РЕШЕНИЕ
№ 1122
гр. Перник, 08.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Симона Пл. Колева
при участието на секретаря МИХАЕЛА М. Д.
като разгледа докладваното от Симона Пл. Колева Гражданско дело №
20251720101906 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 341 и сл. ГПК – първа фаза по допускане на
делба.
Образувано е по искова молба на Л. П. П., Б. П. М. срещу И. М. С. за допускане до
делба на недвижими имоти, находящи се ******************** с административен адрес
******************** – УПИ с площ 924 кв.м. и построените в него масивна жилищна
сграда с площ 53 кв.м. и масивен гараж с площ 24 кв.м., подробно описани в исковата молба.
В исковата молба се твърди, че съсобствеността между страните е възникнала в
резултат на смесен фактически състав – от ищците по наследство, а от ответницата – по
силата на покупко-продажба. Твърди се, че през ***** общите им наследодатели Б.П.Р. и
Д.П.Р. закупили имота по време на сключен помежду си граждански брак. Посочва се, че
след смъртта на Б.Р. през ***** неговата ½ ид.част се придобила при равни квоти от
дъщерите му В.Б.М. и Р.Б.П., а останалата ½ ид.ч., съобразно чл. 14, ал. 7 СК от 1968 г., била
собственост на преживялата съпруга Д.Р.. Ищците Л. П. П. и Б. П. М. твърдят, че са
придобили по 1/8 идеална част (или общо 1/4 идеална част), по наследство от майка си
В.Б.М. (*************), която от своя страна е наследила от баща си Б.П.Р.. Уточнява се, че
ответницата И. М. С. е придобила 3/4 идеални части по силата на нотариален акт за покупко-
продажба от 1997 г., сключен с нейната баба и майка – Д.Р. и Р.П..
Твърди се, че ищците не могат да ползват имота, поради непредоставяне на достъп –
дори след отправяне на изрична покана, връчена на ответницата на 21.05.2025 г., но без
отговор и без предприети действия от нейна страна в дадения с поканата срок.
При тези твърдения се иска да бъде допусната делба на процесните недвижими
имоти, подробно описани в исковата молба. Претендира се заплащане на обезщетение за
лишаване от ползването на имота – по 100 лева на месец за всеки от ответниците, съобразно
делбените му квоти, считано от 01.03.2025 г., ведно със законната лихва върху всяка
просрочена вноска. Изразено е становище във връзка с начина на извършване на делбата –
получаване на реален дял, евентуално – изнасяне на публична продан, при констатация за
неподеляемост.
1
Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл. 131, ал. 1
ГПК, изразява становище за неоснователност на иска за делба. Оспорва твърдението за
наличие на съсобственост между страните, като противопоставя твърдения за изключителна
собственост в нейна полза върху процесния имот на основание договор за покупко-
продажба от 1997 г. и давностно владение. Посочва, че през 1997 г. ответницата придобила
3/4 ид.ч. от имотите от своята майка Р.П.Б. и баба си Д.П.Р., които й ги прехвърлили по своя
воля и по волята на дядо Б.П.Р. (починал през *****), изразявана многократно приживе.
Посочва, че баба и майка са били единствените съсобственици, тъй като сестрата на
майка – В.Б.М. (наследодател на ищците) доброволно се е отказала от претенции,
признавайки, че имотите са за ответницата, поради желанието на родителите си и „морален
дълг“. Подчертава, че владението върху имотите е било предадено от В.М. още преди
сделката, и че никога не е било оспорвано, напротив – В.М. многократно изразявала
съгласие, че имотите са изключителна собственост на ответницата. В допълнение, поддържа,
че е придобила по давност и останалата ¼ ид.ч., която формално би се наследявала от В.М.,
но на практика била владяна от ответницата явно и непрекъснато в продължение на над 10
години. Допълва, че за компенсация В.М. приживе е получила пари и лек автомобил, за да не
бъде ощетена спрямо останалите наследници.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото относими
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК и чл. 12 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с конститутивен иск по чл. 34, ал. 1 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл. 344, ал. 1 ГПК в решението, с което се допуска делбата,
съдът се произнася по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се из-върши тя, както и
каква е частта на всеки от съделителите. Следователно, предмет на доказване в тази фаза на
делбения процес са съществуването и основанието за възникване на съсобствеността,
страните и обектите на делбата, като установява-нето на тези правнорелевантни
обстоятелства е в доказателствена тежест на съделителя, предявил иска. В случай, че
ответникът е предявил правоизключващи и правопроменящи възражения, в негова тежест е
да установи същите.
Индивидуализацията на имотите, предмет на делбата, следва от приетите по делото
констативен нотариален акт от *****, нотариален акт за собственост по регулация на
придаваемо място от *************, издаден в полза на Д.Р., В.М. и Р.М., нотариален акт за
продажба на общо ¾ идеални части в полза на И. С. от страна на Д.Р. и Р.М., скица,
удостоверение за идентичност, както и удостоверение за наследници. От обсъдените
доказателства се установява, че процесният имот е придобит през ***** от общите
наследодатели на страните – Б.П.Р. и Д.П.Р., докато същите са се намирали в граждански
брак помежду си. От удостоверението за наследници се установява, че Б.Р. е починал през
*****, като със смъртта му съпружеската имушествена общност е прекратена, а дяловете на
съпрузите са равни – по аргумент от приложимата материалноправна норма, действала към
момента на смъртта на наследодателя – чл. 14, ал. 3, вр. ал. 1 от СК от 1968 г. /отм./, а
наследници по закон са единствено децата му В.М. и Р.П. при равни квоти – арг. чл. 14,
ал. 7 СК от 1968 г. /отм./ и чл. 5, ал. 1 ЗН. В този смисъл след смъртта на Б.Р. през ***** Д.Р.
е притежавала ½ от делбения имот по силата на прекратената СИО – арг. чл. 14, ал. 3, вр. ал.
1 СК от 1968 г. /отм./, а В.М. и Р.П. – по ¼ ид.ч. по силата на наследственото
правоприемство. От нотариалния акт за продажба от ************* се установява, че Д.Р. е
прехвърлила притежаваната от нея ½ ид.ч. от процесния имот на отв. И. С., а Р.П. е
прехвърлила на отв. И. С. своята наследствена ¼ ид.ч., като са си запазили пожизнено
правото на ползване, с което отв. И. С. е придобила общо ¾ идеални части.
От представеното удостоверение за наследници се установява, че В.М. е
*************, като нейни наследници по закон са ищците Л. П. и Б. М.. В тази връзка
същите излагат твърдения, че са придобили по наследство при равни квоти притежаваната
от майка им В.М. общо ¼ ид.ч. от делбения имот.
Спорно между страните е обстоятелството дали тази ¼ ид.ч. се притежава съвместно
от ищците по силата на наследствено правоприемство от В.М. или от ответницата по силата
на придобивна давност.
2
В тази връзка страните са ангагжирали писмени и гласни доказателства.
От писмените доказателства, представени от „Водоснабдяване и канализация“ ООД –
гр. Перник, се установява, че за процесния адрес в с. *********** ********************
има открита партида на името на ответницата И. С.. Видно от справката за консумация на
абоната, в периода 2015-2024 г. е начислявано потребление средно 1 кубик месечно, на
стойност около 1 лев месечно, а след средата на 2024 г. са начислявани по 35 кубика
месечно, на равностойност около 77 лв. От справката, изготвена от „ЕРМ Запад“ се
установява, че в периода от 28.11.2014 г. до 07.11.2025 г. титуляри по договор за ел.енергия
са Д.П.Р. – до 30.01.2015 г., а от 30.01.2015 г. до настоящия момент титуляр на партидата е И.
С., като е установено незначително потребление на ел.енергия.
Свид. Ю.В.Р. – братовчедка на страните, изяснява, че живее в с. С. от своето детство,
а от 2000 г. – в непосредствено съседство до процесния имот, за който твърди, че в селото се
знае като имот на отв. И. С.. Поддържа, че в същия не е виждала никого освен баба Д. и леля
Р. (бел. Д.Р. и дъщеря й Р.П., майка на отв. С.), а единствените хора, които виждала в имота
след смъртта им през 2014 г., били ответницата И. С. и сестра й М.. Твърди, че от 2000 г.
насам не е виждала В.М. в имота, като не знае дали е имала претенции към същия и дали е
поддържала взаимоотношения с роднините си. Поддържа, че баба Д. вечно била в имота, а
от 2000 г. до 2025 г. И. С. и сестра й М. непрекъснато поддържали имота в добро състояние –
с изрязани дръвчета, окосен, оправени цветя, като подчертава, че това се вършело само от
тях и не е виждала ищците или майка им В.М. да идват да косят или поддържат имота.
Уточнява, че не е влизала в къщата, не знае в какво състояние е я и дали някой живее в нея,
но когато се прибира от работа, на самата къща отвън свети външна лампа.
Свид. М.А.Д. – братовчедка на родителите на страните, описва имота като хубав,
равен, с голяма зеленчукова градина и градина с цветя. Посочва, че имотът винаги се е
поддържал от децата на Р. – двете сестри М. и И., като не е чувала да имат проблеми с имота
и някой да предявява претенции към същия. Посочва, че в къщата не живее никой, но
състоянието й е чудесно, тъй като още от Д.Р. и Р.П. било „внедрено“ да се чисти къщата и
отвън, и отвътре и да бъде чисто. Посочва, че в къщата има ново обзавеждане, правено от
Р.П.еди смъртта й, че в момента има вода, лампите работят, има печки и телевизор, но
основно при посещенията й при ответницата прекарват време предимно на беседката на
двора, където пият кафе в летните месеци. Преди смъртта на Д.Р. и Р.П. през 2014 г. свид.
М.Д. посещавала имота по-често – около веднъж месечно, а сега – малко по-рядко, на около
2-3 месеца, за да види двете сестри М. и И., както и сина на М.. Посочва, че при
посещенията никога не е виждала В. и дори не познава децата й. Уточнява, че след като
вуйна й (бел. Д.Р.) си счупила таза, И. и М. били плътно до баба си, И. поела финансово и
погребението й, а В.М. и нейните деца не са идвали да помагат и единствено В. присъствала
на погребението.
Свид. Р.И.А. – роднина на страните, споделя, че живее в друга махала в с. С. и минава
по 5-6 пъти в месеца покрай имота, когато взема внучка си от детска градина. Споделя, че
къщата е във вида, в който е била, докато е била жива баба Д., че външно друго не е правено
по нея и видимо се руши – избеляла, пада мазилка, покривът е вдлъбнат настрани, поради
което мисли, че в къщата понастоящем не живее никой. Споделя, че е ходила като малка с
баба си на гости в процесния имот, в лятната къща, като по това време и докато баба Д. била
жива, имало много цветя, а сега не вижда никой да прави нищо по двора. Не е виждала в
двора в момента да има голяма трева, а оградата била жив плет, но неподдържан. В хода на
разпита двукратно подчертава, че не иска да се заглежда в имота, тъй като нямала добри
отношения с ответницата и сестра й, поради различия в характерите и липса на добри
взаимоотношения между майката на свидетелката и майка им Р.П.. Уточнява, че когато
минава покрай къщата, минава отстрани от западната й страна, а лицето на къщата е на юг и
свидетелката няма изглед към южната страна, като преминавала винаги на отсрещния
тротоар, на около 20-30 м. от къщата, тъй като от страната на къщата няма тротоар.
Свид. А. посочва, че не може да каже дали някой посещава имота, виждала е М. пред
имота на улицата. От В.М. знаела, че В. е посещавала майка си Д.Р. приживе. Свидетелката
имала чест контакт с В.М., тъй като последната често и за дълго време посещавала майката
на свидетелката, докато била болна – към 2019-2020 г. В. споделяла, че имотът е
наследствен, има дял от същия и няма да го отстъпи на никого, защото това било
3
единственото, останало от родителите й, и била много разстроена поради обтегнатите
отношения с роднините й и недоброто посрещане от тяхна страна.
Свид. Р.Г.М. – съпруга на ищеца Б. М. от 1992 г., подробно споделя, че в разговори
В.М. непрекъснато е заявявала, че възприема имота като частица от баща си, с носталгия,
като нещо много свято, като нещо свое, единствено останало й от баща й, когото много
обичала, споделяла, че това е нейно наследство, от което не би се отказала. Разказва, че В. не
е била в добри отношения с майка си, но изведнъж през 1997 г. започнало затопляне на
отношенията, чести покани на гости, „ухажване“ и след посещенията си при майка си и
сестра си В.М. винаги се връщала с подаръци. След известно време станала ясна и
причината за това – Д.Р. искала да я подготви, че ще прехвърли имота на една от внучките си
и искала и нейното съгласие като съсобственик. В. споделяла пред свид. М. и сина си
негодуванието си от нееднаквото отношение на майка й към внуците, като заявявала, че
няма претенции към чуждото, но никога не би си дала нейното и държала на своята част, с
думите „моето си е мое, то си ми е от баща ми и си го искам“ и стриктно плащала данъка
за това, което е на нейно име.
Свид. М. поддържа, че В.М. е посещавала имота, докато майка й Д.Р. била жива –
майка й садяла градини и я викала да й помага, като това било до преди 5 години. Посоча, че
В. била трудно подвижна и молела сина си Б. М. и снаха си – свид. М., да я закарат – те
спирали колата, тя отивала в имота сама, а синът й и снаха й стоели в колата или се връщали
да я вземат след няколко часа. До смъртта на Д.Р. В. гостувала на нея, а след смъртта й – при
роднини и съседи в района, като винаги при посещение в района отивала в процесния имот
да го погледне. Свидетелката не знае дали В. е имала ключ, като посочва, че вратата на
двора не се заключвала. Свидетелката уточнява, че самата тя от 1992 г. насам не е била в
имота, не знае дали Б. и Л. са го посещавали, дали имат ключ, нито дали достъпът им бил
ограничаван. За пръв път претенциите на И. били пряко заявени през месец януари 2025 г.
Свид. И.В.В. – братовчедка на родителите на страните, изяснява, че живее
непосредствено до процесния имот. Споделя, че многократно е присъствала на разговори, в
които Д.Р. и Р.П. заявявали, че къщата трябва да остане за И., защото тя няма друго жилище,
а освен това гледала майка си и баба си, докато били болни. Според свид. В. В.М. знаела за
тази уговорка, тъй като още преди да почине баща им – Б.Р., те имали лек автомобил „М.“,
като след смъртта на Б.Р. през ***** Д. и Р. заявили на В.: „На теб – колата, а имотът – на
И.“, тъй като по това време стойността на къщата и колата била общо взето еднаква /л. 65/.
Свид. В. била в съседния двор и видяла момента, в който съпругът на В. дошъл и взел
колата след смъртта на Б.Р.. След тези уговорки имотът се стопанисвал от И. и майка й Р.,
които поддържали двора и къщата, „колкото може“, а последните години имотът се
стопанисва от внука на Р. – И., който коси и събира листа. Свидетелката изяснява, че след
наводнения и голямото земетресение (бел. през 2012 г.) по къщата имало поражения,
паднала мазилка и влага. Изяснява, че наскоро не е ходила на гости в къщата, но с И. се
засичат постоянно на двора. Посочва, че дворът е окосен, изчистен, прозорците на къщата
също са изчистени. Уточнява, че никога не е виждала В. и нейния съпруг да идват в имота
след като В. се оженила – допуска че е възможно В. да е идвала инцидентно, но сама свид.
В. не я е виждала, включително и в последните 10-15 години.
Свид. Р.Т.К. изяснява, че до преди 4 години е живеел преимуществени в с. С. близо
до имота, от отсрещната страна на улицата. Познава го като имота на баба Д. и Дядо Б..
Свидетелят посочва, че познава И. и я е виждал да минава с колата си, да я вкарва в
процесния имот и да излиза оттам. Виждал е И. и М. да минават през имота, но не знае дали
влизат вътре и какво правят там. Счита, че И. и сестра й М. живеят в съседния имот на
*************, тъй като е реновиран, а процесният имот не е ремонтиран след смъртта на
баба Д., мазилката е олющена, има влага, покривът е стар и по мнение на свид. К., който се
занимава със строителство, е наложителен ремонт. Известно му е, че Б. и Д. Р. имали „М.“,
но не знае какво е станало с колата след смъртта на Б.Р..
Изяснява, че в процесния имот има храсти и плодни дръвчета – *************, като
е виждал И. и М. да берат плодове, но по-навътре не знае в какво състояние е дворът, тъй
като няма видимост по-назад в двора. Уточнява, че къщата не се обитава, вечер не вижда
осветление в къщата. Не е виждал В. или нейните деца да идват да берат плодове в двора
или да го поддържат под някаква форма
4
Споделя, че е играл като дете с ищеца Б. М., познава и ищцата Л., като често виждал
В.М. да идва да го взема. Поддържа, че В.М. до последно е посещавала имота, независимо от
здравословното си състояние и затруднената подвижност, като след това посещавала и
свидетеля и ходила на гости у тях, като виждал снаха й да я взима от имота до около 2017-
2018 г. Последно виждал В.М. в имота преди около 5-6 години, като не знае какво е правила,
когато е идвала. Същевременно свид. К. посочва, че до смъртта на Д.Р. (бел. 2014 г.) В.М.
често посещавала имота, за да види майка си и сестра си Р., като след смъртта на Р. и Д.
(2014 г.) не може да каже дали В. е идвала в имота.
При тези данни съдът намира, за установено следното:
На общо основание презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение само когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на
установяването си. Ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт
върху недвижим имот към момента на установяването й /напр. допускане от собственика/,
презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена. За да промени държането във
владение, държателят трябва да е налице промяна в намерението /interversio possessionis/ за
своене на имота, която открито и недвусмислено да демонстрира спрямо собственика /така
Решение № 291 от 9.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 859/2009 г., II г. о., Решение № 270 от
20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., Решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д.
№ 1840/2013 г. и др./. Наследяването, като правен способ за преминаване на имуществото на
едно починало лице към неговите наследници, се явява правното основание за упражняване
на фактическата власт. При наследствено правоприемство, каквото в случая е възникнало по
отношение на процесния имот през *****, владението преминава по право към всички
наследници (в случая В.М. и Р.П., като Д.Р. е съсобственик поради прекратената СИО),
независимо дали само един от тях остава да ползва имота. В техните вътрешни
отношения се счита, че всеки е владелец на своите и държател на чуждите идеални части,
поради което презумпцията на чл. 69 ЗС не намира приложение и наследникът, който се
позовава на придобивна давност трябва да докаже не само, че е ползвал имота, но и че е
променил намерението си и е завладял частите на сънаследниците. Промяната на
намерението предполага външна изява не просто чрез извършване на активни действия, а на
такива, които не могат да се тълкуват по друг начин, освен като отричане на правата на
другите сънаследници, и които са от естество да бъдат възприети по този начин от всички, за
да се приеме, че съсобствениците, които не са дезинтересирали от имота, обективно също са
могли да узнаят за тях и да предприемат необходимото за защита на правата си. Докато
останалите сънаследници са в неведение относно промененото намерение на един от тях да
завладее и да придобие техните идеални части, докато то не бъде изявено по несъмнен
начин, сънаследникът-владелец не може да им противопостави владението си.
Съгласно разясненията на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл. 69
ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато
съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В мотивите
на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС се посочва, че когато съсобственик прехвърля по
производен начин идеална част от имота и предава владението на приобретателя, в този
случай последният е станал съсобственик с притежателя на останалите идеални части, но
като владелец е започнал да упражнява фактическа власт върху имота на основание, което
изключва владението на другия съсобственик, поради което се явява владелец на целия общ
имот. Смисълът на това разрешение е, че презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение
само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение
още от момента на установяването си /така Решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д.
№ 1840/2013 г., I г. о. Решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на I г. о. на ВКС/.
Разграничителният критерий дали фактическата власт върху вещта представлява държане
или владение е начинът, по който е установена тя. Ако е налице правно основание към
момента на установяване на фактическата власт (допускане от собственика, допускане
от притежаващото правото на ползване лице), упражняваната фактическа власт
представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС – налице е основание вещта да се
държи не за себе си, а за другиго (решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на I г.
о. на ВКС; решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г. на ІІ г. о. на
ВКС; решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на ІІ г. о. на ВКС;
5
решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г. на І г. о. на ВКС; решение
№ 12/19.02.2014 г., постановено по гр. д. № 1840/2013 г. на I г. о. на ВКС).
В конкретния случай съдът намира, че с оглед хронологията на юридическите
събития и действия, както и отношенията между страните, по аналогия от разрешенията на
ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение, като
съображенията за това са следните:
От писмените и гласните доказателства се установява, че процесните дворно място и
къща са придобити от Б.Р. и Д.Р. по време на брака им след *****, в режим на СИО. След
смъртта на Б.Р., Д.Р. е придобила ½ ид.ч. от имотите в следствие прекратяване на СИО, а
двете им дъщери – Р.П. и В.М. – по ¼ ид.ч. по наследство. От гласните доказателства
безспорно се установява, че след като се омъжила, В.М. заживяла със семейството си в
отделно домакинство. Напускането на В.М. на процесния имот след сключването на
граждански брак, с оглед ноторно съществувалите и утвърдени към релевантния момент
социални разбирания не би могло да се тълкува като манифестиране на владение от страна
на останалите съсобственици или отказ от права от страна на В.М.. В този период Д.Р. и Р.П.
са ползвали имота като съсобственици и се явяват държатели спрямо притежаваната от В.
Р. ¼ ид.ч., като няма данни по категоричен начин да са демонстрирали намерение да владеят
целия имот като свой.
Не се установява пълно и главно предоставянето на парични средства на В.М., както
и прехвърлянето на правото на собственост върху МПС – лек автомобил, за да няма
неравенство в това, което ще придобият децата на Б.Р. и Д.Р.. В тази връзка съдът не
кредитира показанията на свид. И. В., доколкото в тази част същите са недопустими на осн.
чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК за установяване дарствената сделка на лекия автомобил „М.“ – за
действителността на която е необходим писмен договор с нотариална заверка на подписите,
включително и съгласно чл. 6 от действалия към релевантния минал момент Закон за
движение по пътищата /отм./. Въпреки предоставената възможност на ответницата и
издаденото съдебно удостоверение, не са ангажирани писмени доказателства във връзка с
твърдяното прехвърляне и собствеността на лекия автомобил.
Същевременно показанията на свид. И. В. са вътрешно противоречиви – от една
страна свидетелката твърди, че бабата и майката на И. казвали, че къщата ще остане за нея,
защото няма друго жилище, а В.М. знаела това. От друга страна заявява, че е имало
уговорка автомобилът да бъде за В., а къщата – за Р. и оттам за И., но не става ясно между
кои лица е била уговорката. Свидетелката твърди, че тя самата многократно е присъствала
на подобни разговори, в които Д.Р. повтаряла, че желанието й е къщата да остане за И.,
същевременно твърди, че не е виждала В.М. около 40 години. В тази връзка логичният извод
е, че дори да е имало подобни разговори в присъствие на свид. В., те не са били в
присъствие на В.М.. Касае се за изявления на бабата, евентуално и на майката на
ответницата относно желанието им къщата да остане за И.. Този извод се потвърждава и от
Нотариалния акт от 1997 г., с който те са прехвърлили единствено собствените си 3/4
идеални части на И. С..
В последствие, от нотариалните актове, разглеждани в контекста на показанията на
свид. М., се установява, че на една и съща дата – *************, тримата съсобственици –
Д.Р., Р.П. и В.М., се явили пред нотариус Н.З. и заедно, като съсобственици са се снабдили
с констативен нотариален акт за 26 кв.м., придаваеми по регулация към процесния имот.
В.М. е дала декларация-съгласие, изискуема по чл. 33 ЗС за прехвърляне на идеалните части
на останалите съсобственици на И. С.. Отново на същата дата Д.Р. и Р.П. са прехвърлили
притежаваните от тях общо ¾ идеални части на И. С. (внучка на едната и дъщеря на другата
прехвърлителка), запазвайки си пожизнено правото на ползване.
На първо място, обсъдените действия, тълкувани в контекста на гласните
доказателства на свид. М. и свид. А. по повод споделеното от В.М. за отношението й към
наследеното от баща й, съдът намира, че съставляват действия, с които В.М. е
демонстрирала в достатъчна степен правата си като съсобственик, а действията на
останалите съсобственици не сочат към оспорване на нейните права. Напротив, другите
собственици Д.Р. и Р.П. са се съобразили с правата й и са ги зачели, именно във връзка с
което през 1997 г. са пристъпили към изненадващо „затопляне на отношенията“ и молби за
6
съдействие при изповядване на сделката на притежаваните от тях идеални части в полза на
И. С. (изразяващо се в сснабдяването от всички съсобственици с констативен акт за
придобиване по регулация на придаваеми части, както и даване на декларация-съгласие на
съсобственика по чл. 33 ЗС). Контекст на тези юридически действия дават показанията на
свид. Р.М. която последователно и изключително описателно изяснява отношението на В.М.
спрямо наследственото имущество, останало от баща й и начина, по който същата го е
възприемала („моето си е мое“, „бащиния“, изразената носталгия и сантимент към спомена
за баща й).
На второ място, при изповядване на сделката на ************* на отв. И. С. на
практика не е било предадена фактическата власт върху имота – тя е придобила голата
собственост, като Д.Р. и Р.П. са си запазили пожизнено право на ползване върху същия.
Установява се, че до смъртта си Д.Р. и Р.П. активно са ползвали имота на правно основание –
учреденото от приобретателя И. С. вещно право на ползване, което е погасено със смъртта
им през 2014 г.
На трето място, не без значение е, че в конкретния случай, че приобретателят по
прехвърлителната сделка И. С. не е просто трето лице, външно за съсобствеността, а лице,
което на практика би се явило наследник по закон на прехвърлителите-съсобственици,
включително и сънаследник на общия наследодател Д.Р. (арг. чл. 10, ал. 1 ЗН), а при
съсобственици по наследяване презумпцията по чл. 69 ЗС поначало се счита оборена,
съгласно ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Способ за попълване на празноти в правото е аналогията, която като институт на
правото се разделя на два вида – аналогия на закона (analogia legis) и аналогия на правото
(analogia iuris), нормативно закрепена в чл. 46, ал. 2 ЗНА и чл. 5 ГПК. Аналогията е
индуктивна аргументация, чрез която се преминава от регулирана към нерегулирана
хипотеза поради сходства между тях. Правоприлагането по аналогия почива на идеята, че
подобните случаи се решават подобно, чрез извеждане на общи принципи, фактически
признаци, цели социални функции и правни последици. Валидността на изведения по
аналогия аргумент произтича от броя и значимостта на сходствата, отсъствието на
съществени различия и степента, в която последиците логически произтичат от общите
характеристики. Съгласно чл. 46, ал. 2 от ЗНА, когато нормативният акт е непълен, за
неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи,
ако това отговаря на целта на акта, а ако такива разпоредби липсват, отношенията се
уреждат съобразно основните начала на правото на Република България. Съгласно чл. 5 изр.
последно ГПК, при липса на закон съдът основава решението си на основните начала на
правото, обичая и морала.
При обсъдените данни, разгледани в тяхната взаимна връзка и контекст, съдът
намира, че в настоящия случай по аргумент от аналогия в правото (analogia iuris) на осн. чл.
46, ал. 2, изр. 2 ЗНА и чл. 5 ГПК, съобразно разрешенията на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на
ВКС досежно отношенията между сънаследници, с оглед конкретиката на казуса в
процесния случай не е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС, поради което и И. С.
следва да докаже, че изрично е демонстрирала спрямо В.М. намерение, че владее целия
имот като свой. Както е посочено в Решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на І
г. о. на ВКС, общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната
давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият
собственик няма възможност, поради неведение, да се брани.
Манифестирането на претенциите за изключителна собственост трябва да води до
предприемане на действия, които да отричат правата на останалите. Не е достатъчно да се
манифестира намерение за владение пред неограничен кръг лица, а и владение с намерение
за своене следва да се демонстрира към конкретното лице /в този смисъл т. 2 от ППВС №
6/1974 г., Решение № 59/12.05.2004 г. по гр. д. № 500/2003 г., І г. о./. Съдебната практика
приема, че не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да
поддържа същия, плащането на данъци и консумативни разноски, извършването на ремонти,
за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене. За да се придобие по
давност притежаваната от друг съсобственик идеална част, е необходимо намерението за
своене да му бъде противопоставено по категоричен начин, чрез конкретни действия,
доведени до знанието му и които демонстрират отричане на неговите права върху
7
съсобствената вещ – например отстраняване от имота, оспорване на права, отказ да бъде
допуснат съсобственикът, доведено до знанието на съсобственика намерение за
разпореждане с имота само в своя полза и др. В този смисъл са постановените Решение №
110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 870/2011 г., II г. о., Решение № 635 от 25.10.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1405/2009 г., I г. о., Решение № 41 от 26.02.2016 г., гр. д. № 4951/2015 г. на
ВКС, І г.о. и др.
Трансформирането на държането във владение за себе си е следвало да бъде изразено
в изрични недвусмислени действия от страна на И. С. и демонстрирано изрично пред
съсобственика В.М., което съдът не намира за установено при условията на пълно и главно
доказване.
Не се събраха убедителни доказателства, установяващи, че И. С. е използвала имота
като единствено жилище – данните, изводими от гласните доказателства за състоянието на
имота и необходимостта от ремонт, че съседната къща на сестрата на И. на ************* е
реновирана и в значително по-добро състояние, данните за адресна регистрация на
*************, справките за минимални количества ел.енергия и ВиК услуги, потребени в
процесния имот, данните, че съседи са забелязали да свети само външна лампа, но не и
лампи в къщата, данните, че дори свидетелите Р. и Д., водени от ответницата, заявяват, че в
имота не се живее или нямат данни за това, в съвкупност представляват индиция, че И. С.
фактически живее в съседния имот, а не в процесния. Въпреки това от гласните
доказателства – включително и от свидетелите, водени от ищцовата страна, категорично се
установи, че след 2014 г. основно И. С. и сестра й М. са стопанисвали имота, поддържали
са двора, и преминават постоянно през него. Осъществените от ответницата действия по
самостоятелно ползване на имота след смъртта на Д.Р. и Р.П. обаче, не обуславят извод за
манифестиране за своене, доведено до знанието на другия съсобственик В.М., съобразно
разясненията на цитираната съдебна практика. Ползването на имота е проявление на
признатото на всеки съсобственик право да си служи с общата вещ, съобразно нейното
предназначение /чл. 31, ал. 1 ЗС/, като във връзка с обстоятелството, че е цялата вещ е
ползвана само от един от съсобствениците, между тях се пораждат облигационни
отношения съгласно чл. 30, ал. 3 от ЗС, но те не отричат правата на останалите
сънаследници и в този смисъл не установяват явно завладяване на тези права.
По делото са събрани гласни доказателства, че В.М. по-скоро инцидентно е ходила до
имота – основно преди смъртта на майка си през 2014 г., а след това – значително по-рядко.
Това поведение е житейски логично, с оглед еднопосочните данни, че В.М. е живеела със
семейството си в отделно жилище, а отношенията й с майка й и сестра й са били влошени,
поради което нелогично е да се очаква от лице в подобна ситуация да осъществява чест
контакт. Доказателствените изводи следва да бъдат формирани не само от буквалното
възпроизвеждане на конкретни обстоятелства, но така също и от житейската логика и
опитните правила и на нормалната причинно-следствена връзка между отделните факти, в
съответствие с практика-та на ВКС, обективирана и Решение № 262 от 11.05.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 1155/2009 г., Решение № 273 от 17.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4347/2016 г.,
Решение № 52 от 7.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3463/2016 г.
Няма данни В.М. и И. С. да са водили спорове относно имота след 2014 г. (няма
данни и за спорове в тази връзка и с праводателите й), няма данни И. С. да е ограничавала
В.М. и да й се е противопоставяла изрично да ползва имота, да е ограничавала правата й и
др. Първите подобни категорични действия са демонстрирани след смъртта на В.М.
(*************) спрямо наследниците й – двамата ищци, през 2025 г.
При горните правни и фактически съображения, не се установява при условията на
необходимото пълно и главно доказване твърденията за обръщане на държането на И. С. или
на праводателите й във владение и демонстрирането на промяната в намерението именно
спрямо В.М. в период от 10 години. Съдът намира недоказано и твърдението, че
наследодателят на ищците В.М. доброволно се отказала от правата си в изискуемата от
закона форма, да е признала, че имотите са за ответницата поради желанието на родителите
си и поради морален дълг. Липсата на такова доказване е решаващо за изхода на спора, като
при прилагане неблагоприятните последици на доказателствената тежест съдът приема
недоказания факт за неосъществил се – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
8
Предвид установените по делото правно релевантни факти съдът намира, че между
съделителите Л. П., Б. М. и И. С. е възникнало и към настоящия момент съществува
състояние на съсобственост по отношение на процесните имоти, като същите се притежават
по 1/8 ид.ч. от ищците и ¾ (или 6/8 ид.) от ответницата, поради което следва да бъде
допусната делба между посочените страни и квоти.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ДОПУСКА на основание чл. 34, ал. 1 ЗС съдебна делба между Л. П. П., ЕГН
**********, Б. П. М., ЕГН ********** и И. М. С., ЕГН ********** на съсобствения им
недвижим имот, представляващ УРЕГУЛИРАНО ДВОРНО МЯСТО е площ от 924
/деветстотин двадесет и четири/ кв.м., находящо се в село *********** община Перник, с
административен адрес: ******************** ********************, представляващо
******* /*************/ в квартал ** /*********/ по регулационния план на селото, при
граници /съседи/: парцел ******* /***************/, нариел ******* /*****************/,
парцел ****** /******************/ и улица, при граници /съседи/: парцел ********
/****************/, парцел ******* /****************/, парцел *******
/****************/ и улица, който ************* е идентичен е *********
/*********************/ в квартал **/************/ по сега действащия кадастрален и
регулационния план на ******************** одобрен със заповед № 2070 от 17.11.2000г.
на кмета на община Перник, при граници: *******, ************. ********* и
***********, съгласно скица изх. № 25/TP-1280 от 12.03.2025г., изд. от община Перник,
заедно с МАСИВНА ЖИЛИЩНА СГРАДА. построена в същото място върху площ от 53
/петдесет и три/ кв.м. и МАСИВЕН ГАРАЖ, построен в същото място върху площ от 24
/двадесет и четири/ кв.м., при следните КВОТИ:
1/8 /една осма/ ид. част за Л. П. П., ЕГН **********
1/8 /една осма/ ид.част за Б. П. М., ЕГН **********
6/8 /шест осми/ ид.части за И. М. С., ЕГН **********
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Перник
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните на осн. чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
9