Р Е Ш Е Н И Е
№431
гр. Враца, 09.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ВРАЦА, IV състав, в публично заседание на 09.11.2020
г. /девети ноември две хиляди и двадесета година/ в състав:
АДМ. СЪДИЯ: ГАЛИНА ГЕРАСИМОВА
при
секретаря ДАНИЕЛА МОНОВА, като разгледа докладваното от съдия ГЕРАСИМОВА адм.
дело № 392 по описа на АдмС – Враца за 2020 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и сл. АПК, вр. чл. 172, ал. 5 от ЗДвП.
Образувано
е по жалба на С.П. ***, депозирана чрез * И.А., против Заповед за прилагане на
ПАМ № 20-0967-000455/10.07.2020 г., издадена от Началник група към ОДМВР –
Враца, сектор „Пътна полиция“, с която му е наложена ПАМ по чл.171, т.1 б.“б“
от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно
средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18
месеца.
В
жалбата се релевират доводи за нищожност на оспорената заповед, поради
издаването ѝ от материално некомпетентен орган. Развиват се съображения и
за незаконосъобразност на същата, поради издаването ѝ при съществени
нарушения на административнопроизводствените правила, неправилно приложение на
материалния закон и в несъответствие с неговата цел. Твърди се, че органът не е
посочил точни и конкретни мотиви относно размера и продължителността на
принудителните действия, които засягат в по-голяма степен правата и законните
интереси на оспорващия от допустимите за целта. Сочи се, че на основание чл. 28
от ЗАНН констатираното нарушение е маловажно, тъй като не са възникнали
изискуемите предпоставки за наказуемост на деянието, освен това
административният орган не е осигурил възможност С. да участва в
административното производство и е привел в изпълнение ПАМ преди да издаде НП,
както и преди да е изтекъл суспензивния срок на обжалването му. В тази връзка се отправя искане за прогласяване нищожността на оспорваната
заповед, а в условията на алтернативност - за отмяната ѝ като
незаконосъобразна. Претендират се направените по делото разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован,
не се явява и не се представлява.
Ответникът
– Началник група към ОДМВР – Враца, сектор „Пътна полиция“, редовно призован,
не се представлява в съдебно заседание и не ангажира становище по жалбата. В
съпроводително писмо рег. № 967000-9332/09.09.2020 г., с което е изпратена
административната преписка в съда, прави възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение с оглед фактическата и правна сложност на делото и
моли за потвърждаване на ЗППАМ.
По
делото са приети и приложени представените с жалбата и с административната
приписка писмени доказателства.
Съдът,
като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, във връзка с доводите и твърденията на страните, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, от
лице с правен интерес от обжалването, в качеството му на адресат на акта, с
който се засягат негови права и в законоустановения 14-дневен срок за
обжалване, регламентиран в чл. 149, ал. 1 от АПК. Видно от
разписката върху заповедта, същата е получена от адресата на 18.08.2020 г., а
жалбата против нея е депозирана директно в съда на 24.08.2020 г. с вх. №
1801/24.08.2020 г., с оглед на което същата се явява процесуално допустима.
Разгледана
по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
От
приложените към административната преписка доказателства се установява, че на 10.01.2020
г. на жалбоподателя е съставен АУАН № GA255600 от мл.
автоконтрольор към ОДМВР – Враца, сектор „ПП“ затова, че на същата дата, около
22:40 ч. в ** на път II-15 на км. 4+000
управлява лек автомобил Ауди А6 с рег. № ***, собственост на П. С. П., ***.
Употребата е установена с техническо средство Drug Test 5000
с фабричен № ARLK-0022, който отчел ***. Пробата е извършена в
22:46 ч. на 10.07.2020 г. и показана на водача, на който е издаден талон за медицинско
изследване № 0031937. Констатираното в АУАН е прието за виновно нарушение на
чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 2 от ЗДвП.
На
същата дата – 10.07.2020 г. е издадена оспорената в настоящото производство ЗППАМ
№ 20-0967-000455/10.07.2020 г. от Началник група към ОДМВР – Враца, сектор
„Пътна полиция“, с която спрямо жалбоподателя на основание чл. 22 от ЗАНН и чл.
171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП е приложена ПАМ – „Временно отнемане на СУМПС на
водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца“.
Към
преписката е приложен цитирания АУАН № GA255600/10.07.2020
г., в който е изложена същата фактическа обстановка, както Заповед №
369з-108/17.01.2020 г. на Директор на ОДМВР – Враца за оправомощаване на
длъжностни лица от ОДМВР – Враца да прилагат ПАМ по чл. 171, т. 1, т. 2, т. 2а,
т. 4, т. 5, буква „а“ и т. 6 от ЗДвП.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Съгласно изричната разпоредба на чл. 168, ал. 1
от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от
оспорващия, а е длъжен, въз основа на представените от страните доказателства,
да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички
основания по чл. 146 АПК, като съгласно ал. 2 на същия член съдът следва да
обяви нищожността на акта, дори да липсва искане за това.
Настоящият
съдебен състав счита, че оспореният в настоящото производство акт е издаден от
компетентен орган, в рамките на предоставените му правомощия. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните административни мерки
по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, б. "а",
т. 6 и 7
от закона се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на
службите за контрол, съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях
длъжностни лица. В случая по делото
няма спор, че оспорената заповед е издадена от Началник група в сектор „Пътна
полиция“ към ОДМВР - Враца, чиято компетентност е установена от т.1.3 на
приложената по делото Заповед № 369з-108/17.01.2020 г. на Директора на ОДМВР –
Враца, а последната, съгласно отбелязването в нея е издадена въз основа на
заповед № 8121з-1524/09.12.2016 г. на Министъра на вътрешните работи,
определяща службите за контрол по ЗДвП. Следователно ЗППАМ е издадена от
материално и териториално компетентен
орган, с оглед на което не е налице отменително основание по чл. 146, т. 1 от АПК и изложените в жалбата възражения в тази насока са неоснователни.
Заповедта
съответства на предвидената за нея мотивирана писмена форма по чл. 172, ал. 1
от ЗДвП. Актът съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2, т. 1-8 от АПК относно
наименованието на органа - издател, неговия адресат, фактически и правни
основания за издаването му, има ясна разпоредителна част, дата на издаване и
подпис на лицето с означена длъжност. В оспорената заповед са изложени ясни и
конкретни фактически основания за осъществено от жалбоподателя нарушение по чл.
5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, като е посочено времето и мястото, вида на
управляваното от него МПС, вида на установените при взетата проба с годно
техническо средство Drug Test 5000 *** – *, с издаден
талон за медицинско изследване № 0031937. В текста ѝ фигурира
фактическото обстоятелство, съставляващо едновременно с това и възприетото от
органа при произнасянето му материалноправно основание за прилагане на
принудителната административна мярка. Съставянето на акт за установяване на
едно от двете посочените в чл. 171, т. 1
буква "б" от ЗДвП административни нарушения е условие, без
което не може да бъде законосъобразно приложена принудителната административна
мярка "временно отнемане на СУМПС". Това е така, защото нейната цел е
да преустанови или предотврати извършването на административно нарушение с
оглед охрана безопасността на движението по пътищата. На следващо място АУАН
има значение на доказателствено средство за установяване на фактическото
основание за прилагане на принудителната мярка – то е отделен фактически
състав, макар и идентичен с фактическите обстоятелства на визираните две
административни нарушения. В производството по проверка на законосъобразността
на ПАМ, както и в производството по прилагането й, правно значение, а оттук и
на самостоятелно установяване, подлежат фактите, с чието съществуване
законодателят е свързал задължението на административния орган да приложи
административната принуда – мярка, ненаказателна по своя характер, но
рестриктивна, подлежаща на стриктно и точно тълкуване. В случая АУАН е
съставен, а установените в него обстоятелства са послужили като фактическо
основание за издаване на ЗППАМ. Изложените мотиви в оспорената заповед са
достатъчни, за да може жалбоподателят да разбере съображенията на
административния орган за издаване на приложената му ПАМ. Не е налице нарушение
на административнопроизводствените правила, което да е съществено и да води до
ограничаване правото на защита на лицето, обект на административната принуда.
Освен това за прилагане на мярката не се изисква приемане и обсъждане на
възражения на лицето, спрямо което тя е приложена, с оглед на което изложените
в жалбата доводи за незаконосъобразност на акта, поради неосигуряване на
възможност за участие в административното производство са неоснователни.
Неоснователни са и възраженията на процесуалния представител на оспорващия,
касаещи допуснати нарушения на процедурата по издаване на ЗППАМ, позовавайки се
на разпоредби от НПК и ЗАНН, както и невлязло в сила НП и същите са неотносими
към предмета на делото и не следва да се обсъждат в настоящото производство.
Същите са относими в процедурата по оспорване на НП. Това е така, защото
законодателят е предвидил отделен процесуален ред за прилагане на
принудителните административни мерки и за налагане на административните наказания. Предпоставките
за издаване на двата акта, техните издатели и преследваните цели са различни. С
издаването на оспорената заповед не се изследва административнонаказателната
отговорност на адресата или на установения с АУАН нарушител, за да се решават
въпросите за извършеното административно нарушение, неговата съставомерност,
респективно да бъде обсъждана формата на вината и наличието на условията по чл.
28 от ЗАНН, в каквато насока са възраженията на процесуалния представител на
оспорващия. Дали и кога ще влезе в сила НП, за което са изложени твърдения, че
е оспорено, е обстоятелство ирелевантно по отношение на настоящия правен спор.
Принудителните административни мерки като вид административна принуда засягат в
негативна степен правата и интересите на адресатите си, но не са санкция и за
тях не важат правилата по чл.42 и чл.57, ал.1 от ЗАНН. ПАМ се прилагат с
индивидуален административен акт, носещ характеристиките по чл. 21, ал. 1 от АПК и описанието в заповедта следва да съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК, което в случая е сторено. Към момента на издаване на заповедта за
прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 1, б. „б“
от ЗДвП е достатъчно установяване на нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1 пр.
2 от ЗДвП, въвеждащ забрана за управление на ППС след употреба на ** или **. В
случая установените в АУАН обстоятелства са послужили като фактическо основание
за издаване на ЗППАМ – управление на МПС след употреба на *, установен с годно
техническо средство. Изложеното налага извода, че липсва основание за отмяна на
акта по чл. 146, т. 2 и т. 3 от АПК.
Оспорената
заповед е издадена и в съответствие с материалния закон и не е налице
отменително основание по чл. 146, т. 4 от АПК. Една от хипотезите в текста на
чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП в редакцията му към датата на издаване на
оспорената заповед, предвижда временно отнемане на СУМПС на водач, който управлява моторно превозно средство след
употреба на ** или **, установена с медицинско и химико-токсикологично
лабораторно изследване или с тест – до решаване на въпроса за отговорността му,
но за не повече от 18 месеца. Цитираната разпоредба е императивна и при наличие
на основанията, изчерпателно изброени в нея, административният орган действа в
условията на обвързана компетентност, т.е. без да има право на преценка дали да
приложи ПАМ или не, и в същото време е независим от хода на
административнонаказателното производство (дали ще бъде издадено наказателно
постановление, дали и кога ще влезе в сила, или ще бъде възбудено наказателно
преследване, т.е. независимо от това дали нарушението ще бъде санкционирано или
не), органът е длъжен да издаде административен акт за прилагане на ПАМ в
съответствие с дадените му в чл. 172, ал.1 от ЗДвП правомощия.
Доводите
на процесуалния представител на оспорващия, че липсата на конкретни мотиви
относно вида и срока на приложената ПАМ се приравняват на липса на
разпоредителна част на акта, което пък е основание за неговата отмяна като
неправилен и незаконосъобразен, са неоснователни.
Видът на
принудителната административна мярка, която несъмнено налага неблагоприятни
последици на адресата с цел постигане на
правно определен резултат, както и продължителността на нейното въздействие са
определени в закона, поради което административният орган, действайки в
условията на обвързана компетентност, няма задължение да излага мотиви в тази
насока. Процесната мярка има двояко значение - същата е от превантивен характер и цели осуетяване възможността на дееца да извърши
други подобни нарушения и едновременно с това има преустановяващ ефект, тъй
като е насочена към прекратяване на деянието, осъществяващо състав на административно
нарушение по смисъла на специалния закон. Именно с оглед непосредствената цел
за ограничаване на евентуално противоправно поведение и обезпечаване
положителните действия на субекта на нарушението, срокът на мярката е определен
в закона и се прилага под прекратително условие – „до решаване на въпроса за
отговорността на водача на МПС, но за не повече от 18 месеца”. При
произнасянето на компетентния орган относно осъществяването на административнонаказателната
отговорност на водача или след изтичане на нормативноопределения максимален
18-месечен срок /ако до този момент въпросът за отговорността не е решен/, ПАМ
следва да се счита автоматично за отпаднала с оглед настъпилото прекратително
условие, с което е обвързано действието й.
В този
смисъл съдът намира така индивидуализираната мярка за съответна на съдържащата
се в чл. 22 от ЗАНН позитивна правна уредба на ПАМ, без да засяга права и
законни интереси в по-голяма степен от необходимото за целта.
Правни
аргументи, факти и доказателства, които да опровергават констатациите в АУАН,
послужил като фактическо основание за издаване на ЗППАМ, не са представени в
настоящото производство. Оспорващият не е оборил нормативно предвидената в чл. 189, ал.2 от ЗДвП
презумптивна доказателствена сила на акта за установяване на административно
нарушение, съставен за нарушение по ЗДвП. Поради това съдът кредитира
материалната доказателствена сила на АУАН и приема за доказана установената с
него фактическа обстановка, с оглед на което наведения в жалбата довод за
недоказаност на извършеното административно нарушение, дало основание на
органът да издаде оспорената заповед, се явява неоснователен.
Не е
налице и отменително основание по чл. 146, т. 5 от АПК, тъй като оспорената
заповед е съобразена и с целта, преследвана от закона - опазване живота и
здравето на участниците в движението, като се осуети възможността на дееца да
извърши други нарушения на правилата на ЗДвП и то от момента на установяване на
противоправното му поведение до настъпване на прекратително условие,
с което е обвързано действието на приложената ПАМ. Процесната
принудителна административна мярка не цели да санкционира нарушителя и/или
трети лица, а чрез налагането на неблагоприятни последици за адресата да се
постигане правно определен резултат - ограничаване и намаляване броя на пътнотранспортните
произшествия, на загиналите и ранените при пътни инциденти участници в
движението. Това въздействие върху субекта е преценено от законодателя като
превенция срещу извършването на определен вид правонарушения.
По
изтъкнатите съображения настоящият съдебен състав приема, че оспорената заповед
е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при
постановяването й не са допуснати съществени нарушения на
административнопроизводствените правила, същата е в съответствие с приложимите
материалноправни норми и с целта на закона, поради което следва да бъде
потвърдена, а жалбата срещу нея следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
При
този изход на делото претенцията на оспорващия за присъждане на разноски в
производството е неоснователна.
Водим
от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.П.
*** против ЗППАМ № 20-0967-000455/10.07.2020
г., издадена от Началник група към ОДМВР – Враца, сектор „Пътна полиция“, с
която му е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. “б“
от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно
средство на водач до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18
месеца.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и протест на основание чл. 172, ал. 5
от ЗДвП.
АДМ. СЪДИЯ: