РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.07.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на седми октомври двехиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 11311 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба на ищцата М.П.Н. – К. срещу решение от 13.04.2020г. по гр.д.
№ 20791/2019г. на СРС, 30 с-в, с което е отхвърлен предявения от
жалбоподателката срещу „С.в.“ АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата 34. 95 лв.,
претендирана по партида с клиентски № 10010519651, начислена за периода 03.01.2014г.
- 03.04.2014г., представляваща ½ от общо 69. 89 лв. – цялата главница за
процесния период по фактури, издадени
от „С.в.“ АД.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и
необосновано. Поддържа се, че изводите на СРС, че процесните суми не се търсят
и дължат от ищцата, тъй като представената справка за незаплатени задължения е
на името на наследодателя й, са неправилни. Твърди, че в отговора на исковата
молба ответникът е признал иска. Сочи, че предявеният иск е допустим и
основателен. Моли съда да отмени като неправилно и да уважи иска , с присъждане
на разноски.
Въззиваемият
– ответник не заявява становище по жалбата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна
във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният
съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка на обжалваното решение по същество по реда на чл. 269 ГПК,
въззивният съд намира, че същото е неправилно.
Предявен е иск с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимост на сумата 34. 95 лв., претендирана по партида с клиентски №
10010519651, начислена за периода 03.01.2014г. -03.04.2014г., представляваща
½ от общо 69. 89 лв. – цялата главница за процесния период по фактури, издадени от „С.в.“ АД.
В исковата молба се твърди, че
съгласно издадена от ответника „С.в.“ АД и представена по делото справка –извлечение
за състоянието по клиентски номер **********/29.01.2015г.,
чийто титуляр е бил наследодателят на ищцата – К.Г.К., за периода 03.01.2014г.
– 03.04.2014г. е била начислена дължима сума общо 69. 85 лв. Сочи се, че вземанията
са погасени по давност, а отделно за процесния период между страните не са
съществували облигационни правоотношения и не е налице извършена от ответното
дружество услуга доставка на питейна вода. В последваща уточнителна молба, с
оглед установяване правния интерес от иска се твърди, че процесните вземания са
били предмет на заповед за изпълнение от 14.06.2017г., която е била обезсилена
с определение от 30.01.2018г. по гр.д. № 29730/2017г. на СРС, 138 с-в, на основание
чл. 415, ал. 2 ГПК.
В срока
по чл. 131 ГПК ответникът е направил възражение за нередовност на исковата
молба, евентуално, в случай, че съдът приеме исковата молба за редовна, е
заявил, че признава наличието на погасителна давност за вземанията и поискал
отговорността за разноски да бъде разпределена в хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Заявил е, че не е дал повод за завеждане на делото, тъй като вземанията не
са прентендирани принудително от ищцата, отделно са били отписани счетоводно
като дължими от ответното дружество.
С оглед гореизложеното, искът е
допустим и основателен.
Вземанията
на доставчика на питейна вода представляват периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно
решение № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл.111, б. „в” от Закона за задълженията и
договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите
на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. В конкретната
хипотеза плащанията са периодични, тъй като са налице повтарящи се през определен
период от време еднородни задължения, с предварително определен падеж. За
приложението на специалната погасителна давност съгласно разпоредбата на
чл.111, б.“в” ЗЗД, не е необходимо плащанията да са еднакви по
размер. Предвид гореизложеното,
вземанията се погасяват с изтичане на краткия тригодишен давностен срок. Ето
защо не е спорно, но и изрично признато и установено по делото, че с оглед
датата на предявяване на иска – 09.04.2019г., погасителната давност по
отношение на процесните вземания за процесния период 03.01.2014г. – 03.04.2014г.
е изтекла.
Ищцата е
активно материалноправно легитимирана по иска, в качеството й на наследник по
закон на К.К.– титуляр на партидата, за което по делото са представени
доказателства. Мотивите на СРС в тази връзка са неправилни.
Предвид
изложеното, жалбата е основателна и решението следва да бъде отменено, като
вместо него бъде постановено друго, с което да се приеме, че ищцата не дължи на
ответника процесната сума, поради погасяване на вземанията по давност.
По
отношение на искането на ответника за разпределение на отговорността за
разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК:
За
първоинстанционното производство искането е основателно. Налице е признание на
иска от ответника в срока по чл. 131 ГПК, като същевременно ответното дружество
не е дало повод за завеждане на делото. По делото е безспорно, че процесните
вземания са били предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
14.06.2017г., като съгласно представената справка от м. ноември 2017г.,
задълженията счетоводно са били отразени като дължими от ответника към този момент. По делото обаче няма никакви твърдения и
доказателства след прекратяване на заповедното производство на 30.01.2018г. до
предявяване на исковата молба на 09.04.2019г, ответникът да е дал повод за
завеждане на делото. Не се налага различен
извод от представената от ищеца фактура от 02.01.2019г., в която фигурира старо
салдо в размер на 479. 74 лв. без посочен период, както и от представената във
въззивното производство фактура, в която фигурира също старо салдо в размер на
36. 42 лв., но също без да е ясно за кой период е задължението. Предвид изложеното,
за първоинстанционното производство е налице доказана хипотеза на чл. 78, ал. 2 ГПК и на ответника не следва да се възлагат в тежест разноски.
За
въззивното производство обаче, с оглед изхода на спора, въззивницата има право
на разноски за настоящата инстанция и такива следва да й бъдат присъдени в
размер на общо сумата 325 лв. – държавна такса и адвокатско възнаграждение по
чл. 38, ал. 1,т. 2 ЗАдв, определено в минимален размер съобразно фактическата и
правна сложност на делото.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 13.04.2020г. по гр.д. № 20791/2019г. на СРС, 30 с-в и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАЗА
ЗА УСТАНОВЕНО, по предявения от М.П.Н. – К.,
ЕГН ********** срещу „С.в.“ АД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника сумата 34. 95 лв., претендирана по
партида с клиентски № 10010519651, начислена за периода 03.01.2014г. -
03.04.2014г., представляваща ½ от общо сумата 69. 89 лв., поради погасяване
на вземанията по давност.
ОСЪЖДА „С.в.“ АД, ЕИК ******** да
заплати на М.П.Н. – К.,, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 325 лв. – разноски за СГС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.