Решение по в. гр. дело №1708/2025 на Окръжен съд - Бургас

Номер на акта: 839
Дата: 4 ноември 2025 г. (в сила от 4 ноември 2025 г.)
Съдия: Галя Василева Белева
Дело: 20252100501708
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 6 октомври 2025 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 839
гр. Бургас, 04.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева

Донка Янк. Русинова
при участието на секретаря Таня Н. Михова
като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно гражданско дело №
20252100501708 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение № 1735 от 21.07.2025г. по гр.д.№ 4391/2024г. на РС Бургас, „Валмар Ойл“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. „Кооператор“ №
54, е осъдено да заплати на Ж. Й. А., ЕГН ********** чрез адвокат Кирил Веселинов Киров
сумата от 3537,74 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от
01.05.2024 година до 31.05.2024 година, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на дълга, по
сключения между страните Трудов договор № 12/30.09.2021 г., както и сумата от 700 лева,
представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Допуснато е предварително изпълнение на решението в частта относно присъденото
трудово възнаграждение.
Със същото решение ответното дружество е осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
да заплати на Районен съд – Бургас държавна такса в размер от 141,50 лева.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба, подадена от „Валмар Ойл“ ЕООД,
ЕИК *********, чрез управителя Валентин Каравълчев, представляван от адв. Ивайло
Найденов, съдебен адрес: гр. Бургас, ул.“Морска“ № 4, ет.1. С него решението е обжалвано
в цялост.
Изложени са оплаквания, че обжалваният съдебен акт е неправилен, постановен в
нарушение на процесуалните правила, както и необоснован.
Посочва се, че съдът неправилно е приел, че искът е доказан, тъй като по делото не са
1
събрани доказателства дали ищецът в действителност е престирал труд през процесния
месец, какъв е размерът на договореното възнаграждение, на колко часов работен ден е бил
назначен. По повод служебно извършената справка от НАП за регистрирани трудови
договори посочва, че от нея по никакъв начин не става ясно какви са условията на трудовия
договор, дали същият е валиден и дали е бил изпълняван от работника. Същото се отнасяло
и за останалите писмени доказателства по делото, предоставени от НОИ, включително
справката, която не съдържала данни за заетост за процесния месец.
Счита, че съдът неправилно е кредитирал показанията на свидетеля по делото, тъй
като същият е пристрастен, понеже също води дела срещу дружеството, а и неговите
показания не допринасят за изясняване на правния спор, тъй като свидетелят заявил, че
работи другаде и не е виждал ищцата на определеното работно място. Според въззивника
свидетелят никога не е виждал трудовия договор на ищцата, за да знае за кое дружество
работи и каква е заплатата му, още повече, че на въпросното място оперирали няколко
фирми. Намира за показателен факта, че след прекратяване на трудовите правоотношения на
ищцата и свидетеля, същите били преназначени в друга фирма, но останали да работят на
същото работно място, със същите трудови задължения.
На следващо място посочва, че дори и да се приеме, че е доказан размерът на
уговореното брутно трудово възнаграждение, то принципно работодателят дължи на
работника нетното възнаграждение, тъй като удръжките, които работодателят следва да
направи по ДОД и осигурителни вноски не са дължими като трудово възнаграждение на
работника по смисъла на чл. 128 от КТ. Присъждането на брутното трудово възнаграждение
е неправилно, тъй като създава предпоставка работникът да се обогати неоснователно за
сметка на работодателя, в случаите, когато след постановяване на съдебното решение се
стигне до принудително изпълнение, тъй като съдебният изпълнител е задължен да събере и
изплати на работника сумата, посочена в издадения изпълнителен лист, и този начин
работникът ще получи по-голяма сума от тази, която му се следва. Цитира съдебна практика
в подкрепа на изложеното.
В заключение се изтъква, че по делото не е установено ищецът да е престирал
работна сила за „ВАЛМАР ОЙЛ” ЕООД през м. май 2024 г., за колко време, на пълно
работно време или не, нито какъв е бил размерът на уговореното трудово възнаграждение.
Иска от съда обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено ново, с което исковите претенции бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Ж. Й. А.,
ЕГН **********, чрез адв. Кирил Киров, съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Св. Св. К. и
Методий“ № 37, ет.1, офис 7.
С него жалбата се оспорва като неоснователна. Според въззиваемата, обжалваното
решение е правилно, обосновано и законосъобразно. Намира за несъстоятелни оплакванията,
изложени в жалбата. Заявява, че от представените по делото доказателства по безспорен
начин се установява, че между страните е възникнал и е изпълняван трудов договор, като
години преди датата на възникване на правния спор работодателят доброволно и с ясно
съзнание е внасял дължимите публични вземания за осигуровки и данъци. Намира за
2
несъстоятелни възраженията на въззивника относно обвързващата сила на представения по
делото трудов договор, касаещи авторството на положения подпис от страна на
работодателя, като се позовава на разпоредбата на чл. 75 КТ, която урежда отношения
между страните дори при обявен недействителен трудов договор, като счита, че искът е
доказан по основание и размер. Сочи, че районният съд е съобразил внимателно и
процесуално обосновано всички събрани писмени доказателства, които еднозначно сочат, че
между страните е съществувал трудов договор, определен е размера на трудовото
възнаграждение и са събрани доказателства за реалното полагане на труд от страна на
ищцата. От друга страна именно работодателят не е успял да докаже че е заплатил трудово
възнаграждение на ищеца. Сочи, че разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ ясно определя как се
извършва плащане на трудово възнаграждение в брой, а именно с писмен акт- с подписа на
работника във ведомостта или срещу разписка. Намира, че не са налице процесуални
нарушения на съда при допускането на доказателствата. Иска се от съда обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски в размер на платеното адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лв.
В проведеното пред въззивната инстанция съдебно заседание участие страните не
участват лично или чрез представител.
Представителят на въззивника е представил писмена молба, с която заявява, че
поддържа въззивната жалба, няма възражения по доклада на съда, няма доказателствени
искания. Моли решението да бъде отменено, а исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни. Прави възражение за прекомерност на претендирания от въззиваемата
страна адвокатски хонорар.
По допустимостта на въззивното производство Бургаският окръжен съд приема
следното:
Въззивната жалба е подадена в законния срок, от надлежно упълномощен
представител на страна, която има правен интерес от обжалването. Жалбата е редовна и
допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
След като обсъди становищата на страните, събраните по делото доказателства и
приложимите правни норми, Бургаският окръжен съд приема следното.
Производството пред Районен съд- Бургас е образувано по предявен от Ж. Й. А. от
гр.Бургас срещу „ВАЛМАР ОЙЛ“ ЕООД иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ вр. чл. 86
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 3537,74 лв., представляваща
неплатено трудово възнаграждение за периода 01.05.2024 г.-31.05.2024 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от дата на подаване на исковата молба до
окончателно изплащане.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищцата е сключила трудов договор с
дружеството- ответник на 30.09.2021 г., по силата на който е бил назначена на длъжност
„главен счетоводител“, като основните й задължения били описани в длъжностната
характеристика. За възникването на ТПО били предприети изискуемите правни действия от
работодателя, като според Справката за приети и отхвърлени уведомления по чл.62, ал.5 КТ
Националната агенция по приходите била информирана, считано от 1.10.2021г. Страните се
договорили за извършената работа работодателят да заплаща на служителя основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 2880 лв., платими до 25-то число на месеца, следващ
месеца на полагане на труд, както и допълнително възнаграждение за трудов стаж в размер
на 0,6% от трудовото възнаграждение за всяка прослужена година. Съгласно последното
изменение на трудовия договор от 29.12.2023г. работодателят се задължил да заплаща на
служителя основно месечно възнаграждение в размер на 3537,74 лв. В периода от
1.05.2024г. до 31.05.2024г. ищцата полагала труд, като изпълнявала стриктно възложената
работа. Не били констатирани нарушения на трудовия процес от страна на работодателя,
3
нито били налагани наказания на служителя. Тъй като работодателят не заплатил на ищцата
дължимото му трудово възнаграждение, последната предявила настоящата претенция.
В отговора си по чл. 131 ГПК ответното дружество е оспорило исковете като
неоснователни с твърдения, че към настоящия момент не разполага с трудовите досиета на
работниците си, тъй като дейностите по оформянето на трудовите договори, декларирането
им в НАП, изготвянето на ведомостите за работните заплати и всички други счетоводно-
административни функции били възложени на счетоводна кантора, в чийто офиси били
проведени процесуално- следствени действия по досъдебно производство, при което от
нейните офиси били иззети счетоводни документи и компютърни системи, включително
трудовите досиета на ответното дружество. Заявява, че е в обективна невъзможност да
провери дали ищецът действително е бил назначен в дружеството, на каква длъжност и с
каква заплата. Твърди, че ищцата никога не е бил назначавана в ответното дружество,
евентуално- не е полагала труд за същото в процесния период. Оспорило е като неистински
приложените към исковата молба писмени доказателства- трудов договор, длъжностна
характеристика и допълнителни споразумения. Твърди, че същите са неавтентични, тъй като
подписите, положени под тях не са положени от посочените лица. Направено е искане
същите да бъдат представени в оригинал от ищцата, както и да се открие производство по
чл.193 ГПК спрямо тези документи. При условията на евентуалност е направено
правопогасяващо възражение за извършено плащане на претендираната сума, като са
изложени твърдения, че това е станало в брой. На трето място са изложени възражения, че
се претендира брутно трудово възнаграждение, докато работодателят дължи на работника
нетното, след удържане на личните здравно- осигурителни вноски и ДОД. Моли исковете да
бъдат отхвърлени.
За да постанови решението си Районен съд- Бургас е приел, че между страните е
налице валидно сключен трудов договор, като през процесния период ищцата е изпълнявала
трудовите си функции, а работодателят не е ангажирал годни доказателства за плащане на
уговореното възнаграждение, поради което искът се явява основателен.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното
решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в
законен състав, в необходимата форма и с определеното в закона съдържание. Решението е и
допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за
предявяване на иска, като съдът се е произнесъл съобразно търсената от ищеца защита.
По същество, обжалваният съдебен акт е правилен- постановен при правилно
приложение на материалния закон и при липса на допуснати съществени процесуални
нарушения, като настоящият съдебен състав изцяло споделя фактическите и правни изводи,
съдържащи се в мотивите на първостепенния съд, към които препраща на основание чл. 272
от ГПК. В съответствие с установената практика на ВКС въззивната инстанция следва да
изложи и собствени констатации по предмета на делото.
Видно от представения трудов договор № 12/30.09.2021г. и длъжностна
характеристика за длъжността „главен счетоводител“, ищцата е била назначена на
длъжността „Главен счетоводител“ във „Валмар ойл“ ЕООД на четиричасов работен ден за
неопределен срок с основно месечно възнаграждение от 2880 лв., платимо до 25-то число на
месеца, следващ месеца на полагане на труд. Уговорено е и допълнително възнаграждение в
зависимост от трудовия стаж на служителя- 0,6% за всяка прослужена година. В договора
изрично е посочено, че лицето е постъпило на работа на 1.10.2021г. На 1.10.2021г. е
подадено уведомление по чл.62, ал.5 от КТ за сключения между страните по делото трудов
договор. От приложените допълнителни споразумения от 31.03.2022г. и от 23.12.2023г. се
установява, че трудовото възнаграждение на ищцата е било завишено на 3250 лв., а
впоследствие на 3537,74 лв.
От представената справка от ТД на НАП Бургас се установява, че до органа по
приходите е изпратено уведомление за прекратяване на трудовия договор на основание
чл.325, ал.1, т.1 от КТ, считано от 31.05.2024г.
Пред първата инстанция ищцата е ангажирала писмени доказателства, включително
намиращите се у нея екземпляри от писмените доказателства, оспорени от ответника,
4
изслушани са обясненията на ищцата по реда на чл.176 ГПК, а освен това е разпитан
свидетел- очевидец, който е колега на ищцата. От свидетелските показания се установява, че
за процесния период двамата с ищцата ежедневно са престирали труд в ответното
дружество, като двамата всеки ден се виждали служебно, тъй като той е корабен агент, а
ищцата- счетоводител, а работата му била свързана с плащания и фактури. Свидетелят сочи,
че за процесния период на никой от служителите в дружеството не било платено.
Въззивният съд кредитира свидетелските показания, въпреки наличието на данни за
евентуална заинтересованост на свидетеля предвид обстоятелството, че води идентично
дело спрямо ответното дружество. Съгласно разпоредбата на чл.172 ГПК показанията на
такъв свидетел следва да се ценят наред с останалите доказателства, а не могат да бъдат
игнорирани от съда. Освен това, същите кореспондират с останалите писмени доказателства
/справки от НАП, съставени по данни на ответното дружество/.
По искане на ответното дружество по делото са снети обяснения на ищцата по реда
на чл.176 ГПК. Същата е заявила, че е работила за ответното дружество, като е имала и друг
договор с „ДФК Акаунт“- счетоводна къща, която обслужва счетоводно и други дружества
на управителя на ответното дружество- Валентин Каравълчев. Сочи, че е работила на адрес
в гр.Бургас, ул. „Крайезерна“ №121, където офис имал и управителя на дружеството.
Твърди, че трудовото й възнаграждение е било изплащано единствено по банков път и няма
изплащана работна заплата в брой. Сочи, че заплатата за процесния период не й е била
изплатена. Твърди, че няма заповед за прекратяване на трудовия договор и че не е давала
съгласие за прекратяването му по взаимно съгласие.
Макар съдът да е уважил искането на ответното дружество за допускане на съдебно-
почеркова експертиза във връзка с оспорване автентичността на подписа за работодателя,
последното не е внесло депозит и се е отказало от това искане, поради което съдът е отменил
определението си за събиране на това доказателство. Тъй като оспорването не е доказано,
съдът приема, че трудовият договор между страните и допълнителните споразумения за
подписани от управителя на ответното дружество.
При така установената фактическа обстановка, Бургаският окръжен съд приема
следните правни изводи:
За уважаване на иска по чл. 128, т. 2 КТ – за заплащане на трудово възнаграждение,
доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
съществуването на валидно трудово правоотношение между страните, размера на
уговореното възнаграждение, както и че през процесния период е полагал труд. Съответно, в
доказателствена тежест на ответника е да установи твърденията си за извършено от него
плащане на претендираната сума.
В отговора на исковата молба липсват твърдения, че ищцата е била наясно, че
формата на трудовия договор е възможно да е опорочена поради евентуално полагане на
подпис от страна на управителя на ответното дружество чрез печат /т.е. няма възражение за
недобросъвестност на ищеца по смисъла на чл.75 от КТ/. По тази причина и след
самостоятелна преценка на доказателствата и съвкупния им анализ, в това число
извършените уведомления от страна на ответното дружество пред НАП за сключване и
прекратяване на трудовия договор, въззивният съд намира за доказан факта за съществуване
на валидно трудово правоотношение между страните в процесния период. Доказан е и
размерът на дължимото трудово възнаграждение, доколкото същият е посочен в трудовия
договор и споразуменията към него. Обстоятелството, че служителят е изправна страна по
договора и е престирал труд в процесния период се установява от свидетелските показания,
които не са опровергани от ответната страна.
Съгласно чл.270, ал.3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на
работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на
работника или служителя - на негови близки. По писмено искане на работника или
служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка.
Ответникът- сега въззивник, не е ангажирал писмени доказателства за извършено плащане
преди или в хода на процеса, поради което искът за главницата се явява основателен.
Неоснователни са и оплакванията на въззивника за неправилност на обжалвания
5
съдебен акт поради това, че районният съд е присъдил брутното трудово възнаграждение,
без да е приспаднал ДОД и здравно-осигурителни вноски. На първо място следва да се
отбележи, че в закона липсва подобно изискване. Същевременно формираната по въпроса
практика на ВКС на РБ приема, че при присъждане на трудово възнаграждение, съдът
следва да присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за
получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като в
решението си посочи ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се
присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия
данък върху общия доход и осигурителните вноски. В първия случай, съдебният изпълнител
при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане
на тези публично- правни задължения /така- Решение № 154 от 24.06.2015г. по гр. дело №
6134/2014г. на ВКС/. В случая въззивникът нито твърди, нито ангажира доказателства, че е
платил дължимите от него данъци и осигурителни вноски за посочения месец, поради което
и първоинстанционния съд правилно е уважил претенцията за претендираната сумата в
съответствие със събраните по делото доказателства, съобразно предявеното искане, като
изрично е отбелязал в решението си, че се касае за брутно трудовото възнаграждение и от
присъдената сума ще следва да се изплатят дължимите данък и осигурителна вноска.
Предвид акцесорния характер на претенцията за законна лихва, същата също следва
да бъде уважена.
Тъй като фактическите и правни изводи на двете съдебни инстанции съвпадат,
решението на БРС следва да бъде потвърдено.
На основание чл.78, ал.3 ГПК въззивното дружество следва да заплати разноските,
извършени от въззиваемия. Последният претендира адвокатско възнаграждение в размер на
700 лв., като представя договор за правна защита и съдействие, според който същото е
платено в брой при подписването на договора. Неоснователно е възражението на
въззиваемото дружество по чл.78, ал.5 ГПК. На първо място следва да се отбележи, че
същото е неаргументирано. Второ, по делото са направени множество възражения от
ответното дружество, включително относно валидността на договора, както и неговото
изпълнение от работника, които се поддържат и пред въззивната инстанция, по които
процесуалният представител на въззиваемия е взел подробно становище в отговора на
въззивната жалба. Ето защо, като съобрази конкретната фактическа и правна сложност на
делото, както и цената на иска, настоящият съдебен състав намира за неоснователно
възражението за прекомерност. По изложените съображения въззивното дружество следва да
заплати на въззиваемия деловодни разноски за въззивната инстанция в размер на 700 лв.
Мотивиран от изложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК Бургаският
окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1735 от 21.07.2025г. по гр.д.№ 4391/2024г. на РС
Бургас.
ОСЪЖДА „Валмар Ойл“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. Бургас, ул. „Кооператор“ № 54 да заплати на Ж. Й. А., ЕГН **********, с постоянен
адрес: *** сумата от 700 лв., представляваща деловодни разноски за производството по ВГД
№ 1708/2025г. по описа на Окръжен съд- Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7