Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 28.01.2021 год.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІI „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                 Мл. с. МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева гражданско дело № 14862 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 167806 от 16.07.2019 г., постановено по гр. дело № 41431/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 40 състав, е уважил частично предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Ю.М.Ц. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумите от 249,72 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г. за топлоснабден имот - апартамент № 21, находящ се в гр. София, ж.к. „*******№ *******, абонатен № 072850, ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на исковата молба в съда - 22.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата; 35,78 лева – обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата от датата на всяко просрочие до 08.01.2018 г., 46,01 лева - главница за услугата дялово разпределение, и 11,01 лева – мораторна лихва върху таксата за извършената услуга дялово разпределение, като е отхвърлил претенциите за стойността за ползваната топлинна енергия за разликата над присъдената сума от 249,72 лева до пълния предявен размер от 744,92 лева и за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. и за мораторната лихва за разликата над присъдената сума от 35,78 лева до пълния предявен размер от 152,27 лева като погасени по давност. С решението ответната страна е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 72 лева – разноски по делото.

В законоустановения срок срещу решението в частта, с която предявените искове са отхвърлени е постъпила въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която прави оплакване, че решение в обжалваната част е неправилно и излага подробни доводи в тази връзка, като твърди, че спрямо процесното правоотношение приложими са Общите условия за продажба на топлинна енергия от ищеца, в сила от 13.02.2008 г., а съгласно чл. 32, ал. 1 от раздел VII на същите е посочено, че потребителите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, като след изтичане на последния ден от месеца, същите са изпаднали в забава за тези суми и дължат обезщетение. Сочи, че според чл. 33, ал. 1 от ОУ купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, поради което задължението за заплащане на сумата по фактурата е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката, а в атакуваното решение съдът не е съобразил, че общата фактура за периода от м.05.2014 г. до м. 04.2015 г. е издаден на 31.07.2015 г., и публикувана на 15.08.2015 г. Сумата е станала изискуема на 15.09.2015 г., поради което вземането по нея не е погасено по давност, тъй като исковата молба е подадена на 22.06.2018 г., с което действие давността е прекъсната. С оглед изложеното, моли решението в обжалваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете да бъдат уважени в пълния предявен размер. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. В молба, депозирана преди открито съдебно заседание поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Не представя отделен списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от Ю.М.Ц..

Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД не взема становище.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже, че ответникът е потребител на топлинна енергия, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.

От представените по делото доказателства се установява, че сградата, в която се намира ап. № 21, находяща се в гр. София, ж.к. „*******№ *******, е била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от общия топломер. По делото не се оспорва, че ответницата като собственик на топлоснабдения имот има качеството на потребител на топлинна енергия за исковия период на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, поради което е материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове.

С оглед на чл. 150 от Закона за енергетиката, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребителите за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Притежаваното от ответницата право на собственост върху топлоснабдения имот и установеното наличие на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, е достатъчно основание за доказване на иска по основание. Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 г. и които са публикувани. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ предоставя възможност за потребителите, които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия и за което в случая няма данни да е упражнено, а и няма твърдения в тази насока.

С оглед предмета на проверка, въведен с въззивната жалба и забраната по чл. 271, ал. 1 от ГПК, обстоятелствата относно количеството на доставената топлинна енергия в топлоснабдения имот и нейната стойност не се предмет на проверка от въззивния съд, като предвид безспорния характер на предпоставките за възникване на процесното вземане и неговия размер, на разглеждане подлежи единствено доводът на въззивника във връзка с разрешението, дадено от първоинстанционния съд в обжалваното решение по уваженото възражение за изтекла погасителна давност.

Както правилно е приел и първоинстанционният съд, вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл. 111, буква „в” от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок (Тълкувателно решение № 3/18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно чл. 32, ал. 1 от приложимите към относимия период Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр. София от 2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в сгради етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т.е. общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, т.е паричното задължение на абоната за заплащане на остойностената топлинна енергия действително възниква ежемесечно и периодично.

Ищецът е заявил претенция за заплащане на сума за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., като е подал исковата си молба в съда на 22.06.2018 г., поради което вземанията, чиято изискуемост е възникнала в периода преди 22.06.2015 г. са погасени по давност на основание чл. 114, ал. 2 от ЗЗД. В настоящия случай, както правилно е приел и първоинстанционният съд, това са сумите за енергията за цялата 2014 г., както и за януари, февруари, март, април и май 2015 г., тъй като тези вземания възникват с издаване на фактурата за съответния месец според чл. 32, ал. 1, във вр. с чл. 31, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ОУ, а обстоятелството, че задълженията следва да бъдат платени след оповестяването им по реда и в срока по чл. 33, ал. 1 от ОУ, тълкувайки посочените разпоредби във връзка една спрямо друга и с оглед предходните редакции на общите условия, има отношение единствено към момента, в който длъжникът изпада в забава. Тъй като съгласно чл. 32, ал. 2 от ОУ след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки, общата фактура издадена на 31.07.2015 г. отразява цената на реално потребеното количество топлинна енергия, но не може да промени давността на вземането за заплащане на топлинната енергия за всеки отделен месец. С оглед изложеното възражението на ответника, че вземанията за незаплатена ТЕ за периода до 21.06.2015 г. са погасени по давност е основателно. Първоинстанционният съд е извадил от общия размер на претенцията от 744,92 лв. сумата, представяща сбора на стойностите по фактурите, издадени за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015, посочена на лист 18 от делото, като искът за разликата над получените 249,82 лв. до пълния предявен размер от 744,92 лв. е отхвърлен, поради което решението в обжалваната част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

Правилни са и изводите на районния съд, относно размера на претенцията за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за посочения период – от датата на падежа на всяка фактура до крайната дата на исковия период – 08.01.2018 г. Същото, определено по правилото на чл. 162 от ГПК с помощта на лихвен калкулатор върху всяка главница считано от деня, следващ датата на която длъжникът е изпаднал в забава, съобразявайки началния период на претенцията предвид заявеното в исковата молба и до посочената от ищеца крайна датата, е в общ размер на 35,78 лв., поради което претенцията над посочената сума до пълния предявен размер от 152,27 лева е неоснователна и правилно е била отхвърлена.

С оглед изложеното и предвид предмета на проверка, въведен с въззивната жалба, същата е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението е обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

Въззиваемата страна не е заявила искане за разноски, поради което такива не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 167806 от 16.07.2019 г., постановено по гр. дело № 41431/2018 г., на Софийски районен съд, I ГО, 40 състав, в обжалваната част.

Решението е влязло в сила в частта, с която предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Ю.М.Ц. искове са уважени.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *******, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.