Решение по дело №377/2025 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 512/29.10.2024 г., постановено по АНД № 1373/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание 187а, ал.1 и ал.2,т.2 вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „Т. транспорт“ ЕООД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева и е осъдена АПИ да заплати на „Т. транспорт“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от 780 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба - „Т. транспорт“ ЕООД, чрез процесуален представител, е представил писмен отговор и писмена защита, в които излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 04.08.2021 г., в 13:30 часа, ППС - влекач „Мерцедес Актрос“, с регистрационен номер [рег. номер], собственост на „Т. транспорт“ ЕООД, бил управлявано по път 1-5 км 25+914, с посока нарастващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа. На същата дата за процесното ППС не била заплатена дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 от Закона за пътищата, доколкото същото нямало валидна маршрутна карта или валидна ТОЛ декларация за преминаване през горепосочения пътен участък. В тази връзка Агенция „Пътна инфраструктура" издала Електронен фиш № № **********, с който на основание чл. 187а, ал. 1 и ал.2, т. 2 във вр. с чл. 179, ал. 36 от ЗДвП на „Т. транспорт“ ЕООД, в качеството му на собственик на процесното ППС, била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева за осъществено нарушение на разпоредбата на чл. 102, ал. 2 от ЗДвП. Така издадения електронен фиш бил връчен на представител на дружеството на 09.07.2024 г. В 7 дневен срок от получаването му, последното не реализирало правата си по чл. 189, ал. 3 от ЗДвП. За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че в извънсъдебната фаза на административнонаказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, представляващи основание за отмяната на електронния фиш. Изложени са подробни мотиви в тази посока. Според въззивната инстанция с издаването на обжалвания ЕФ АПИ са нарушили действащите към него момент разпоредби на националното законодателство. Настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите в решението на въззивната инстанция.

Решението на въззивната инстанция е правилно.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

По изложените съображения касационната инстанция намира, че решението на Районен съд – Русе, с което електронният фиш е отменен се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

Неоснователно се явява искането на ответника по жалбата за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство пред АС- Русе, тъй като липсват доказателства, че такова е било договорено и заплатено.

По частната касационна жалба:

С Решение №512/29.10.2024 г., постановено по АНД № 1373/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе) е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** и е осъдена АПИ да заплати на „Т. транспорт“ ЕООД сумата от 780 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.

В мотивите на посочения съдебният акт по отношение на присъдените разноски е прието, че същите са дължими, предвид нормата на чл.63д от ЗАНН и следвало да се присъдят изцяло, с оглед изхода на спора.

След постановяване на решението, в срока по чл.248 от ГПК е постъпила молба от АПИ за изменение на въззивното решение в частта за разноските, като е поискано намаляване на техния размер, като са развити съображения, че конкретния случай не се отличава с фактическа и правна сложност, като моли те да бъдат намалени с оглед практика на Съда на ЕС.

С Определение № 48/15.01.2025 г. по АНД №1373/2024 г. на РС-Русе, въззивната инстанция се е произнесла по подадената молба за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, като съдът е приел, че същите не следва да бъдат изменени, поради което е отхвърлил молбата на АПИ и същите остават присъдени в същия размер от 780 лв.

В мотивите на атакуваното определение РС – Русе е посочено, че по искането за заплащане на разноски, съдът се е произнесъл, като било недопустимо преразглеждане на този въпрос, предвид липсата на фактически обстоятелства, налагащи допълване или изменение на Решението в тази част.

Постъпила е частна касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, срещу Определение № 48 от 15.01.2025 г. по АНД № 1373/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото Решение №512/29.10.2024 г. в частта за разноските.

Определението на въззивния съд е неправилно.

Направените от районния съд изводи са незаконосъобразни и не се споделят от настоящата съдебна инстанция.

Безспорно по делото е, че е осъществено процесуално представителство на „Т. транспорт“ ЕООД пред районния съд от упълномощения по делото адвокат, който е изготвил изключително подробна жалба, получавал е книжата по делото, осъществил е защита посредством писмени становища без процесуално представителство в съдебно заседание, което изрично е отразено в протокола от проведеното такова на 03.09.2024г.

Не е изследван обаче въпроса за правната и фактическа сложност на делото. Последната следва да се преценявана обективно, при сравнение с други подобни дела, а не субективно. На съда е служебно известно, че се водят множество еднотипни съдебни производства по оспорване на издадени санкционни актове – наказателни постановления и електронни фишове, с които се санкционират както физически, така и юридически лица на основание разпоредбите на чл. 179, ал. 3 – 3б от ЗДвП, при които правните и фактическите съображения, изложени в жалбите, са изключително сходни. С постановяване на решението на Съда на ЕС основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин, което води до отпадане на всякаква правна сложност от гледна точка на това какъв би бил крайният резултат по спора. Освен това първоинстанционното съдебно решение, с което е отменен електронният фиш, е по съображения, изцяло свързани с тълкуването, дадено в цитираното решение на Съда на ЕС. Като е определил възнаграждението в размер на 780 лв. и не е уважил възражението за прекомерност, районният съд на практика не е извършил преценка на фактическата и правна сложност на делото, в каквато насока са доводите на настоящия жалбоподател, че такава следва да бъде извършена от съда.

С оглед развитието на делото, касационният съд приема за основателно възражението на процесуалния представител на частния касационен жалбоподател за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Предвид реалната правна и фактическа сложност на делото, съдът определя адвокатското възнаграждение в размер на 300 лв. за осъществената правна защита и процесуално представителство пред РРС на „Т. транспорт“ ЕООД.

Без всякакво значение е обстоятелството, че така определеното от настоящата инстанция възнаграждение от 300 лв. за осъществената правна защита и процесуално представителство пред РРС, е в размер по-нисък от предвидения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (понастоящем Наредба за възнаграждения за адвокатска работа). С решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнагражденията, но без да са обвързващи за съда. Следователно същите подлежат на преценка от съда с оглед вида на правния спор и съществуващия материален или нематериален интерес, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Ето защо претендирането на възнаграждение, дори и да е формално към минимума, предвиден в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не обвързва съдебната инстанция с присъждане на възнаграждение до този минимум, а възнаграждението следва да се съобрази с горецитираните обстоятелства по делото.

По частната касационна жалба срещу Определение №48/15.01.2025 г. по а.н. дело №1373/2024 г. по описа на РС – Русе е постъпил отговор от частния касационен ответник с приложено пълномощно, списък на разноски и договор за оказана правна помощ с договорено и платено в брой възнаграждение в размер на 650 лв. Направено е искане за присъждане на направените разноски. Съгласно утвърдената съдебна практика в това производство разноски не се присъждат, поради което направеното искане е неоснователно и не следва да се уважи. Производството по чл. 248 от ГПК има несамостоятелен характер. То е продължение на съдопроизводството по конкретно дело. В него само се изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор – тоест – в производството относно дължимостта и размера на разноските не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски, поради което чл. 81 от ГПК не намира приложение и в производството по чл. 248, ал. 1 от ГПК не се носи отговорност за разноски. В този смисъл е и Определение № 50 от 06.04.2021 г., постановено по частно гр. дело № 355/2021 г. по описа на ВКС на РБ. Изрично ВКС на РБ в своите мотиви приема, че изложеното е валидно и за производството по чл. 248, ал. 3 от ГПК. В този смисъл са и Определение № 52 от 19.03.2019 г., постановено по частно гр. дело № 740/2019 г. по описа на ВКС на РБ, както и Определение № 205 от 19.12.2018 г., постановено по частно гр. дело № 4518/2018 г. по описа на ВКС на РБ.

Мотивиран от изложеното, съдът намира, че искането за присъждане на разноски, претендирани от ответната страна по частната жалба против атакуваното определение, постановено по реда на чл. 248 от ГПК е неоснователно и не следва да бъде уважено.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 512/29.10.2024 г., постановено по АНД № 1373/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, в частта в която е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание 187а, ал.1 и ал.2,т. 2, вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на „Т. транспорт“ ЕООД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

ОТМЕНЯ Определение № 48/15.01.2025 г. по АНД №1373/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ Решение № 512/29.10.2024 г., постановено по АНД № 1373/2024 г. по описа на Районен съд – Русе в частта за присъдените в полза на „Т. транспорт“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Казанлък, [улица], вх.Г, ет.3, ап.35 съдебно-деловодни разноски като намалява размера им от 780 лв. на 300 лв.

Решението е окончателно.