Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София,
01.08.2025
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, IV-г
с-в,
в публичното заседание на осми февруари през 2022 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ ГОСПОДИНОВА
ГОСПОДИН ТОНЕВ
при секретаря Виктория Иванова, като
разгледа докладваното от съдия Александрова гр.д.№ 3259 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С
решение № 20262262/26.11.2020 г. СРС, 164 с-в, по гр.д.№ 21236/2019 г. е
признал за установено на основание чл.422 ГПК вр. чр.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр.
чл.6 и сл. ЗПФУР и чл.86, ал.1 ЗЗД, че К.Ч.К. дължи на „К.“ ЕАД сумата от 186,71
лв., представляваща непогасена част от главницата по заем от 03.06.2014 г. към
договор за кредит № 177137/08.03.2013 г., сключен от разстояние, както и 56,30
лв.-мораторна лихва за забава при плащането на главницата от 186,71 лв. за
периода 09.07.2015 г.-27.06.2018 г., като е отхвърлил иска по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД за установяване съществуването на вземане за сумата от 24,36
лв., представляваща такса административни разходи, за които суми е била
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 45128/2018 г. по описа на СРС, 164
с-в.
Срещу
решението е постъпила въззивна жалба от ответника К.Ч.К. в частта, с
която са уважени исковете срещу него. Въззивникът излага оплаквания, че
първоинстанционният съд не е обсъдил направените от него възражения с отговора
на исковата молба, включително възражението за погасителна давност, нито е
извършил служебна проверка за наличието на неравноправни клаузи.Излага доводи
за допуснато нарушение на чл.22 ЗПК и изразява становище, че съгласно чл.23 ЗПК
при обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен се дължи
връщане само на чистата стойност на кредита.Твърди, че е надвнесъл сума в
размер на 82 лв. над чистата стойност на кредита и няма задължения към въззиваемия.Моли
съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли исковете.Претендира
разноски.
Ответникът
по въззивната жалба- „К.“ ЕАД оспорва същата.Поддържа становище, че
обжалваното решение е правилно и законосъобразно.Излага доводи, че главното
вземане не е погасено по давност и че разпоредбата на ЗПК относно шрифта на
договора е в сила от 23.07.2014 г. и не е приложима за конкретния договор.Моли
съда да потвърди решението.Претендира разноски.Прави възражение по чл.78, ал.5 ГПК.
Съдът,
като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Районният
съд е бил сезиран с искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86 ЗЗД.Ищецът-„К.“ ЕАД твърди, че на 15.03.2019 г. е получил съобщение, че заповед за
изпълнение по ч.гр.д.№ 45128/2018 г. на СРС е връчена при условията на чл.47,
ал.5 ГПК и му се указва в 1-месечен срок
да предяви установителен иск срещу К.Ч.К..Твърди, че между него и ответника е бил
сключен договор за кредит № 177137/03.06.2014 г., по силата на който му е
предоставил 600,00 лв. със задължение да върне сумата до 30.09.2014 г. на
четири равни месечни вноски в размер на по 218,31 лв.За погасяване на кредита
са постъпили плащания, както следва: на 04.07.2014 г.-215 лв., на 15.08.2013
г.-237 лв., на 17.09.2014 г.-230 лв.Моли съда да постанови решение, с което да признае
за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата от 186,71 лв.-главница
със законната лихва от датата на подаване на заявлението; 24,36 лв.-административни
разноски и 56,30 лв.-наказателна лихва за периода 09.07.2015 г.-27.06.2018 г.
Ответникът е оспорил исковете.Изложил
е доводи за нарушение на чл.22 ЗПК и чл.23 ЗПК и за наличие на неравноправни
клаузи поради нарушение на изискването за шрифта на договора, размера на ГПР,
договорната лихва и лихвата за забава, както и за годишните такси.Твърди, че е
надплатил чистата стойност на кредота.Направил е и възражение за погасителна
давност.
Със
заявление вх.№ 3054854/09.07.2018 г. „К.“ ЕАД е поискал издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу К.Ч.К. за процесните суми.На 23.07.2018 г. СРС, 164
с-в, по ч.гр.д.№ 45128/2018 г. е издал заповед по чл.410 ГПК за изпълнение на
парично задължение.Длъжникът е уведомен за заповедта за изпълнение по реда на
чл.47, ал.5 ГПК.Ищецът е получил съобщение с указание за предявяване на иск за
установяване на вземането си на 15.03.2019 г.Исковата молба е подадена на 12.04.2019
г. /в срока по чл.415, ал.1 ГПК/.
На 03.06.2014 г. между
страните е подписан договор за кредит № 177137 по реда на ЗПФУР въз основа на
заявление 316489/02.06.2014 г., по силата на който ищецът е предоставил в заем на
ответника сумата от 600 лв. за срок от 4 месеца, като връщането на сумата е
уговорено на четири равни вноски в размер на по 218,31 лв. с падеж-30-то число
на месеца.Уговорен е фиксиран лихвен процент от 136,62% /Раздел III1 т.1/ и ГПР от 69,51%.
При
така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
Предмет на въззивното производство са исковете с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за сумата за главница в размер на 186,71 лв. и мораторна
лихва в размер на 56,30 лв.В останалата част решението е влязло в сила поради
необжалването му.
Съдът счита, че е налице правен
интерес от предявяване на положителните установителните искове с правно основание
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД и същите се явяват допустими,
тъй като заповедта за изпълнение е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал.1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава
в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се
задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество.Договорът
за заем е реален и е сключен с предаването на парите или другите заместими
вещи.
Първоинстанционният съд
е приел, че ответникът е усвоил сумата по отпуснатия му заем в размер на 600
лв. и че е настъпил крайният падеж на договора-30.09.2014 г., като ответникът е
получил плащания в размер на 682,24 лв. и от общо дължимата сума от 873,24 лв.
неплатена е останала само последната вноска за м.09.2014 г.Съдът е счел за
неотносими възраженията на кредитополучателя за шрифт на договора, по-малък от
10 доколкото се касае за кредит от разстояние чрез използване на онлайн канал
/интернет/, като ищецът дължи своевременно уведомяване на клиента за всички
условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да му
предостави информация по чл.8 и 9 на хартиен или на друг траен носител,
достъпен за потребителя.Приел е, че в случая всички условия по договора са
качени и се намират на разположение на клиентите на „К.“ ЕАД на онлайн
страницата му, т.е. предоставени са на друг траен носител.Частично извършените
плащания са индиция, че ответникът признава сключването на договора и
задължението си към ищеца.Съдът е приел, че не е доказано нарушение на други
императивни правни норми от страна на кредитора, което да води до
недействителност на целия договор, поради което ответникът дължи връщане не
само на остатъка от главницата, но и на претендираните мораторни лихви за
период от 3 години преди подаване на заявлението или сумата от 56,30 лв.
От събраните
доказателства се установи, че страните по делото са сключили договор за кредит
за предоставяне на сумата от 600 лв. със срок до 30.09.2014 г. с фиксиран
годишен лихвен процент на заема-136,62%.Не се спори, че сумата е усвоена от
ответника, както и че същият е извършил плащания за погасяване на кредите в
размер на 682 лв., за което обстоятелство ищецът е направил признание в
исковата молба.Доброволното погасяване на суми по кредита е признание от
длъжника за сключване на договора и за получаване на сумата по кредита.
Съдът
счита за ирелвантни оплакванията на въззивника във връзка с шрифта на договора,
тъй като те са въведени с изменението на чл.10, ал.1 ЗПК в сила от 23.07.2014
г. и са неприложими по отношение на договори, сключени преди тази дата, какъвто
е и процесния договор.
Съгласно
разясненията, дадени с ТР № 1/27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС
съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на правни сделки или за отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна ако нищожността произтича пряко
от сделката или от събраните по делото доказателства.В този смисъл е и нормата
на чл.7, ал.3 ГПК.Разпоредбите, уреждащи основанията за нищожност
на сделките, са императивни и за приложението им съдът следи служебно.
Съдът намира за нищожна на клаузата за
възнаградителна лихва по Раздел III1 т.1 чл.3.5
от договора, предвиждаща фиксиран лихвен процент в размер на 136,62%.Съгласно
чл.9 ЗЗД страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и на добрите нрави.В съдебната практика е прието,
че уговорената възнаградителна лихва при необезпеченост на вземанията на
кредитора е нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава
трикратния размер на законната лихва /решение № 906/20.12.2004 г. по гр.д.№
1106/03 г., II ГО на ВКС; Опр. № 901/10.07.2015 г., гр.д.№ 6259/14 г., IV ГО, ВКС/.Разпоредбата на чл.10,
ал.2 ЗЗД предвижда, че лихви могат да се уговорят до размер, определен от
Министерския съвет, като в случай, че уговореният размер е по-голям, той се
намалява по право до този размер.Такъв акт на Министерския съвет по отношение
на максималния размер на уговорената възнаградителна лихва обаче липсва.Към
момента на сключване на договора за потребителски кредит, който е релвантният
момент при спорове за неговата нищожност, е било в сила ПМС № 100/29.05.2012 г.
за определяне размера законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута /отм./, съгласно което годишният размер на законната лихва е равен на
основния лихвен процент на БНБ, в сила от 01 януари, съответно от 01 юли на текущата
година плюс 10%.Към м.06.2014 г. основният лихвен процент на БНБ /видно от
справка от сайта на БНБ/ е бил 0,05%, т.е. законната лихва е била 10,05 лв.При
това положение договореният размер от 136,62% надвишава трикратния
размер на законната лихва и води до неоснователно обогатяване на
кредитора.Поради изложеното настоящият съдебен
състав счита, че клаузата в частта относно договорения размер на
възнаградителната лихва не съответства на предназначението й по закон-да служи
като възнаграждение за кредитодателя за ползване на предоставената в заем сума, води до неоснователно обогатяване на
кредитора и е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание
чл.145, ал.1 ЗЗП вр. чл.143, ал.1 ЗЗП, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.Нищожността на клаузата за възнаградителна
лихва не може да се замести от размера на законната лихва, тъй като в
действащото законодателство липсват императивни норми, с които да може да бъде
заместен размера на нищожната възнаградителна лихва, нито би могло да се
приеме, че договорът би могъл да бъде сключен без уговорена възнаградителна
лихва с оглед възмездния характер на договора.Клаузата за договорен лихвен
процент е въведена като изрично изискване на закона-чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.Законовата и възнаградителната лихва имат
различно предназначение и функция и е недопустимо размерът на възнаградителната
лихва да бъде определен произволно.
При това положение потребителят следва да върне само чистата стойност на
кредита съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК, но не дължи лихва и други разходи
по кредита.
Поради изложеното съдът не следва да обсъжда останалите доводи за
нищожност на договора за кредит, респ. на отделни негови клаузи.
По делото е безспорно, че ответникът е извършил плащания в размер на 682
лв., които следва да се отнесат към главницата, поради което не е останал непогасен
остатък от главницата, а е налице надвнасяне на сумата от 82 лв., поради което
предявените искове са неоснователни.
Поради разминаване на крайните
изводи на двете инстанции обжалваното решение следва да се отмени в частта, с
която са уважени исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата за главница в размер на 186 лв. и
за сумата за мораторна лихва в размер на 56,30 лв., както и в частта, с която
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 159,06 лв.-разноски за
първоинстанционното производство и сумата от 68,17 лв.-разноски за заповедното
производство, като вместо това се постанови решение, с което исковете се
отхвърлят като неоснователни.
С оглед изхода на спора на основание
чл.78, ал.3 ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника и сумата
от 454,45 лв.-разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция, както
и 350 лв.-разноски за въззивната инстанция /за ДТ и адвокатско възнаграждение/
или общо 804,45 лв.Съдът намира за неоснователно възражението на въззиваемия по
чл.78, ал.5 ГПК, тъй като претендираният адвокатски хонорар за настоящата
инстанция /300 лв./ не надвишава предвидения в чл.7, ал.2, т.1 от Наредба №
1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размер в редакцията към
момента на сключване на договора за правна помощ.
Водим от горното съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 20262262/26.11.2020 г. на СРС, 164 с-в, по гр.д.№ 21236/2019 г. в
частта, с която е признато за установено на основание чл.422 ГПК вр. чр.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.6 и сл. ЗПФУР и чл.86, ал.1 ЗЗД, че К.Ч.К. дължи на „К.“
ЕАД сумата от 186,71 лв., представляваща непогасена част от главницата по заем
от 03.06.2014 г. към договор за кредит № 177137/08.03.2013 г., сключен от
разстояние, както и 56,30 лв.-мораторна лихва за забава при плащането на
главницата от 186,71 лв. за периода 09.07.2015 г.-27.06.2018 г., както и в частта,
с която К.Ч.К. е осъден да заплати на „К.“ ЕАД сумата от 159,06 лв.-разноски за
първоинстанционното производство и сумата от 68,17 лв.-разноски за заповедното
производство, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
исковете с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от „К.“ ЕАД с ЕИК ********* и със
седалище и адрес на управление:***, Бизнес център „България“, сграда А, ет.4 срещу К.Ч.К. с ЕГН **********
и с адрес: *** за признаване за установено, че К.Ч.К. дължи на „К.“ ЕАД сумата
от 186,71 лв., представляваща непогасена част от главницата по договор за
кредит № 177137/08.03.2014 г., сключен от разстояние, както и 56,30
лв.-мораторна лихва за забава при плащането на главницата от 186,71 лв. за
периода 09.07.2015 г.-27.06.2018 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА
„К.“ ЕАД с ЕИК ********* и със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
център „България“, сграда А, ет.4 да
заплати на К.Ч.К. с ЕГН ********** и с адрес: *** на основание чл.78, ал.3 ГПК
сумата от 804,45 лв.-разноски за двете съдебни инстанции.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.