№ 624
гр. Плевен, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мариана К. Тодорова Досева
при участието на секретаря МАРИНА Г. ЦВЕТАНОВА
като разгледа докладваното от Мариана К. Тодорова Досева Гражданско дело
№ 20244430103864 по описа за 2024 година
Обективно евентуално съединени искове с правно основание чл.26,
ал.1, предложение трето ЗЗД, вр.чл.146 ЗЗП, съединени при евентуалност с
искове с правно основание е чл.26, ал.1, пр.2 и пр.3 от ЗЗД във вр. с чл.19, ал.4
от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от ЗПК, и обективно кумулативно съединен иск с
правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД с цена на иска 5
лв./частичен от 186,67 лв./
Производството по делото е образувано по подадена искова молба от Н.
Е. П., ЕГН**********, *** против *** ЕАД, ********, със седалище и адрес
на управление: *** и *** ЕООД, *********, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че на 13.03.2020 г. ищецът е сключил
договор за паричен заем № *** с първия ответник „***" ЕАД. Страните са се
договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 400 лева, периодът на
револвиране е 30 дни, посочено е ГПР в размер на 49%, посочен ГПР в размер
на 40%, а размерът на месечния лихвен процент не е посочен. Твърди, че в чл.
4 от процесния договор /както и в раздел III, т. 12 от ОУ/ е уговорено, че
страните се съгласяват в случай, че кредитополучателят е посочил, че ще
предостави обезпечение по кредита, същият следва да предостави на
кредитора банкова гаранция съгласно Общите условия или да сключи договор
за поръчителство с одобрен от *** гарант - поръчител в срок 48 часа от
1
подаване на заявлението за отпускане на кредит. В ал. 3 е посочено, че в
случай, че кредитополучателя е заявил кредит без поръчител, срокът за
разглеждане, съответно одобрение е в размер на 14 дни., а предложението за
кредит съгласно СЕФ е валидно 10 дни. Твърди, че на датата на сключване па
договора между „***" ЕАД и ищеца, същия е сключил и с втория ответник
договор за предоставяне па поръчителство, по силата по който „***" ЕООД, с
ЕИК: ********* /чийто капитал е собственост па „***" ЕАД/ е поело
задълженията да сключи договор за поръчителство с „***" ЕАД по силата на
който да отговаря пред „***" ЕАД солидарно с потребителя за всички
задължения на потребителя, възникнали по повод договор за потребителски
кредит. Въз основа на сключения договор за предоставяне на поръчителство,
Н. П. се е задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер
на 186,67 лв. Възнаграждението за поръчителство се изплаща директно на
„***" ЕАД като е разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по
договора за кредит, за което след сключване на договора, от кредиторът по
договора за заем се изпраща обединен погасителен план, съгласно който
общото задължение е в размер на 600 лв. Съгласно договора за поръчителство,
Н. П. е следвало да предоставя дължимите парични думи на „***" ЕАД, което
пък от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от „***” ЕООД да
събира в тяхна полза сумите по процесния договор./Съгласно чл. 8 ал. 5 от
Договор за поръчителство./.
Твърди, че към настоящия момент ищецът е погасил изцяло както
задълженията си към първия ответник, така и към втория /по договора за
поръчителство/. Твърди, че между „***" ЕАД като заемодател и ищеца като
заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен
заем в размер от 400 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по
смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити
със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Твърди, че сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон - ЗПК, ЗПФУР, а клаузите му са регулирани и от ЗЗП.
2
Изхождайки от това, счита, че с характеристики на потребителски договор е и
Договорът за предоставяне на поръчителство, сключен между ищеца и втория
ответник. Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за
предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е
предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение.
Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство от
страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за
кредит или отделни негови клаузи, включително и чл. 4, поради тази причина
счита, че следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и
предвид обстоятелството, че кредиторът „***" ЕАД е едноличен собственик
на капитала на „***" ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са
свързани лица, което е видно от Търговски регистър към АВ. Излага
съображения, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът
за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност
на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).
Поддържа, че клаузата на чл. 4 ал. 1 от Договора за кредит възлага в тежест за
заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция в
размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя
дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието на посочената клауза и
съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, счита че
налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не
предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така
и какво да бъде то. Твърди, че изискванията, които посочената клауза от
договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него,
особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в
сравнително нисък размер (400 лева). Счита, че предвид това, не само правно,
но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по
договора (за което съответната банкова институция ще изисква също
3
заплащане) или поръчител или дружество, което да осигури поръчителство.
Посочва, че се касае за кредит от типа „бързи кредити". „***" ЕАД е
посочило, че при сключване на договора за поръчителство кредитът ще бъде
разгледан по-бързо. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно,
че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го „насочи" към
единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да
си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от заемодателя „***"
ЕАД дружество. Това дружество е именно втория ответник в настоящия
процес - „***" ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за
заем. Предвид това, то разходът за потребителя по договора за поръчителство
с „***" ЕООД е сигурен - от една страна предоставянето на поръчителство е
необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга - условията за
другите две обезпечения (две физически лица - поръчители и банкова
гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника. Твърди,
че същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за
поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси". Счита, че поради изложеното, то е необходимо
4
в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а
не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да
преценява кои суми точно ще дължи. Твърди, че от страна на търговеца е
приложена заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.2, т. 4
ЗЗП, като в т. 9 от Приложение към договор е посочена обща сума, дължима
от потребителя по кредита от 661.92 лв., без в нея да е включено
възнаграждението, което ищецът се задължава да плати на поръчителя и
стойността му не е прибавена при изчисляване на посочения ГПР. По този
начин макар формално да се изпълнени изискваният на закона за
съдържанието на договора за потребителски кредит, кредиторът е действал в
противоречие с принципа на добросъвестността, като не е предоставил
коректна информация относно общия размер на кредита на получателя. По
този начин потребителят е бил лишен от възможността да разбере
икономическите последици от сделката и да вземе информирано решение
дали да сключи договора при тези условия. Едва след сключване на договора,
потребителят е получил Обединен погасителен план в своя профил на онлайн
платформата на търговеца /credissimo.bg/, съгласно който е начислено и
допълнително възнаграждение за предоставяне на поръчителство. Твърди, че в
конкретния случай ГПР е непосочен %, но и от съдържанието на договора
потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид предпоставките, при
които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за
поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде
включено изначално при формирането на ГПР, тъй като задължението става
изискуемо изначално и не зависи от поведението на потребителя. Без значение
дали същият погаси или не погаси задължението си - то той дължи
възнаграждение за потребител. Доколкото според съдържащите се в чл. 1 и чл.
3 от Раздел V от Общите условия за предоставяне на кредити, сключването на
договора за потребителски кредит, влизането му в сила и предоставянето на
заемната сума от кредитора на кредитополучателя е обусловено от одобряване
на подаденото заявление, а предпоставка за одобряването му е предоставеното
от ищцата обезпечение, което в случая се счита учредено със сключване на
договора за поръчителство между кредитора и поръчителя „***" ЕООД, счита,
че не може да се приеме, че кредиторът не е знаел за сключения Договор за
предоставяне на поръчителство. Твърди, че посоченият от „*** АД поръчител
5
„***" ЕООД е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите
институции по чл.3, ал.1 от ЗКИ при БНБ - с право да извършва гаранционни
сделки като основна дейност. Установява се от данните от ТР към АВ, че
едноличен собственик на дружеството поръчител „***" ЕООД е кредиторът
по договора за потребителски кредит „***" ЕАД. В Общите условия за
предоставяне на кредити Раздел VI „Усвояване и погасяване на кредита", чл. 6
и в чл. 4, т. 2 от сключения Договор за предоставяне на поръчителство с
втория ответник „***" ООД е посочена една и съща банкова сметка за
погасяване на кредита и за заплащане на възнаграждението на поръчителя, а с
чл. 5 от Договора за предоставяне на поръчителство „***" ЕАД е овластен да
получава плащане на възнаграждението по него. Счита, че очевидно е
формиран бизнес модел за разделяне на приходите от кредита между две
свързани юридически лица с цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 1
ЗПК в размера на годишния процент на разходите да се включат и тези
разходи, към които те несъмнено се отнасят. В случая, акцентът се поставя не
само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на
допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху
обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното
му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи
информиран избор дали да сключи договора. Твърди, че ако към ГПР се
включи и възнаграждението за предоставяне на поръчител, то действителният
ГПР би бил в размер на 2797.52 %, а ГЛП 388.61 %. Твърди, че с оглед на
това, че сумата по договор за възнаграждение е следвало да се включи към
ГПР е и анализ на клаузите относно обезпечението на кредита. Видно е, че
изборът на поръчител не е доброволен. От формулировката става ясно, че
потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на
парична сума, от която се нуждае, следва да сключи „договор за предоставяне
на поръчителство" с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за
ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Годишният процент на разходите е част е същественото съдържание на
6
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, счита, че не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. Счита, че самият Договор за предоставяне на поръчителство е
изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото
правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга.
Обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „***" ЕАД, за което
цялото възнаграждение е поето от потребителя. Нещо повече - в случай, че
поръчителят „***" ЕООД изпълни и погаси вземането на длъжника, то има
право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 4 от
договора за поръчителство). Следователно, срещу заплащането на
възнаграждението по договора за поръчителство, ищецът не е получил
каквато и да било услуга, просто задължението му от едното дружество ще
бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества са свързани. Нещо
повече, в случай, че поръчителят заплати задължение на потребителя, то
търговецът има право да претендира и допълнителни разноски, направени за
заплащане. Твърди, че с договора не просто не се предоставя услуга, а се
влошава положението на потребителя. Съгласно чл. 2 ал. 4 Поръчителят ще
остане задължен и след падежа на задължението на потребителя по договора
за потребителски кредит независимо дали *** е предявило иск срещу
потребителя и/или поръчителя в срок от 6 /шест/ месеца от падежа на
задължението по кредита. Тоест излиза, че потребителят следва да заплати
възнаграждение, за което не просто няма да получи каквато и да било услуга,
а и ще обезпечи евентуалното бездействие на „***" ЕАД. Посочва, че
собственик на капитала на поръчителя „*** ЕООД е заемодателят по договора
за заем - „***" ЕАД. Основен предмет на дейност на ответника „***" ЕООД са
гаранционни сделки, каквато е и процесната. Следва да се посочи, че
печалбата на „***" ЕООД от извършената от него търговска дейност като
поръчител се разпределя в полза на едноличния собственик на капитала „***"
ЕАД. В случая търговецът - кредитор е обвързал по-слабата икономически
страна с допълнително възнаграждение, което се дължи от момента на
7
сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е изправна
страна по същия. Счита, че поради изложеното, клаузата на чл. 8, ал. 1 от
Договора за предоставяне на поръчителство във вр. с чл. т. 1 от Раздел II от
Приложение № 1 към Договора за предоставяне на поръчителство,
установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не поражда права
и задължения за страните, като договорът следва да се прогласи за нищожен
поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че на практика със сключване
на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаря възнаграждение,
което впоследствие ще бъде разпределено като печалба на „***" ЕАД. С
договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за
заем, сключен с „***" ЕАД, доколкото, плащайки задължението на
потребителя в полза на „***" ЕАД, кредиторът плаща вземането си сам на
себе си. Със сключването на договора за поръчителство се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение
за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел
да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Счита, че договорът за
предоставяне на поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите
нрави и защото сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер на
почти сумата по главница. Поддържа, че така е нарушен принципа на
добросъвестност и справедливост и са накърнени добрите нрави. Развива
аргументи, че с Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I
т. о., ТК е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с
общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на
търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен
в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на
правата на членовете на общност. В случая в разрез с нормите за
добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната
страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като
е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на
поръчител срещу възнаграждение.
Моли да бъде признато за установено, в отношенията между страните Н.
Е. П. с ЕГН ********** и „***" ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: *** (***), ***, представлявано от С.Р.Я., че сключеният между
8
тях договор за Паричен заем № *** е нищожен.
В условията на евентуалност, в случай, че бъде приета валидността на
договора, да бъде прогласена за нищожна клаузата на чл. 4 ал. 1 от договор за
Паричен заем № *** сключен между страните Н. Е. П. с ЕГН ********** и
„***" ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: *** (***),
***, представлявано от С.Р.Я., с която се задължава ищецът да сключи договор
за поръчителство.
Моли да бъде признато за установено, в отношенията между страните Н.
Е. П. с ЕГН ********** и „***" ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: *** (***), ***, представлявано от И.М.Ш. *** и
едноличен собственик на капитала сьгласно вписванията в търговския
регистър „***" ЕАД, ЕИК *********, че сключеният между тях договор за
предоставяне на поръчителство към Паричен заем № *** сключен с „***"
ЕАД е нищожен.
Моли да бъде осъдено „***" ЕООД, с ЕИК: ********* да заплати на Н.
Е. П. с ЕГН ********** сумата в размер на 5 лв./ частично от 186,67 лв./,
платена сума без основание. Претендира направените деловодни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК са постъпили писмени отговори от двамата
ответници, които са аналогични по съдържание. В тях се оспорват изцяло по
основание и размер предявените искове. Не оспорват, че ищецът има
валидно сключен договор за потребителски кредит № ***/13.03.2020 г.
(Договора за кредит) с ответника *** ЕАД (***) както и договор за
предоставяне на поръчителство между Н. Е. П. и с дружеството *** ЕООД от
същата дата, с който *** се задължава срещу възнаграждение да предостави
поръчителство по Договора за кредит с ***. По договора за кредит ищецът е
получил сумата от 400,00 лева. Съгласно Приложение №1 към договора за
кредит ищецът се е задължил да върне сумата за срок до 11.04.2020 г., а
всички плащания по договора за кредит е следвало да са общо 413,33 лева. Не
оспорва, че годишния лихвен процент на кредита е в размер на 40,00%, а
годишният процент на разходите е 49.00%. В конкретния случай клиентът е
платил на 14.03.2020 г, цялото задължение с което си е погасил задължението
по договора за потребителски кредит и нямат претенции спрямо него във
връзка с процесното задължение.
Оспорват изцяло като неоснователни възраженията за нищожност на
9
посочените договори, както и на посочените клаузи от договорите. Оспорват
основателността на осъдителният иск с твърдения, че ищецът не е заплатил
никаква сума по договора за поръчителство, тъй като сумата по него е
погасена изцяло още на следващия ден след отпускането на заема, а именно на
14.03.2020г. Молят исковете да бъдат отхвърлени. Претендират направените
деловодни разноски. Оспорват, че ищецът е материално затруднено лице,
както и че са налице предпоставките за предоставяне на безплатна правна
помощ, поради което молят да бъде отхвърлено искането за присъждане на
адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено
следното:
Не се спори между страните и се установява от договор за
потребителски кредит №***/13.03.2020г. и Приложение № 1 към него, че
същия е сключен между ищеца и първия ответник *** ЕАД, ********. По
силата посочения договор ответника се е задължил да предостави на ищеца
потребителски кредит с условие с револвираща лихва и погасителен план в
размер на 400 лева, лихвеният процент към кредита е 40,00%. ГПР за е 49,00
%. ГПР. Срокът на кредита е 30 дни, а размерът на вноските е съгласно
погасителният план- общо една месечна вноска в размер на 413,33 лева,
включваща главница и лихва. Съгласно чл. 4 от Договора заемателят се е
задължил да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните
форми: 1. Банкова гаранция, в срок до 10 дни или 2. Договор за предоставяне
на поръчителство, с одобрено от заемодателя лице, в срок от 48 часа от
подаване на заявлението за кредит. В ал. 3 е посочено, че в случай, че
кредитополучателя е заявил кредит без поръчител, срокът за разглеждане,
съответно одобрение е в размер на 14 /четиринадесет/ дни.
Не се спори между страните и се установява от Договор за предоставяне
на поръчителство от 13.03.2020г., че на датата на сключване на договора
между „***" ЕАД и ищеца, Н. Е. П. и втория ответник са сключили договор за
предоставяне на поръчителство, по силата на който „***" ЕООД, с ЕИК:
********* е поело задълженията да сключи договор за поръчителство с „***"
ЕАД по силата на който да отговаря пред „***" ЕАД солидарно с потребителя
за всички задължения на потребителя, възникнали по повод договор за
10
потребителски кредит. По този договор ищецът се е задължил да заплати на
гарантиращото дружество сумата в размер на 118.85 лв. Уговорено е
възнаграждението за поръчителство да се изплаща на „***" ЕАД като е
разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит, за
което след сключване на договора, от кредиторът по договора за заем се
изпраща обединен погасителен план. Съгласно договора за поръчителство,
ищецът е следвало да предоставя дължимите парични думи на „***" ЕАД,
което пък от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от „***" ЕООД
да събира в тяхна полза сумите по процесния договор./Съгласно чл. 8 ал. 5 от
Договор за поръчителство./.
Не се оспорва от ищеца, и се признава, че заемната сума е усвоена от
него.
Видно от представената от ответника- заемодател справка, че сумата по
заема е погасена на 14.03.2020г., като е заплатена сума от общо 400,00лв, с
която е погасена изцяло главницата от 400 лв.
Съдът възприема заключението на съдебно-счетоводната експертиза
като обективно, обосновано, компетентно и безпристрастно. От него се
установява, че размерът на усвоената главница по процесния договор за
кредит е в размер от 400 лв., като при плащане на вноската в срок,
кредитополучателят следва да върне на 11.04.2020 г. — 413,33 лв. по договора
за заем и 118.85 лв. възнаграждение за поръчител. ГПР по договора при
включване на главница 400,00 лв. и договорна лихва — 13,33 лв.(40%) ще е
48,19% (в договора е посочен ГПР 49%). Експертизата изчислява ГПР 2917%,
като се включи възнаграждение за поръчител от 118.85 лв., освен главницата и
договорната лихва от 40%, при допустим 50%. От предоставените данни от
*** е установено, че е извършено едно плащане чрез системата за плащания
Изи пей от 14.03.2020 г., съгласно което Н. П. е заплатил сумата от 400,00 лв., с
които е погасена само главница. От предоставените справки от *** е
установено, че погасяване на сума за поръчителство по сключеният договор за
поръчителство не е извършено, като няма данни за задължения по двата
договора — за заем и за поръчителство.
При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното от
правна страна:
Относно сключения между страните договор за потребителски кредит
11
съдът намира да важат разпоредбите на Закона за потребителския кредит. В
чл. 9, ал. 1 ЗПК е посочено, че договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на плащане. Съгласно чл. 22 от ЗПК освен при неспазване на
изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
т. 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 /неприложим в настоящия случай, доколкото
процесния кредит не е предоставен под формата на овърдрафт/. Съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на
закона и добрите нрави. Това е така, тъй като се касае за вземане, основано на
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит, по което
длъжникът има качеството на "потребител", от което следва, че съдът е
задължен да провери дали договорът съответства на разпоредбите на ЗПК.
Защитата на правата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на РБ и е една от
основните защити в политиките на Европейския съюз. В това отношение
Законът за защита на потребителите Клаузите на общите условия са
неравноправни, ако предвиждат обективна отговорност и санкциониране на
потребителя без вина. За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена
индивидуално, е необходимо същата да бъде неравноправна. Общите
уговорки, клаузите в Общите условия не са неравноправни сами по себе си,
извън основанията по чл. 143 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
включените в потребителските договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да бъде нищожна
съответната договорна клауза, е необходимо наличието на две предпоставки:
клаузата да бъде неравноправна; същата да не е уговорена индивидуално. В
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия,
чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните
договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза,
чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не
съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните
договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрахентите; 3/
клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 19 ЗЗП са
12
посочени 19 примера на неравноправни клаузи. Нормата, уреждаща
неравноправните клаузи в потребителските договори, предвижда, че такава е
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на
доставчика и потребителя, като поставя изпълнението на задълженията на
доставчика в зависимост от условия, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля /т. 3/ и налага на потребителя да изпълни свое задължение дори
ако търговецът или доставчикът не изпълни своите задължения /т. 14/.
Съдът намира, че от обсъдените доказателства се установи възникнало
между ищеца и първия ответник *** ЕАД правоотношение по силата на
сключен между тях договор за паричен заем. Доколкото се касае за вид заем,
който по своята характеристика е реален договор, за да е действително
съглашението, трябва реално да е предадена съответната сума на заемателя.
Фактът на реално предаване на заемната сума от 400 лв. в случая не се
оспорва от ищеца.
Съдът приема, че клаузата по чл. 4 от договора за заем е нищожна, на
основание чл.21, ал.1 от ЗПК, съгласно който, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза от
Договора за паричен заем – задължение на кредитополучателя да осигури
обезпечение в кратък срок, след сключването на договора, като може да
направи избор между посочените видове обезпечения- банкова гаранция или
предоставяне на гаранция, от посочено /одобрено/ от кредитора лице, са
трудно осъществими и то в посочения срок, поради което същата се явява и
неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това
задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на
договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи
допълнително възнаграждение, което да се заплаща не отделно, а с вноските
по договора за кредит. Тази допълнителна сума представлява скрит разход по
кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните
/касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/.
Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество
противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която
предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
13
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал.
5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за
нищожни. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент
на ГПР 35,58% за първа погасителна вноска и 49,02 %, приложим в случай, че
кредитът не е погасен в цялост в предходен период, т. е. формално е изпълнено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - възнаграждението по договора за поръчителство, сключен от
потребителя с втория ответник ***, което се включва в общите разходи по
кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че
възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.. В същото време, съгласно договора за предоставяне
на гаранция, заемодателят е овластен да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност
обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен
на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните
14
по делото доказателства. Анализът на клаузите относно обезпечението на
кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а
от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за
отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на
поръчителство с посочено от кредитора юридическо лице- поръчител.
Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
предоставяне на поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите
от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в
противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на
финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да
предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции. Плащането на възнаграждението за поръчителство, обаче не е
отразено като разход при формирането на оповестения ГПР , въпреки че е
включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на
разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането
на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход
действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил
законоустановеният от 50%. На основание изложеното, съдът приема, че
заемодателят по договора за заем, не е посочил действителния ГПР по
договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и
потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по
кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора,
съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР.
Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора; налице е невярна
информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна
и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1
от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай
не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
15
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл.
3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК
недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7– 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 от
ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за паричен заем
№***/13.03.2020г., сключен между ищеца и първия ответник *** ЕАД е
основателен и следва да бъде уважен.
С оглед извода за основателност на главния иск, съдът не дължи
произнасяне по предявените евентуални искове.
Съдът намира, въпреки, че всеки един от представените договори- за
заем и за предоставяне на поръчителство, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно
цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение по чл.4, сключването на договора за
предоставяне на поръчителство в деня, в който е сключен самият договор за
кредит- с одобрено от заемодателя лице, както и с изричната уговорка за
изплащане на възнаграждението за предоставяне на поръчителство, ведно с
основното задължение по кредита. Договорът, сключен между потребителя и
заемодателя *** ЕАД, и договорът, сключен между потребителя и „***“
ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду си и като система от
правоотношения между страните. Установената по – горе недействителност на
договора за заем, неминуемо рефлектира и по отношение на договора за
предоставяне на гаранция, поради естеството на правоотношенията. Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за
предоставяне на гаранция, заобикаля закона, поради което е изцяло
недействителен. Както бе посочено по- горе, по делото не се установява и
изпълнение на задължението по този договор- предоставянето на
поръчителство. Съдът приема, че договорът за предоставяне на поръчителство
е сключен и при нарушение на добрите нрави. На основание изложеното,
предявеният иск с правно основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД, за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство от 13.03.2020г., е
изцяло основателен, по изложените съображения и констатирани
16
противоречия и заобикаляне на нормите на ЗПК и следва да бъде уважен.
По предявения иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо
ЗЗД съдът намира следното: Според задължителната практика в т. 1 от ППВС
№ 1/1979 г., фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД предполага преминаване на имуществени блага от една правна
сфера в друга и начална липса на основание за разместване на благата. В
тежест на ищеца по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е да докаже
разместването на благата - напр. даване на вещ или плащане на определена
сума пари, довело до намаляване на патримониума му, т.е. наличието на
обедняване, а съществуването на основание за разместването подлежи на
доказване от ответника. Съобразно изхода на предявения иск за нищожност
договора за поръчителство съставлява пречка за възникване на задължение за
заплащане на възнаграждение за поръчителство по него в какъвто и да било
размер. Не се установи обаче, ищецът да е заплатил възнаграждение по
договора поръчителство. Този факт се установява от приетата по делото
съдебно-счетоводна експертиза, от която е видно, че платената сума по
договора е 400 лв., с което е погасена предоставената главница. Плащането е
извършено още на 14.03.2020г. и не е начислявана и събирана нито лихва по
договора, нито възнаграждение по договора за поръчителство. Съобразно
изложеното, съдът приема, че искът спрямо ответника *** ЕООД, за връщане
на сумата от 5 лв./частичен от 186,67 бв./ като платена без основание, се явява
неоснователен и следва да бъде отхвърлен като такъв.
На основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да
заплати на ищеца направените деловодни разноски, които са в размер на в общ
размер от 400 лв. /150,00лв. за държавна такса и 250 лв. за ВЛ/ съразмерно с
уважената част на претенцията, катов всеки от двамата ответници бъде осъден
да заплати на ищеца по 133,33 лв.
В полза на процесуалния представител на ищеца следва да се определи
възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ минималния
размер по Наредба №1/2004, а именно 480лв., при съобразяване, че
адвокатското дружество е регистрирано по ЗЗДС. Съдът намира, че нормата
на чл. 7, ал. 2 НМРАВ определя правила за изчисление на минималните
размери на адвокатските възнаграждения съобразно материалния интерес, т.е.
като сбор от цената на предявените искове, а не поотделно съобразно цената
17
на отделните претенции. В този смисъл може да бъде посочено и определение
№ 60345 от 11.10.2021 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по
ч.гр.д. № 3103 / 2021г., в което, макар и постановено по друг спорен въпрос,
съдът е приел, че възнаграждението на адвоката е единно, като база за
определянето му е единствено материалния интерес по правния спор, а не
броя на предявените искове и броя на ответниците.
Отделно от гореизложеното при определяне на размера на адвокатското
възнаграждение съдът намира, че не е обвързан от определените с Наредба №
1 МРАВ размери на минималните адвокатски възнаграждения. За да достигне
до това становище съдът съобразява практиката, обективирана в Решение от
25.01.2024г. по C-438/22, Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C427/16 и
C428/16, Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С- 94/2004 и С-202/2004
на СЕС. Съгласно горното решение делегирането на частноправен субект -
Висшият адвокатски съвет – на правомощия да определя минималните
адвокатски възнаграждения представлява нарушение на правилата за
свободната конкуренция, закрепени в чл.101 и чл.102 ДФЕС. Тази наредба
нарушава правото на ЕС, тъй като очевидно не съответства на критериите,
изведени във въпросното решение, а именно: правоприлагащият орган /съдът/
да има възможност, отчитаики правната и фактическа сложност на делото,
инстанцията, пред която се явява процесуалният представител, и
продължителността на процеса, да се отклони от минимално определения
размер на адвокатските възнаграждения тогава, когато тои се явява
несъразмерно висок с оглед реално положения труд и направени разходи от
процесуалния представител, респ. представляваната в процеса страна. Това
разрешение се налага, тъй като правилата на Наредбата не засягат само
потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в съдебното
производството доколкото, ако загуби делото, то в неина тежест ще бъде
възложен размерът на адвокатски хонорар под формата на подлежащи на
възстановяване разноски в производство. По този начин се отнема правото на
съда да съобрази спецификите на конкретното дело и да присъди разумен
размер за направените разноски. Така се нарушава и правото на справедлив
съдебен процес, гарантирано в чл.47 ХОПЕС и съответстващия му чл.6 от
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Същото се
приема и в останалата практиката на СЕС, например в Решение от 28.07.2016г.
по дело С-57/2015г. Съдът на ЕС съгласно което съответстваща на правото на
18
ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки случаи, в които
прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, които се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този
режим. Още повече следва да се отчете, че Наредбата е приета от ВАС – орган
на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически
оператор, който е насърчен от Държавата да приема свободно и самостоятелно
обвързващи решения, касаещи правилата на конкуренцията в същия сектор, в
който развиват дейност членовете на сдружението на адвокатите, както
изтъква СЕС в решението си. Съдът на ЕС е извел задължение за националния
съд да гарантира пълното деиствие на нормите на правото на ЕС, като при
необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка
разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им
противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение
от 09.03.1978г. по дело 106/1977г. на Съда на ЕО. Така приемат и българските
съдилища в редица свои актове: Решение № 6522 от 22.10.2018г. по в. гр. д. №
1061/2018г. на СГС; Определение № 2514 от 23.05.2018 г. по в.ч. гр. д. №
407/2018г. на ОС- Благоевград; Решение № 95 от 31.05.2018г. на ОС - Добрич
по в.т.д. № 95/2018г. и др. О-е №1371/15.09.2023 г. по в.г.д. № 616/2023 г. по
описа на ПлОС и др./. Съобразно материалния интерес по делото,
констатираната фактическата и правна сложност, както и с оглед изхода на
делото- по иска по чл.55 от ЗЗД, съдът намира, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в общ размер на 480 лева с ДДС-
по равно за двата иска за нищожност /240лв за всеки/. Това възнаграждение
отговаря на фактическата и правна сложност на делото и следва да бъде
присъдено в полза на адв. Д. М.., като всеки от ответниците бъде осъден да
заплати сумата от 240лв. с ДДС.
На основание чл.78, ал.3, вр.ал.8 ГПК ответника *** ЕООД има право на
разноски съразмерно с отхвърлената част на претенцията. Съдът определя
юрисконсултското възнаграждение общо от 100 лв. за защита по двата иска,
предявени срещу този ответник и с оглед отхвърляне на единия от тях, то
следва в полза на *** ЕООД да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50,00 лв.
По изложените съображения съдът
19
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
първо ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.10, ал.1 от ЗПК по иска, предявен от Н. Е. П., ЕГН
********** против *** ЕАД, ********, със седалище и адрес на управление:
*** Договор за паричен заем № ***/13.03.2020г. поради противоречие с
нормите на ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал.1, предложение
второ и трето ЗЗД по иска, предявен от Н. Е. П., ЕГН ********** против ***
ЕООД, *********, със седалище и адрес на управление: *** Договор за
предоставяне на поръчителство от 13.03.2020г. поради заобикаляне на ЗПК и
поради противоречие с добрите нрави.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Н. Е. П., ЕГН**********, *** против ***
ЕООД, *********, със седалище и адрес на управление: *** иск с правно
основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД ответника да бъде осъден да
плати на ищеца сумата от 5,00 лева/частичен от 186,67 лева/,
представляваща недължимо платена сума, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *** ЕАД, ********, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН **********
сумата от 133,33 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК *** ЕООД, *********, със
седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на Н. Е. П., ЕГН **********
сумата от 133,33 лв. направени по делото разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***
ЕАД, ********, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“ гр. ***, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано от Д. М. М., като процесуален
представител на Н. Е. П., сумата от 240,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал.2 от ЗА, вр. с чл.78, ал.1 от ГПК ***
ЕООД, *********, със седалище и адрес на управление: *** ДА ПЛАТИ на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. М.“ гр. ***, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано от Д. М. М., като процесуален
20
представител на Н. Е. П., сумата от 240,00 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната по производството безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3, вр.ал.8 ГПК Н. Е. П., ЕГН
********** да плати на *** ЕООД, *********, със седалище и адрес на
управление: *** сумата от 50 лв. направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Плевенския окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
21