Решение по дело №924/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1122
Дата: 7 февруари 2020 г. (в сила от 10 февруари 2020 г.)
Съдия: Петър Любомиров Сантиров
Дело: 20191100500924
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 22 януари 2019 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ

гр. София, 07.02.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на осми ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

           ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

                 мл.с-я АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Елеонора Георгиева,

разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 924/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С решение №49674 от 16.10.2018 г., постановено по гр.д. № 68887/2016 г., по описа на СРС, 118 с-в, е признато за установено по предявените от П.И.Т. и Ю.Е.Н. срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД активно субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК, че двамата ищци не дължат н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, сумата от 2020,25 лв. - договорна лихва по Договор за потребителски кредит 2225/АМ/2009 г. начислена за периода 17.12.2009 г. - 24.09.2012 г.; сумата от 845,70 лв. - наказателна лихва за периода 17.03.2010 г. - 24.09.2012 г., както и сумата от 700,89 лева - законна лихва върху главницата от 5835,33 лева, начислена за периода от 26.09.2012г. до 29.11.2013г., за които вземания са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 02.10.2012 г. по ч.гр.д.№ 45136/2012 г. по описа на СРС, 34 състав и са образувани изп. дело № 20128380411828 и изп. дело № 20168380406647 и двете по описа на ЧСИ М.Б., като е отхвърлен иска за недължимост на законната лихва върху главницата от 5835,33 лева, начислена за периода от 30.11.2013г. до 13.10.2016 г., в размер на 1703,75 лева, като неоснователен. Със същото решение „А.з.с.н.в.“ ЕАД е осъдено да заплати, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на П.И.Т. сумата от 559,56 лв. и на Ю.Е.Н. сумата от 145,47 лева, представляваща съдебни разноски. Съобразно изхода на спора ищците са осъдени да заплатят на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от 32,33 лв.

Срещу първоинстанционното решение, в частта, с която са уважени предявените от ищците искове е подадена въззивна жалба от ответника „А.з.с.н.в.“ ЕАД, чрез юрк. Д. Ф., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че признатите с влязла в сила заповед за незабавно изпълнение вземания, включително за лихви и неустойки, се погасяват с петгодишна давност по аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Сочи, че последното валидно изпълнително действие по прекратеното изпълнително дело №20128380411828, по описа на ЧСИ М. Б., е от дата 07.03.2013 г., а новообразуваното изпълнително дело №20168380406647, при същия съдебен изпълнител, е от 14.10.2016 г., в който период не е изтекла пет годишния давностен погасителен срок. Моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено, а ищовите претенции – отхвърлени. Претендира е направените по делото разноски.

Ответниците П.И.Т. и Ю.Е.Н., чрез адв. Н. К., оспорват въззивната жалба по подробно изложени съображения и молят обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно. Поддържат, че съобразно посоченото в мотивите на т. 14 от ТР №/26.06.2015 г., по тълк. д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение №153 от 09.10.2015 г., по  т.д. №2304/2014 г., I т.о. на ВКС, единствено предявяването на иск, но не и подаването на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, спира и прекъсва давността. Считат, че императивния характер на чл. 116 и чл. 117 ЗЗД и едностранният характер на заповедното производство, при отсъствието на състезателност,  водят до неприложим на предвидената в чл. 117, ал. 2 ЗЗД петгодишна давност по отношение на признатите с влязла в сила заповед за изпълнение. Претендират разноски за настоящата съдебна инстанция.

Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищците в частта, с която претенцията им за признаване спрямо „А.з.с.н.в.“ ЕАД, че не дължат сумата от 700,89 лв. - законна лихва върху главницата от 5835,33 лева, начислена за периода от 26.09.2012г. до 29.11.2013 г., е отхвърлена, поради което и в тази си част, решението е влязло в законна сила.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Страните не спорят по установената пред СРС фактическа обстановка, а единственото противоречие, което е повдигнато и пред въззивната инстанция, е по отношение на въпроса за приложимия срок на погасителната давност относно вземанията за договорни наказателни и законни лихви, признатите с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 02.10.2012 г., по ч.гр.д.№ 45136/2012 г. по описа на СРС, 34 състав.

Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „ б“ от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 от ЗЗД  се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години.  Регламентираното в действащия ГПК заповедното производство има за цел удовлетворяване на гражданскоправни вземания в широк смисъл на думата. Същото е функционално свързано с изпълнителния процес, тъй като от една страна, въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение направо се пристъпва към принудително изпълнение, а от друга, с оглед института на незабавното изпълнение, т.е. при настоящата правна уредба, това е производство за създаване на съдебно изпълнително производство – чл. 404, ал. 1 ГПК. Целта на заповедното производство не е да се установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Същото е факултативно, т.е. кредиторът не е длъжен да избере този ред и може направо да предяви вземането чрез иск по общия исков ред. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение проверката дали вземането съществува следва да се извърши в общия исков процес. С изтичането на срока за възражение на длъжника издадената заповед за изпълнение влиза в сила. Действително, липсва законов текст, който изрично да указва, че съществуването на вземането в този случай е установено със сила на пресъдено нещо. С изтичане на срока за възражение, съобразно разпоредбата на чл. 416 от ГПК, и на сроковете по чл. 424 ГПК (хипотези на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства), се получава ефект, който е аналогичен на силата на пресъдено нещо. Извод за това е и нормата на чл. 439 ГПК, която допуска оспорване на започнало принудително изпълнение само ако то се основава на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, т.е. законодателят не е провел разграничение дали изпълнителният лист е издаден въз основа на съдебно решение или на влязла в сила заповед за изпълнение в хипотеза на неподадено възражение по чл. 414 ГПК. Длъжникът не би могъл да релевира възраженията си срещу съществуването на дълга по исков ред, тъй като те са се преклудирали. Извън уредените в заповедното производство способи за защита, длъжникът няма право на друг иск за защита. Едновременно с това, при влязла в сила заповед за изпълнение, кредиторът също не може да инициира исково производство, тъй като за него при наличието на изпълнителен титул, ще липсва правен интерес от провеждането му.

Съгласно т. 14 от ТР №2/2013 на ОСГТК  заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането, но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие, само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита прекъсната със заявлението. Съобразно изложеното в тълкувателното решение, задължително за правоприлагащите органи, давност не може да  започне да тече в производство, в което длъжникът не участва.

 В производството по чл. 410 или чл. 417 от ГПК на длъжника се връчва заповед за изпълнение, срещу която той може да възрази, ако оспорва вземането. Пасивното му поведение в предвидения срок, създава презумцията, че претендираното вземане е безспорно, поради което заповедта за изпълнение влиза в сила и въз основа на нея се издава изпълнителен лист в полза на заявителя. От този момент започва да тече срокът на новата погасителна давност, който е петгодишен, съобразно гореизложеното. Подобно разрешение в максимална степен съответства на целта и принципите на законодателната уредба на заповедното производство, а именно да се реализират по облекчен ред правата на кредитора и с разноски в тежест длъжника, които са в минимален размер. Ето защо и положението на кредитора не следва да бъде по - неблагоприятно вследствие инициирането на заповедно производство, отколкото, ако той направо би предявил осъдителен иск за вземането си по общия ред. Съответно, не би следвало се приеме, че нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД е приложима към влязло в сила решение, но не и по отношение на влязла в сила заповед за изпълнение, доколкото това би означавало за идентични по установително действие и изпълнителна сила съдебни актове, да се придадат различни правни последици досежно течението на давността. Възприемането на противното би довело до различни правни последици на съдебни актове, които са били стабилизирани.  /в подобен смисъл са определение № 480/27.07.2010 г. по ч. гр. д. № 221/2010 г. на ВКС, IV ГО, определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, II ТО, определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV ГО, определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV ГО).

В конкретния случай не е спорно между страните, че със заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 02.10.2012 г., издадени по ч.гр.д.№ 45136/2012г. по описа на СРС, 34 състав, ищците П.И.Т. и Ю.Е.Н. (Т.), са осъдени да заплатят солидарно на „Банка Пиреос България“ АД посочените в заповедта суми. Въз основа на изпълнителния лист, по молба на взискателя срещу длъжниците е образувано изп. дело № 20128380411828 на ЧСИ М.Б., като последното валидно изпълнително действие, изразяващо се в изпращане на запорни съобщения до различни банки, е осъществено на 07.03.2013 г. От този момент е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност, изтичаща на 07.03.2018 г. В случая на 22.04.2016 г. като взискател по делото е конституиран ответникът „А.з.с.н.в.“ ЕАД. Не е спорно и, че поради неизвършването на изпълнителния действия в период от две години изпълнителното производство се е прекратило на 07.03.2015 г., на основание чл.433, ал.1, т. 8 ГПК. С молба от 14.10.2016 г., депозирана от „А.з.с.н.в.“ ЕАД до ЧСИ М. Б., е образувано ново изпълнително дело №20168380406647, по което на 18.10.2016 г. и на 21.10.2016 г. са наложени запори на трудовото възнаграждение на ищците и с които действия погасителната давност отново е била прекъсната, като е започнала да тече нова пет годишна давност. Видно е, че след този момент, включително и към приключване на устните състезания пред въззивната инстанция – 08.11.2019 г. започналата да тече нова погасителна давност не е изтекла, както към датата на искова молба, така и до приключване на устните състезания пред двете съдебни инстанции, поради което и предявените отрицателни установителни искове се явяват неоснователни.

Доколкото крайните правни изводи на настоящия състав не съвпадат с тези на СРС, решението следва да се отмени в частта, с която е признато за установено по предявените от П.И.Т. и Ю.Е.Н. срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД искове с правно основание чл. 439 ГПК, че двамата ищци не дължат н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, сумата от 2020,25 лв. - договорна лихва по Договор за потребителски кредит 2225/АМ/2009 г. начислена за периода 17.12.2009 г. - 24.09.2012 г.; сумата от 845,70 лв. - наказателна лихва за периода 17.03.2010 г. - 24.09.2012 г., както и сумата от 700,89 лева - законна лихва върху главницата от 5835,33 лева, начислена за периода от 26.09.2012г. до 29.11.2013г., за които вземания са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 02.10.2012 г. по ч.гр.д.№ 45136/2012 г. по описа на СРС, 34 състав и са образувани изп. дело № 20128380411828 и изп. дело № 20168380406647 и двете по описа на ЧСИ М.Б.. Първоинстанционното решение следва да се отмени и в частта присъдени в полза на ищците разноските, съответно за сумата от 559,56 лв. на П.И.Т. и за сумата от 145,47 лв. на Ю.Е.Н..

С оглед изхода на спора ищците следва да заплатят сторените от ответника разноски, както следва: за въззивното производство сумата от 71,34 лв. за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение от 100 лв.; в производството пред СРС – още 77,67 лв. юрисконсултско възнаграждение към вече присъдените 32,33 лв.

С оглед цената на исковете, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване – арг. чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ Решение №49674 от 16.10.2018 г., постановено по гр.д. № 68887/2016 г., по описа на СРС, 118 с-в, в частта, с която е признато за установено по предявените от П.И.Т. и Ю.Е.Н. срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД искове с правно основание чл. 439 ГПК, че двамата ищци не дължат н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, сумата от 2020,25 лв. - договорна лихва по Договор за потребителски кредит 2225/АМ/2009 г. начислена за периода 17.12.2009 г. - 24.09.2012 г.; сумата от 845,70 лв. - наказателна лихва за периода 17.03.2010 г. - 24.09.2012 г., както и сумата от 700,89 лева - законна лихва върху главницата от 5835,33 лева, начислена за периода от 26.09.2012г. до 29.11.2013г., за които вземания са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 02.10.2012 г. по ч.гр.д.№ 45136/2012 г. по описа на СРС, 34 състав и са образувани изп. дело № 20128380411828 и изп. дело № 20168380406647 и двете по описа на ЧСИ М.Б., както и в частта, с която „А.з.с.н.в.“ ЕАД е осъдена да заплати на в полза на ищците разноски в размер на сумата от 559,56 лв. на П.И.Т. и на сумата от 145,47 лв. на Ю.Е.Н., вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от П.И.Т. с ЕГН ********** и Ю.Е.Н. с ЕГН ********** срещу „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ЕИК *******, искове с правно основание чл. 439 ГПК, за установяване че двамата ищци не дължат н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, сумата от 2020,25 лв. - договорна лихва по Договор за потребителски кредит 2225/АМ/2009 г. начислена за периода 17.12.2009 г. - 24.09.2012 г.; сумата от 845,70 лв. - наказателна лихва за периода 17.03.2010 г. - 24.09.2012 г., както и сумата от 700,89 лева - законна лихва върху главницата от 5835,33 лева, начислена за периода от 26.09.2012г. до 29.11.2013г., за които вземания са издадени Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 02.10.2012 г. по ч.гр.д.№ 45136/2012 г. по описа на СРС, 34 състав и са образувани изп. дело № 20128380411828 и изп. дело № 20168380406647 и двете по описа на ЧСИ М.Б..

РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в законна сила.

ОСЪЖДА П.И.Т. с ЕГН ********** и Ю.Е.Н. с ЕГН **********, и двамата със съдебен адрес ***, чрез адв. Н. К., да заплатят н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, офис сграда ******, офис №4, на основание чл. 78, ал. 3 и ал.8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК разноски, както следва: 71,34 лв. за държавна такса и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение, дължим за производството пред СГС; както и допълнително 77,67 лв. юрисконсултско възнаграждение към вече присъдените 32,33 лв., за в производството пред СРС.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  

 

ЧЛЕНОВЕ: