Р
Е Ш Е Н И Е
№ V-221 Година 2020, 30.11
град Бургас
В ИМЕТО НА
НАРОДА
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ-ро
Гражданско отделение, V-ти въззивен състав
На четиринадесети септември, две
хиляди и двадесета година,
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ:Галя БЕЛЕВА
мл.с.Александър
МУРТЕВ
Секретар Таня Михова
като разгледа докладваното от
съдията В.Камбурова
въззивно гражданско дело номер 1509 по описа за 2020
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по
реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано
по повод въззивна жалба
вх.13107/18.03.2020г., подадена от
,,АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:гр.София, бул. ,,Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт,
ет.2, представлявано от изпълнителния директор Димитър Бориславов Бончев, чрез
юрисконсулт Иван
Недков, срещу
Решение №600/14.02.2020г., постановено по гр.д.№3902/2019г. по описа на Районен
съд- Бургас, в отхвърлителната част.
С
посоченото решение, Бургаският районен
съд е приел за установено, на
основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 422, ГПК, че ответникът Р.П.П., ЕГН **********,
с настоящ и постоянен адрес ***, дължи на ищцовото дружество, сума в размер от
6000 лева, представляваща предсрочно изискуема главница по Договор за
потребителски кредит № PLUS-15174068/24.08.2017
год., както и обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на
главницата, начиная от 05.03.2019 год. до окончателното й изплащане, които
вземания съставляват част от предмета на Заповед за изпълнение №
1045/06.03.2019 год. по ч. гр. д. № 1912/2019 год. на РС- Бургас.
Съдът е отхвърлил исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл.
422 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със гр. София,
за приемане за установено, че ответникът Р.П.П., дължи на ищеца следните суми,
на основание Договор за потребителски кредит № PLUS-15174068/24.08.2017
год.: 7442,40 лева – предсрочно изискуема договорна лихва за периода
20.10.2017-20.09.2022 год., и 1320,24 лева – обезщетение за забавено плащане на
главницата от 6000 лева за периода 21.11.2017-04.03.2019 год., които вземания
съставляват част от предмета на Заповед за изпълнение № 1045/06.03.2019 год. по
ч. гр. д. № 1912/2019 год. на Районен съд- Бургас; отхвърлени са предявените в условие на евентуалност осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1, ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл., ЗПК на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище гр. София,
за осъждане на ответника Р.П.П., ЕГН **********, с настоящ и постоянен адрес ***,
да му заплати следните суми, на основание Договор за потребителски кредит № PLUS-15174068/24.08.2017 год.: 7442,40 лева –
предсрочно изискуема договорна лихва за периода 20.10.2017-20.09.2022 год., и
1320,24 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата от 6000 лева за
периода 21.11.2017-04.03.2019 год.
Със същото решение, съдът е осъдил ответника да заплати на ищцовото
дружество сторените съдебно-деловодни разноски в заповедното и исковото
производство пред БРС.
С жалбата се изразява недоволство от
постановения съдебен акт в отхвърлителната част, като се излагат доводи за неговата неправилност и
необоснованост. Твърди се, че същият е постановен в противоречие с материалния
закон и процесуалните правила.
Оспорват се изводите на
първоинстанционния съд за недействителност на договора за кредит на основание
чл.22 от ЗПК, поради неспазване на чл.11,ал.1,т.10,12 – договорът да съдържа
ГПР и общата сума, дължима от потребителя.
Излага се становище във връзка с
основните принципи на договорното право, като се акцентира върху предвидените
законови механизми за защита правата на потребителите.
Отбелязва се, че за процесният договор
за кредит, сключен на 24.08.2017г., се
прилагали разпоредбите на ЗПК в редакцията му от 29.07.2016г.
Жалбоподателят твърди, че годишният
процент на разходите (44.68%), посочен в договора оставал непроменен, поради
фиксирания размер на лихвата за срока на договора.
Заявява, че в съответствие с
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора за потребителски кредит
била отразена и общата дължима сума (,,обща стойност на плащанията“) в размер
на 15256.80 лева (равна на стойността на броя месечни погасителни вноски). Подчертава, че в погасителния план се
съдържала информация относно размера на погасителните вноски, броят,
периодичността и датите на плащане.
Изразява
несъгласие с изложеното в мотивите на съда, че погасителният план
следвало да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, отразяваща погасяване
на главница и лихва. Позовава се на съдебна практика на окръжните съдилища.
Развива подробни съображения във връзка
с изводите на съда за нищожност на клаузата за размера на договорната лихва.
Навежда доводи, че в конкретния случай,
никоя от предвидените договорни клаузи не създавала възможност за
облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в
неравностойно имуществено отношение. Твърди, че
определеният в договора размер на ГПР от 44.68% не надвишавал пет пъти
размера на законната лихва, лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България(чл.19,ал.4 от ЗПК).
Иска се отмяна на атакуваното решение и
постановяване на ново, с което да бъдат уважени установителните искови
претенции в цялост. При условията на евентуалност, се претендира уважаване на
осъдителните искове. Претендира се присъждане на разноски съгласно представен
списък по чл.80 от ГПК- за производството пред заповедния и първоинстанционния
съд, както и за настоящата инстанция.
При условията на евентуалност е
направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
Иска се, в случай, че съдът осъди
въззивника да заплати разноски, да се
извърши прихващане на присъдените такива; евентуално-да бъде указано на
въззиваемата страна да посочи банкова сметка, по
която да му бъдат изплатени присъдените разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва изцяло. Въззиваемият,
чрез особения представител, намира атакуваният съдебен акт за правилен и законосъобразен.
Счита подадената въззивна жалба за неоснователна и моли за нейното отхвърляне.
Оспорва
наведените от въззивника аргументи във връзка с изводите на съда за
недействителност на договора за потребителски кредит.Поддържа, че
недействителността произтичала от липсата на разбивка в погасителния план на
всяка погасителна вноска.
Излага
се становище, че правилно съдът приел, че клаузата за размера на договорната
лихва от 35.57% се явявала противоречаща
на добрите нрави, тъй като надвишала трикратния размер на обезщетението по
чл.86 от ЗЗД.
Развива
съображения във връзка с направеното от въззивника доказателствено искане.
Иска се от съда, атакуваното решение
да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Въззивникът не се явява в с.з., редовно и своевременно
уведомен.
Въззиваемият, чрез особения представител адв. Чайпек поддържа подадения отговор на въззивната жалба.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител
на страна, която има правен интерес от обжалването. Жалбата отговоря на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК и е допустима, поради което следва да се
разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение,
извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания
за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно
и допустимо. Като взе
пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като
съобрази Закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените
искове са с правно основание в чл. 422 от
ГПК във връзка с чл. 124 от ГПК и чл.86 от ЗЗД.
Предявените
при условията на евентуалност искове намират своето основание в чл. 422 от ГПК
във вр. с чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
На 24.08.2017 год.
между „БНБ Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответника П. е сключен Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-15174068. С посоченият договор на ответника е
предоставен кредит в размер на 6 000 лева, от която сума е удържана
дължимата по договора еднократна „такса ангажимент“ в размер на 210 лева.
Възнаградителната договорна лихва е в размер на 35,57 %. Страните са договорили
и застрахователна премия в размер на 2 016 лева. Ответникът се е задължил да погаси вземането за период от 60
месеца, като видно от договора и приложеният погасителен план, задължението се
изплаща на месечни анюитетни вноски в размер на 254,28 лева. В приложеният
договор е посочено, че общата стойност на плащанията по кредита възлиза в размер
на 15 256,80 лева, а годишния процент на разходите е 44,68%.
Въззивникът
сочи, че качестваото му на кредитор за претендираните вземания, произтича от рамков
договор от 27.07.2017 г., с който дружеството „БНБ Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
е прехвърлило с цесия на ищеца вземането по процесния договор за потребителски
кредит № PLUS-15174068/24.08.2017 год. За уведомяването на
ответника за извършената цесия, на последния са изпратени две писма, като
известията за доставянето им са се върнали с отбелязване, че пратката не е
потърсена от адресата.
От
представените по делото доказателства се установява, че ответникът не е
извършил плащане на нито една от погасителните вноски по задължението си.
Ищецът, позовавайки се на т. 5 от Условия по договора е предявил вземанията си
по реда на чл. 410 и следващите по ГПК, с твърдението, че на 20.11.2017 г. е
настъпила автоматична предсрочна изискуемост на вземанията. В тази връзка е
издадена заповед за изпълнение № 1045/06.03.2019 г. по г.гр.д. № 1912/2019 г.
на БРС, с която е разпоредено длъжникът Р.П. да заплати на „Агенция за събиране
на вземанията“ ЕАД процесните суми за главница и лихви, както и разноски за
заповедното производство.
Заповедта е
връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, като в законоустановения срок, последният не е подал
възражение против нея. Поради изложеното и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на
вземането си.
В изпълнение на дадените указания, ищецът е
предявл претенция за вземанията си по заповедната произвоство, по повод на
което е образувано гр.д.
№ 3902/2019 г. по описа на Бургаски районен съд и е постановено атакуваното от
въззивника решение.
При служебната проверка по чл. 269 ГПК
Бургаският окръжен съд намери атакуваното решение за валидно и допустимо.
По основателността на въззивната жалба и съществото
на спора Бургаският окръжен съд намира следното:
Ищецът
твърди, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като
първоинстанционния съд е приел, че процесният договор е в противоречие с чл.
11, ал. 1, т. 10 и т.12 от ЗКП, както и за нищожност на клаузата за размера на
договорното лихва, като противоречаща на добрите нрави. Сочи, че в договора
изрично е посочен ГРП в размер на 44,68%, като поради фиксирания размер на
лихвата за срока на договора, ГРП остава непроменен за срока на договора,
поради което намира решението за неправилно. Така наведените
от въззивника доводи за неправилност и незаконосъобразност на
първоинстанционното решение, настоящия съд намира за неоснователни. В
действителност в договора е посочено цифрово изражение на ГРП в размер на
44.68%, който, включително по твърдения на въззивника, е формиран от главница,
дължимата възнаградителна лихва за периода на кредита и еднократна „такса
ангажимент“ в размер на 210 лева.
Видно
от параметрите на договора, освен възнаградителна лихва и еднократна „такса
ангажимент“, кредитополучателят дължи заплащане на застрахователна премия в
размер на 2 016 лева. Съгласно чл.2
от Условията по договора, страните са уговорили, че размерът на кредита за
покупка на застраховка „Защита на плащанията“ ще бъде платен директно на
застрахователния агент „Директ Сървисис“ ЕАД. В същият член е посочено още, че
сумата в поле „Застрахователна премия“ е разделена на равен брой вноски,
съответстващ на посочения брой вноски в поле „Брой погасителни вноски“ и е част
от всяка месечна погасителна вноска, посочена в поле „Месечна погасителна
вноска“.
Съгласно разпоредбатана чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи - лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони и други, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. От определението е видно, че годишният процент на
разходите включва лихвеният процент по кредита, както и всички останали разходи,
които следва да бъдат заплатени към момента на сключване на договора или в
бъдеще. От посочетното се налага извода, че застрахователната премия следва да
бъде включена в годишният процент на разходите по кредита. Този
извод следва и от обстоятелството, че в случая застрахователната премия,
представлява част от месечната погасителна вноска по кредита. При това положение
годишния процент на разходите, изчислен, съобразно посочените от въззивника
параметри (главница,
възнаградителна лихва и еднократна „такса ангажимент“)
не отговаря на действителния такъв, тъй като в размера му не е включена
дължимата от кредитополучателя застрахователна премия. При включването в ГПР на
застрахователната премия, размера на разходите нараства.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“) от Директива
2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне
средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би
взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива. Установяването на нелоялния характер на
такава търговска практика представлява един от елементите, на които по силата
на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да
основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно
цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази констатация не се
отразява непосредствено на преценката за действителността на сключения договор
за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.
Съгласно
чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Определеният в
посочения договор ГПР е в размер на 48,68 %, но без да са включени разходите за
застрахателна премия в размер на 2 016 лева, посочени в раздел „Параметри
и условия“ и т. 2 от Условията по
договора. При включването на тези разходи се установява, че ГПР е в по – голям
размер от посочения в договора и надвишава
законоустановения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК праг. В
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от посоченият закон е предвидено: "Годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. С посочената
разпоредба се цели да бъде избегнато възлагането на несъразмерни тежести върху икономически
по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на
кредитополучателя. За да възприеме като законов критерий ГПР, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на
средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се
насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да
бъде избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий
максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е
пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредите. По изрично предвиждане на чл.
19, ал. 5
във връзка с ал.
4 от ЗПК,
при надвишаването на ГПР, а не на годишния лихвен процент на кредита,
съответните клаузи от договора биха били нищожни. При разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съобразена с Постановление №
426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на
сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР надвишава 50%
и в случая той не е в рамките на допустимата граница. Ето защо, макар и по
различни правни изводи, доводът на първоинстнционния съд за нищожност на договорената
възнаградителна лихва се явява основателен.
Законодателството не предвижда възможност договорът за потребителски кредит да бъде обявен за недействителен поради нарушена потребителска защита, последица от което да е освобождаването на кредитополучателя от задължението да върне заетата сума, тъй като в този случай същият би се обогатил неоснователно за сметка на кредитора. В този случай, на основание чл. 23 ЗПК потребителят е длъжен да върне чистата стойност на кредита, т. е главницата.
В допълнение следва да се отбележи, че изискването за
изготвянене на договора на ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и
недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните,
така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми
критерии произтичащите за него икономически последици. От посочените в процесния договор параметри за размер
на отпуснатия кредит, срок за издължаване, такса ангажимент, застрахователна
премия и ГПР, както и посочването, че погосяването на кредита се дължи на равни
анюитетни месечни вноски, не може да бъде установено как е формиран размера на дължимите
месечни погасителни вноски, съответно общата сума, дължима от потребителя.
Вярно е, че размера на погасителната вноска, умножен по срока за издължаване на
кредита отговаряна посочената в договора общата
сума, дължима от потребителя, но посочения размер на погасителна вноска не
отговаря на горепосочените параметри на договора. (Това обстоятелство
се установява, включително при ползването на посочените от въззивника
калкулатори, като дори при калкулирането на дължимата месечна сума от
застрахователната премия, размерът на погасителната вноска не е такъв, какъвто
е посочен в договора.) Наред с изложеното от представеният
по делото погасителен план се установява,
че за първите три месеца от срока на погосаване на задължението, при
заплащането на дължимата месечна погасителна вноска, кредотополучателят не
погасява никава част от размера на задължението си за главница, което е
недопустимо, при уговорка за плащане на анюитетни вноски. При това положение,
независимо, че формално е изпълнено изскването за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, предвид липсата на яснота за формирането им и тяхното некоректно
посочване, за потребителя е налице пречка да разбере какви са икономическите
последици за него от сключването на договора.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което първоинстанционното решение следва да се потвърди в обжалваната част.
При този изход на делото и направеното от въззивника искане за присъждане на разноски, такива не му се дължат, предвид неоснователността на въззивната жалба.
Така мотивиран, Бургаският окръжен съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 600
от 14.02.2020г. постановено по гр.д. № 3902/2019 г. по описа на Бургаски
районен съд, в обжалваната част.
Решението
може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: