Р Е Ш Е Н И Е №
05.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на десети ноември две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
13181 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20206538 от 24.09.2020 г. по гр.д. № 16850/2020 г. Софийски
районен съд, 153 състав осъдил А.П.И.” да заплати на „З.А.“ АД, ЕИК********, на
основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД сумата 1 551.51 лв., представляваща
изплатеното по застраховка „каско“ обезщетение и обичайни ликвидационни разходи
за застрахователно събитие, настъпило на 27.05.2016 г. на републикански път I-7
„Бероново – п.к. Петолъчката – Ямбол“, в участъка на пътен възел „Петолъчката“
в посока от Котел към Шумен, от виновно противоправно поведение, изразяващо се
в необезопасяване и необозначаване на дупка на пътното платно от страна на
длъжностни лица, чиито възложител е ответникът, както и да заплати на основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 472.79 лв. - обезщетение за забавено плащане за
периода 23.04.2017 г. – 07.05.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на исковата молба - 07.05.2020 г., до окончателното
ѝ изплащане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да
заплати на ищеца сумата 492.06 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника А.П.И.”, който го
обжалва с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Неправилно
първоинстанционният съд приел, че ищецът е доказал при условията на пълно и
главно доказване механизма на процесното ПТП и наличието на причинна връзка
между този механизъм и вредите. По делото не било установено наличието на дупка
на пътното платно. Този извод районният съд направил въз основа на гласни
доказателства – показания на водача на увредения автомобил, както и на
заключението на САТЕ, без да отчете, че свидетелят е заинтересован от изхода на
спора, а заключението било изготвено само въз основа на представените от ищеца
документи. Не били отчетени и представените от ответника с отговора на исковата
молба документи, установяващи изпълнението на задълженията на Агенцията да
поддържа пътищата в безопасно състояние. Липсвали категорични и безспорни данни
за механизма на настъпване на ПТП, за скоростта на движение на автомобила,
наличието на сочената дупка на пътя и нейния размер. Липсвали доказателства,
които да установяват, че застрахователното събитие е настъпило именно на
посочения участък от пътя и по описания от ищеца начин. Липсвал издаден от компетентните
органи официален документ, който да удостовери тези факти. Процесното ПТП дори
не било регистрирано от органите на ПП. След
като не било проведено пълно и главно доказване на правопораждащите факти,
предявеният главен иск бил неоснователен. Евентуално поддържа, че от събраните
по делото доказателства имало достатъчно основания да се приеме, че е налице съпричиняване,
тъй като водачът на увредения автомобил не съобразил поведението си със
състоянието на пътя с оглед разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Поради това моли
съда да отмени атакуваното решение и вместо него да постанови друго, с което да
отхвърли предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско
възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в становище от
09.11.2021 г.
Въззиваемата страна „З.А.“ АД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения
излага в становище от 11.10.2021 г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени
осъдителни искове:
с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД за сумата 1 551.51
лв., от които 1 451.51 лв. – регресно вземане на ищеца за изплатено
застрахователно обезщетение за имуществени вреди от ПТП, състояло се на 27.05.2016
г., при което л.а. „БМВ 640 ДХ Драйв“, с рег. ********, при движение по републикански
път I-7 „Бероново – п.к. Петолъчката – Ямбол“, в посока от Котел към Шумен, в
участъка на пътен възел „Петолъчката“ попада в необезопасена и несигнализирана
дупка на пътното платно, и 10 лв. – обичайни ликвидационни разноски,
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 472.79 лв. – обезщетение
за забава в плащането за периода 23.04.2017 г. – 06.05.2020 г. вкл.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата
молба в съда на 07.05.2020 г. до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове по основание и размер с възражения, част от които
се поддържат н във въззивната жалба. Искал е от съда да отхвърли предявените
искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и
допустимо. Настоящият състав намира,
че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съгласно
процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК и непреклудираните доводи в
жалбата я намира за неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, с плащането на застрахователно
обезщетение застрахователят по имуществена застраховка встъпва в правата на
застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски,
направени за неговото определяне, срещу възложителя - за възложената от него на
трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49 от ЗЗД.
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ, вр. чл. 49 ЗЗД е обусловено от установяването на следните
кумулативни предпоставки: 1. наличие на валиден договор за имуществено застраховане
между увреденото лице и застрахователното дружество -ищец; 2. плащане на
застрахователно обезщетение от дружеството - ищец; 3. предпоставките на чл. 49 ЗЗД - осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическо лице - пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи: деяние, вреда - имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и
вина; не е необходимо да се установяват конкретните лица, осъществили деянието
(т. 7 на ППВС № 7/1959 г.), а само качеството им на изпълнители на възложена
работа; вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на
възложената му работа. Вината на причинителя на вредата се предполага до
доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване
да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия причинител.
В случая от събраните по делото доказателства се
установява по безспорен начин наличието на валидно застрахователно
правоотношение по имуществена застраховка „Каско” на МПС между ищцовото
дружество и собственика на увредения автомобил към датата на ПТП, както и факта
на плащане на застрахователно обезщетение на извършилия ремонта на увреденото
МПС в сочения от ищеца размер. Твърдяното от ищеца ПТП съставлява покрит от
застраховката риск, съгласно приетите Общи условия на договора.
Доводите в жалбата във връзка с установяването на
механизма на ПТП и наличието на причинна връзка между този механизъм и вредите въззивният
съд намира за неоснователни. От съвкупната преценка на събраните писмени и
гласни доказателства и заключение на САТЕ се установява по безспорен начин
настъпването на процесното ПТП по описания в исковата молба начин, вкл.
механизма на настъпване на уврежданията - попадането в дупка, нейното
местоположение на пътен участък, за поддържането на който отговорност носи
ответникът, съответно претърпените имуществени вреди и връзката между ПТП и
настъпилото увреждане. Процесното ПТП е настъпило на 27.05.2016 г., като
водачът на застрахования при ищеца л.а. „БМВ 640 ДХ Драйв“, рег. ********, при
движение по републикански път I-7 „Бероново – п.к. Петолъчката – Ямбол“, в
посока към Шумен, непосредствено след преминаване през кръстовището с кръгово
движение попада с предно дясно колело в необезопасена и несигнализирана дупка в
платното за движение с размери 100/80 см и дълбочина 8-10 см, вследствие на
което са причинени увреждания по предна дясна гума и джанта на автомобила. Разпитан
като свидетел, водачът Башев обяснява, че пътят бил мокър, имало вода и попаднал
в дупката, която била доста голяма и не могъл да избегне. Уведомил
застрахователя си и сигнализирал на тел. 112 за дупката.
Показанията на свидетеля са преки, логично последователни
и кореспондират с останалите събрани доказателства, вкл. приетия и неоспорен
доклад от 01.06.2016 г. на експерт на застрахователя и снимков материал, и след
преценка по реда на чл. 172 ГПК съдът ги кредитира.
С оглед установеното, че след ПТП автомобилът се е
придвижвал на собствен ход, посещение от органите на МВДР не е било
задължително съгласно чл. 125, т. 8 ЗДвП. Несъставянето на констативен протокол
от органите на МВР нито съставлява изключен риск, при който застрахователят да
може да откаже плащане на застрахователно обезщетение, нито е процесуална
пречка за установяване на настъпилото застрахователно събитие с други
доказателствени средства, вкл. с гласни такива, което в случая е сторено.
От приетото и неоспорено заключение на САТЕ се установява,
че от техническа гледна точка причинените вреди съответстват на така установения
механизъм на ПТП, а следователно се установява и наличието на причинна връзка
между преминаването през дупката и настъпилото увреждане на застрахования
автомобил. Всички посочени доказателства обосновават безпротиворечиво извода,
че застрахованият автомобил е претърпял ПТП, попадайки в несигнализирана дупка
на пътното платно.
Същевременно вредите, за които ищецът е изплатил застрахователно
обезщетение, са в резултат неизпълнението от служители на ответника на
задължението им за поддържане на републиканските пътища (чл. 30, ал. 1 ЗП вр. §
1, т. 14 ДР ЗП), поради което на основание. чл. 49 ЗЗД ответната агенция носи
отговорност за причинените при процесното ПТП вреди. Противно на поддържаното
от въззивника, към отговора на исковата молба (или след това) не са представени
никакви доказателства, вкл. твърдяния доклад от Инспекция по пътна безопасност от
2016 г., който установявал поддръжката на републиканския път, вкл. процесния
участък.
От заключението на САТЕ се установява, че действителната стойност на
вредите към датата на настъпване на застрахователното събитие възлиза на
1 617.35 лв., т.е. изплатеното от ищеца обезщетение не надвишава този
размер, като правилно СРС е присъдил и претендираните обичайни ликвидационни
разноски в размер на 10 лв.
Неоснователен е и доводът в жалбата във връзка с твърдяното съпричиняване
на вредите от страна на водача на лекия автомобил, който не съобразил
поведението си с чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Съобразно
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ответника е да докаже, и то
пълно и главно, твърденията си за съпричиняване от водача, което в случая не е
сторено - данни за движение с незаконосъобразно висока или въобще за движение с
несъобразена скорост по делото няма, нито от ответника са ангажирани някакви доказателства
с поведението си водачът обективно да е допринесъл за настъпването на вредите. Наведеното
за първи път с въззивната жалба твърдение водачът да съпричинил вредите, като
продължил да управлява автомобила, е преклудирано по силата на чл. 133 и чл.
266 ГПК, поради което не следва да се обсъжда.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, решението в
частта му по главния иск следва да бъде потвърдено.
Въззивната жалба срещу решението в частта му по иска с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна – в нея не са посочени никакви конкретни оплаквания
за неправилност. От първоинстанционния съд не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК
въззивният съд няма правомощието да провери правилността на решението в същата
част, а следва да го потвърди. Потвърждаването на първоинстанционното решение
обосновава и извод за присъждане на разноски в посочения от СРС размер,
определен съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразявайки
извършените от юрисконсулта на въззиваемия процесуални действия в настоящата
инстанция, въззивният съд определя възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20206538 от 24.09.2020 г., постановено по гр.д. № 16850/2020 г. на
Софийски районен съд, 153 състав.
ОСЪЖДА А.П.И.”, със седалище и адрес на управление:***, пл. „********да заплати на „З.А.“ АД, ЕИК********,
на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00
лв. (сто лева), представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.