Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 17.02.2020 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на тридесети
януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Нина Светославова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 1899 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 538919 от 19.11.2018 г. по гр.д.№ 19651/2018 г. по описа на СРС, 128 състав, съдът е отхвърлил изцяло предявените от "Т.С."
ЕАД против Ж.К.Д., ЕГН ********** обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД за сумата от 1 646,46 лв.,
представляваща стойността на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за
периода от м.05.2014 г. до м.04.2017 г. и по общи фактури № **********/31.07.2014
г., **********/31.07.2016 г. и **********/31.07.2017 г., за абонатен № 320206,
и сумата от 197,74 лв., представляваща законна лихва за забава за периода
16.09.2015 г. - 09.11.2017 г., както и законна лихва върху главницата от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение - 22.11.2017 г. до окончателното плащане на дължимото. Със същото
решение е отхвърлен иска на "Т.С." ЕАД против Ж.К.Д. за сумата от 54,92 лв., представляваща главница за дялово
разпределение в имот с абонатен № 320206, за периода от м.05.2014 г. до м.04.2017
г. и сумата от 9,02 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
16.09.2015 г. до 09.11.2017 г.
Недоволен от решението е останал ищецът в
производството "Т.С." ЕАД, който
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението е
неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон.
По-конкретно твърди, че законът изрично дава легална дефиниция на понятието
„потребител на топлинна енергия“, като в тази връзка е без значение фактът дали
лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало топлинна
енергия в имота лично. По-нататък поддържа, че в случай, че върху
топлофицирания имот има учредено вещно право на ползване, е въпрос на
вътрешните отношения между „голия“ собственик и ползвателя кой от тях ще стане
потребител на ТЕ и ще носи отговорност за плащането на стойността й, като в
случай, че този въпрос не е разрешен между страните, според ищцовото дружество
отговорността за заплащане на стойността на потребената ТЕ следва да се понесе
именно от собственика на имота. Искането към въззивната инстанция е да отмени обжалваното
решение в цялост. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Ж.К.Д., депозира писмен отговор на
въззивна жалба с вх.№ 5013990/29.01.2019 г. с който я оспорва и излага
съображения по съществото на спора. Искането й към въззивната инстанция е да
потвърди обжалваното решение.
Третото лице помагач "Т.С." ЕООД не взема
становище по жалбата и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното първоинстанционно решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът
счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като
решаващият въззивен състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение,
поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност
на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след даване на указания в
полза на заявителя да предяви вземанията си, поради което и съобразно
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид
което производството се явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон – чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката следва
да се приеме за установено договорното отношение между главните страни
досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и
от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди. От
приетият като доказателство пред първоинстанционния съд нотариален акт № 93,
том II, рег.№ 10608, нот.дело № 251/2009 г., съставен от нотариус В.Г., рег.№
340 от РНК, на 29.06.2009 г. ответницата Ж.Д. е закупила процесния имот от К.Х.К..
Според отразеното в акта, имотът е обременен с вещно право на ползване,
учредено в полза на М. В.Д.. Последната пък, видно от справката от НБДН,
приложена на л. 81 от делото на СРС, е починала на 03.07.2017 г. По делото
няма данни това право да е било прекратявано за периода, за който се
претендират вземанията. Ето защо за настоящият съдебен състав се налага
изводът, че ответницата Ж.Д. няма качеството на потребител на енергия за битови
нужди по смисъла на §1, т. 42 от ЗЕ /отм./. Действително
с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 ЗЕ /отм./ през 2006 г. е
изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.
Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с
по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в
понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на
ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.
1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната
на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега
под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в
режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване. Следователно от приемането на ЗЕЕЕ /отм./ през
1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Наличието на валидно учредено в предписаната от
закона форма вещно право на ползване изключва възможността да се претендират
вземания за доставена до имота топлинна енергия от собственика, тъй като при
конкуренция на права, потребител, по смисъла на закона се явява лицето – вещен
ползвател.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 538919 от 19.11.2018 г. по гр.д.№ 19651/2018
г. по описа на СРС, 128 състав.
Решението е постановено при участието на ТЛП на ищеца "Т.С."
ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.