Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София, 30.07.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети април през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светлана
Атанасова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 11205 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение
от 26.04.2018 г., постановено по гр.д.№ 81603/ 2017 г. на Софийски районен съд,
ІІ ГО, 78 състав, по предявен от А.И.М. установителен иск по чл.422 ГПК е
признато за установено, че „А.С.М. Б.“ ООД- гр. София /ЕИК *******/ дължи на А.И.М.
/ЕГН **********/ сумата 8 000 евро- по Запис на
заповед от 23.10.2012 г. с падеж до 20.05.2014 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на сумата. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
„А.С.М. Б.“ ООД е осъден да заплати на ищеца А.М. сумата 312.48 лв.- разноски за
исковото производство, и сумата 646.24 лв.- разноски за заповедното
производство.
Постъпила е въззивна жалба от „А.С.М. Б.“ ООД- гр.
София /ответник по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане
на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата
страна А.И.М. /ищец по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС
решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за
въззивното производство.
Предявен
е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по
чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, а по същество- неправилно, поради което и следва да бъде отменено.
Записът
на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент
на съдържанието, поради което и не е условие за действителност на ефекта. В
същото време записът на заповед се издава заради конкретни отношения между
издателя и лицето, в чиято полза се поема задължението за плащане на определена
сума.
При
възникнал спор между страните, всяка от тях следва да докаже твърдените от нея
факти и обстоятелства, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В
случая от страна на ищеца не е въведено твърдение в исковата молба за съществуващо
между него и ответника каузално право-отношение, за чието обезпечаване е
издаден процесният менителничен ефект. В подадения от ответника в срока по
чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба, както и в подаденото в заповедното
производство възражение по чл.414 ГПК също не са въведени твърдения за
наличието на каузално право-отношение между страните.
В
хипотезата на предявен иск за вземане /вкл. и установителен иск по чл.422 ГПК/,
основано на запис на заповед, при липсата на своевременно въведени в процеса
твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване изпълнението на която е
издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже само редовността на
записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са даденото в Тълкувателно
решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17, тълкувателно разрешение и
постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна практика на ВКС /Решение
№ 248 от 23.01.2015 г. по т.д.№ 3437/ 2013 г. на ВКС, ТК, І ТО; Решение № 66 от
30.06.2016 г. по т.д.№ 3803/ 2014 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, и др., постановени по
реда на чл.290 ГПК/. Ищецът- поемател по запис на заповед, за съществуване на
вземането по който предявява иска по чл.422 ГПК, не е длъжен да сочи основание
на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на каузално правоотношение, във връзка с което е издаден записът
на заповед. С въвеждането на такова твърдение от някоя от страните в
производството по чл.422 ГПК, подлежи на доказване и каузалното
право-отношение, но само доколкото възраженията, основани на това
право-отношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК всяка от страните доказва фактите, на
които основава твърденията и възраженията си, обуславящи претендираното,
съответно отричаното право. Именно във връзка с разпределение тежестта на
доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и основанието на вземането на ищеца-
абстрактна правна сделка, изрично в мотивите към т.17 на цитираното ТР № 4/
2014 г. на ВКС- ОСГТК е прието, че ищецът- кредитор, сочещ обезпечителна
функция на записа на заповед спрямо каузално правоотношение, доказва вземането
си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза в процеса е
обуславящо единствено за предмета
на защитата на ответника-
длъжник по записа на заповед.
Ако той твърди същата кауза, на доказване подлежат само релативните му
възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако твърди различна
кауза, съгласно цитираното ТР всяка от страните доказва твърдяната от нея
кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче, в съответствие с
мотивите на цитираната т.17 от ТР, се обуславя не от основанието на иска, а от
осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника,
различна от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, респ.
недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи,
правоизключващи или правоунищожаващи възражения.
Следователно
в случая ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна менителничен ефект. Интерес, но
не и
задължение,
от
Л.2 на Реш. по гр.д.№ 11205/ 2018 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
установяване
на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел
преодоляване защитата на ответника, в случай, че същият твърди и доказва
различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект.
3а посочването на кауза, но недоказването й, ищецът не може да бъде
санкциониран с отхвърляне на иска, основан на абстрактната правна сделка,
независимо от защитата на ответника.
В случая
претендираното от ищеца А.М. вземане се основава на издаден в негова полза от
ответника „А.С.М. Б.“ ООД /издател/ Запис на заповед с дата 23.10.2012 г.,
чиято автентичност е оспорена от последния в хода на първоинстанционното
производство. Във връзка с така направеното оспорване е изслушана съдебно-
графическа експертиза, заключението на вещото лице по която е прието като
неоспорено от страните и възприето от въззивния съд като компетентно и
обективно дадено. Съгласно заключението на вещото лице Д. Г.подписите, положени
в двете графи „издател“ на процесния Запис на заповед от 23.10.2012 г. са
изпълнени от А.И.М., т.е. автентичността на менителничния ефект е установена по
делото.
Предвид
горното, въз основа на дължимата от съда формална проверка на редовността на
процесната ценна книга се налага приемането на извод за валидното възникване и
съществуване на спорното вземане от 8 000 евро- по Запис на заповед от
23.10.2012 г.
За
да има изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа визираните в
разпоредбата на чл.535 от Търговския закон ТЗ/ реквизити, като тяхната
кумулативна наличност обуславя валидността на менителничния ефект.
В
случая в представената ценна книга се съдържа наименованието “запис на
заповед”, както в заглавието на акта, така и в текста на същия. Налице е
безусловна клауза за плащане на определена парична сума. Издателят „А.С.М. Б.“
ООД, представлявано от управител А.И.М., се е задължил безусловно и неотменимо
да заплати на поемателя А.И.М. сумата 8 000 евро. Като място на издаване
на ценната книга и като място на плащането е посочен гр. София. Менителничният
ефект е издаден на 23.10.2012 г., като е положен подпис от А.И.М. /чието
авторство е установено с даденото в производството пред СРС експертно
заключение, прието като неоспорено от страните/, действащ като представляващ
дружеството- издател „А.С.М. Б.“ ООД. Падежът му е определен съобразно
разпоредбата на чл.486, ал.1, т.4 ТЗ- на определен ден, а именно 20.05.2014 г.
Тъй
като представеният запис на заповед съдържа всички законо-установени реквизити,
дадени кумулативно, същият е действителен и е породил валидно менителнично
задължение. Вземането за претендираната от заявителя в заповедното производство
и ищец в настоящото производство сума е ликвидно и изискуемо, като няма безспорни данни и доказателства да е било
погасено от длъжника- издател на ценната книга.
Основателно е, обаче, възражението на ответника „А.С.М. Б.“ ООД за погасяване на процесното
вземане по давност, тъй като визираният в чл.531, ал.1 ТЗ специален
тригодишен давностен срок към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК,
когато е прекъсната давността, е изтекъл. При уговорен падеж „на определен ден“
/чл.486, ал.1, т.4 ТЗ/, какъвто е настоящият случай, същият е предпоставка за
настъпване изискуемостта на вземането и съответно за изпадане на длъжника в
забава. В случая падежът на менителничното задължение е 20.05.2014 г., а
заявлението по чл.417 ГПК е подадено на 22.05.2017 г., когато приложимият
давностен срок е вече изтекъл, поради което и вземането е погасено по давност. Неправилно
е прието от първоинстанционния съд, че към датата на подаване на заявлението по
чл.417 ГПК, когато съгласно чл.422, ал.1 ГПК се счита предявен искът за
признаване дължимостта на вземането, а именно- 22.05.2017 г., вземането не е
било погасено по давност. Относно течението на давностните срокове процесуалните
норми на чл.60 ГПК не намират приложение. Субсидиарно приложение, при липса на
съответна регламентация в Търговския закон, уреждащ менителничните ефекти, имат
нормите на Закона за задълженията и договорите, според чл.114, ал.1 на който давността почва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая вземането е станало
изискуемо на 20.05.2014 г., от която дата е започнал да тече и приложимият 3-
годишен давностен срок, който на 20.05.2017 г. е изтекъл, поради което и
подаването на исковата молба на 22.05.2017 г. /два дни по- късно/ не е имало за
последица прекъсване на давностния срок, съответно не е било от естество да
препятства погасяване на процесното вземане по давност. Ирелевантно за
течението на давностния срок е обстоятелството, че последният ден на
тригодишния срок изтича в неприсъствен ден, тъй като не се касае за срок за изпълнение
на договорно задължение /чл.72 ЗЗД/, нито за спазване на процесуални срокове по
ГПК, а за настъпване погасителния ефект от течението на давностния срок, в
който случай обстоятелството дали последният ден на давностния срок е
присъствен или неприсъствен няма правно значение. Аргумент в тази насока се
извежда и от нормата на чл.72, ал.4 ЗЗД, според която писмените
изявления и съобщения, от каквото и да било естество, се считат за извършени в
срока, ако са предадени на пощата, по телеграфа или с радиограма до изтичането
на двадесет и четвъртия час от последния ден на срока. За да бъде прекъсната давността
следователно ищецът е следвало да подаде заявлението по чл.417 ГПК по указания
по- горе начин до изтичането на двадесет и четвъртия час от
последния ден на срока- 20.05.2017 г., а не едва на 22.05.2017 г.
Изложеното обосновава извод на
въззивния съд за погасяване на спорното менителнично вземане по давност и
съответно за отхвърляне на установителния иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ като
неоснователен /поради погасяване на вземането по давност/.
При
тези съображения, поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора обжалваното първоинстанционно решение като неправилно
следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение за отхвърляне
на иска като неоснователен.
При този изход на
спора на основание на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК ищецът- въззиваем дължи
да заплати на ответника- въззивник сумата 350 лв.- разноски за
първоинстанционното производств /250 лв.- за възнаграждение на вещо лице, и 100
лв.- за юрисконсултско възнаграждение/, и на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 и
ал.8 ГПК сумата 412 лв.- разноски за въззивното производство /312 лв.-
заплатена държ. такса, и 100 лв.- за юрисконсултско възнаграждение/.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Л.3 на Реш. по гр.д.№ 11205/ 2018 г.- СГС,
ГК, ІV- Б с-в
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 26.04.2018 г., постановено
по гр.д.№ 81603/ 2017 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 78 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.И.М. /ЕГН **********/
срещу „А.С.М. Б.“ ООД- гр. София /ЕИК *******/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ за признаване на
установено, че „А.С.М. Б.“ ООД- гр. София /ЕИК *******/ дължи на А.И.М. /ЕГН **********/
сумата 8 000 евро /осем хиляди евро/- по Запис на
заповед от 23.10.2012 г., с падеж на 20.05.2014 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-
22.05.2017 г., до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 32465/ 2017 г. на СРС, 78 състав,
като неоснователен- поради
погасяване на вземането по давност.
ОСЪЖДА А.И.М. /ЕГН **********/ да заплати на „А.С.М. Б.“ ООД- гр.
София /ЕИК *******/ сумата 350 лв. /триста и петдесет лева/- разноски
за първоинстанционното производство, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК, и
сумата 412 лв. /четиристотин и дванадесет
лева/- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.