РЕШЕНИЕ
№ 3545
гр. София, 01.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 15-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на петнадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:СИМОНА ИВ. УГЛЯРОВА
при участието на секретаря БРАНИМИРА В. И. ПЕНОВА
като разгледа докладваното от СИМОНА ИВ. УГЛЯРОВА Административно
наказателно дело № 20241110202852 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 145 - чл. 178 АПК вр. чл. 74 ЗМВР.
Образувано е по жалба на А. И. А., ЕГН **********, чрез адв.К. Ч. –
САК, против Заповед за задържане на лице рег. № 464зз-110/04.02.2024 г.,
издадена от Б. Б. Г. – полицай при ОСПС – СДВР, с която на основание чл. 72,
ал. 1, т. 1 ЗМВР по отношение на А. И. А. е наложена принудителна
административна мярка „Задържане за срок до 24 часа“.
В жалбата се излагат съображения, че оспорената заповед е
незаконосъобразна, издадена в нарушение на материалния закон,
процесуалните правила и в противоречие с целта на закона. Сочи се, че в
оспорената заповед липсва описание на фактическите и правни основания за
задържането, поради което и жалбоподателят не е разбрал за какво е бил
задържан. На следващо място се излага, че по своята правна същност
заповедта за задържане на лице, издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от
ЗМВР, представлява ПАМ по смисъла на чл. 22 от ЗАНН и за прилагането й е
необходимо осъществяването на фактическия състав на нормата на чл. 72, ал.
1, т. 1 от ЗМВР, който включва наличие на данни за извършено престъпление
и данни то да е извършено от задържаното лице, а в процесния случай
1
жалбоподателят нито е бил съпричастен към извършване на престъпление,
нито е извършил престъпление. Поддържа се, че в мотивите на обжалваната
заповед не е посочено нищо, нито е посочена причината налагаща
задържането, поради което и задържането е самоцелно и необосновано.
По изложените съображения се претендира отмяната на атакуваната
заповед за задържане.
В съдебно заседание жалбоподателят А. И. А., редовно призован, не се
явява, представлява се от адв. Ч. – с доказателства за надлежно учредена
представителна власт. В дадения ход по същество процесуалният
представител моли заповедта да бъде отменена по доводите, релевирани в
жалбата. Претендира се присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение, за което се представя списък.
Ответникът по жалбата – Б. Б. Г., полицай при ОСПС – СДВР, редовно
призован, не се явява, представлява се от юрк. ХХХХХХХХХХХХ, с
доказателства за надлежно учредена представителна власт. В дадения ход по
същество и в ангажирани по делото писмени бележки процесуалният
представител изразява становище за законосъобразност на издадената заповед
за задържане и моли депозираната срещу нея жалба да бъде оставена без
уважение. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение в
производството и се релевира възражение за прекомерност по отношение
размера на разноските, претендирани от насрещната страна.
Софийска районна прокуратура – редовно призована, не изпраща
представител и не изразява становище по основателността на жалбата.
След преценка възраженията и становищата на страните, събраните по
делото доказателства и действащата и приложима нормативна уредба, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Със заповед за задържане на лице рег. № 464зз-110/04.02.2024 г., издадена
от Б. Б. Г., заемащ длъжността полицай при ОСПС – СДВР, по отношение на
А. И. А. била приложена принудителна административна мярка „задържане за
срок до 24 часа“. Като правно основание за издаване на заповедта била
посочена разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, а като фактическо –
управлява МПС под въздействието на наркотични вещества. А. И. А. бил
задържан в 11:30 часа на 04.02.2024 г. След задържането му на лицето бил
извършен личен обиск по реда на чл. 80 ЗМВР, при който у него били
2
установени вещи, както следва: един брой мобилен апарат черен на цвят, един
брой часовник сив на цвят с надпис „BOSS”, един брой слушалки бели на
цвят, един брой слънчеви очила „Ray Ban”, един брой портфейл черен на цвят
с лични документи, един брой връзка с ключове и чип за входна врата. А. И. А.
бил задържан в помещение на 04 РУ – СДВР и бил освободен в 11:25 часа на
05.02.2024 г.
Към административната преписка са приложени протокол за личен обиск
на А. И. А. от 04.02.2024 г., Декларация от 04.02.2024 г. от А. И. А., разписка за
върнати вещи и пари от задържано лице.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства,
които прецени като еднопосочни и кореспондиращи помежду си. Въз основа
на последните се изясняват обстоятелствата по издаване на атакуваната
заповед за задържане и осъществените спрямо А. И. А. действия за времето на
задържането.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните изводи от правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна,
адресат на акта, в законоустановения срок и срещу акт, подлежащ на
оспорване, респективно като такава следва да бъде разгледана по същество.
По правната си същност задържането под стража на основание чл. 72, ал.
1, т. 1, вр. с чл. 73 от ЗМВР представлява принудителна административна
мярка и като всяка ПАМ налага неблагоприятни последици на адресата с цел
постигане на правно определен резултат. В зависимост от конкретния случай,
мярката по чл. 72 от ЗМВР, би могла да има превантивен или
преустановителен характер.
Оспорената заповед представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и като такъв подлежи на съдебен контрол за
законосъобразност по критериите, визирани в разпоредбата на чл. 146 АПК.
При проверката съдът следва да прецени актът издаден ли е от компетентен
орган и в предписаната от закона форма, спазени ли са материалноправните и
процесуалноправните разпоредби и съобразен ли е актът с целта на закона.
Разпоредбата на чл. 169 АПК поставя допълнителни критерии, с които
3
съдът следва да се съобрази при преценката на административен акт, издаден
при оперативна самостоятелност – да провери дали административният орган
е разполагал с оперативна самостоятелност и спазил ли е изискването за
законосъобразност на административния акт.
Съгласно чл. 168, ал. 1 от АПК съдът в настоящото производство не е
обвързан само от основанията, посочени в жалбата, с която е сезиран, но
преценява законосъобразността на оспорения административен акт на всички
основания по чл. 146 от АПК. Необходимо е да са налице в тяхната съвкупност
всички изисквания за валидност на административния акт, а именно: да е
издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на
административнопроизводствените правила, да не противоречи на
материалноправните разпоредби и да съответства с целта на закона. Липсата
на някоя от предпоставките води до незаконосъобразност на
административния акт и е основание за неговата отмяна.
Като извърши дължимата на основание чл. 168, ал. 1 АПК проверка за
законосъобразност на оспорения акт, освен на основанията, сочени от
оспорващия, но и на всички основания по чл. 146 АПК, съдът намери, че
жалбата е основателна.
Оспорената заповед е издадена от компетентен орган в кръга на
предоставените му правомощия по чл. 72 от ЗМВР – от полицай към отдел
„Специализираните полицейски сили“ при СДВР, каквато длъжност заема
издалият заповедта Б. Б. Г., съгласно приложено по делото удостоверение,
издадено от Началник на Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР. Заповедта е
издадена в условията на оперативна самостоятелност, с каквато полицейските
органи разполагат съгласно чл. 72, ал. 1 ЗМВР.
Спазена е предвидената от закона писмена форма, така както предвижда
нормата на чл. 74, ал. 1 от ЗМВР – издадена е писмена заповед за задържане,
спазени са и разпоредбите на чл. 74, ал. 3 и 6 от ЗМВР. Задържаният е
попълнил декларация, че е запознат с правата си, както и за намерението си да
упражни или да не упражни правата си по ал. 2, т. 6, букви "б" – "е", заповедта
е подписана от него и от полицейския орган, препис от заповедта е била
връчена на задържания срещу подпис.
Настоящият състав счита, че е спазено изискването за форма на акта, като
Заповедта съдържа задължителните реквизити, посочени в чл. 74, ал. 2 от
4
ЗМВР, а именно – посочено е името, длъжността и местоработата на
полицейския орган, издал Заповедта; отбелязани са данни,
индивидуализиращи задържаното лице /трите имена, ЕГН и адрес на А. И. А./;
вписани са датата и часът на задържането; разяснени са правата на
задържаното лице да обжалва пред съда законността на задържането, правото
на адвокатска защита, правото да бъде уведомено лице, посочено от
задържания, правото да бъде информиран за основанията за задържането на
разбираем за него език /правото на преводач, в случай, че не разбира
български език/, както и че при задържането на лицето не могат да му бъдат
ограничавани други права, освен правото на свободно придвижване. Това
означава, че в случая спрямо задържаното лице са изпълнени изискванията на
чл. 74, ал. 2, т. 1, т. 3, т. 4, т. 5, т. 6, б. "а", "б", "г" и "е" от ЗМВР. Задържаният
А. И. А. е български гражданин, поради което нормата на чл. 74, ал. 2, т. 6, б.
"д" от ЗМВР в случая е неприложима. От декларацията на лист 19-20 от
делото следва, че на А. И. А. освен правото на адвокатска защита, са му били
разяснени и правото на медицинска помощ, и правото да бъде уведомен член
от семейството му или друго заинтересовано лице, т. е. и правата по чл. 74, ал.
2, т. 6, б. "в" и "г" от ЗМВР. Поради изложеното настоящият съдебен състав
намира, че правата на задържаното лице не просто са били разяснени на А. И.
А., а и реално са му били подсигурени, респективно и доводите на
жалбоподателя в противоположния аспект не могат да бъдат споделени.
На следващо място, съгласно чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, полицейските
органи могат да задържат лица, за които има данни, че са извършили
престъпление. В случая, събраните по делото доказателства установяват по
безспорен начин, че към момента на задържането на жалбоподателя са били
налице данни за извършено от него престъпление, изразяващо се в управление
на МПС след употреба на наркотични вещества.
Следва да бъде отбелязано, че дали това деяние впоследствие ще бъде
квалифицирано като престъпление и именно като какво, е от компетентността
на други органи, поради което настоящият състав приема, че действително
към момента на задържането на жалбоподателя са били налице данни за
извършено престъпление.
С оглед изложеното, налице е съответствие между посоченото фактическо
и правно основание за издаването на заповедта. В тази насока следва да се
5
отбележи, че за по-голяма изрядност, полицейският орган, издал заповедта, е
следвало да посочи конкретните факти, послужи като фактическо основание
за издаването й, но в случая и с оглед доказателствата по преписката, които
недвусмислено говорят за такива данни, последното не може да се приеме за
съществено процесуално нарушение, което да е нарушило правото на защита
на санкционираното лице.
Задържането под стража на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР
представлява принудителна административна мярка, която има за цел чрез
задържането да се предотврати възможността лицето да извърши
престъпление, да продължи да извършва престъпление или да се укрие. Освен
това тя се предприема с цел започване на разследване срещу вероятния
извършител на престъпление. Възможността на органите на МВР да приложат
принудителната административна мярка е дейност, свързана с разкриването
на престъпление, а не с наличието на вече доказано такова. За прилагането й
не е необходимо да са събрани доказателства, установяващи по категоричен
начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК.
Наложената от полицейския орган принудителна административна мярка е
административно действие по диспозицията на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР,
обуславяща единствено формиране на предположение относно участието на
лицето в конкретно престъпление. Достатъчно е само наличието на данни,
обосноваващи извод, че има вероятност лицето да е извършител на
престъпление, което дава право на административния орган при условията на
оперативна самостоятелност да наложи мярката, респективно и всички
изложени в противоположния аспект доводи в жалбата не могат да бъдат
споделени.
На следващо място, понятието "данни" по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР не съвпада с "достатъчно данни" по смисъла на чл. 207, ал. 1 НПК, нито
изисква доказателства за извършено престъпление. В случая, събраните по
делото доказателства установяват по безспорен начин, че към момента на
задържането на жалбоподателя са били налице данни за извършено от него
престъпление, изразяващо се в управление на МПС след употреба на
наркотични вещества. За прилагането на тази принудителна административна
мярка не е необходимо и да са събрани доказателства, установяващи по
категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на
НК. Дори по образувано разследване впоследствие лицето да не бъде
6
привлечено в съответното процесуално качество на обвиняем, или
производството да бъде прекратено (какъвто именно е настоящият случай),
или лицето да бъде оправдано, би било ирелевантно за взетата по реда на чл.
72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР принудителна административна мярка.
С оглед на извършеното по-горе разграничение между съдържанието на
понятието "данни" по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и понятието
"достатъчно данни" по смисъла на чл. 207, ал. 1 НПК, неоснователни се явяват
доводите на пълномощника на оспорващия за материална
незаконосъобразност на оспорената заповед. Разпоредбата на чл. 72, ал. 1, т. 1
ЗМВР не предполага доказаност от субективна и обективна страна на
извършено престъпление /това ще бъде установено едва след евентуално
произнасяне на осъдителна присъда/, а единствено наличие на данни за
извършено престъпление и съпричастност на лицето към него. Поради това са
неоснователни релевираните в жалбата възражения за нарушение на
материалния закон.
В чл. 72, ал. 2, т. 2 от ЗМВР е посочен съществен реквизит на Заповедта за
задържане – "фактическите и правните основания за задържането". В
оспорената Заповед е посочено, че тя се издава на основание чл. 72, ал. 1, т. 1
от ЗМВР. Едно лице може да бъде задържано според чл. 72, ал. 1, т. 1 от
ЗМВР, когато за него има данни, че е извършило престъпление. Фактическото
основание за издаване на Заповедта, вписано в самата нея, е достатъчно ясно,
конкретно и достатъчно за задържане на лицето, тъй като е посочено, че става
дума за управление на МПС под въздействие на наркотични вещества. В
случая фактите са повече от достатъчни, за да се разбере защо А. И. А. е бил
задържан. Поради това този съдебен състав счита, че конкретното фактическо
описание на поведението на задържаното лице, не е довело до неяснота или до
нарушено право на защита на А., както се твърди в жалбата му и релевираният
в тази връзка довод не се споделя от съда.
Многократно съдебната практика се е произнасяла по въпроса, че
приложението на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР е в рамките на оперативната
самостоятелност на полицейските органи – с оглед преценката за наличието
на връзка между задържаното лице и извършеното престъпление. В този
смисъл, за да пристъпи към задържане за срок до 24 часа полицейският орган
е необходимо да има достатъчно данни, от които да може да се направи
7
обосновано предположение, че задържаното лице е съпричастно към
определено противоправно деяние. В конкретния случай от момента, в който
полицейските служители са установили на място водача на МПС А. И. А. и са
извършили полеви тест за употреба на наркотични вещества, който е дал
положителен резултат, същите са имали данни за поведението на А., които са
били по своя характер достатъчни, за да се приеме, че жалбоподателят е
управлявал МПС след употреба на наркотични вещества. От тук следва, че
към момента на фактическото задържане на А. полицаите са имали
достатъчно данни за поведението му и че това покрива състав от НК, т. е. те са
имали данни на престъпна проява от страна на лицето, към чието задържане
са пристъпили. Член 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР овластява пряко полицейските
органи по своя преценка /съобразявайки се с ограниченията на закона/ да
постановяват принудителни административни мерки, ограничаващи временно
правата на определени лица. Преценката за това е субективна, но за
установяване впоследствие на законосъобразността на предприетите действия
полицейският орган дължи да установи и докаже, че действително е
разполагал с данни, даващи му основание да направи основателно
предположение за участие на задържаното лице в извършването на
престъпление (в този смисъл е Решение № 7556/03.12.2019 г. на АССГ, V
касационен състав по КНАХД № 8239/2019 г.). Това задължение в случая е
изпълнено.
Липсва изрично законово изискване в Заповедта за задържане да се
посочва детайлна информация по казуса. Още повече – за да се пристъпи към
задържане на едно лице не е необходимо да има достатъчно данни, за да се
образува досъдебно производство или вече да е образувано такова. Поради
това дали има или няма дадена правна квалификация на деянието на
задържаното лице и дали е образувано досъдебно производство /още повече
пък как е приключило то/ е без значение – първо, защото на етап задържане до
24 часа по реда на ЗМВР това не е необходимо, а в някои случаи е и
невъзможно; второ, защото правната квалификация се дава от разследващите
органи и прокурора, а не от полицейски орган, осъществяващ дейност по чл.
6, ал. 1, т. 1 – 3, 7 и 8 от ЗМВР (чл. 72, ал. 1, вр. чл. 57, ал. 1 от ЗМВР); трето,
защото и да е написан конкретен текст от НК то това автоматично не означава,
че задържаният ще разбере защо се ограничава свободата му на придвижване.
Поради това, изискването към Заповедта е за посочване на информация, а не
8
на квалификация на деянието на задържаното лице. В конкретната Заповед за
задържане информацията за престъпното деяние на задържаното лице е ясна,
достатъчна по обем и разбираема – „управлява МПС под въздействие на
наркотични вещества“. Поради това настоящият съдебен състав счита, че
посочените фактически и правни основания в Заповедта са били достатъчни,
за да разбере задържаният защо е отведен в 04 РУ – СДВР, т.е. в случая не е
било реално ограничено правото на защита на лицето, тъй като А. И. А. е бил
наясно защо го задържат полицейските служители. Релевираните в обратния
смисъл аргументи от страна на жалбоподателя са неподкрепени от събрания
по делото доказателствен материал, поради което и са изцяло неоснователни.
С оглед изложеното съдът намира, че задържането на А. А. от 04.02.2024
г. е осъществено при правилно приложение на материалния закон и при
наличие на фактически основания за това.
В случая обаче съдът намира, че задържането на жалбоподателя А. И. А.
не съответства на целта на закона, преценена съобразно установения в чл. 6,
ал. 2 АПК и приложим към всички действия на изпълнителната власт,
принцип за съразмерност. Задържането за срок до 24 часа на основание чл. 72,
ал. 1, т. 1 ЗМВР представлява форма на административна принуда, като в
зависимост от случая би могло да се предприеме с цел осуетяване
извършването на противоправно деяние или прекратяване на вече започнало
такова и отстраняване на неговите вредоносни последици. Наред с това
същото може да бъде използвано и за извършване на неотложни действия с
участие на задържания, чрез които да се насочи разследване срещу
извършителя на извършеното престъпление (в този смисъл е Решение № 1380
от 09.02.2016 г. на ВАС - V отд. по адм. д. № 829/2015 г.; Решение № 11544 от
30.07.2019 г. на ВАС - V отд. по адм. д. № 9763/2018 г. и други). В настоящия
случай обаче не се констатира нито едно от тези основания, напротив – видно
от материалите по преписката, в частност отразеното в постановление на
прокурор при С. от 21.03.2024 г. за прекратяване на наказателното
производство по ДП № 221/2024 г. по описа на 04 РУ – СДВР, пр.пр. №
3058/2024 г. по описа на С., при спирането му от полицейските органи А. И.
А. е съдействал изцяло – подложил се е на полеви тест за употреба на
наркотични вещества, предал е доброволно с протокол за доброволно
предаване от 04.02.2024 г. управлявания от него лек автомобил и ключ за него,
бил е съпроводен до ВМА – София, където е предоставил проби от кръв и
9
урина за изследване. Няма данни освен това със задържаното лице да са
провеждани каквито и да е действия във връзка с разследването на
престъпното деяние или изясняване на каквито и да е било обстоятелства по
същото, още по-малко неотложни такива, които да обосноват необходимост от
осигуряване на присъствието му, респективно ограничаване на правото му на
свободно придвижване за определен период от време. Задържането на лица,
било то и за срок до 24 часа, е форма на държавна принуда, която следва да се
прилага не само при наличие на формални законови предпоставки, а и след
преценка за съразмерност спрямо преследваните със същата цели.
Оперативната самостоятелност дава право на полицейския орган да избере
едно измежду няколко възможни решения, но не и да прави това произволно и
без да държи сметка за законоустановената цел, за чието постигане му е
предоставено правомощието да задържа лица и за съразмерността между
засегнати прави и законни интереси и преследвания резултат.
Според настоящия съдебен състав, задържането на А. И. А.,
обективирано в Заповед за задържане на лице с рег. № 464зз-110/04.02.2024 г.,
издадена от Б. Б. Г. – полицай при ОСПС – СДВР, не преследва каквато и да е
легитимна цел, доколкото към момента на извършването му престъпното
деяние е било преустановено, няма данни за други престъпни посегателства,
които да са били прекратени или осуетени със задържането. Освен това А. е
съдействал на полицейските органи, предвид което дори при необходимост от
последващи действия с негово участие не може да се приеме, че за
осигуряване на присъствието му е било необходимо прилагане на принуда под
формата на задържане по реда на ЗМВР.
В този смисъл съдът намира, че извършеното задържане не съответства
на целта на закона, респективно се явява незаконосъобразно, поради което и
процесната заповед следва да бъде отменена.
Съобразно изричната разпоредба на чл. 143, ал. 1 АПК, когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и
възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се
възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ.
В този смисъл и предвид изхода на делото, на основание чл. 143, ал. 1
АПК жалбоподателят има право на присъждане на съдебни разноски –
10
възнаграждение, заплатено на един адвокат, за което е направено съответно
искане. От жалбоподателя в настоящото производство е поискано присъждане
на адвокатско възнаграждение в размер на 800,00 лева, което съгласно
представения договор за правна защита и съдействие от 06.02.2024 г. е
платено изцяло и в брой при подписване на договора, както и сумата от 10,00
лева – държавна такса. Предвид отсъствието на фактическа и правна сложност
на делото и своевременно релевираното от процесуалния представител на
ответника възражение в този аспект, размерът на присъденото
възнаграждение следва да бъде по – нисък от предвидените размери в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с които
съдът не е обвързан (в този смисъл Решение СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-
438/22 по преюдициално запитване, във връзка с приложението на чл. 101, § 1
ДФЕС вр. чл. 4, § 3 ДЕС), поради липса на легитимна цел, в контекста на
отсъствие на фактическа и правна сложност на делото, както и вида и броя на
извършените процесуални следствени действия, като в случая съдът определи
за справедливо възнаграждение в размер на 300,00 лева, съответстващо на
фактическата и правна сложност на делото и времето, необходимо за
подготовка защита на правата на жалбоподателя. Посоченият размер на
адвокатско възнаграждение, както и сумата от 10,00 лева – държавна такса в
производството, следва да бъде присъдена в полза на жалбоподателя и
възложена в тежест на административната структура, към която се числи
органът, издал заповедта.
Така мотивиран и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2 АПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане на лице с рег. № 464зз-110/04.02.2024 г.,
издадена от Б. Б. Г. – полицай при ОСПС – СДВР, с която на основание чл. 72,
ал. 1, т. 1 ЗМВР по отношение на А. И. А. е наложена принудителна
административна мярка „Задържане за срок до 24 часа“.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на А.
И. А., ЕГН **********, с адрес ХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХХ, сумата от
310,00 (триста и десет) лева – съдебни разноски.
11
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Административен съд - София - град в 14-дневен срок от съобщаването му на
страните.
Препис от решението на основание чл. 138 АПК да се изпрати на
страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12