№ 1499
гр. П., 05.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Димитрова
като разгледа докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20255220100143 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по искова молба от Н. Л. Г. с ЕГН
********** от град П., ул.“Т.м.“№4а срещу „Кредирект“ЕООД с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление град С., бул.“Ц.ш.“№115, ет.5, в обстоятелствената част на
която се твърди, че страните са сключили на 11.09.2023г. договор за потребителски кредит,
№925843, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заемни
средства в размер на 1000 лв. при фиксиран годишен лихвен процент от 47 % и ГПР в
размер на 58.37%.В чл.18, ал.1 от този договор е било уговорено, че заемателят дължи
неустойка в размер на 1942.12лв. в случай, че не осигури обезпечението, посочено в чл.6 от
договора- банкова гаранция или поръчителство. Твърди се, че с така договорения лихвен
процент се нарушават добрите нрави,тъй като е налице значителна нееквивалентност на
насрещните престации по договорното съглашение, поради което клаузата за лихва е
нищожна. Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата
сума и когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства , то
насрещната престация – заплащане на възнаградителната лихва следва да е съизмерима
както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на
заетата сума. Така уговорения лихвен процент е типичен за дългосрочните кредити, а не за
процесния кредит, който е с кратък срок на ползване-четири месеца. Твърди се, че
договорената между страните лихва в размер на 47% ,към която следва да се прибави и
скритата лихва под формата на неустойка надхвърля с над 10 пъти законната, което
представлява нарушение на добрите нрави. Твърди се, че при сключване на процесния
договор е налице и заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като при включване
на неустойката към ГПР, неговият размер надвишава пет пъти размера на законната лихва
1
по просрочени задължение в левове и във валута, опредЕ. с ПМС№426/2014г. Чрез
предвиждането на неустойка при неосигуряване на обезпечение ответното дружество си е
гарантирало допълнителна печалба, тъй като е въвело такива изисквания за обезпечаване на
кредита, които практически са неизпълними от страна на потребителя.Твърди се, че
клаузите, регламентиращи годишния лихвен процент и годишния процент на разходите са
част от същественото съдържание на процесния договор и тяхната нищожност води до
недействителност на цялото съглашение. Твърди се, че клаузата за неустойка излиза извън
присъщата и обезпечителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди от
самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като такива биха
настъпили единствено при неплатежоспособност на длъжника и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество.
Предвидената неустойка е загубила и присъщата и обезщетителна функция, доколкото тя е
50% от заетата сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение
и не кореспондира с последиците от неизпълнението. Заемодателят не е търсил обезпечение
на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване
на изпълнението на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по
дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита.Предвидено е да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителя, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за
спазване на добрите нрави.Сочи се, че дори и да се приеме, че кредиторът реално е имал за
цел, макар и след сключване на договора, да си осигури достатъчно обезпечения, той би
договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на
дружи възможни за потребителя обезпечения, създаващи гаранция, че ще може да се
удовлетвори за вземанията си. Твърди се, че поставяне на изискване за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целите на Директива 2008/48, според която преди сключване
на договора за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, което задължение произтича от разпоредбата на чл.16 от ЗПК.
Моли се съда да постанови решение, с което да се прогласи за нищожен договор за
паричен заем №925843 от 11.09.2023г. на основание чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК и да бъде
осъдено ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 50лв. като недължимо
платена по нищожен договор за кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на сумата.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответното дружество е подаден писмен отговор, с
който се оспорват предявените искове. Сочи се, че не е налице твърдяната недействителност
на договора. Поддържа се, че нищожността на отделна договорна клауза не влече
недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея.
Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а е
договорена , за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.
Евентуално, ако неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за
2
неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради
това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни. Валидността на договора за кредит
произтича от това, че основните му параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в
изискуемата от закона форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен
процесния договор. Твърди се, че по отношение на формирането на годишния процент на
разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания.
Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е
размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. При нормативно определен лимит на ГПР
към датата на сключване на договора от 67.65% и ГПР определен в процесния договор в
размер на 58.37%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет
пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал.
4 ЗПК.Според ответника уговорената неустойка не следва да бъде включвана в ГПР.
Кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на
договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между
страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след
сключване на договора. Счита, че изначално е невъзможно уговорената неустойка да бъде
включена в ГПР. Разходите, които се включват в ГПР са такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай неустойката е
индивидуално договорена между страните, като клаузата е напълно ясна и разбираема -
такава би била дължима след сключване на договора и само в случай, че заемополучателят
не предложи обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора
кредиторът не е знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума.
Неустойката е уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена
на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки
падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план
към договора, е посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване.
Оспорва се твърдението, че неустойката представлява „лихва“, тъй като лихвата е
възнаграждение за кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс и е
задължителен и основен компонент от договора за кредит по дефиниция, като страните я
уговарят още преди сключването на договора за кредит. Обстоятелството, че страните са се
договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, и, че всяка част от нея ще се
плаща на падежите по договора, не води до превръщането й в лихва.Въпросната уговорка е
изцяло в полза на ищеца.
На следващо място се поддържа в отговора, че клаузата за възнаградителна лихва е
индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език. В процесния договор
3
лихвата е уговорена като фиксирана за целия срок и е посочена, както в проценти, така и с
цифрова стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска е изрично описана в
погасителния план. Оспорва се твърдението, че уговореният фиксиран лихвен процент по
договора е в противоречие с добрите нрави. Възнаградителната лихва е част от ГПР, в
същото време в закона е установен максималният размер на ГПР, който към датата на
сключване на договора е 69%. Моли се съда да постанови решение, с което да бъда
отхвърлен предявения иск.
В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. От същия чрез
пълномощника му е постъпило писмено становище, с което се поддържат предявените
искове.В съдебно заседание по реда на чл.214 от ГПК е допуснато увеличение на
осъдителната искова претенция от 50 лв. на 916.00лв. като искът се счита предявен за сумата
от 916.00лв.
В съдебно заседание ответното дружество не изпраща представител. От същото, чрез
пълномощника му, е подадено писмено становище, с което се поддържа направеното с
писмения отговор оспорване.
Пазарджишкият районен съд след като се запозна с изложените в исковата молба
фактически твърдения, след като съобрази доводите на страните и след анализ на
доказателствата, при спазване разпоредбите на чл.12 и чл.235 от ГПК прие за установено
следното от фактическа страна:
Не е спорно между страните и от приетия по делото договор за потребителски кредит
№925843/11.09.2023г., погасителен план към него , стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити , се установява, че на 11.09.2023г
между страните е сключен договор за кредит, по силата на който ответното дружество като
кредитор е предоставило на ищеца като кредитополучател парична сума в размер на
1000лв. при следните параметри – фиксиран лихвен процент 47%, годишен процент на
разходите /ГПР/ 58.37%. Ищецът се е задължил да върне сумата от 1 474.78лв. на 18 броя
месечни погасителни вноски първите четири по 39.17лв. и 14 вноски по 94.15лв., платими
на 11-то число от месеца .В чл.3, ал.4 от договора е уговорено, че размерът на ГПР включва
единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Съгласно чл.6 и чл.18 от
договора страните са уговорили в 2-дневен срок от сключването на договора
кредитополучателят да предостави обезпечение – банкова гаранция или поръчителство на
едно или две физически лица, които да отговарят на посочените в чл.6 т.2.1-2.6 условия.
Уговорено е / чл.18 / ,че при непредставяне на обезпечение в срок , респективно
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора,
кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 3976.95лв. В текста на
договора се съдържа погасителен план , в който е посочено отделно главницата, лихвата ,
вноска без включена неустойка- 94.15лв. и вноска с включена неустойка – 190 лв. Съгласно
погасителния план общо дължимата от кредитополучателя сума без неустойка възлиза на
1474.78 лв., респективно с включена неустойка 3416.90в.
4
По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът
кредитира като компетентно и обосновано изготвено и неоспорено от страните. Вещото
лице е установило, че по процесния договор за кредит са платени общо 1 916.00лв.и
постъпилите суми са съотнесени както следва 284.55лв. главница, 1 175.32лв-неустойка и
456.13лв. такси за администриране на просрочен кредит. Според вещото лице ГПР е
формиран от главница и лихва и ако към ГПР е включена неустойката то размерът му би
бил 622.35%.
Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна
съдът прави следните изводи:
Предявени са при условията на обективно и кумулативно съединяване установителен
иск с правно основание с правно основание чл.22 във вр.с чл.11, ал.1,т.10 и чл.19, ал.4 от
ЗПК за прогласяване недействителност на договор за потребителски кредит №925843 от
11.09.2023г. и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД ГПК за заплащане на сумата от
916лв. като недължимо платена по недействителен договор за паричен заем.
По допустимостта на установителния иск: Предявеният иск за прогласяване
нищожност на потребителския договор е допустим, тъй като е налице правен спор, по който
ищецът и ответникът са надлежни страни и ищецът има правен интерес от разрешаване на
този спор със сила на пресъдено нещо / в този смисъл Решение на СЕС по дело №С-321/22/
във вр. с тълкуване на чл.7, пар.1 от Директива 93/13/
За да бъде уважен предявения установителен иск ищецът следва да установи
наличието на договор за заем, който не отговаря на твърдените законови изисквания, при
което са налице пороци, водещи до неговата недействителност, наличието на предпоставки
за нищожност на договора поради включване на клауза за неустойка, която противоречи на
добрите нрави и нарушава материалния закон.
В тежест на ответника е да докаже валидност на договора и оспорените клаузи, който
е сключен съобразно изискванията на ЗПК и при спазване на правата и интересите на
потребителя.
Безспорно между страните е обстоятелството,а и след извършена справка в ТР, че
ответникът „Кредирект“ЕООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ ,
поради което може да отпуска заеми със средства , които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че ответното
дружество предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 от
ЗПК.Безспорно е, че ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова и има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК.
Процесният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява
такъв за потребителски кредит , поради което за неговата валидност и последици са
приложими изискванията на специалния закон – Закона за потребителския кредит/ЗПК/,
както и нормите на Закона за защита на потребителите- съгласно чл.24 от ЗПК във вр. с
чл.143-148 от ЗЗП.
5
Съгласно чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон/ЗПК/ , е нищожна. Конкретните
нарушения на закона са предвидени в чл.19, ал.5 и чл.22 от ЗПК. В чл.19, ал.4 от ЗПК е
указано, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с
постановление на Министерски съвет на Република България, а според забраната в ал.5 на
същия член, клаузи в договор, надвишаващи, определените по ал.4, се считат за нищожни.
Според чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1т.7-
12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22
ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК,
съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при съмнение в
действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед
постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО. Съгласно съображение 19 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на
възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор,
тази информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.В съображение
24 от същата Директива пък е посочено, че е необходимо на потребителя да се предостави
изчерпателна информация, преди да сключи договора за кредит, независимо от това, дали в
маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или не.Според съображение 31 от
Директивата, за да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения
по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по
ясен и кратък начин.
Предвид целите на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално
лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което право
Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В контекста на изложените съображения в настоящия случай ищцовата страна,
6
навеждайки твърдения че процесният договор е сключен в нарушение на императивната
норма на чл.11, ал.11, т.10 от ЗПК е фокусирала спора върху третата хипотеза, очертана в
Директивата, а именно – посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на
58.37% не отговаря на действително прилагания.
Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 начин.
Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни , възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставяния кредит. Съобразно пар.1т.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни , такси ,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В този смисъл е
и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което общите разходи по кредита за
потребителя следва да включват всички разходи , включително лихва, комисионни, такси ,
заплащане на кредитни посредници и всякакви други разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора с изключение на нотариалните такси.
Установи се по делото, че в клаузата на чл.18 от договора е предвидено в срок до 2-
дни от сключването му кредитополучателят да учреди обезпечение/ банкова гаранция или
поръчителство на едно или две физически лица. В случай, че кредитополучателят не
осигури и не представи в срок обезпечение по кредита, респективно представеното не
отговаря на условията по чл.6 от договора, кредитополучателят дължи на кредитодателя
неустойка в размер на 1942.12лв. Неустойката се начислява месечно към всяка погасителна
вноска, съгласно погасителния план , обсъден по-горе и се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
На пръв поглед изглежда, че тази сума представлява неустойка за неизпълнение на
поето с договора задължение за предоставяне на обезпечение и съгласно изричната
разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не би следвало да се съобразява при определяне размера
на ГПР. Подобно тълкуване не държи сметка за трайно установеното в теорията и в
практиката разбиране за същността на неустойката.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
7
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
Както бе посочено по-горе в чл.18 от договора е уговорено потребителят да осигури
надлежно обезпечение на кредитора в 2-дневен срок от сключване на договора като при
неизпълнение е уговорена неустойка във фиксиран размер от 1942.12лв.
От систематичното тълкуване на клаузата на чл. 18 от договора с останалите клаузи
от същия може да се направи несъмнен извод, че предвиденото в нея договорно задължение
в размер на 1942.12 лева не преследва нито една от присъщите на неустойката функции, а
представлява скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за
ползването на предоставения от него финансов ресурс. За да достигне до този извод, съдът
съобрази както размера на главницата, който е 1000лв, така и цялата подлежаща на
връщане сума, която е 3416.90лв. , тоест повече от троен размер. Предвидената неустойка е
в абсолютно определен размер, а не в процент от стойността на договора и така общият
размер на вземанията на ищеца към кредитополучателя съгласно клаузите на договора
/главница+ възнаградителна лихва/ възлиза не на 1 474.78лв., а на 3 416.90 лв. Не е
предвидена диференциация в размера на неустойката в зависимост от степента на
изпълнение на задължението за обезпечаване на кредита. В договора липсва посочен
механизъм за съотнасяне размера на неустойката към кредитоспособността на потребителя,
която би имала значение за определяне размера на вредите на кредитора при неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение, доколкото предоставеното обезпечение би
било релевантно за интереса на кредитора само при невъзможност на главния длъжник -
кредитополучател да погасява задълженията си.
От изложеното дотук следва несъмненият извод, че сумата от 1942.12лв. е въведена
в процесния договор като санкция за едно практически неизпълнимо от потребителя
задължение за предоставяне на обезпечение, като в същото време от начина на сключване на
договора и начинът, по който е уреден режима на издължаване на неустойката, е видно, че
същественото за кредиторовия интерес в случая е не точното изпълнение на задължението
за предоставяне на обезпечение, което неустойката гарантира, а получаването на стойността
на неустойката като скрита добавка към възнаградителната лихва. Ето защо според
настоящият състав сумата от 1942.12лв. не представлява неустойка по смисъла на чл.92 от
ЗЗД , доколкото не притежава присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функция. От предвидения в договора начин на издължаване дефакто тази сума
представлява допълнително възнаграждение за кредитора по предоставения кредит, което
8
съгласно изричните разпоредби на чл. 19, ал.1 от ЗПК и съображение 20 от Директива
2008/48/ЕО е следвало да се включи в общия размер на ГПР по договора . Видно от
заключението на вещото лице по изслушаната ССчЕ, а и по признание от самия ответник
сумата от 1 945.22лв. не е била включена в ГПР.Ако е била включена размерът на ГПР би
бил 622.35%. Налице е драстично разминаване/несъответствие/ между посочения в договора
ГПР и действителния размер на ГПР, което както бе изяснено вече по-горе съставлява
нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на
договора.
В случая, видно от процесния договор, годишен процент на разходите от 58.37% не
надхвърля 5 пъти размера на законната лихва. Процесният договор е сключен на 11.09.2023г,
към този момент нормативно определения лимит на ГПР е 67.65% Фактът, че формално
така както е посочен в договора ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва
сам по себе си не е достатъчен да се приеме, че уговорката не противоречи на закона ,при
условие че по развитите по-горе съображения като компонент на този съществен реквизит
на договора е следвало задължително да се включи и сумата от 1 942.12лв като разход по
кредита.
В случая е неприложима нормата на чл.26, ал. 4 ЗЗД, според която нищожността на
отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била
сключена и без недействителните й части, тъй като ГПР е въведено като императивно
изискване в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то
договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно
изброените е и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР.
По изложените съображения предявеният иск за обявяване недействителност на
процесния договор е основателен и следва да бъде уважен.
По предявения при условията на обективно кумулативно съединяване на осъдителен
иск с правно основание чл.55, ал.1,пр.1 от ЗЗД за заплащате на сумата от 916лв.
представляваща недължимо платена по недействителен договор за потребителски кредит
№925843/11.09.23г. съдът намира следното:
Повдигнатия правен спор е за връщане на дадено при начална липса на основание. За
уважаване на този иск в тежест на ищеца е да установи, че е дал имуществено благо на
ответника,а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него имуществено благо не
е лишено от основание,тоест че съществува правно основание, призната причина за
разместване на благата, което му дава право да задържи полученото. Безспорно се установи,
че страните по делото са били в облигационна връзка по договор за паричен кредит №
925843/11.09.2023г.който договор по развитите по-горе съображения е недействителен на
основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно нормата на чл.23 от ЗПК , когато
договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на
9
процесния кредит е 1000лв. Установи се от изслушаната ССчЕ, че ищецът е платил по
договора сумата от 1 916.00лв., поради което надплащането над чистата стойност е
916.00лв./ която е в рамките на заявената искова претенция след допуснатото по реда на
чл.214 от ГПК увеличение на иска/, която сума се явява платена при начална липса на
основание и подлежи на връщане от ответното дружество.
Предвид изложеното предявеният осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД се
явява основателен и следва да бъде уважен като се осъди ответника да заплати на ищцата
сумата от 916лв. като недължимо платена по недействителен договор за потребителски
кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба-16.01.2025г. до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
Предвид изхода на делото и обстоятелството, че ищцата е била освободен от внасяне
на държавна такса и разноски по делото , на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва
да бъде осъден да заплати в полза на Районен съд-П. разноски в общ размер от 536.64лв./ от
които ДТ-186.64лв. и 350 лв. за вещо лице/
Направено е искане на основание чл.38, ал.1, т.2 във вр. с чл.36 от ЗАдв. на
процесуалния представител на ищеца адвокат Е. И. да се присъди възнаграждение за
осъществената правна услуга. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 20.12.2024г., видно от който ,че адвокат Е. И. е предоставила на ищцата
безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1т.2 от ЗАдв./ изрично вписано в договора/.
Срещу ответника „Кредирект“ са предявени два обективно кумулативно съединени иска
като на основание чл.2, ал.5 от Наредба №1 за възнагражденията за адвокатска работа
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията
се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един поотделно
независимо от формата на съединяване на исковете.
По отношение на размера на възнаграждението, което следва да се определи в полза
на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ с ЕИК ********* с адрес град П., ул.“Б.“№3,
ап.57, представлявано от адвокат Е. Г. И. настоящия състав взема предвид решение С-
438/2022г на СЕС и практиката на ВКС, обективирана в определение №1001 от 06.03.2024г.
по ч.гр.д.№553/2024г, на ВКС, трето г.о., определение №28/21.01.2022г по ч.т.д.№2347/2021г
на ВКС второ т.о., определение №1183/14.03.2024г по ч.гр.д.№2605/2023г на ВКС трето г.о,
определение №327/16.07.2018г. по ч.т.д.№750/2018г на ВКС второ т.о и много други, в които
се приема, че при произнасяне искане по чл.78, ал.5 от ГПК за намаляване на адвокатското
възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв. съдът не е обвързан от приетите в Наредба №1 от
09.07.2004г за възнагражденията за адвокатска работа минимални размери, които могат да
служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско
възнаграждение. Въведеното с чл.38, ал.2 от ЗАдв правило, че съдът присъжда
възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, без възможност да се
10
прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени
икономически бариери при защита правата и интересите н аучастниците в гражданския
процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на чл.101 пар.1 от ДФЕС в
какъвто смисъл е дадено тълкуване в решението по дело С-428/2022г на СЕС. Ето защо
нормата на чл.38, ал.2 от ЗАдв,препращаща към Наредба №1/2004г за възнагражденията за
адвокатска работа, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага.
Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат
единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, но без да се обвързващи за
съда. Тези размери както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП
подлежат на преценка от съда като от значение следва да са следните критерии: видът на
спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна
сложност на делото / в този смисъл определение №1151/11.04.2025г по ч.т.д.№581/2025г на
първо т.о. на ВКС/ .
В контекста на изложеното настоящият състав съобрази предмета на делото,
обжалваемия материален интерес/ 3 416.90 лв. по установителния иск и 916лв. по
осъдителния иск /, обстоятелството, че производството по делото е приключило след
провеждане на три открити съдебни заседания /на които страните не са присъствали, нито
техните процесуални представители, като са събрани незначителни по обем писмени
доказателства и е изслушано заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза, че
процесуалният представител на ищеца е изготвил единствено исковата молба и е подал две
съвсем кратки становища за открито съдебно/ Съдът намира, че делото не се характеризира
със значителна фактическа и правна сложност , тъй като по дела, касаещи спорове за
действителността на договори, сключени с потребител е налице изобилна константа
практика, включително на ВКС и СЕС. Съдът на следващо място отчита обстоятелството, че
адвокатската работа е високо квалифицира дейност и следва да бъде подобаващо заплатена,
предвид че защитата на правата на правните субекти , освен личния брани и обществения
интерес, поради което процесуалното представителство на материално затруднени лица
следва да се насърчава. Ето защо на адв.Е. И. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лв. с ДДС / по установителния иск/ и 360лв. с ДДС / по
осъдителния иск/ или общо адвокатско възнаграждение в размер на 960лв. с ДДС.
Разноските за адвокатско възнаграждение се дължат от ответното дружество.
Воден от горното Пазарджишкият районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл.22 във вр.с чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК сключения между Н. Л. Г. с ЕГН ********** от град П., ул.“Т.м.“№4а и
„Кредирект“ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление град С.,
бул.“Ц.ш.“№115Е, ет.5-договор за потребителски кредит №925843 от 11.09.2023г.
ОСЪЖДА „Кредирект“ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
11
град С., бул.“Ц.ш.“№115Е, ет.5 да заплати на Н. Л. Г. с ЕГН ********** от град П.,
ул.“Т.м.“№4а на основание чл.55, ал.1, прел.1 от ЗЗД сумата от 916 лв.,платена без
основание по договор за потребителски кредит №925843 от 11.09.2023г.
ОСЪЖДА „Кредирект“ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град С., бул.“Ц.ш.“№115Е, ет.5 на основание чл.78, ал.6 от ГПК да заплати по сметка на
Районен съд-П. сумата от 536.64лв. разноски п оделото.
ОСЪЖДА „Кредирект“ЕООД с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
град С., бул.“Ц.ш.“№115Е, ет.5 да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“ с
ЕИК ********* с адрес град П., ул.“Б.“№3, ап.57, представлявано от адвокат Е. Г. И. на
основание чл.38, ал.2 във вр. с чл.38, ал.1т.2 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение в размер на
960 лв.с ДДС.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд-П. в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
12