РЕШЕНИЕ
№ 446
гр. Карлово, 29.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20255320101411 по описа за 2025 година
Производството е по иск с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр. с чл.
21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК.
Ищецът – Л. Д. Ч. твърди, че на 18.06.2019г., в качеството си на
потребител и ответното дружество като търговец и заемодател, сключили
Договор за потребителски кредит № 201906180759500005 от 18.06.2019г., по
силата на който търговецът е предоставил паричен заем на потребителя в
размер на 500 лева, а потребителят се е задължил да върне получените в заем
парични средства в срок до 19.09.2019г. и да заплати всички дължими по
договора възнаградителни лихви, такси и разноски. Изпълнението на
задълженията на потребителя за връщане на заемната сума и заплащането на
възнаградителна лихва, такси и разноски е предвидено да се извършва на
седмични погасителни вноски, както следва - три вноски по 178.00 лева с
падеж на всяка погасителна вноска понеделник на всяка седмица при посочен
фиксиран лихвен процент от 40.36% и годишен процент на разходите в размер
на 48.72%.
С оглед преценка на икономическите последици от договора и взимане
на информирано решение за обвързване от страна на потребителя, в договора
за потребителски кредит търговецът е включил само привидно
задължителните реквизити на договора за потребителски кредит, изискуеми
от императивната разпоредба на чл.11, ал.1 от ЗПК, а именно, но не
изчерпателно:
- общия размер на кредита и условията за усвояването му;
- лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс
или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен
1
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени
проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти;
- годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит;
- условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването;
- обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, ако има
такива;
- общо дължимата от потребителя сума;
- чистата стойност на кредита;
- други.
Освен привидното спазване на изискванията на нормата на чл.11, ал.1 от
ЗПК в процесния договор за кредит отново привидно е спазено и изискването
на чл.19, ал.4 от ЗПК, с оглед на посочения в договора размер на ГПР -
48.72%.
Твърди, че именно посоченият в договора за потребителски кредит
размер на ГПР не е верен, което води до извод за липсата на този
задължителен реквизит, както и до извод за нарушаване и заобикаляне от
страна на търговеца на императивните защитни разпоредби на ЗПК. Счита, че
за да се обосновава от предвидената в чл.6 от договора неустойка за не
предоставяне на обезпечение по чл.4, ал.3 от договора и начинът й на
изплащане - заедно с погасителната вноска. Неустойката за непредоставяне на
обезпечение е предвидена като санкция на потребителя за неизпълнение на
задължението му по чл. 4, ал.3 от договора, която вменява на потребителя в
срок от три дни след сключване на договора да предостави банкова гаранция
или поръчител/и с посочени условия, на които да отговаря поръчителя.
Твърди, че потребителят и преди обвързването му с договора не е
запознат с това т.нар. „изискване“, което възниква след сключването на
конкретния договор и което следва да се изпълни практически веднага, а пък и
самото му изпълнение от страна на потребителя е невъзможно, доколкото
банковата гаранция представлява вид договор за кредит. Следователно и след
като потребителя се е обвързал с договор за кредит, той отново следва да
сключи нов такъв под формата на банкова гаранция, за да изпълни
изискването по вече сключения заем. Освен това, банковата гаранция
представлява обезпечение по договора, което съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗПК
следва да бъде посочено от търговеца като условие за обвързване преди
подписването/сключването на договора, поради което и ако потребителят не го
осигури, то търговец следва да откаже предоставянето на заем. В тази връзка
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски
кредити изрично се сочи следното: „в условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен
начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
2
кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клаузи, като
уговорените в договора за кредит, според които се дължи неустойка при не
обезпечаване изпълнението на договора с посочено в договора обезпечение, се
намират в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в
ЗПК Директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. С
оглед на посочените съображения намира, че не предоставянето на
обезпечение не може да бъде вменено като задължение на потребителя, което
да води до начисляване на неустойка, която очевидно има чисто санкционен
характер.
Счита, че може да се направи обоснован извод, че изискването за
предоставяне на обезпечение - гарант, е поставено под условие за отпускане
на земната сума, но без потребителят да е информиран за това преди
сключването на договора въпреки негативните последици от
непредоставянето на предвидената в договор като задължение на потребителя
гаранция. С оглед на изложеното, реалният размер на сумата, която следва да
върне на заемодателя възлиза на много повече от тези, за които е уведомен.
Твърди, че предвидената в разпоредбата на чл.5 от договора неустойка в
размер на 210.00 лева представлява скрито възнаграждение в полза на
търговеца за сметка на потребителя, който извод се налага с оглед на
неизпълнението на предвиденото задължение на потребителя непредоставяне
на гаранция, начинът й на начисляване, начинът й на изпълнение от страна на
потребителя. Т.нар. „неустойка“ е следвало да бъде включена в изчисляването
на ГПР на разходите по кредита, което в процесния случай не е сторено, което
от своя страна води до посочен неверен ГПР в договора за потребителски
кредит. Освен това в тежест на потребителя са възложени плащания за т.нар.
допълнителни услуги, които също е следвало да бъдат включени в ГПР, но
това не е сторено. На пръв поглед изглежда, че тази сума представлява
неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за предоставяне на
обезпечение и съгласно изричната разпоредба на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК не би
следвало да се съобразява при определяне размера на ГПР. Подобно тълкуване
счита обаче би било, твърде буквалистично и не държи сметка, както за
трайно установеното в теорията и в практиката разбиране за същността на
неустойката, така и за връзката на чл. 5 и чл.11 от Договора с останалите
разпоредби от него.
Твърди, че от систематичното тълкуване на клаузата на чл. 4, ал.3 и чл. 6
от договора с останалите клаузи от същия може да се направи несъмнен извод,
че предвиденото в чл.6 от договора парично задължение в не преследва нито
една от присъщите на неустойката функции, а точно обратното - представлява
скрита форма на допълнително възнаграждение на кредитодателя за
ползването на предоставения от него финансов ресурс. В цитираната норма на
чл. 6 от договора е предвидено, че ако надлежното обезпечение не бъде
предоставено в тридневен срок от сключване на договора се дължи неустойка
в определения размер, която неустойка е включена в стойността на месечните
погасителни вноски, още към момента на сключване на договора и преди
3
изтичане срока за предоставяне на обезпечение, като размерът на отделните
компоненти, формиращи погасителната вноска е така изчислен, че месечната
вноска за всяка една седмица, включваща дължимата неустойка, да бъде
еднаква. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕС, съгласно
което общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички
разходи, включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни
посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК следва да се
съобрази и нормата на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното следва, че при
съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва да
бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива
2008/48/ЕО. Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, тест следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен
договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С
оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и
определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо
на потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи
договора за кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва
кредитен посредник, или не. Според съображение 31 от Директивата, за да се
даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по
договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима
информация по ясен и кратък начин. С оглед цитираните цели на Директивата
следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е налице не само, когато в
договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и
ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посочения в Договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия
ГПР, което право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай твърди, че посоченият в чл. 11, ал.2 от договора
годишен процент на разходите в размер на 48.72% не отговаря на
4
действително приложимия между страните - същият не е верен, а
действителният е в пъти по-завишен, което води до недействителност на
Договор за потребителски кредит № 201906180759500005 от 18.06.2019г. на
основание чл.22 от ЗПК, поради неспазване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т.
10 от ЗПК. Освен това, посочвайки неверни императивно предвидени в ЗПК
параметри в договора за кредит относно ГПР и общо подлежащата на връщане
сума от страна на потребителя и предвид горните изложени съображения
твърди да се заобикалят императивните изисквания на ЗПК, поради което и по
общите правила и на общото основание по чл. 26 от ЗЗД, договорът се явява
нищожен, доколкото заобикаля императивни правни норми.
В условие на евентуално и ако съдът не сподели тези съображения за
недействителност и нищожност на Договор за потребителски кредит №
201906180759500005 от 18.06.2019г. твърди и възразява, че разпоредбите на
чл.4 във връзка с чл.6 от договора са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от ЗЗП. В глава четвърта от ЗПК е уредено
задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна
оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
Относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите
да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки
следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова
поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този
смисъл клаузи, като уговорените в договора за кредит, според които се дължи
неустойка при необезпечаване изпълнението на договора с посочено в
договора обезпечение, се намират в пряко противоречие с преследваната с
целта на транспонираната в ЗПК Директива. На практика подобна уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори,
дългът му нараства, т.е. опасността от свръх задлъжнялост се увеличава.
Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, както изрично е посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде
извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска
обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето
му да се сключи договорът за кредит. В конкретния случай проверката за
кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от длъжника
формуляр и след като му е разрешено, е неразбираемо защо от същия се
изисква да представя обезпечение и да заплаща неустойка, предварително
определена по размер и разсрочена в погасителните вноски, ако не осигури
такова.
Твърди, че неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което
не е свързано пряко с претърпените вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно
5
решение № 1 от 15.06.2010г. по тълк.д. № 1/2009г., ОСТК на ВКС, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Твърди, че по посочения начин се заобикаля законът - чл. 33, ал. 1 от
ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка
за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна.
Твърди, че като страна по договора съществува правен интерес да
установи неговата цялостна недействителност или недействителността на
отделни негови клаузи, доколкото договорната връзка засяга нейни права и
законни интереси, както и правния ред като цяло. Освен това чрез телефонни
обаждания се претендират от страна на ответника всички дължими по
договора суми.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да установи в отношенията
между страните, че сключеният между тях Договор за потребителски кредит
№ 201906180759500005 от 18.06.2019г. е недействителен на основание чл. 22
от ЗПК, поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗЗП.
В условие на евентуалност, моли съда да установи и прогласи в
отношенията между страните нищожността на разпоредбите на чл.4 ал.3 във
връзка с и чл. 6 от Договор за потребителски кредит № 201906180759500005
от 18.06.2019г., като неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП.
ОТВЕТНОТО ДРУЖЕСТВО - „НетКредит“ ООД не оспорва
сключването на процесния договор. Оспорва твърдението, че процесният
договор за кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 от ЗПК; оспорва
нищожност на чл. 4, ал. 3 във вр. с чл. 6 от процесния договор за кредит
поради неравноправност на клаузите по смисъла на чл. 143 от ЗЗП; оспорва
начисляването на неустойка в размер на 210.00 лева по процесния договор за
кредит; оспорва размерът на договорената неустойка следва да бъде включена
в размера на ГПР по договора.
Твърди, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин. Информация за размера на ГПР е налична в чл. 11, ал. 4 от
договора (48.72%), а общата сума, дължима от кредитополучателя - в ал. 5 на
чл. 11 от договора (534.00 лева). ГПР е изчислен при базовото допускане, че
договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и
потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и
сроковете, предвидени в договора за кредит. Както националният закон, така и
Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на
договора посочване на компонентите на годишния процент на разходите. Те са
6
нормативно определени в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, респ. Приложение № 1 към
ЗПК.
С договорената неустойка кредитополучателят бива мотивиран да
предостави обезпечение, ако не в предвидения в общите условия срок, то поне
в най-кратък времеви период, за да избегне начисляването на неустойката.
Твърди, че без договарянето на неустойка кредиторът не би могъл да подтикне
кредитополучателя да предостави обезпечение по кредитното
правоотношение, особено след като вече заемната сума е получена от
потребителя. Изложеното разбиране се подкрепя както от правната доктрина,
така и от съдебната практика - в Решение № 115 от 01.04.2016 г. по възз.т.д. №
72/2016г. на Апелативен съд – Пловдив, с което решение е прието, че с
уговаряне на неустойката се цели да се упражни натиск върху длъжника да
изпълнява в срок задълженията си под страх от плащане на нещо повече от
реално дължимото. По този начин обезпечителната функция на неустойката
произтича от стимулиращия ефект за длъжника, който, за да не претърпи
неблагоприятните последици от плащането на неустойка, ще положи
максимални усилия да изпълни точно задължението. Имайки предвид, че
дружеството е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, чийто
основен предмет на дейност е отпускане на кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, то за кредитора е налице също толкова значим интерес от
извършването на оценка на кредитоспособността по чл. 16 от ЗПК преди
сключване на договора, колкото и за потребителя. В процесния случай, преди
сключването на договора за кредит, финансовата институция е оценила
кредитоспособността на потребителя въз основа на информация, получена от
потребителя - данни за трудовата му заетост - вид заетост, позиция, трудов
стаж, нетен месечен доход, работодател, извършена е и справка в Централния
кредитен регистър.
Твърди, че с чл. 19 от ЗПК се транспонира разпоредбата на чл. 19 от
Директива 2008/48/ЕО като българският законодател е предвидил, че
годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
Приложение № 1 и при неговото изчисляване не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит (чл. 19, ал. 2 и ал. 3, т. 1 от ЗПК). Изложеното е в
унисон с предписанията на чл. 19, пар. 1 и пар. 2 от Директива 2008/48/ЕО - в
т. 1 е записано, че годишният процент на разходите „се изчислява в
съответствие с математическата формула, съдържаща се в част I от
приложение I.”, а в пар. 2 ясно и непротиворечиво е посочено, че „ за целите
на изчисляването на годишния процент на разходите се определят общите
разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от
потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за
кредит...“
Разбирането, че в годишния процент на разходите не се включват
сумите, дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по
договора (в случая неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение) се потвърждава и от факта, че съгласно чл. 19,
пар. 3 Директива 2008/48/ЕО „Изчисляването на годишния процент на
разходите се основава на базовото допускане, че договорът за кредит ще
остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще
изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете,
7
предвидени в договора за кредит. ”. По отношение на твърдяното
противоречие с чл. 33 от ЗПК следва да бъде отбелязано, че ответникът не е
начислявал неустойка на кредитополучателя, следователно не е налице
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва.
Моли съда да отхвърли предявените искови претенции, като в полза на
дружеството бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на
360.00 лева. Банкова сметка, по която може да бъде преведена присъдената
сума е с IBAN: ***, Банка Обединена българска банка
Прави възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК на
претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение и моли
същото да бъде определено по справедливост, като се има предвид че съдът не
е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия
адвокатски съвет, а е свободен да определи такова в зависимост от правната и
фактическа сложност на делото.
От събраните по делото доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и видно от приложения по делото
Договор за потребителски кредит № 201906180759500005 от 18.06.2019г.,
ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 500.00 лева, която е
следвало да бъде изплатена в срок до 19.09.2019г. на 3 вноски от по 178.00
лева всяка. Датата на плащане на първата погасителна вноска е 18.07.2019г., а
на последната – 18.09.2019г. Фиксираният годишен лихвен процент по
кредита е 40.36%, годишният процент на разходите - 48.72%.
С разпоредбата на чл. 4, ал. 3 от договора страните са постигнали
съгласие, че кредитолучателят следва да обезпечи задължението си с банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова институция, която да
предостави в срок до края на следващия ден от сключване на договора,
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия. Гаранцията е
определена в размер на 534.00 лева със срок на валидност до 20.09.2019.
С клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото
обезпечение в установения срок, същият следва да заплати неустойка на
кредитора в размер на сумата от 210.00 лева. Уговорено е, че неустойката се
заплаща всеки месец, заедно с всяка погасителна вноска.
Прието е заключение на съдебно-икономическа експертиза, което съдът
кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено. Съгласно
заключението на вещото лице Р. М., при зададените параметри по Договор за
потребителски кредит № 201906180759500005 от 18.06.2019г., включващи 500
лева главница, три вноски всяка по 178.00 лева, сума за връщане – 534.00 лева,
оскъпяване за срока на договора от 6% и ГЛП – 40.36%, годишния процент на
разходите възлиза на 48.72%.
При зададените параметри по Договор за потребителски кредит №
201906180759500005 от 18.06.2019г., включващи 500 лева главница, три
вноски всяка, включващи – главница, лихва и неустойка в размер на всяка от
по 248.00 лева, сума за връщане – 744.00 лева, оскъпяване за срока на
договора от 48.80% и ГЛП – 274.13%, годишния процент на разходите възлиза
на 1081.02%.
Съгласно заключението на вещото лице, от Л. Д. Ч. не са постъпили
8
никакви плащания за погасяване на задължението по Договор за
потребителски кредит № 201906180759500005 от 18.06.2019г.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от
правна страна:
Не се спори, че между страните е възникнало валидно правоотношение
по договор за потребителски кредит, по силата на който ищецът е получил
заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор, съгласно чл. 9, ал.
4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на Закона за потребителските
кредити (ЗПК).
Съгласно чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. При тълкуване
обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
във вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на §2 от ДР
на ЗПК, касаеща въвеждането разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Ето
защо, при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби
същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната
Директива 2008/48/ЕО.
В оспорената клауза на чл. 6, ал. 1 от договора, е предвидено, че при
непредоставяне на гаранция по чл. 4, ал. 3 в установения срок и съгласно реда
и условията по общите условия, потребителят дължи на дружеството
неустойка от 210.00 лева. По делото не са представени общите условия по
кредита.
След преценка на клаузата относно исканото обезпечение, съдът
намира, че въведеното задължение за предоставяне на гаранции, както и
дължимост на неустойка при неизпълнение, се основава на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение чрез гаранция от банка или
небанкова финансова институция в размер на цялата дължима сума по
договора, в изключително кратък срок - до края на следващия ден след
сключване на договора, и неустановени по вид и обем изисквания за
предоставянето й водят до този извод. При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при
непредоставяне на обезпечение (гаранция) следва извод, че тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън
присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени
кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на
заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Неустойката всъщност се явява добавък към
9
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 6, ал. 1 е нищожна, поради противоречие с
добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010г. по т. д. №
1/2009г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените
разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се
извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като -
естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на
уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на
страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както
е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение, но не и във връзка с изпълнението или
неизпълнението на вече поетите от страните договорни задължения.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката представлява почти 50%
от заетата сума плюс договорената възнаградителна лихва, т.е. още със
сключване на договора е предвидено, че при липса на предоставено
обезпечение чрез гаранция, за периода на връщане на кредита, потребителят
би дължал главницата и възнаградителна лихва, която по естеството си
представлява печалба на кредитора и сума за неустойка равняваща се на
цялото задължение по договора.
Поради изложеното съдът приема, че клаузата противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. III от ЗЗД, тъй като нарушава принципа
на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните
функции, които законодателят определя. Действително няма пречка размерът
й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен
критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че
процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение, което
прави санкционната функция на неустойката извън предмета на задължението
и доколкото само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до
вреди.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още
при сключване на договора, при така уговорените параметри, не е налице
валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал.1 вр. с ал.4 от ЗЗД, в тази
част договорът не е пораждал правно действие, а доколкото стойностите на
ГПР се явяват неверни и несъответно на изискванията на ЗПК, нищожен е и
целият договор. Предвид изложеното, предявеният главен иск е основателен и
доказан, при което следва да бъде уважен, като съдът не дължи произнасяне
по иска предявен в условията на евентуалност.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат направените по делото разноски. Ответникът следва да заплати на
10
ищеца направените по делото разноски. Ищецът е доказал разноски в размер
на 800.00 лв., от които за държавна такса – 50.00 лева, възнаграждение за вещо
лице – 350 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева (видно
от договор за правна помощ и съдействие, платени в брой), посочени в списък
на разноски по чл. 80 от ГПК, съдържащи се на л. 55 от делото. Договореното
и заплатено адвокатско възнаграждение е съобразено с минималния размер
предвиден в Наредба № 1/9.07.2004г., чл.7, ал. 2, т.1, поради което
възражението на ответната страна за е неоснователно.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. с
чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11 и 19 ал.4 от ЗПК, че Договор за потребителски
кредит № 201906180759500005 от 18.06.2019г., сключен между
„НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10 и Л. Д. Ч. от с. К.,
ул. *** с ЕГН ********** е НИЩОЖЕН.
ОСЪЖДА „НЕТКРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет.10, Литекс Тауър да
заплати на Л. Д. Ч. от с. К., ул. *** с ЕГН **********, сумата от 800.00 лева,
представляваща направени по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
11