№ 1166
гр. Варна, 12.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Иванка Д. Дрингова
мл.с. Ива Бл. Благоева
при участието на секретаря Петя П. П.а
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20253100501047 по описа за 2025 година
Прои Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на П. А. Е. срещу Решение №
234/20.01.2025 г., постановено по гр.д. № 14523/2023 г. по описа на Районен
съд - Варна, VІІ състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение №
2387/26.06.2025 г., В ЧАСТТА, с която се отхвърля иска й против община
Варна с правно основание чл. 49 от ЗЗД за разликата над сумата от 500 лева,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в негативни психически изживявания и емоционален стрес,
причинени вследствие на ПТП от 12.06.2023 г. до пълния размер на
претенцията от 3000 лева.
Във въззивната жалба се излагат доводи за незаконосъобразност на
атакуваното решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното
убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Иска се
отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на ново, с което
да се уважи изцяло претенцията на Е. за присъждане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди. Претендира се определяне на адвокатско
1
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА.
Въззиваемият община Варна в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не
депозира отговор по така подадената жалба.
Депозирана е въззивна жалба от община Варна срещу Решение №
234/20.01.2025 г., постановено по гр.д. № 14523/2023 г. по описа на Районен
съд - Варна, VІІ състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение №
2387/26.06.2025 г., В ЧАСТТА, с която същата е осъдена да заплати на П. А.
Е., както следва: сумата от 315 лева, представляваща обезщетение за
претърпени от Е. имуществени вреди върху собствения й лек автомобил марка
и модел „С. Ц3“ вследствие на ПТП от 12.06.2023 г., на основание чл. 49 от
ЗЗД и сумата от 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически изживявания и
емоционален стрес, причинени вследствие на ПТП от 12.06.2023 г., на
основание чл. 49 от ЗЗД.
Въззиваемата П. А. Е. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не депозира отговор по
така подадената жалба.
В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на П. А. Е. против
община Варна с правно основание чл. 49 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за осъждане
ответника да заплати, както следва: сумата от 315 лева, представляваща
обезщетение за претърпени от Е. имуществени вреди върху собствения й лек
автомобил марка и модел „С. Ц3“ вследствие на ПТП от 12.06.2023 г., на
основание чл. 49 от ЗЗД и сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение
за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психически
изживявания и емоционален стрес, причинени вследствие на ПТП от
12.06.2023 г., на основание чл. 49 от ЗЗД.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника
община Варна, с който се оспорват изцяло предявените искове, като се отправя
искане за тяхното отхвърляне като неоснователни. Оспорва се и размерът на
претенциите.
По отношение на въззивната жалба:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от
2
надлежно легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е
постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от
законен състав, поради което се явява валидно. Исковете е с правно основание
чл. 49 от ЗЗД са допустими.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По отношение на фактическата страна на спора, настоящата инстанция
намира за установено следното:
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от
първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от
мотивите на осн. чл. 272 ГПК.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа
инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в
предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
достигна до следните правни изводи:
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има обезпечително-
гаранционна функция и е за чужди виновни противоправни действия.
Фактическият състав, пораждащ тази отговорност, включва: противоправно
действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване
на някаква работа и причиняване на вреда при или по повод изпълнението на
възложената работа. Причинната връзка се изразява в това, че деянието е
условието, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на
отрицателната последица в сферата на увреденото лице. Вредата следва
закономерно да произтича от деянието, а не да се явява негово случайно
следствие. Що се отнася до вината, макар в гражданското съдопроизводство
същата да се презюмира, съгласно разпоредбата на чл. 45 от ЗЗД, то в
хипотезата на чл. 49 от ЗЗД, отговорността е безвиновна.
3
Не се спори между страните, а и от представените писмени
доказателства /свидетелство за регистрация част I/ е видно, че въззивницата е
собственик на л.а. с марка и модел „С. Ц3“, с рег. № * **** **.
Соченият механизъм на ПТП – попадане на МПС в необезопасена и
необозначена дупка на пътното платно, при което са настъпили увреждания по
автомобила, се установява от представения Протокол за ПТП № 1864684 от
12.06.2023 г., съставен от мл. автоконтрольор Стилиян Филипов, който
протокол по същността си представлява официален свидетелстващ документ и
се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за съда, в частта, в
която са отразени пряко възприетите от съставителя му обстоятелства, а
именно, че на процесното място – в гр. Варна, на пътното платно пред бл. 132
в ж.к. „Младост“, към датата на произшествието /12.06.2023 г./ е имало
необозначена и необезопасена дупка на пътното платно, за местоположението
на която е начертана и схема, както и че по автомобила са констатирани
видими увреждания на ходовата част. В останалата част, която касае
причинната връзка между наличието на препятствието на пътното платно и
причинените вреди по автомобила, протоколът за ПТП има характер на частен
документ и следва да се цени наред с останалия доказателствен материал по
делото. В тази му част е отразено, че автомобилът е преминал през
необезопасената и необозначена дупка на пътното платно, при което е получил
описаните в протокола щети.
Отразените в протокола за ПТП обстоятелства досежно механизма на
настъпване на уврежданията се подкрепят от изготвената по делото съдебна
автотехническа експертиза, която съдът кредитира като обективна и
компетентно изготвена, в частта за механизма на ПТП и констатираните
увреждания по МПС. Вещото лице е констатирало, че наличните повреди по
него отговарят да са настъпили по описания от ищеца начин, а именно при
попадане на автомобила в дупка на пътното платно. От експертизата се
установява и точния характер на уврежданията, като вещото лице е
констатирало следните повреди: на комплект лагер – главнина –пр.д.,
шарнирен болт - пр.д., регулиране преден мост. Констатираните от вещото
лице увреждания отговарят на посочените от ищцата и на описаните в
представените от последната като писмено доказателство по делото поръчка
за извършване на ремонт на собственото на Е. МПС и фактура №
**********/19.06.2023 г. от автосервиз "Юни Ауто" ЕООД.
4
С оглед на тези данни съдът намира, че доколкото е обвързан от
доказателствената сила на протокола досежно наличието на необозначена и
необезопасена дупка в процесния пътен участък и наличието на увреждания
по автомобила, както и предвид непротиворечивите доказателства досежно
механизма на настъпването им – протоколът за ПТП в останалата му част,
експертното заключение и показанията на разпитаните по делото свидетелки
Н.Б.Р. и К.З.И. – очевидци на инцидента, по делото по категоричен начин се
установява, че уврежданията по автомобила са настъпили именно вследствие
на навлизането му в необозначена и необезопасена дупка, находяща се в гр.
Варна, на пътното платно пред бл. 132 в ж.к. „Младост“.
Процесният пътен участък, доколкото се намира на територията на гр.
Варна и съгласно чл. 8, ал. 3 от ЗП, представлява общински път – публична
общинска собственост, като съгласно чл. 31 от ЗП изграждането, ремонтът и
поддържането на общинските пътища се осъществява от общините. В този
смисъл и задължение на ответната община е да поддържа пътния участък,
която поддръжка представлява дейност по осигуряване на необходимите
условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година,
предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на
пътищата, водене на техническа отчетност на пътищата – пар. 1, т. 14 от ДР на
ЗП. Наред с това в чл. 167, ал. 1 от ЗДвП е предвидено задължение за лицата,
които стопанисват пътя да го поддържат в изправно състояние, да
сигнализират незабавно препятствия по него и да ги отстраняват във
възможно най-кратък срок. Следователно касае се за общински път, който е
публична общинска собственост, като посоченият пътен участък попада в
обхвата на общинските пътища, които следва да се стопанисват от общината,
на чиято територия се намират, която в настоящия случай се явява именно
община Варна. Същата като собственик на посочения пътен участък е длъжна
да изпълнява задълженията си по поддръжка на пътната инфраструктура
посредством възлагане на определена работа на лица – нейни служители,
които следва да вземат съответни мерки при необходимост, включително и да
обезопасят и обозначат дупките на пътното платно, за да осигурят безопасно
придвижване по пътищата на всички участници в движението. От така
изложеното следва да се направи извод за наличие на противоправно
поведение, изразяващо се в бездействие на служителите, на които е възложила
работата по поддържане на общинските пътища.
5
Именно по повод на тази работа, при която служителите на общината не
са изпълнили задължението си да обезопасят общинската пътна
инфраструктура, са настъпили и вредите по автомобила, за които вреди
отговорност следва да носи общината в качеството й на възложител на
работата. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД на собственика на пътя е за чужди
виновни и противоправни бездействия /необозначаване и необезопасяване на
дупка на общински път/. В това се изразява гаранционно-обезпечителната
функция на отговорността на възложителя, която се поражда при наличието
на вреди, причинени на пострадалия от лице, на което е възложено
изпълнението на работа.
В настоящия случай се претендира сума, която е необходима за
възстановяване на вече заплатена такава за извършен ремонт. Стойността на
ремонтните работи видно от представените от ищцата платежни документи е
в размер на 315 лева, като за този размер иска за присъждане на имуществени
вреди се явява основателен. Още повече, че от допуснатата пред първата
инстанция САТЕ е видно, че стойността на сумата необходима за
възстановяване на собствения на Е. лек автомобил към датата на настъпване
на събитието – 12.06.2023 г. е в размер на 356.29 лева. Т.е. повече от
заплатената от ищцата сума за ремонта.
Възражението на община Варна за съпричиняване основано на
твърдения за неполагане на „дължима грижа“ при управлението на МПС от
страна на П. Е. се явява неоснователно. Не се установи процесното
препятствие на пътното платно /дупка/ да е било обозначено и сигнализирано
по някакъв начин, за да се приеме, че същото своевременно е могло да бъде
възприето от водача на пострадалия лек автомобил и да бъде избегнато.
Горното се установява безпротиворечиво от показанията на разпитаните по
делото свидетели, които са преки очевидци на инцидента. В тежест на
ответника е да докаже неполагането на „дължима грижа“ от страна на ищцата,
но доказателства в тази насока не са ангажирани.
Спорен е въпрос досежно претърпените от въззивницата неимуществени
вреди. За доказване на последните същата е ангажирала гласни доказателства
и СПЕ. От последните се установява, че Е. в следствие на ПТП на 12.06.2023 г.
преживява една по-силна тревожност относно факта, че същата използва МПС
за придвижване, да пазарува и т.нт. Но няма как категорично
6
отдиференцирано състояните й по отношение на влиянието на ПТП, тъй като
при същата е налично онкологично заболяване и огромна съвкупност от
придружаващи заболявания и лични трагедии, които насищат емоционалния
фон на преживяванията и те не могат да бъдат разграничени. От събраните
гласни доказателства се установява наличие на тревожност у ищцата, но не и
обстоятелството, че същото се дължи само и едниствено на претърпяния
инцидент и че безпокойството свързано с него е продължило повече
обичайното при такива случаи.
При определяне размера на следващото се на ищцата обезщетение за
неимуществени вреди съдът съобразява нормата на чл. 52 от ЗЗД според която
същото се определя от съда по справедливост, както и заложените в ППВС
4/1968г. критерии за справедливост, а именно, че претърпените от деликта
морални вреди трябва да са съразмерни с техния действителен размер, който е
обусловен както от характера, продължителността и интензитета на
конкретното неблагоприятно въздействие върху личността на пострадалия,
възрастта, прогнозата, въздействието върху личността на пострадалия и най-
близкото му обкръжение, продължителността на страданието, така и от
икономическата ситуация в страната към момента на увреждането.
Едновременно с това размерът му не следва да е източник на неоснователно
обогатяване за пострадалия. По време на ПТП Е. е на 68 години, стадала е от
онкологично и ставни заболявания, които са довели до необходимостта да се
придвижва изключително с МПС, ремонтът на последното обаче е извършено
сравнително бързо - до 19.06.2023 г., видно от представените платежни
документи, същата е била сполетяна и от няколко лични трагедии /смърт и
тежки заболявания на близки хора, житейски неудачи и тежки заболявания/
близки по време на инцидента, като стресът от процесното ПТП не може да се
отграничи от останалите й отрицателни изживявания, причините за които са
значително по-сериозни.
Въз основа на изложеното въззивният съд счита, че предявеният иск от
П. Е. против община Варна с правно основание чл. 49 от ЗЗД е основателен за
сумата от 500 лева, а за разликата над сумата от 500 лева до пълния размер на
претенцията от 3 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея
неимуществени вреди –страдания и неудобства в резултат на непозволеното
увреждане, настъпило на 12.06.2023 г. същият се явява неоснователен и като
такъв правилно е отхвърлен от ВРС.
7
С оглед изхода на правния спор на въззивницата Е., на основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК следва да й се присъдят разноски като въззиваемата община
следва да бъде осъдена да заплати сумата от 200 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Последното, определено
съобразно нормата на чл. 7, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждение за адвокатска работа е в размер на 600 лева. В разпоредбата
на чл. 36, ал. 2, изречение второ във връзка с ал. 1 от ЗАдв се посочва, че
възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва
да е справедливо и обосновано. Предвид степента на положен труд и
характера на производството, въззивният съд намира, че сумата от 200 лева е
съизмерима, доколкото производството не се характеризира с фактическа и
правна сложност. Отделно от това съдът следва да съобрази и решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съдът на Европейския съюз, според което
СЕС е посочено, че с оглед абсолютната нищожност на цитираната по-горе
наредба националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални
размери.
Съгласно формираната воля на съда по предявените искове и на осн. чл.
78, ал. 6 от ГПК, ответната община следва да бъде осъдена да заплати сумата
от 25 лева, представляваща дължимата от Е. по бюджета на съдебната власт
държавна такса за въззивното производство, на основание чл. 18, ал. 1 от
ТДТССГПК.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 234/20.01.2025 г., постановено по гр.д. №
14523/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, VІІ състав, поправено по реда
на чл. 247 от ГПК с Решение № 2387/26.06.2025 г., постановено по гр.д. №
14523/2023 г. по описа на Районен съд - Варна, VІІ състав.
ОСЪЖДА община Варна, с адрес: гр. Варна, бул. „Осми приморски
полк“ № 43, представлявано от Кмет Благомир коцев ДА ЗАПЛАТИ на адв. С.
8
А. У., член на ВАК, със служебен адрес: гр. Варна, ул. „Христо Попович“ № 11
сумата от 200 /двеста/ лева, на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА.
ОСЪЖДА община Варна, с адрес: гр. Варна, бул. „Осми приморски
полк“ № 43, представлявано от Кмет Благомир коцев ДА ЗАПЛАТИ в полза на
Държавата по сметка на съдебната власт сумата от 25 /двадесет и пет/ лева -
държавна такса за въззивно обжалване, на осн. чл. 78, ал. 6 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9