградителна лихва. Всичко това поставяло потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямал
информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита.
Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива
93/13 ЕИО. Излага се, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, било необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал
ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР.
Несъответното в случая било, че заемната сума по договора за кредит
възлизала на 1000 лева, а сумата, която следвало да върне кредитополучателя
била драстично по-голяма — 1596 лева.
Сочи се, че съгласно чл. 8 от Договора кредиторът изисквал и
заплащането на сума в размер от 476,28 лв. - неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение. Разпоредбата на чл. 6 от
договора, възлагала в тежест за заемателя да осигури в 3-дневен срок гарант,
отговарящ на определени условия и още едно обезпечение по негов избор -
ипотека, особен залог, банкова гаранция или ценна книга. От съдържанието на
клаузата на чл. 6 и чл. 8 от договора и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, се налагало разбирането, че по своето
същество тя представлявала скрито възнаграждение за кредитора.
Същевременно, кредиторът не включвал т. нар. от него "неустойка" към
2
договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му бил по
този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Навеждат се доводи, че уговорената клауза за неустойка била нищожна
на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД – целта, за която била уговорена процесната
неустойка, излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, което я правело нищожна, поради накърняване на
добрите нрави. В същото време била и неравноправна.
При изложените обстоятелства, ищцата счита, че процесния договор за
кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Поради това и на основание чл. 23 ЗПК, ищцата следвало да върне
само главницата, като всички други платени суми се явявали платени без
основание. При това положение, с оглед платената от ищцата сума в общ
размер на 1285,82 лв. при главница 1000 лв., сумата от 285,82 лв. подлежала
на връщане, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния договор за кредит,
на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК; при условията на евентуалност
да се прогласи нищожността на клаузата на чл.8 от процесния договор, поради
противоречие с добрите нрави; Да бъде осъден ответника да заплати на
ищцата сумата от 285,82лв., представляваща недължимо платена по
процесния договор, ведно със законната лихва от датата на завеждане на
исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се и разноски по
производството.
В едномесечния срок е постъпил писмен отговор, с който ответникът
оспорва предявените искове.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за паричен заем №831121 от 22.06.2020г., че същия е бил
сключен между ответника „Креди Йес“ ООД, в качеството на заемодател и
ищцата Ц. П., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора на ищцата е бил предоставен заем от 1000
лв., който е следвало да се върне на 6 погасителни вноски за период от
3
22.07.2020г. до 22.12.2020г. Видно е, че месечния лихвен процент е бил
определен на 3.330 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер
на 47.979 %.
Според обективираното в 6 от договора, страните са се съгласили заемът
да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от
Общите условия и с още едно от следните обезпечения: ипотека, особен залог,
банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Видно е, че в чл.8 е била регламентирана неустоечна клауза,
предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на уговореното обезпечение в тридневен срок от сключване на договора,
заемателят дължи неустойка в размер на 476,28 лв., платима разсрочено на
шест равни части с погасителните вноски.
От представената от ответника счетоводна справка се установява, че
ищцата е заплатила в полза на кредитора сума в размер на 266лв. на
23.07.2020г. и сума в размер на 1019,82лв. на 14.08.2020г. или общо 1285,82лв.
Установява се от същото писмено доказателство, че ответното дружество е
осчетоводило като погасени с тези суми главница в размер на 1000лв.,
договорна лихва в размер на 61,11лв. и неустойка в размер на 224,71лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Ищцата твърди нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК и съдът
намира това възражение за основателно.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 47.979%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва регламентираната в чл.8 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3,
буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
4
член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.6 и чл.8 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на
заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, както и
краткият срок за осигуряването им – 2-дневен от
сключване на договора, са от естество да създадат толкова значителни
затруднения за длъжника за изпълнение на договора, че са реално
неизпълними.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.6 и чл.8 от Договора
изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника и това е
било ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора,
още при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
5
отпуснат кредит в размер на 1000 лв., а уговорената неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на
476,28лв., т. е. в размер на близо половината от главницата по заема. Освен
това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението,
поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде
висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се
дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на обезпечение не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните обезпечения, съдът преценява
като утежнени и тяхното реално изпълнение е невъзможно в предвидения 2 -
дневен срок от усвояване на сумата на договора за заем, като по този начин се
нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните.
Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във
6
всяка от периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване
на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната
престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича
от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е
свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а
възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.8 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в
ГПР, същия би надхвърлил значително по размер максималния по чл. 19, ал. 4
ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Предвид горното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание
чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК,
за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №831121 от
22.06.2020г., сключен между ищцата и ответника „Ц. П.“ АД е основателен и
следва да бъде уважен.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
7
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При съобразяване на така установената недействителност, ищцата
дължи по процесния договор единствено главницата в размер на 1 000лв.
Внесените от нея суми в размер на 224,71лв. за неустойка и 61,11лв. договорна
лихва или общо 285,82лв., се явяват платени без основание и подлежат на
връщане.
Предвид изложеното, съдът намира, че и предявеният иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД е изцяло основателен и доказан и
следва да бъде уважен като такъв, респективно осъден ответника да заплати
на ищцата недължимо внесената от нея сума в общ размер на 285,82лв., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата
молба до окончателното изплащане.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответника
дължи на ищцата направените по делото разноски за държавна такса в размер
на 101,43лв.
Процесуалният представител на ищцата претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Относно дължимостта и размерът на това възнаграждение е налице спор
между страните.
От представеното удостоверение за раждане се установява, че е налице
соченото в договора за правна защита и съдействие основание за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ – осъществилият правна помощ
адвокат е син на ищцата.
Относно размерът на възнаграждение, което е дължимо на адвоката,
съдът приема, че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна
сложност на делото, като не се счита обвързан от опредените с Наредба № 1
МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока
е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда
на Европейския съюз по дело C-438/22 г.
От друга страна следва да се посочи, че нормата на чл. 7, ал. 2 НМРАВ
определя правила за изчисление на минималните размери на адвокатските
8
възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е. като сбор от цената на
предявените искове, а не поотделно съобразно цената на отделните
претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение № 60345 от
11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по ч.гр.д. №
3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос, съдът е
приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за определянето
му е единствено материалния интерес по правния спор, а не броя на
предявените искове и броя на ответниците.
Отчитайки горното, съдът счита, че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 460лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Ц. С.
П. с ЕГН ********** и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК ***, че сключеният между
тях Договор за паричен заем №*** от 22.06.2020г., е нищожен, на основание
чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на осн. чл 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, „КРЕДИ ЙЕС“ ООД с ЕИК
***, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на Ц. С. П. с ЕГН
**********, с постоянен адрес: ***, сумата от 285,82лв., представляваща
платена без правно основание сума по Договор за паричен заем №*** от
22.06.2020г., ведно със законната лихва върху сумата, счетано от 01.07.2024г.
до окончателното й заплащане.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на адвокат С. С. Т. от ***, личен номер ***, с
адрес на кантората: ***, сумата от 460лв., представляваща дължимо
адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 1 т.3 от ЗА за оказана безплатна
адвокатска помощ.
Банкова сметка на ищцата, по която могат да се преведат присъдените
суми: IBAN: ***, BIC: ***, Банка: ***.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
9
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10