Р Е Ш Е Н И Е
№...............
Гр. София, 28.03.2022 г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен
състав в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет
и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 13988
по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20241683 от 03.11.2020
г. на СРС, I Гражданско отделение, 43-ти състав, постановено по гр. дело №
17492/2020 г.,е отхвърлен предявеният
от Л. Л.П., ЕГН ********** против С.С.С., ЕГН ********** иск с правно основание чл.45,
ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 000,00 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в уронване на
престижа и доброто име, както и душевни болки и терзания, възникнали от
непозволено увреждане, причинено от интервюта на ответника, публикувани на
09.11.2016 г. в електронното издание на списание „Инвестор“, на 22.12.2018 г. в
електронното издание на вестник „24 часа“ и на 29.01.2019 г. в електронното
издание на списание „Жената днес“, ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда - 14.05.2020 г., до окончателното
изплащане. Със същото решение Л. Л.П., ЕГН ********** е осъден да заплати на С.С.С.,
ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 580,00 лева,
представляваща направени разноски по производството за адвокатско
възнаграждение.
Недоволенот така постановеното решение,с
което изцяло е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД,
е останал ищецът Л. Л.П., който в срока по чл.259, ал. 1 от ГПКго
обжалва
при твърденията, че решението е
неправилно в неговата цялост, постановено в нарушения на материалния и
процесуален закон. По-конкретно се подържа, че в статиите ответницата е
изнесла информация за постижения на ищеца, които е представила като свои, с
което нарушава добрите нрави. В жалбата се излагат подробни съображения за
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Иска се от въззивната инстанция
да отмени изцяло обжалваното решение и да уважи предявения иск като основателен
и доказан. Претендира разноски.
ВъззиваематаС. С.С.
оспорва жалбата по съображения, изложени в
депозирания в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му - само
в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. При така очертаните правомощия настоящият въззивен състав намери
обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно, като съображенията са
следните:
Пред
първоинстанционния съд е предявеносъдителен иск с правно
основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗДза присъждане на сумата от 5 000 лв. като
обезщетение за неимуществените вреди, които ищецът Л. Л.П. е претърпял в
резултат на виновното и противоправно поведение на ответника С.С.С., изразяващо
се в уронване на престижа и доброто име, както и душевни болки и терзания,
възникнали от непозволено увреждане, причинено от интервюта на ответника,
публикувани на 09.11.2016 г. в електронното издание на списание „Инвестор“, на
22.12.2018 г. в електронното издание на вестник „24 часа“ и на 29.01.2019 г. в
електронното издание на списание „Жената днес“, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 14.05.2020 г., до окончателното
изплащане. В исковата молба се твърди, че на 22.12.2018 г. ответникът С. дала
интервю, публикувано в електронното издание на вестник „24 часа“ под заглавието „С.С.: Fibank ни подкрепи да
изградим завод и си партнираме над 10 г.“. На страницата с интервюто била публикувана
и снимка на ответницата с текст под нея „С.С. - управител на Simonas cards и
носител на тазгодишния приз на Fibank за „Най-успешна българка в бизнеса““. На
29.01.2019 г. в електронното издание на списание „Жената днес“ била публикувана
статия, под формата на интервю със С., по повод връчена й награда за
предприемачество в конкурса „Най-добра българска фирма“, провеждан по
инициатива на „П.И.Б.“ АД със заглавие „Държавата е длъжник на българския
бизнес“, която статия била публикувана и в печатното издание на списанието -
бр.януари-февруари 2019 г. Посочва се, че на 09.11.2016 г. в електронното
издание на списание „Инвестор“ също била публикувана статия под формата на интервю
с ответницата, озаглавена „Приложение с безконтактен чип разпознава ментетата“.
Твърди се, че ищецът и ответницата били бизнес партньори от 10.06.1997 г.,
но поради влошени отношения разделили бизнеса си, за което подписали
споразумение. Съгласно последното ответницата придобила „М.Е.“ ООД, което
преименува на „С. К.“ ООД /сега „П.К.“ ООД/, а ищецът става едноличен
собственик на „Б.“ ЕООД и „Е.А.Д.Т.“ ЕООД. Поддържа, че поради неизпълнение на
задължения по споразумението от страна на С., през годините между
горепосочените дружества са водени множество дела, а срещу С. било образувано и
наказателно производство. С оглед предходното, ищецът се запознал със
съдържанието на горепосочените статии, в които твърди, че ответницата сочи
неверни факти и си приписва успехите на ищеца - че нейна е идеята за развиване
на бизнес с персонализация на карти и тяхното производство в страната, както и
че под нейно ръководство дружеството „С. К.“ ООД изградило завод в
гр.Кюстендил. Ищецът твърди, че заводът е изграден от представлявано от него
дружество „Б.“ ЕООД, а от 2015 г. заводът вече не е собственост и на
дружеството на ответника. Според ищеца бизнесът, за който ответницата разказва
в горепосочените журналистически материали, е започнат през 1993 г. от
дружеството „Б.“ ООД, когато С. още не била съдружник, и е развиван в
продължение на 20 години под управлението на ищеца. Ето защо изявленията на
ответницата довели до негативни чувства и преживявания от страна на ищеца,
който се почувствал депресиран, разтревожен за бъдещето на бизнеса, за
състоянието на семейството си и разколебан в бъдещите си проекти. Въпреки че ответницата
била съдружник в „Б.“ ООД, тя не се е занимавала тясно с дейността му, а
ръководила финансите му, както и дейността за доставка на консумативи за
офсетов печат в дъщерно дружество „М.Е.“ ООД. Във връзка с множество изпълнени
договори с банкови институции, идеята за изграждане на завод, който да отговаря
на изискванията на MasterCard и да произвежда банкови карти, се родила още през
1996 г. В периода 2005-2006 г. под ръководство на ищеца са закупени машини за
производството, а екипът на дружеството оборудва и пуска заводът в
гр.Кюстендил. Ищецът сочи, че съгласно споразумението от 04.02.2011 г. С.
придобила „М.Е.“ ООД, работещ завод за производство на карти, със склад за
материали, квалифицирани работници, осигурени кредитни линии за финансиране на
дейността, клиенти и вземания, доставчици и задължения и др. Дружеството, за
което говорела ответницата в процесните статии - „С. К.“ ЕООД, било образувано
на 26.04.2012 г., като завода в гр.Кюстендил бил апортиран от „С. К.“ ООД
(бившето „М.Е.“ ООД) в капитала му като непарична вноска. От 2015 г. заводът
вече не бил собственост на „С. К.“ ЕООД, тъй като бил продаден на публична
продан. Навежда се още, че в дадените от С. интервюта, в качеството й на
управител на „С. К.“ ООД, тя отговаря на журналистически въпроси именно във
връзка с дейността на горепосоченото дружество и по повод получена награда през
2018 г. от „П.И.Б.“ АД, като си присвоила всички заслуги по създаване и
развиването на бизнеса с карти, както и изграждането на завода в гр.Кюстендил, не
споменала за изключителния принос на ищеца, както и че именно негова е идеята
за такъв бизнес, вследствие на което противоправно поведение от страна на
ответницата, ищецът твърди, че е преживял душевни болки и терзания, затворил се
в себе си, бил раздразнителен, не искал да говори за работа.
При съвкупната преценка на
събраните по делото писмени и гласни доказателства се установява следното:
Представена е статия от електронното издание на вестник „24
часа“ със заглавие „С.С.: Fibank ни подкрепи да изградим завод и си партнираме над 10 г.“,
публикувана на 22.12.2018 г., в която се разказва за постиженията на
ответника С.С., в качеството й на управител на Simonas Cards и носител на
награда на Fibank за „Най-успешна българка в света на бизнеса“ при
производството на банкови карти.
Представена е и статия от електронното издание на списание „Жената
днес" от 29.01.2019 г. със заглавие „Държавата е длъжник на българския
бизнес“, в която ответницата е дала интервю на автора относно отличието
„Най-успешна българка в бизнеса“, какво е донесло това признание и относно
дейността на управляваното от нея дружество.
С нотариален акт за собственост на недвижим имот № 2, том II, рег.№ 1272,
нот.дело № 140/2011 г. по описа на Н.М., нотариус с район на действие PC - гр.
Кюстендил, с който „С. К.“ ООД е признато за собственик на недвижим имот -
ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор 41112.504.550 по КККР на гр.Кюстендил, с
административен адрес: гр.Кюстендил, ул. „********, ведно с построените в имота
две сгради, подробно описани в нотариалния акт.
От учредителен договор на дружество с ограничена отговорност „Б.“ ООД от
18.08.1991 г. се установява, че нито една от страните по делото не е била
учредител в горепосоченото дружество, а от приложения по делото договор за
продажба на дружествен дял е видно, че трето за делото лице и един от
учредителите на „Б.“ ООД - Т. Л.П. е продал на ответника С.С. на 14.05.1997 г.
собствените си 35 дяла по 500 лв. от капитала на дружеството.
Със споразумение от 04.02.2011 г. с нотариална заверка на
подписите рег. № 01054 от същата дата по описа на М.К., нотариус с район на
действие СРС, сключено между страните по настоящото дело, от което се
установява, че същите са преразпределили дяловете си от капитала на дружества,
в които участват като съдружници, като ищецът Л.П. е станал едноличен собственик
на капитала на „Б.“ ООД, а ответникът С. на „М.Е.“ ООД, чрез което придобива
притежавания от „Б.“ ООД недвижим имот, находящ се в гр.Кюстендил, ул.“********,
ведно с построения в имота цех за производство на банкови карти.
По делото е приложен договор за покупко-продажба на предприятие от 25.02.2011
г., сключен между „Б.“ ООД, представлявано от ищеца П. и „М.Е.“ ООД,
представлявано от ответника С., от който се установява, че правото на
собственост върху недвижимия имот, находящ се в гр.Кюстендил, ул. „********,
ведно с построените в него сгради, е прехвърлено съгласно гореописаното
споразумение на представляваното от ответника дружество.
От приложените по делото протокол от 09.04.2012 г. и
дружествен договор от същата дата се установява, че дружеството „С. К.“ ООД,
представлявано от управителя С. - настоящ ответник, заедно с трето за делото
лице - свидетеля С.С., са учредили дружество с ограничена отговорност „С.С К.“
ООД, като част от капитала на „С. К.“ ООД - гореописания недвижим имот, находящ
се в гр.Кюстендил, е внесен като непарична вноска в новоучреденото дружество.
По делото е приложена референция от НСИ, в която е отразено, че Дирекция
БУЛСТАТ работи с техника, доставена и поддържана от „Б.“ ООД, което е доставило
и картовите заготовки за идентификация, издавани от НСИ. Аналогична е и
референцията, издадена през 2000 г. от ТБ „Биохим“. От представената по делото
референция от „ШЕЛ България“ АД се установява, че „Б.“ ООД доставя,
персонализира и ембосира смарт карти с магнитна лента за целите на програма Шел
Смарт.
По делото е приложен договор от 07.10.1994 г., сключен между Държавна
спестовна каса и „Б.“ ООД, с предмет „доставка на банкови пластмасови карти“.
С договор от 15.03.1994 г., сключен между „Общо застрахователно дружество“
АД и „Б.“ ООД представляваното от ищеца дружество е поело задължение за
доставка и привеждане в действие на печатарска система за релефно щамповане на
пластмасови карти. С аналогичен предмет е и приложения по делото договор от
21.04.1994 г., сключен между Първа Частна Банка АД и „Б.“ ООД, както и договор
от 24.10.2005 г. с ЕТ „Издателска къща ЗАГЕР“.
Представени са още: договор от 29.12.1994 г., сключен между Народно
събрание на Република България и „Б.“ ООД, с предмет „отпечатване и доставка на
пластмасови карти“; договор от 06.03.1995 г., сключен между БТК ЕАД и „Б.“ ООД,
с предмет „проектиране и изготвяне на матрица за производство на холограми и
изготвяне на заготовки за пластмасови карти за идентификация“; договор РД №
21-102/02.04.2003 г., сключен между НСИ и „Б.“ ООД, с предмет „доставка на бели
пластмасови карти с магнитна лента“, сертификати, от които се установява, че
Мастъркард е издал сертификат до 31 март 2009 г. на „Б.“ ООД за производство на
карти; решение № 1280/11.12.2018 г., постановено по ВНОХД № 3254/2018 г. по
описа на CГC, влязло в законна сила, от което се установява, че е потвърдена
постановената от СРС по НОХД № 1421/2013 г. присъда, с която настоящият
ответник С.С. е призната за невиновна в извършване на престъпление от общ
характер, в качеството й на длъжностно лице - „мениджър-продажби“ в „Б.“ ЕООД,
свидетелство за съдимост на ответника, от което се установява, че към
14.12.2019 г. същата не е осъждана.
Правилно първоинстанционният съд не е намерил за необходимо да обсъжда
приложените по делото - обвинителен акт на Софийска районна прокуратура по ДП №
5127/2013 г. по описа на СДВР, пр.пр.№ 8506/2013 г. по описа на СРС във връзка
с повдигнато обвинение на ответника С. за длъжностно присвояване; договор за
залог на търговски предприятие от 02.07.2012 г.; отчети за приходи и разходи,
счетоводни баланси отчети на паричните потоци и собствения капитал на „С.с К.“
ЕООД и „Б.“ ЕООД, актуални към 12.2018 г.; решение от 06.06.2014 г.,
постановено по т.д. № 1161/2013 г. по описа на САС и протокол от 10.02.2011 г.,
опис на активите включени в обособеното предприятие на „Б.“ ООД, опис на
вземанията и задълженията на посоченото дружество, както и сключените трудови
договори, като неотносими към предмета на делото.
По делото са събрани и гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите Р.И.Ц.-Г., Г.А.Д., В.И.В., К.Д.Г.и
С.С.С..
От показанията на свидетеля Р.И.Ц.-Г. се установява следното:
Свидетелката познава Л.П. от началото на 2011 г. и знае за публикация в
интернет от края на 2018 г. за дадена награда на г-жа С., известна й е статия в
списание „Жената днес“ с нейно интервю в броя от януари 2019 г. Прочела
статията, тъй като когато започнала работа при г-н П., те с г-жа С. точно били
разделили бизнеса си. Тя останала собственик и управител на дружество,
занимаващо се с производство на пластмасови карти в гр. Кюстендил. Свидетелката
показала лично на г-н П. статията от списанието „Жената днес“, защото
изложеното в нея не отговаряло на фактите, които били по разделянето на бизнеса
и приноса на г-жа С. за изграждането на този бизнес. Свидетелката Р.Ц.-Г.е запозната
с подробностите, защото след като се разделили се водели множество дела между
страните. В интервюто пишело, че г-жа С. е наградена като жена-управител на
фирма „С.с К.“, а тази фирма е създадена през 2012 г., когато те вече са били
разделени. След като показала списанието на г-н П., той много се ядосал, защото
освен че след водени съдебни дела и неплатени дължими суми от дружества на г-жа
С.,от което той бил материално ощетен, в тази статия се отричал приносът му към
този бизнес. Ищецът се изнервил, излязъл от офиса, няколко дни не идвал на
работа и не си вдигал телефона. Тогава свидетелката се свързала със съпругата
му, която казала, че в момента ищецът не иска да комуникира с хора, че се е
почувствал зле, че тя го карала да отиде на лекар, но той отказвал, за да не се
поддава на атаките на г-жа С., тъй като смята, че тя умишлено е игнорирала
неговия принос в този бизнес. След няколко дни, когато П. се върнал на работа я
извикал и й казал, че е потърсил в интернет и е установил, че същата статия е
налична и онлайн. Тогава намерили и статията от 2018 г., която била публикувана
в онлайн изданието „24 часа“. Имало интервю и в „Дарик радио“ и на сайта на
ПИБ. Г-н П. продължил да се чувства зле, тъй като негови съконтрагенти и
служители на банката започнали да се обаждат и да питат какво става, тъй като
знаели, че не г-жа С. е писала софтуера за персонализация на банковите карти.Ищецът
П. се е обидил от това, че в статията г-жа С. е изнесла, че нейна е идеята за
развиване на бизнеса с карти, за изграждането на завод - всичко, което П. е
направил. В статията пишело, че идеята за завода е дошла 7 години преди 2007 г.
Статията на хартия и онлайн изданието са аналогични. В нея пишело изявлението
на г-жа С., че тя е разработила софтуера за персонализация на банкови карти. В
статията в „24 часа“ се твърдяло, че г- жа С. е намерила Първа частна банка
като клиент на „Б.“, както и че на нея са се обадили от Статистиката за
изработка на карта БУЛСТАТ. Към края на месец януари 2019 г. свидетелката
показала статията в списанието на ищеца П., а след това той прочел и много
други статии.
От показанията на разпитания пред първоинстанционния свидетел Г.А.Д. се
установява следното: Свидетелят разазва, че през 2006 г. - 2008 г. бил директор
„Персонализация пластмасови карти“ в „Демакс“ АД. В този период имали проект за
изработка на национална здравна карта. По този повод и във връзка с доставка на
пластмасовите карти се запозналс Л.П.. Той имал фирма - „Б.“, която произвеждала
пластмасови карти. Поради производствена необходимост се наложило да търсят
пластмасови карти в България и така се свързали с него. В течение на тези
контакти се запознал и с г-жа С., която я познава като съдружник във фирмата.
От 2011 г. до 2016 г. свидетелят бил директор „Административно стопанско
обслужване“ в „Борика банк сервиз“ АД. Всички машини за персонализация на
банковите карти се закупували и доставяли от „Б.“. Преговорите свидетелят водел
с Л.П.. Тогава разбрал, че г-жа С. е напуснала тяхното дружество. Всички машини
за персонализация на картите идвали със заводски софтуер, т.е. не било
необходимо да се пише такъв. Персонализацията на банкови карти в България се
извършвала в банките и в Борика. Борика била оператор, който персонализира
банковите карти по договор с търговските банки като подизпълнител. Работейки в
Борика свидетелятразбрал, че от 1994 г. се доставяли машините от „Б.“.
Банковите карти можело да персонализират само от горепосочените учреждения, тъй
като е необходимо да имат съответен лиценз/сертификат. Банките били държатели
на картитена техните клиенти и можели самостоятелно да ги печатат, а ако
възложат, възлагат само на Борика.През 2006 г. - 2008 г. свидетелят се свързал
с „Б.“ само във връзка с доставка на пластмасови карти, но не и за машини за
тяхната персонализация. Те имали завод в България, който произвеждал тези карти.
Персонализацията на банкови карти е дейност, която била стриктно сертифицирана
от „Виза“ и „Мастър Кард“. По същия начин били и машините за персонализация на
тези карти. Кръгът на доставчици на такава техника бил много ограничен. Машините
купували само и единствено от „Б.“. През периода 2011 г. - 2016 г. свидетелят
купувал от тях 4 пъти машини. Машините били заводско производство, но монтажът,
инсталацията, настройката, пускането в експлоатация и тестове били извършени от
специалисти на „Б.“. Само те имали познанията и сертификацията да извършват
тази дейност. През периода 2006 г. - 2008 г. били поръчани на „Б.“ около 40 000
карти във връзка с издаването на национална здравна карта. След това
швейцарците започнали да доставят тези карти.
От показанията на разпитания пред първоинстанционния свидетел В.И.В. се
установява следната фактическа бстановка: Свидетелят В.се познава с Л.П. още от
казармата, били приятели, но от 1996 г. били разделени и не са вече приятели,
нямат никакви отношения. Свидетелят посочва, че познава и г-жа С., някъде от
началото на1995 г., тъй като негов съученик работел с нея в една фирма и чрез
него се запознали. В „Б.“ започнал работа през м.август 1992 г. Свидетелят В.се
занимавал с поддръжка на висококачествени лазерни принтери. Когато започнал
работа в това дружество, негов управител бил брата на ищеца. През 1992 г.,
когато започнал, основно фирмата продавала компютри и плоски скенери. През 1993
г. Т. П. - брат на ищеца, получил възможност да емигрира в Австралия и на
практика оторизирал Л.П. на неговите дялове и управление. Другите трима
съдружници не участвали в управлението на дружеството. Т. имал съученик от
Първа частна банка, който му казал, че търсят фирма, която да представлява
машините за персонализация на пластмасови карти в България. Това било в края на
1993 г. и оттам Л. се свързал с тях. Те поискали от тяхна страна да се изпрати
човек за обучение и им изпратили такъв. Започнали да печатят първите карти през
пролетта на 1994 г. за народните представители. Преговорите по сделката с
БУЛСТАТ картите започнали някъде през есента на 1995 г. Договор се подписал в
края на 1995 г. - началото на 1996 г. По силата на този договор „Б.“ имало задължение
за доставката на пластиките и машините за тяхното персонализиране, които
доставило на Статистиката и тя съответно си продължила натам с изработката. Госпожа
С. официално влязла в дружеството през 1997 г., а през 1996 г. може би е
посредничила във връзка с другия им бизнес - за доставка на машини за
предпечатна подготовка. Г-жа С. не участвала в преговорите за пластиките за
карти БУЛСТАТ. Софтуер пишел О.О.- управител на трето дружество. Свитетелят е
посочил че е запознат с двете статии. В някоя от публикациите пишело, че г-жа С.
е направила сделката с Първа частна банка, но това не било вярно. П. и С. се
разделили може би през 2015 г. Свидетелят напуснал „Б.“ през 1996 г. - 1997 г.
Пластиката се произвеждала още от 60-те - 70-те години и не била ново откритие.
През 1992 г. - 1993 г. било ново събитие за България. Тогава било немислимо в
България да има завод за изработка на пластики, защото била много голяма
инвестиция. „Б.“ започнало да изработва такива пластики някъде през 2003-2004
г., когато свидетелят не бил служител там. След като напуснал „Б.“, свидетелят,
заедно с други двама колеги направил общо взето паралелен бизнес, който се
състоял в печатането на карти с принтери. Дори при напускането му на „Б.“ взели
един от принтерите, който бил негов дял при напускането. Л.П. тогава не считал
тази дейност за перспективна. Заводът за производство на карти свидетелят го
направил през 2003 г., когато закупили част от оборудването. Идеята за този
завод била доста по-късно и не идвала от П.. През 90-те години идеята за завод
за производство на пластики била по-скоро мечта на всички, които работели в „Б.“.
Може би една от първите фирми, които направили завод за производство на карти е
„Демакс“, която нямала нищо общо със страните по делото. Това било около 2000
г. И към момента свидетелят посочва, че произвеждат карти и извършват
персонализация.Идеята за завод за пластики била след посещение на дилърите в
Англия през 1994 г. Разгледали техния завод и били впечатлени и оттам се породила
мечтата за нещо подобно в България - за свидетеля, ищеца, О.О.и Светлан Петров.
От показанията на разпитания пред първоинстанционния съд свидетел К.Д.Г.се
изяснява, че същият познава С. от около 2006 г. - 2007 г., с която станали
близки приятели. Разбрал, че същта се занимава с изработка на пластмасови карти
в „Б.“. Ищецът го виждал само веднъж, който е бил нейн съдружник. Свидетелят многократно
ходил в офиса на фирмата им, където имали машина за персонализация на карти. Свидетелят
посочва, че се е запознавал с чуждестранни партньори на С. по повод техни
посещения в завода в гр. Кюстендил за производство на пластмасови карти през
периода 2008 г. - 2009 г., в това число и с двама белгийци, които се оказало,
че са клиенти на завода. Друг партньор на г-жа С. бил Краус от Германия. През
2011 г. февруари месец г-жа С. и г-н П. разделили своя бизнес. От С. разбрал, че
има генерално пълномощно да движи нещата на „Б.“. Дотогава не бил виждал нейния
управител.
От показанията на разпитания свидетел С.С. се изяснява следното: Със
сестра си – ответницата С., говорили за банкови карти още през 1994 г. - 1995
г. Тя имала идеи да се насочат за начало към внос на такива карти, а после и да
ги произвеждат. През 1994 г. - 1995 г. ответницата се занимавала с печатане на
списания и била запозната с технологиите на печат. Сестра мубилас висше образование
- информатика и математика, ас г-н П. сестра му се познавала още от 1995 г. -
1996 г. В началото нямали общо дружество, такова основали двамата през 1997 г.
Дотогава сестра му му е помагала във връзкасъс закупуване на машини -
фотонабори за предпечатна подготовка. Продавали тези машини на други фирми.
Впоследствие започнали да се занимават с принтери за персонализация на карти.
Картите ги внасяли, а принтерите ги купували. Фирмата, в която двамата били
съдружници, се казва „Б.“. Идеята за производство на пластмасови банкови карти била
още преди 1997 г., на ответницата С.. Тогава имало срещи с инвеститор - Р.Р.,
за да се направи производство на банкови карти. Имала такава среща, която се
осъществила през 1996 г. Ответницата била подготвила бизнес план за
производство на такива карти. През 1997 г. станала криза и планът не се
осъществил. До 2000 г. „Б.“ само внасял и препродавал банковите карти, а след
това - около 2002 г. - 2003 г. се направил опит да се произвеждат такива. Взели
две стари преси. Външна фирма печатела пластмасовите листа, а „Б.“ се опитвало
да ги сглобява, но резултатите не били добри. Тогава продали малко карти на
„Шел“. Решили да се направи по-сериозно производство и през 2005 г. ответницата
говорила със свидетеля да намери помещение в Кюстендил за завод за производство
на пластмасови карти. През 2006 г. заводът бил открит и все още работел. От
отварянето на завода до настоящия момент свидетелят заемал длъжност организатор
производство. Свидетелят общувал и с г-н П. и преди да се направи завода. В
началото било съвместен бизнес между двамата, но идеята била на сестра му. През
2005 г. - 2006 г. „Б.“ закупили 3 машини от Нова Зеландия за производство на
карти. П. идвалняколко пъти като се пуснали машините, но не проявявал интерес
към производството на карти. Той се занимавал с персонализацията им. През 2011
г. ответницата и П. се разделили като съдружници и производството на банкови
карти останало за сестра му, а персонализацията останала при Л.. Фирмата, под
която продължила да работи сестра му за производството на карти се наричало „С.
К.“. П. продължил да работи с фирменото име „Б.“. След 2011 г. в завода се
внедрила система за управление на цялото производство - от счетоводството до
тръгването на картите към клиентите. Това било направено по проект със средства
от европрограма. Проектът бил изготвен от С.. През 2013 г. била закупена нова
цифрова машина за печат и персонализация на картите и тогава се насочили към
изпълняване на малки и бързи поръчки. Работили предимно за износ. След 2013
г. „С. К.“има реализирани още 3 европроекта, с което фирмата се наложила на
европейския пазар като производител на карти. Бяха внедрени нови неща,
които не били правени до настоящия момент в България. Произвеждали карти, които
още не били внедрени в България и никой не бил виждал. Фирмата „С.с К.“, в
която и свидетелят е съдружник била най-големият производител на карти и затова
сестра му била отличена с награда за бизнес дама на годината на ПИБ през 2018 г
или 2019 г. Организаторите на тази награда си правели проучване преди връчване.
Преди връчването на наградата не билиподготвяли и представяли някакви документи
на организаторите във връзка с номинацията на сестра му.През 1994 г. ответницата
имала идея, че производството на карти ще стане добър бизнес. След 1997 г. тя
започнала да се занимава активно с внос на самите карти и препродаването им.
Чак 2003 г. започнали опити за производство. Клиентите, които намерила била Първа
частна банка, след това Регистър Булстат, след това „Шел България“. Идеята за
завода за производство на карти също била на сестра му и затова той бил в
Кюстендил, тъй като семейството имбило оттам. Свидетелят и сестра му участвали
в сделката по закупуване на земята. Документите били подписани от управителя на
фирмата, сестра му била само съдружник. След като двамата разделили бизнеса си,
„С. К.“ продължило с производство на карти, включително банкови. След 2012 г.
освен с производство, се занимават и с персонализация на карти. Правят
пластики, които се водели небанкови карти. Имали лиценз от „Мастър Кард“ през
2006 г. до 2008 г. - 2009 г., по силата на който може да се произвеждат банкови
карти, без да ги персонализираш, с логото на „Мастър Кард“. Още преди разделяне
на бизнеса спрели да плащат лиценза, защото нямало такива поръчки. „С. К.“ също
нямало такъв лиценз. Софтуерът по европроект е внедряван в „С. К.“. Това
дружество работило докъм 2015 г., когато дружеството било продадено. След това
сестра му работи в дружество „С.с К.“ ЕООД.Наградата, която получила сестра му била
във връзка с развитието на „С.с К.“ ЕООД. Свидетелят изяснява, че е запознат
отчасти със статиите, за които се води делото. Описаните в тях постижения не са
във връзка с конкретно дружество. Тя говори по принцип как се е започнало с
производството на карти.
При така установената фактическа
обстановка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че предявените искове
се явяват неоснователни.
От събраните по делото доказателства се установява, а и страните не
спорят, че от 1997 г. са съдружници в дружеството „Б.“ ООД, което съдружие е
продължило до 2011 г., когато бизнесът е разпределен между двамата със
сключеното между тях споразумение за прекратяване на бизнес отношенията им, по
силата на което заводът за производство на банкови карти в гр.Кюстендил е
останал в собственост на ответника, която е продължила дейност по издаване на
банкови карти с дружество с търговско наименование „С.С К.“ ООД, а впоследствие
и „С. К.“ ООД. Безспорно е и обстоятелството, че ответникът С.С. е наградена в
конкурс „Най-добра българска фирма“, категория „Най-успешна българка в бизнеса“
за 2018 г., като по този повод са публикувани описаните в исковата молба статии
по повод на които се твърди ищецът да е претърпял неимуществени вреди.
Както правилно и първоинстанционният съд е очертал, спорният по делото
въпрос е сведен до това дали ответникът С. в медийните си изяви си е
присвоила професионална история и постижения на ищеца и представляваното от
него дружество „Б.“ ООД, което от своя страна да е довело до уронване на
неговия престиж и добро име.
Съгласно разпоредбата на чл. 45 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму.Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал.1 от ЗЗД включва кумулативното наличие на следните
предпоставки: деяние (действие или бездействие), вреда, причинна връзка
между деянието и вредата, противоправност на деянието и вина, която
съгласно чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага до доказване на противното. За да
бъде уважен предявеният иск по чл. 45 ЗЗД и присъдено търсеното обезщетение,
трябва да се установят всички елементи от фактическия състав на деликтната
отговорност, а именно: деяние; противоправност; вина на дееца; настъпили вредни
последици за ищеца и причинна връзка между деянието и настъпилите вреди. В тежест
на ищеца е да установи наличието на елементите на фактическия състав, с
изключение на вината, по отношение на която съществува законова презумпция, че
се предполага до доказване на противното.
Правно релевантно в конкретния случай се явява обстоятелството дали
поведението на ответника, изразяващо се в даването на интервюта, отразени в
описаните по-горе статии, носи белега противопавност. В настоящия случай отсъства
елементът противоправност. Правилно, при отрицателния отговор на този
въпрос, районният съд е приел, че деянието на ответника не нарушава
предписаните норми на правно поведение. Действително, от събраните по делото
писмени и гласни доказателства не се
установява по безспорен и категоричен начин постижение на ищеца, за което
ответникът да си е присвоила заслуги.
Обстоятелството,
че ищецът П. е бил управител на „Б.“ ООД, не означава, че само той е участвал в
проучването, разработването и развитието на съвместния на страните бизнес. От
показанията на разпитаните по делото свидетели също не може да се установи
изключителният принос на ищеца за развитието на съвместната дейност. Това, че
сключените от името на дружеството „Б.“ ООД договори са подписвани от
управителя насъщото – ищеца П., също не може да изключи само по себе си приноса
и участието на ответницата в развитието на бизнес дейността им във връзка с
картите. Оправдано е договорите във връзка с дейността на дружеството да се
сключват от представителя му и негов управител – ищеца П., но това не значи, че
само той – управителят, е участвал в дейността на дружеството. Че ответницата е имала участие и принос в
дейността с картите се подкрепя и от това, че през 2011 г. страните по делото
са разделили бизнеса си и заводът за карти в гр. Кюстендил е останал за нея,
като е апортиран в „С. картс“, което ако същата нямаше принос в развитието му, не
е логично да се случи. Ясно е, че и двете страни са допринесли в някаква степен
за изграждането и развитието на съвместния им бизнес, като от събраните по
делото доказателства не може да се открои с категоричност за кое конкретно
ищецът има изключителен принос и за кое ответницата. Подобно разграничение на
извършеното от едната и другата страна като принос в съвместната им дейност е
невъзможно предвид и на това, че страните са били съдружници за продължителен
период от време. Установено е, че ответницата С. и след разделянето на бизнеса
е продължила да извърша дейност свързана с произвеждането на карти. Съответно
житейски и логично оправдано е същата в статиите да говори за постиженията си в
тази насока през призмата на нейния опит и възприятие, които е събрала през
годините в едно или друго дружество, както и при изграждането и развитието на завода
в гр. Кюстендил, както и по време на по-нататъшното професионално развите на ответницата. От друга
страна, никъде в статиите не се отрича участието на други лица в
разработването и развитието на бизнеса с картите, нито се отрича участието на
ищеца. Това, че ответницата не е упоменала изрично, че и той има принос и
заслуги, не означава, че същата си е приписала негови такива, а сочи на това,
че същата е наблегнала и говори за личния си опит. В тази връзка следва да се
отбележи, че ответницата говори в статиите за личните си възприятия и усещания,
които същата е изпитала във връзка с полученото от нея професионално отличие,
коите не биха могли оправдано да обусловят възникването на негативни чувства у
ищеца. Дори такива да са възникнали обаче, същите биха се дължали на сложните и
влошени отношения между страните, но не и на конкретно противоправно поведение
от страна на ответницата, каквото в случая не се установява.
Правилни са
изводите на първоинстанционният съд, че от показанията на св.В., който е един
от общо четирите съдружниците при основаването на „Б.“ ООД, наред с брата на
ищеца, който свидетел е заявил, че дружеството е започнало да се занимава с доставка
и персонализация на карти през 1994 г. като първоначално идеята дошла от
съученик на брата на ищеца, който работел в Първа частна банка, както и че по
онова време в България било немислимо да има завод за изработка на пластики,
тъй като било много голяма инвестиция, не може да се обоснове извод, че
изявленията на ответника, обективирани в процесните статии по журналистически
въпроси, е виновно и противоправно. Останалите събрани по делото гласни
доказателства също не установянат такова противоправно поведение, което не се
установява и пряко от съдържанието на статиите. От показанията на св.Д., в
частта, в която посочва, че той е контактувал с ищеца П. във връзка с доставка
на пластмасови карти и че покрай него се е запознал със С., която е била
съдружник във фирмата, също не се установява ответницата да си е присвоила
заслуги на ищеца, нито пък се установява друго противоправно деяние спрямо него.
Безспорно е, че страните по делото са били съдружници в „Б.“ ООД до 2011 г.,
поради което е логично и житейски оправдано ответникът да разказва за
създаването на завода в гр.Кюстендил, както и да сочи, че „главните фактори за
успех са били здравата работа, добрият екип и коректен партньор“, съгласно
отразеното в статията от 22.12.2018 г. С посоченото в статията ответницата не
си приписва заслуги, които се следват на ищеца, а говори за успеха на
съвместната им дейност и за постиженията след 2013 г., когато заводът е
модернизиран и е преминал на нова дигитална технология, нещо повече –
ответницата е подчертала огромното значение на добрия екип и на коректния
партньор, което по никакъв начин не уронва доброто име на ищеца, а напротив. В
представените по делото статииот 22.12.2018 г. и от 09.11.2016 г. се набляга на
развитието на завода за производство на пластмасови карти в последните години
чрез въвеждане на нови услуги и платформи. Изложените в статиите данни,
твърдения и изявления не могат да бъдат характеризирани като деликт.
Обосновано
първоинстанционният съд е приел, че освен липса на противоправно поведение на
ответницата, по делото не е налице и причинната връзка между твърдяното от
ищеца противоправно и виновно поведение на ответницата и настъпилите вреди. Действително,
от показанията на свидетелката Г., а и от събраните по делото писмени
доказателства, се установява, че между страните се водят и други дела след
раздялата им като съдружници, както и че между тях са налице силно влошени
взаимоотношения, но това не води автоматично до наличието на виновно и противоправно поведение от страна на
ответника, което да е причинило неимуществени вреди на ищеца, изразяващи се в
уронване на престижа и доброто му име, за което не бяха събрани категорични
доказателства. Правилно съдът е изложил на анализ показанията на св.Р.Г., която
заявява, че едва след като е показала на ищеца статия от списание „Жената днес“
през м.януари 2019 г.,същият е установил наличието и на другите статии, които
са публикувани години преди това, а в същото време не се дава логичен отговор
на въпроса защо защо чак след тази статия, съконтрахенти на ищеца са започнали
да му се обаждат и да питат какво става, а предходните статии са останали
„незабелязани“. Дори да се кредитират показанията на св.Р.Г.и да се приеме, че
у ищеца са възникнали негативни чувства и усещания, то същите биха се дължали по-скоро
на сложните и влошени отношения между страните, но не и на конкретно
противоправно поведение от страна на ответницата, доколкото в случая такова не
се установява. Предвид изложеното настоящият въззивен състав споделя извода на
първоинстанционния съд, че по делото не е налице и причинната връзка между
твърдяното от ищеца противоправно и виновно поведение на ответницата и
настъпилите вреди.
По изложените
съображения и с оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инставции,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход
на спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК жалбоподателят-ищецЛ.Л.П. следва
да заплати на въззиваемата-ответница С.С.С. сторените от последната разноски
пред въззивната инстанция. Съгласно договор за правна защита и съдействие от
21.02.2022 г. въззиваемата е заплатила адвокатско възнаграждение за изготвяне
на отговор на въззивна жалба и представителство
пред въззивната инстанция в размер на 1200 лева. В о.с.з. по делото от
22.02.2022 г. от процесуалния представител на въззивника – адв. Й. е направено
възражение за прекомерност на така претендираното адвокатско възнаграждение по
чл.78, ал.5 ГПК, което настоящият съдебен състав намира за основателно.
Съгласно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, при интерес от 5000 до 10
000 лева минималния размер на възнаграждението е 580,00 лева + 5 % за горницата
над 5000 лева. Делото пред настоящата съдебна инстанция е приключило в едно
открито съдебно заседание без събиране на доказателства и делото не е от
фактическа и правна сложност, поради което претендираното от въззиваемата
заплатено адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано на 580 лв., която
сума въззивникът следва да бъде осъден да й заплати.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВАрешение № 20241683 от 03.11.2020 г. на СРС, I Гражданско
отделение, 43-ти състав, постановено по гр. дело № 17492/2020 г.
ОСЪЖДА Л. Л.П., ЕГН ********** да заплати на С.С.С., ЕГН **********, на основание
чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 580,00 лева, представляваща направени разноски пред
въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.