№ 181
гр. Варна, 30.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Георги Йовчев
Членове:Николина П. Дамянова
Даниела Ил. Писарова
при участието на секретаря Д. Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20253001000123 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба вх. № 693/10.01.2025г., подадена от С. С. И., С. С. К., В. С. Г. – лично и
в качеството й на законен представител на Т. Г. Т., и А. М. К., чрез адв. Д. Е. от
ВАК, и насрещна въззивна жалба вх. № 2959/31.01.2025г на ЗК „Лев Инс“ АД,
представлявано по пълномощие от адв. Н. В., срещу решение №
525/18.12.2024г., постановено по т. д. № 335/2024г. по описа на Варненския
окръжен съд.
С въззивна жалба вх. № 693/10.01.2025г., подадена от името на ищците
в производството- С. С. И., С. С. К., В. С. Г., Т. Г. Т. и А. М. К., се обжалва
решението в частта, с която са отхвърлени предявени от тях осъдителни
искове с правно основание чл. 432 КЗ и чл. 86 ЗЗД, срещу ЗК „Лев Инс“ АД, за
присъждане на обезщетения за неимуществени вреди- болки и страдания,
претърпени от смъртта на С Д И, виновно причинена при ПТП на 20.01.2023г.
от С М В като водач на л. а. марка „Фолксваген“, модел „Туран", с peг. № Х
ХХХХ ХХ, осъден с влязла в сила присъда № 45 от 26.07.2023г. по НОХД №
859/2023г. по описа на ВОС, при твърдение за валидно застрахователно
правоотношение към датата на ПТП между собственика на увреждащото
1
МПС и ответното дружество, за следните суми:
по иска на С. С. И.- за разликата над 112 000лв. до претендираните
200 000 лв.;
по иска на С. С. К.- за разликата над 98 000 лв. до претендираните
150 000 лв.;
по иска на В. С. Г. за разликата над 105 000 лв. до претендираните 150
000лв. и
по исковете на Т. Г. Т. и А. М. К.- за присъждане на обезщетения в размер
на 80 000лв.,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
предявяване на исковете– 20.06.2024г., до окончателното им изплащане.
Излагат се оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното решение в съответните части. На първо място, релевират се
доводи за нарушение нормата на чл. 52 ЗЗД и недооценяване на последиците
от преживяното, претърпените болки и страдания от пострадалите, като са
изложени съображения за необоснованост на решението в отхвърлителната му
част, а именно липса на основания за присъждане на по- нисък размер
обезщетения от претендираните от С. И. и С. К.. Въззивниците считат, че
претенциите им са основателни и доказани по основание и размер, като
справедливото им репариране отговаря по размер на предявените претенции.
Оспорва се изводът на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния
резултат, довело до неправилно приложение нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД,
доколкото не се установявало от събраните доказателства пострадалият
пешеходец да е пресякъл в нарушение на ЗДвП. Искането е за отмяна на
решението в обжалваните отхвърлителни части и уважаване изцяло на
предявените искове. Претендира се присъждане на съдебно- деловодни
разноски за тази инстанция.
Контролиращата страна Дирекция „Социално подпомагане“ гр. Варна,
редовно уведомена за постъпилата жалба от името на непълнолетния ищец Т.
Г. Т., не изразява становище.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен
отговор от ЗК „Лев Инс“ АД, представлявано от адв. Н. В., в който се изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба на насрещната страна, с
подробно изложени доводи и съображения за това, вкл. се поддържа
2
възражението за съпричиняване..
В срока по чл. 263, ал.2 ГПК е депозирана и насрещна въззивна жалба
от ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, чрез адв. Н. В., с която се обжалва
първоинстанционното решение в частта за присъждане на сумата 14 000лв. на
ищцата С. С. И., съставляваща разликата над 98 000 лв. до 112 000 лв.-
обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания,
причинени вследствие на смъртта на съпруга й при ПТП, настъпило на
20.01.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
20.06.2023г. Излагат се оплаквания за неправилност на решението в
съответната му част, като постановено при нарушение на процесуалните
правила и материалния закон, както и при несъобразяване на съдебната
практика, без да се излагат конкретни оплаквания и мотиви за това, в т.ч.
липсва цитиране на визирана от въззивника съдебна практика. Намира за
погрешни изводите и заключенията на съда относно зависимостта в
ежедневните грижи на ищцата от пострадалия, които били, според страната, в
противоречие със събраните по делото гласни доказателства. Излагат се
оплаквания и за необоснованост на извода относно психическата
непригодност на ищцата, настъпила в резултат на произшествието, като се
твърди, че ищцата е била със силно изразена дементна симптоматика още
преди настъпването на ПТП, поради което не е имала когнитивни способности
на осъзнаване и преживяване на обичайните чувства на скръб, тъга и др. в
резултат на такова събитие. Дори и да се приеме обратното, изразява
евентуално становище, че търпените от ищцата неимуществени вреди са били
за кратък период от време – около една година. Изложените съображения са за
необосновано завишено обезщетение за неимуществени вреди за сумата над
98 000 лв. (получена след редуцирането на справедливото според
застрахователя обезщетение от 140 000 лв. с отчетения принос на пострадалия
за настъпването на вредоносния резултат от 30 %). Моли съда да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната част и постанови частично
отхвърляне на иска за сумата 14 000 лв.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от С. С. И., чрез
адв. П В, по насрещната въззивна жалба на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, с който се
изразява становище за неоснователност на същата, с подробно изложени
съображения за това. Излага оплаквания за неправилно тълкуване от
дружеството жалбоподател на събраните гласни и писмени доказателства,
3
поради което оспорва основателността на оплакванията на насрещната страна
за необоснованост на съдебното решение поради постановяването му в
противоречие със събраните по делото доказателства. Моли съда да остави
насрещната въззивна жалба без уважение като неоснователна. Претендира
присъждане на направените по делото съдебно-деловодни разноски, вкл.
адвокатски хонорар.
Въззивната и насрещната въззивна жалба са подадени в сроковете
съответно по чл. 259, ал. 1 ГПК и чл. 263, ал. 2 ГПК.
В определение № 169/27.03.2025г., постановено в закрито
подготвително заседание по чл. 267 ГПК, съставът на въззивния съд е
констатирал, че искова молба с вх. № 15809/20.06.2024г., по която е било
образувано т. д. № 335/2024г. по описа на Варненския окръжен съд, както и
въззивна жалба вх. № 693/10.01.2025г., подадени от името на Т. Г. Т., са
нередовни по смисъла на чл. 128, т. 1 и чл. 261, т. 2 във вр. чл. 28, ал. 2 ГПК,
тъй като този ищец е навършил 14 години на 26.05.2024г. и е бил
непълнолетен към датата на входиране на исковата молба- 20.06.2024г.
Предвид възрастта му процесуалното представителство по съдебни дела е
следвало да се осъществи чрез надлежно упълномощен лично от него адвокат,
със съгласието на родител (чл. 28, ал. 2 ГПК), тъй като законната
представителна власт на родителите му е отпаднала преди завеждане на
исковата молба. На ищеца Т. са дадени указания и срок за потвърждаване на
извършените по т. д. № 335/2024г. по описа на ВОС процесуални действия от
адвокатите П. В и Д. Е., двамата от ВАК, като негови процесуални
представители по пълномощие, както и да представи пълномощно в полза на
посочените адвокати за подаване на въззивна жалба. Указанията са изпълнени
в срок с молба вх. № 2757/10.04.2025г.
Изпълнението на указанията позволяват да се направи общ по
отношение на всички докладвани жалби, обективирани в един сезиращ
документ, че същите са подадени в срок, от легитимирани лица, чрез надлежно
упълномощени процесуални представители, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалването в съответните
части съобразно процесуалните качества на жалбоподателите, и са
процесуално допустими.
В проведеното открито съдебно заседание жалбите и отговорите се
4
поддържат от процесуалните представители на страните.
За да се произнесе по съществото на спора съставът на ВнАпС
съобрази следното от фактическа страна:
Варненският окръжен съд е бил валидно сезиран с активно субективно
и обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ и чл. 86 ЗЗД, предявени от С. С. И., С. С. К., В. С. Г., Т. Г. Т. и А. М. К., чрез
процесуални представители, срещу ЗК „Лев Инс“ АД- гр. София, за
присъждане на обезщетения за претърпени от ищците неимуществени вреди
от смъртта на С Д И, причинена вследствие на ПТП от 20.01.2023 г., виновно
причинено от С М В като водач на л. а. „Фолксваген Туран“ с peг. № Х ХХХХ
ХХ, застрахован по риска „ГО на автомобилистите“ при ответника към датата
на ПТП, ведно със законната лихва за исковите суми, считано от датата на
подаване на исковата молба- 20.06.2024г., до окончателното погасяване на
задълженията. Ищцата С. С. И.- съпруга на починалото лице, претендира
присъждане на обезщетение в размер на 200 000 лв.; С. С. К. и В. С. Г.-
дъщери на пострадалия са предявили искове за обезщетение в размер на по
150 000 лв., а Т. Г. Т. и А. М. К.- внуци на С Д И претендират обезщетения в
размер на по 80 000 лв.
Решението на ОС- Варна, с което искове на С. С. И., С. С. К., В. С. Г. са
частично уважени, а исковете на Т. Г. Т. и А. М. К. са отхвърлени изцяло, е
валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържащо
реквизитите по чл. 236 ГПК, както и допустимо в обжалваната част. Налице са
всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки за
възникване и надлежно упражняване на правото на иск. Съобразно
обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане,
спорът е правилно квалифициран. Процесуалната легитимация на страните
съответства на твърденията в исковата молба, съставляващи фактически
състав за право на пряк иск на увредени лица срещу застраховател по
застраховка „ ГО на автомобилистите”, за обезщетяване на вреди от деликт:
противоправно поведение на лицето, обхванато от застрахователната закрила
по застраховката, вреда, причинна връзка между тях и вина на деликвента.
Ищците са подали на 08.03.2023г. обща извънсъдебна претенция до
застрахователното дружество, чрез упълномощени адвокати, по която е
5
образувана щета № 000-1000-01-23-7182/08.03.2023г. Не се спори, че в
рамките на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и до приключване на
първоинстанционното производство застрахователят не е изплатил на ищците
застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от процесното
застрахователно събитие.
Въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност
и виновността на водача на застрахования увреждащ автомобил за
причиняване смъртта на С Д И са разрешени със задължителна за гражданския
съд сила, съгл. чл. 300 ГПК във вр. чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК. С влязла в сила
Присъда № 45/26.07.2023г., постановена по НОХД № 20233100200859 по
описа на Варненски окръжен съд, подсъдимият С М В е признат за виновен в
това, че на 20.01.2023г., на главен път III-2008, на разклона за с. Тополи, обл.
Варна, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил
„Фолксваген Туран" с per. № Х ХХХХ ХХ, в нарушение на чл. 20, ал. 2 от
ЗДвП при избиране на скоростта на движение не се е съобразил с
атмосферните условия, със състоянието на пътя, с конкретните условия и
видимост и по непредпазливост причинил смъртта на С Д И. Подсъдимият е
признат за невинен и оправдан за това, че на същата дата и място е нарушил
чл. 20, ал. 1 ЗДвП- „Водачите са длъжни да контролират непрекъснато пътните
превозни средства, които управляват“. Оправдателна присъда е постановена и
по обвинението за нарушение на чл. 116 от ЗДвП, по съображения, че
появяването на пешеходеца на място, което не е предназначено за пресичане,
изключва приложение на общата норма на чл. 116 ЗДвП.
Същевременно, постановеното по спора решение не е обжалвано и е
влязло в сила в частите, с които застрахователят е осъден да заплати на
увредените лица- съпругата и дъщерите на пострадалия, обезщетения
съответно в размери 112 000 лв., 98 000 лв. и 105 000 лв. за претърпени от тях
неимуществени вреди, ведно със законните лихви. Следователно, в
отношенията между страните е безспорно установено, вкл. и със сила на
пресъдено нещо, наличието на правопораждащия фактически състав за
основателността на преките искове на увреденото лице срещу застрахователя,
по чл. 432, ал. 1 КЗ, за обезщетяване на причинените от застрахованото лице
вреди от деликт, а именно: валидно застрахователно правоотношение по
застраховка „ ГО на автомобилистите”, сключено с ответника за увреждащия
лек автомобил; настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на
6
договора – ПТП по вина на водача на застрахования автомобил; причинени
неимуществени вреди на съпругата и дъщерите на пострадалия, на които са
присъдени обезщетения за част от исковите суми.
Предвид указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР
№ 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1
ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
С. С. И.- съпруга на починалото лице, и С. С. К. и В. С. Г.- негови
дъщери, са от кръга на лицата, материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък по
правилата на чл. 45 ЗЗД, съгласно приетото от Пленума на ВС Постановление
№ 4/1961г., а не от разширения кръг по ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. дело №
1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.
Първата група спорните въпроси по предявените главни искове от С. И.
и С. К., за разрешаване на който е надлежно сезиран въззивният съд,
включително и с насрещна жалба на застрахователя (по отношение размера на
обезщетението на съпругата), с релевирането на конкретни оплаквания и
съображения, са за размерите на обезщетенията, подлежащи на определяне по
правилото на чл. 52 ЗЗД.
На второ място, спорен е въпросът относно наличието или не на
съпричиняване на вредите по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от пострадалото
лице, повдигнат с жалбата на въззивниците- ищци. Застрахователното
дружество оспорва доводите и съображенията в жалбата на насрещната страна
за липса на съпричиняване, но в тази инстанция не заявява оплаквания за
неправилно определено от първоинстанционния съд дялово изражение от 30
% на обективния принос на пострадалия за настъпване на ПТП.
Оплакванията в жалбата на двете въззивници- ищци за нарушение на
материалния закон– чл. 52 ЗЗД, са основани на твърденията, че определените
обезщетения съответно от 150 000 лв. и 140 000 лв. не кореспондират с
критериите за справедливост с оглед установените релевантни факти по
делото, респ. претърпените от смъртта на техния наследодател болки,
страдания и психически травми, като справедливите размери според тях са
7
предявените суми от 200 000лв. за съпругата и 150 000 лв. за дъщерята.
Застрахователят обжалва решението в частта по главния иск за сумата над
98 000 лв., присъдена на съпругата на пострадалия, и не релевира оплаквания
срещу приетия от първоинстанционния съд принос от 30 % на пострадалото
лице за настъпване на вредите, следователно според представителя на
дружеството справедливият базов размер на обезщетението, преди
редукцията по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е 140 000лв. и е завишен за горницата до
160 000 лв.
При извършване на проверка по тези оплаквания съставът на въззивния
съд намира следното:
С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени
указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от
съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от
причинена смърт в резултат на деликт. В т. II на постановлението е разяснено,
че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с
преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат
значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на
обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички
случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на
указаните от Пленума на ВС общи критерии - момент на настъпване на
смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на
родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира
обезщетение, действително съдържание на съществувалите между
пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Посочените
критерии са възприети и в създадената при действието на чл. 290 ГПК
задължителна практика на ВКС, която се придържа към разбирането, че
задълбоченото изследване на общите и на специфичните за отделния спор
правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието
„справедливост“, е гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД- справедливо
възмездяване на причинените от деликта неимуществени вреди. Също във
формираната по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика по приложението
на чл. 52 ЗЗД е възприето и становището, че удовлетворяването на
изискването за справедливост налага при определяне на размера на
обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено -
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито
8
промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно
покритие по задължителната застраховка “О на автомобилистите“.
За установяване вида, интензитета и характера на претърпените от
ищците И. и К. неимуществени вреди от смъртта на С Д И, 79 г., е назначена
съдебно- психологична експертиза от първоинстанционния съд и са събрани
гласни доказателства чрез разпит на свидетеля М А К.- съпруг на ищцата С. К.
и баща на ищеца А. К., и свидетеля Г Т. Г.- съпруг на ищцата В. Г. и баща на
ищеца Т. Т.. Показанията отразяват непосредствени лични впечатления на
свидетелите от отношенията между ищцата и пострадалия техен наследодател
и понесените неимуществени вреди след смъртта му, но съдът следва да
отчете евентуалната заинтересованост на свидетелите от изхода на спора,
свързана с необходимост от преценка на показанията по правилата на чл. 172
ГПК. Доколкото не се констатира несъответствие между обстоятелствата, за
които се свидетелства, относими към исковете на ищците И. и К., и останалите
събрани доказателства, преди всичко с оглед заключението на експерта-
специалист по клинична психология относно психичните страдания и други
негативни преживявания на ищците, няма основание да се откаже в цялост
кредитиране на показанията.
Въззивният състав не намира основание да направи други, различни
изводи от ОС- гр. Варна, въз основа на свидетелските показания и
извършената самостоятелна преценка по чл. 202 ГПК на заключението по
назначената съдебно– психологична експертиза, тъй като тя е възложена на
вещо лице, разполагащо с необходимите специалност и квалификация за
изпълнение на задачите и чиято компетентност не е оспорена, а изводите са
ясно и непротиворечиво обосновани. Установява се от съвкупната преценка на
събраните доказателства, че през последните години психичното състояние на
С. И. се влошило изключително много, преди смъртта си за нея е грижил
основно съпругът й С, а след това дъщерята В. полага всички необходимите
грижи за майка си. Към момента на освидетелстването от експерта ищцата
била почти неконтактна, с много напреднал стадий на деменция и разпад на
личността, но осъзнавала какво се е случило със съпруга й и имала
откъслечни светли моменти. С Експертно решение № 92909/24.09.2024г.,
издадено от ТЕЛК „МБАЛ – Света Анна“ АД, тя е преосвидетелствана с
инвалидност 100% с чужда помощ, с водеща диагноза „съдова деменция,
9
неуточнена“, докато с предходно решение на ТЕЛК през 2021г. е с призната
75% временна нетрудоспособност с увреждане. При настъпването на
трагичното събитие с нейния съпруг, С. И. е била в относително стабилно
психично и емоционално състояние, след което се наблюдавала силно
изразена остра стресова реакция, настъпила е психотравма, която е
надхвърляла потенциала й да се справи с нея. Привързаността и зависимостта
й от вече липсващия съпруг е изправила психиката й пред силна тревожност,
страх, емоционална болка. Реакцията й е била неадекватна, тревожността и
депресията са се увеличили, влошеното физическо състояние също е
допринесло за изостряне и увеличаване на психическите страдания.
Вследствие на всичко това се е проявила симптоматика, покриваща
критериите на Посттравматичното стресово разстройство (ПТСР).
Според вещото лице дементното състояние не е причинено от
преживяната травма, но със сигурност загубата на съпруг, с когото са живели
повече от 45 години, и Посттравматичното стресово разстройство са
допринесли за по-бързото влошаване на общото състояние и ускоряване на
дегенеративните процеси, без прогноза за възстановяване. С това експертно
мнение, което се кредитира изцяло, се установява пряка причинно- следствена
връзка между застрахователното събитие и бързото, нетипично развитие на
дементните процеси у ищцата И., които са започнали преди ПТП. След като
установеното от психолога състояние на ищцата към момента
освидетелстването, променящо съществено в отрицателна посока качеството й
на живот, се дължи частично и на застрахователното събитие, то тя има право
да бъде обезщетена и за търпените от това нетипично бързо влошаване
неимуществени вреди, а не само и единствено заради преживяната скръб,
траурна тъга и др. поради загубата на съпруг, в какъвто смисъл следва да се
разбират съображенията на застрахователя в неговата въззивна жалба.
По отношение на С. С. К. се установява, че приживе между нея и баща
й е съществувала силна емоционална връзка, те се чували редовно, макар и да
живеели в различни населени места, а С. гостувала на родителите си
сравнително често. Когато съобщили на ищцата за инцидента с баща й тя
изпаднала в шок, била много зле, започнала да употребява успокоителни,
ежедневие се е променило, била под постоянно напрежение, страдала от
безсъние. При нея експертът, изготвил СПЕ, отчита лека степен на
депресивност, адекватна самооценка, много високо ниво на личностна
10
тревожност. Високата стойност на личностната тревожност преценена като
устойчиво състояние на личността и по данни от интервюто, анамнезата и
биографичните данни, и другите изследвания, може да допусне, че в голяма
степен е обусловена от загубата на бащата и преживяванията, свързани с нея,
но не е единствената причина. Загубата е предизвикала сериозна психотравма,
процесът на преодоляване на скръбта все още не е приключил, но се намира в
последната фаза.
Надлежно и своевременно релевираните и установени факти и
обстоятелства, в това число начинът, по който смъртта на С Д И на 79 год. се
отразява върху живота на ищците в личен, психологически, социален и
емоционален план, постоянният характер на вредите поради внезапната загуба
на съпруг и баща, с когото те са имали силна емоционална връзка, както и
възрастта на починалия и на ищците и тяхното обществено и социално
положение, обосновават извод за значителни негативни емоции и
преживявания, които увредените ищци са претърпели и продължават да
търпят като последица от трагичното събитие.
Ищцата С. К. е трудоспособна, но няма данни за нейните доходи, а
ищцата С. И. е пенсионер. Съгласно официалните данни на НСИ, през второто
тримесечие на 2023г., когато е настъпило процесното застрахователно
събитие, средният доход на лице от домакинство е 2 688лв. и нараства с 20.9%
спрямо същото тримесечие на 2022 г.
Посочените в предходния абзац обстоятелства са показателни за
помощните критерии за справедливост на дадения етап на социално –
икономическото развитие в страната и социалния статус на увреденото лице,
относими към спорния въпрос за размера на обезщетението, тъй като
справедливостта не допуска застрахователното плащане да се превръща от
средство, заместващо загуба, в средство за извличане на неоправдано
обогатяване и промяна в социалното положение и стандарта на живот на
получателя на обезщетението - ППВС № 4/68 г.
От 07.12.2018г. и към датата на деликта лимитът на отговорността на
застрахователите за неимуществени и имуществени вреди вследствие на
телесно увреждане или смърт са в размер на 10 420 000 лв., независимо от
броя на пострадалите лица– чл. 492 КЗ.
Като съобрази всички факти и обстоятелства, релевантни за определяне
11
размера на обезщетението, съобразно указанията дадени с ППВС № 4/1968г.
по приложението на чл. 52 ЗЗД, общественият критерий за справедливост на
дадения етап на социално – икономическото развитие в страната, лимитите на
застрахователни обезщетения, както и предвид обичайната съдебна практика
при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет
на вредите, настоящият състав на въззивния съд намира, че при определяне на
обезщетение в размер на 160 000 лв. за съпругата на пострадалото лице и
140 000 лв. за неговата дъщеря първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на чл. 52 ЗЗД. Тези суми отговаря в пълнота на всички основни и
допълнителни критерии за справедливост с оглед установените в процеса
интензитет, характер и продължителност на търпените от всяка от ищците
страдания, негативни преживявания и неблагоприятното въздействие върху
личността им в резултат на смъртта на техния наследодател и въззивният съд
не намира основание за промяна на размерите както в посока на увеличение,
така и на тяхното намаляване.
Вторият спорен въпрос, за произнасянето по който е сезиран
въззивният съд, е наличието или не на съпричиняване на вредите по смисъла
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД от пострадалото лице.
Застрахователят ЗК „Лев Инс“ АД е релевирал своевременно, пред
първата инстанция, с отговора на исковата молба, защитно възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия с твърденията, че
същият е допуснал грубо нарушение на правилата за движение по пътищата,
като е навлязъл внезапно на пътното платно без да се съобрази с
приближаващия се лек автомобил, на нерегламентирано за целта място, в
нарушение на разпоредбите на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП.
По това възражение гражданският съд е задължен да направи
самостоятелна преценка доколкото произнасянето на наказателния съд в
мотивите на Присъда № 45/26.07.2023г., постановена по НОХД №
20233100200859 по описа на ВОС, относно наличието на поведение на
пострадалия С Иванов към момента на ПТП, допринесло за настъпване на
вредоносния резултат, е извън задължителните за гражданския съд въпроси по
чл. 300 ГПК. Установеното от присъдата допуснато нарушение от виновния
водач на конкретни правни норми от ЗДвП, в частност на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП,
задължаващ водачите на МПС при избиране на скоростта на движение да се
12
съобразят с атмосферните условия, със състоянието на пътя, с конкретните
условия и видимост, както и признаването на обвиняемия за невинен и
оправдаването му за нарушение на чл. 116 от ЗДвП, не задължават
гражданския съд с приемане на факти и обстоятелства, извън обективната
страна на престъплението, за което е осъден виновния водач, при преценката
му по възражението за съпричиняване на вредите от пострадалото лице.
Страната, направила защитното възражение има възможност в гражданския
процес и следва да докаже по категоричен начин приносът на пострадалия,
респ. на заявените факти и обстоятелства, на които е основано възражението.
Правилността на правния извод на първоинстанционния съд за
съпричиняване по см. на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, се установява по категоричен начин
от установения механизъм на ПТП въз основа на съвкупната преценка на
събраните доказателства, в това число от свидетелските показания, от
съставения от органите на полицията Констативен протокол за ПТП с
пострадали лица, огледния протокол и заключението на назначената от
първоинстанционния съд съдебно– автотехническата експертиза.
Предложеното експертно мнение по релевантните факти от
назначеното вещо лице за изготвяне на допуснатата от първоинстанционния
съд САТЕ се възприемат изцяло. Установено е, че ПТП е настъпило около
18.30 часа, в тъмната част на денонощието, по главен път Ш-2008 /известен
като „крайезерния път" (в посока от гр. Варна към с. Страшимирово, обл.
Варна). Движението по главния път е организирано двупосочно с две пътни
платна, като дясното платно е с три ленти, а лявото платно е с две ленти за
движение. Преди кръстовището има поставени табели, ограничаващи
скоростта на движение до 60 км/ч. и няма положени пешеходни пътеки.
Скоростта на л. а. „Фолксваген Туран" с peг. № Х ХХХХ ХХ в момента на
удара е била 65 км/ч, а тази на пешеходеца- 3.6 км/ч. Пешеходецът е пресичал
от ляво на дясно за посоката на движение на автомобила, от страната на
Варненско езеро към село Тополи, а автомобилът се е движил от гр. Варна
към гр. Девня, с предимство, определено по главния път със знаково
стопанство. Точката на ПТП е била в лентата за движение на процесния
автомобил, в права посока към гр. Девня, непосредствено преди автомобилът
да навлезе в кръстовището, на около 84.7 м след Ор.1. Преди удара
пострадалият е пресякъл ширината на пътното платно спрямо насрещната
пътна лента, лява лента за изпълняване на ляв завой, след което е навлязъл до
13
около средата на процесната пътна лента. Разпознаваемостта на намеренията
на автомобила или водача, във видимост спрямо пътната маркировка и
островните съоръжения, че автомобилът няма да се отклони и да завие в дясно
към село Тополи, е била на около 60 метра преди точката на ПТП.
Пешеходецът е имал техническа възможност да възприеме по категоричен
начин приближаващия автомобил с неговата посока на движение на
разстояние от около 60 метра преди точката на ПТП, при което да съобрази с
общия трафик на движение с 60 км/ч, че автомобилът ще достигне точката на
удар за време, което не позволява пешеходецът да навлезе и напусне ширината
на пътна лента без опасност от настъпване на ПТП.
При изслушване на вещото лице в рамките на проведеното о.с.з. на
06.11.2024г. същото уточнява, че пешеходецът е имал възможност да спре в
средна пътна лента. Също така, лявата лента, която е била за ляв завой, (т.е.
автомобилите, движейки се по този тип разпределение на кръстовището,
следва да изчакат насрещните пътни превозни средства, които се движат и
тогава да направят маневра ляв завой), то тя също е била възможна за
изчакване от пешеходеца. Експертът уточнява още, че липсват данни по
делото относно хода на пешеходеца, дали е предприел обръщане назад или е
бил само в една посока, единствено може да се заключи, че той е бил бавно
подвижен с оглед наличието на бастун.
Съгласно приложимата за задълженията на пострадалия пешеходец в
участъка на ПТП норма на чл. 113, ал. 2 ЗДвП извън населените места и по
двулентовите двупосочни пътища в населените места, когато в близост до
пешеходците няма пешеходна пътека, те могат да пресичат платното за
движение и извън определените за това места, като при това спазват
правилата по ал. 1, т. 1, 2 и 4, а именно: т. 1/ преди да навлязат на платното за
движение, да се съобразят с приближаващите се пътни превозни средства, т.
2./ да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не спират
без необходимост на платното за движение, т. 4./ да не преминават през
ограждения от парапети или вериги.
Въз основа на изяснения механизъм на ПТП съставът на въззивния съд
приема за установено по безспорен начин, че поведение на пострадалия не е
било съобразено с разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Той е предприел
изключително рисково пресичане на необозначено за това място, в тъмната
14
част на денонощието, на главен път, който не е бил осветен от улично
осветление, в състояние на индивида, причиняващо ограничена подвижност, и
е навлязъл в лентата за движение на увреждащия автомобил при отстояние на
последния, което категорично изключва възможността за безпрепятствено
довършване на пресичането, без опасност от настъпване на ПТП. С това свое
поведение пострадалият несъмнено е допринесъл за настъпване на
вредоносния резултат, тъй като с предприетото пресичане на пътното платно
по установения начин е създал непосредствена опасност за себе си и е
предпоставил допускането от виновния водач на застрахования автомобил на
пътния инцидент, от който са произлезли претендираните за обезщетяване
вреди.
При отчитане на всички конкретни обстоятелства, при които е настъпил
процесният пътен инцидент, и тежестта на допуснатите от пострадалия и от
делинквента нарушения, съдът намира, че липсва основание за определяне на
различен от приетия от ВОС процент от 30% за съпричиняване на вредите.
Така определения принос на пострадалото лице отговаря и на практиката на
съдилищата, вкл. и на настоящия състав на въззивния съд при аналогични
случаи на съпричиняващо поведение.
По жалбите на Т. Г. Т., и А. М. К.- внуци на пострадалото лице,
въззивният съд намира следното:
Основният спорен въпрос, поставен и пред въззивната инстанция, е
материално– правно легитимирани ли са тези ищци да получат обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на дядо си. Твърденията в исковата молба в
резюме са, че починалият бил силно привързан към внуците си. За Т. дядо му
бил изключително важна фигура в живота му, прекарвал цялото си свободно
време извън класните занимания с него. А. бил внукът, който помагал на дядо
си при нужда. Той преживявал изключителен стрес от загубата на дядо си,
така все едно бил загубил родител, тъй като имал трудности при
комуникацията със своя баща.
По фактическите твърдения за характера и съдържанието на
отношенията между тези ищци и починалия и претърпените от тях болки и
страдания са задавани въпроси на свидетелите М А К.- баща на А. К., и Г Т. Г.-
баща на ищеца Т. Т., които са разпитвани общо за целите на доказване по
всички предявени искове.
15
От свидетелските показания, относими конкретно към съдържанието
на отношенията и емоционалната връзка между ищеца Т. и пострадалото лице
са релевантни изявленията на Г Г., че неговият син и дядо му били привързани
един към друг и правили много неща заедно - като напр. работа вкъщи; докато
бил малък Т. дядото се занимавал с него, разхождали са се.
Относно съдържанието на отношенията и емоционалната връзка между
пострадалото лице ищеца К., неговият баща М А К., разпитан като свидетел
заявява, пред съда, че синът му е имал много силна връзка с дядо си, при
отсъствие на свидетеля от къщи дядо му се е грижел за А.. Когато А. разбрал
за инцидента, не можел да повярва, притеснил се е много, променил се. Към
настоящия момент, когато говорили за дядо му, той ставал, излизал и не искал
да се говори за това.
Показанията на свидетеля К., които подлежат на преценка по реда на
чл. 172 ГПК, не се кредитират в частта относно твърденията, че дядото е
полагал грижи за внука си А. докато е бил малък, тъй като преди всичко
подобно обстоятелство не се твърди в исковата молба за обосноваване на
материалноправната легитимация на този ищец, а има достатъчно данни и не е
спорно, че семейството на пострадалия и това на дъщеря му С. живеят в
различни населени места.
Въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по
спорните факти съставът на ВнАпС прави следните правни изводи по
предмета на спора:
С ТР № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, е
разширен кръгът от лицата, които са материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък,
посочен в Постановление № 4 от 25.V.1961г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, а именно: родители, деца, съпруг и
лице във фактическо съжителство. Прието е, че по изключение всяко друго
лице, освен горепосочените в ПП № 4/61г. и ПП № 5/69г., което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, е справедливо да бъде обезщетено.
Особено близка привързаност според съобразителната част на тълкувателното
решение може да съществува между починалия и негови братя и сестри,
баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни
16
отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част
от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се
характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална
близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е
станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на
другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и
на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение
няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо
вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание
да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61
г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение
имат само най-близките на починалия.
Следователно, предпоставките, за да се приложи изключението по ТР
№ 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК, са: 1./създадена
особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и
2./действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по
интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.
Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато
поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия
и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава,
каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките
му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени
вреди съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд. Посочените предпоставки следва
да са осъществени за всяко от лицата, претендиращи обезщетение за
неимуществени вреди, извън кръга на лицата в двете постановления, в т. ч. и
за роднините– братята и сестрите, бабите/дядовците и внуците. При
преценката за наличието им в тази хипотеза обаче следва да се отчете
обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията между
посочените роднини се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Поради това, за да се приеме, че между
изброените роднини е налице особено близка връзка, необходимо е, освен
17
формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се
проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-
голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка.
Такова обстоятелство например, относимо към връзката между
бабите/дядовците и внуците, представлява отглеждането на внуците от
бабата/дядото поради различни причини (заболяване или смърт на
родителя/родителите; работа в чужбина, дезинтересиране на
родителя/родителите и др.).
По приложение на закона във връзка с разясненията в ТР №
1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК, след постановяването му
е формирана и задължителна съдебна практика по чл. 290 ГПК, която
настоящият съдебен състав съобразява при обсъждане на спорния въпрос -
напр. решение № 372 от 14.01.2019г. по т. д. № 1199/2015г. на ВКС, II т. о.,
решение № 92 от 17.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1275/2019г., II т.о., решение
№ 60070 от 29.06.2021г. на ВКС по т. д. № 904/2020г., I т. о., ТК, решение №
60131 от 13.12.2021г. на ВКС по т. д. № 1700/2020 г., II т. о., ТК, решение №
310 от 6.02.2019г. на ВКС по т. д. № 2429/2017 г., II т. о., ТК, решение №
17/16.03.2021г. по т. д. № 291/2020г. на ІІ т. о. на ВКС и др.
Въззивният състав намира за правилен извода на първостепенния съд за
неуспешното доказване на релевантните за материално- правната легитимация
на ищците Т. Т. и А. К. факти и обстоятелства, но не поради отказ да се
кредитират показанията на бащите на ищците, в цялост или частично, поради
тяхната заинтересованост от изхода на спора, а поради това, че изложените от
свидетелите обстоятелства сочат, че в резултат на родствената връзка между
ищците и пострадалия са възникнали топли и сърдечни отношения, каквито
има обичайно между роднини по пряка линия. Житейската ситуация, очертана
по делото, е типична, с оглед общоприетите традиционни норми за
отношенията между внуци и дядо, като се отчете и обстоятелството, че при
двама внука от еднакъв пол се сочи еднаква привързаност и емоционални
връзки, еднакво оценявани в исковата молба като много силни.
Освен че в процеса не е проведено главно пълно доказване за
изключителност в емоционалните връзки между ищците Т. и К. и пострадалия,
не са въведени в предмета на спора фактически твърдения, които, след
доказването им, да могат да се квалифицират като проявления на
18
изключителен характер на понесените негативни последици от разрушаването
на емоционалната връзка между пострадалото лице и неговите двама внука и
за такъв интензитет и продължителност на търпените от тях болки и
страдания поради загубата на дядо им и отражението занапред на събитието
върху тях и техния живот в личен, психологически, социален и емоционален
план, които да оправдават присъждането на обезщетения по пряк иск срещу
застраховател на деликвента по застраховка „ГО на автомобилистите“.
По изложените съображения, въззивният съд прави крайния правен
извод, че не е доказана материалноправната легитимация на ищците Т. Г. Т. и
А. М. К. като основание за ангажиране отговорността на застрахователя за
присъждане на обезщетения за неимуществени вреди от процесното
застрахователно събитие, следователно предявените искове с правно
основание чл. 432 КЗ са неоснователни.
Така мотивиран, предвид съвпадението на правните изводи на двете
съдебни инстанции по съществото на спора, в рамките, очертани от
въззивните жалби, въззивният съдебен състав намира, че
първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваните части.
В настоящата инстанция представителите и на двете страни са
направили искания за присъждане на съдебно– деловодни разноски, с
представяне на списъци по чл. 80 ГПК.
Съобразно изхода от спора репариране на направените от въззивника-
ответник разноски за заплащане на дължимата държавна такса не се дължи,
тъй като насрещната въззивна жалба, за която е платена държавна такса, е
изцяло неоснователна.
Предвид предмета на насрещната въззивна жалба, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК, ответникът би носил отговорност за репариране само на част от
направените разноски за въззивна инстанция от въззивницата С. И. съобразно
материалния интерес по насрещната въззивна жалба. В списъка по чл. 80 ГПК
обаче, представен от пълномощниците на въззивниците- ищци, не е поискано
присъждане на съдебно- деловодни разноски на С. И., като по делото не са
представени доказателства за направени от нея съдебно- деловодни разноски.
Следователно няма основание за присъждане на разноски на страните.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, ІІІ- ти състав,
19
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 525/18.12.2024г., постановено по т. д. №
335/2024г. по описа на Варненския окръжен съд в обжалваната част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20