№ 869
гр. Варна, 04.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Ива Бл. Благоева
при участието на секретаря Сияна К. Г.
като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно гражданско дело №
20253100501020 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е след постановяване на решение № 50006/30.04.2025г. по
гр.д. № 1268/2022г. по описа на ВКС, III г.о., с което е отменено решение №
1850/09.12.2021г. по в.гр.д. № 2028/2021г. по описа на ВОС и делото е върнато
за ново разглеждане от друг състав на ВОС.
В.гр.д. № 2028/2021г. по описа на ВОС е било образувано по въззивна
жалба вх.№ 2565/01.07.2021г., подадена от Д. А. П. с ЕГН ********** срещу
решение № 103 от 16.06.2021 г. постановено по гр. д. № 1331/2020г. по описа
на РС-Провадия, с което е прието за установено на основание чл.422 вр.
чл.415 от ГПК съществуването на вземането на Н. Н. М., ЕГН ********** към
Д. А. П. с ЕГН **********, за което е издадена Заповед № 40 от 10.01.2018 г.
за изпълнение на парично вземане по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1673 по
описа на ПРС за 2017 г., за сума в размер на 5000 евро в левовата
равностойност към 05.12.2017 г. от 9779.15 лева, представляваща просрочена
главница по договор за заем с рег. № 1308/14.06.2010 г. на нотариус № 574 с
район на действие РС-К., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от
05.12.2017 г. до окончателното изплащане на задължението.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост
на решението. Въззивницата поддържа твърденията си, изложени в писмения
отговор пред първоинстанционния съд. Поддържа и и становището си, че по
силата на делегация е възникнало правоотношение между нея и В. М.а. Счита,
че съдът неправилно е намесил в отношенията им трето лице, а именно „Банка
1
ДСК“ ЕАД. Поддържа се и възражението за нищожност на клаузата за лихва,
на основание чл. 26, ал.1 предложение трето от ЗЗД като накърняваща добрите
нрави, както и възражението за нищожност на целия договор. Счита, че
изводите на съда, в които той приема, че възраженията за нищожност са
преклудирани, са неправилни. Сочи още, че активно легитимирана да
претендира връщане на сумите по договора за банков кредит е майката на
ищеца, а той няма активна материално правна легитимация, защото за нищо
не се е задължил и нищо не е престирал. Поддържа и възражението за изтекла
погасителна давност. Счита, че съдът неправилно е приложил материално
правна норма, като е приел, че при договори за заем с анюитетни вноски,
изискуемостта настъпва след падежа на последната вноска и от този момент
започва да тече погасителна давност за целия дълг. Моли решението да бъде
отменено и предявения иск да бъде отхвърлен, както и да й бъдат присъдени
направените по делото разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна Н. Н. М., с който жалбата се оспорва като
неоснователна. Счита решението за правилно и обосновано, постановено при
спазване на процесуалните правила и правилно приложение на материалния
закон. Излага подробни съображения, според които съдът е изяснил правилно
фактическата обстановка по делото и е достигнал до правилни правни изводи.
Моли решението да бъде потвърдено, както и да му бъдат присъдени
направените по делото разноски.
Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от надлежна страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Правомощията на въззивния съд, съобразно разпоредбата на чл. 269
ГПК, са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на
първоинстанционното решение в обжалваната част, а по останалите въпроси –
ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи
до неправилност на решението.
Първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна компетентност,
поради което е валидно.
Наличието на всички положителни и липсата на отрицателните
процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването
на правото на иск при постановяване на съдебното решение, обуславя
неговата допустимост, поради което въззивният съд дължи произнасяне по
съществото на спора.
Производството пред РС – Варна е образувано по искова молба на Н. Н.
М., ЕГН ********** срещу Д. А. П. с ЕГН **********, с която е предявен иск
по чл.422 във вр. счл.415 от ГПК във вр. с чл.240 от ЗЗД, за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 5000 евро в левовата равностойност към 05.12.2017 г. от 9779.15
лева, представляваща просрочена главница по договор за заем с рег. №
1308/14.06.2010 г. на нотариус № 574 с район на действие РС-К., ведно със
законна лихва върху тази сума, считано от 05.12.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед № 40 от
2
10.01.2018 г. за изпълнение на парично вземане по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д.
№ 1673/2017г. по описа на РС-Провадия.
В исковата молба са изложени твърдения, че на 11.06.2010г. между
страните е сключен договор за заем с рег. № 1308/14.06.2010 г. на нотариус №
574 с район на действие РС-К., по силата на който ищецът, като заемател, е
предоставил в заем на ответницата, като заемател, сумата от 5000 евро, а
ответницата се е задължила да върне сумата, ведно с лихвата, по начин, на
лице и в срок, изрично посочени в т.1.2. от договора, а именно: чрез
превеждане по банкова сметка в Банка ДСК с титуляр В. Д. М.а оставащите
113 ежемесечни вноски, всяка от които в размер на 74,51 евро в срок до 23-то
число на текущия месец, съгласно представения й погасителен план и ГПР по
договор за кредит за текущо потребление, сключен на 28.09.2009г. в гр. К.
между „Банка ДСК“ ЕАД и В. Д. М.а. В договора било уговорено, че при
неплащане на две месечни вноски, целият заем в размер на 5000 евро става
предсрочно изискуем, без приспадане на заплатени суми. Договорът съдържал
изрично удостоверение на заемателя, че сумата е получена от него. Ищецът
твърди, че до началото на 2014г. ответницата е изплащала от време на време
чрез трети лица суми, с които едва са покрити посочените в погасителния план
вноски за лихви до м.юни-юли 2023г., но не ги е внасяла по договора за кредит
съобразно уговорката.
В уточнителна молба, депозирана пред въззивния съд с оглед дадена
възможност за отстраняване на нередовности в исковата молба, ищецът е
посочил, че през 2010г. е получил от ответницата в изпълнение на договора
заем на три пъти по 150 лева, предадени му от общ познат на страните и 100
лева чрез Уестърн Юниън). През 2011г. е получил сумата от 450 лева в брой,
плащани на три пъти по 150 лева чрез познати в интервал от през 3-4 месеца.
През 2012г. е получил един превод от 100 лева и са му предадени още 150
лева. Последното плащане било през 2013г., когато отново чрез общ познат
получил сума в размер на 120 лева.
В законоустановения срок ответницата е депозирала писмен отговор, с
който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Не оспорва, че е
подписала договора за заем, но твърди, че реално не е получавала средствата
по същия. Към сключване на договора страните живеели във фактическо
съжителство и правели опити да открият съвместно магазин в гр. К.. Тъй като
и двамата вече имали изтеглени потребитеслки кредити, се уговорили майката
на ищеца В. Д. М.а да изтегли кредит от „Банка ДСК“ и да им предостави
средствата. За да обезпечи вземането си В. М.а подписала симулативен
договор за заем със сина си Н. М. от 18.11.20009г. за сумата от 10000 лева. За
да поеме своята част от задължението, страните се уговорили, че Д. П. ще
подпише процесния договор за заем от 11.06.2010г., по силата на който ще
погасява задължението си като обслужва кредита на В. М.а. Ответницата
поддържа, че в случая е налице делегация за плащане, по силата на която е
възникнал нов дълг между В. М.а и Д. П.. В този смисъл счита, че правен
интерес от иска има единствено В. М.а, поради което искът се явява
недопустим. На следващо място, ответницата прави възражение за изтекла
погасителна давност за цялото вземане, считано от настъпване на
предсрочната изискуемост при неплащане на втората погасителна вноска с
падеж 23.11.2009г. В условията на евентуалност, ако не е настъпила
3
предсрочна изискуемост, твърди, че са погасени по давност всички отделни
вноски за главница. В допълнително депозирано становище ответницата е
направила възражение за нищожност на уговорения с процесния договор за
заем размер на лихвите, като накърняващ добрите нрави, доколкото за
главница от 5000 евро лихвите са в размер на 3908,53 лева. Счита, че
нищожната уговорка за лихви прави нищожен и целия договор за заем, тъй
като Н. М. не би сключил сделката без недействителната й част, тъй като не би
обезпечил задълженията на майка си по договора за текущо потребление от
28.09.2009г.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
Представен по делото е договор заем от 11.06.2010г., сключен между Н.й
Н. М. в качеството му на заемодател и Д. А. П. в качеството й на заемател, с
нотариална заверка на подписите с рег. № 1308/14.06.2010 г. на нотариус №
574 с район на действие РС-К.. Съобразно уговорките в договора заемодателят
е предоставил на заемателя заем в размер на 5000 евро, а заемателят се е
задължил да върне цялата сума, ведно с лихвата, по начин, на лице и в срок,
изрично посочени в т.1.2. от договора. В посочената точка е уговорено, че
заемателят ще погаси задължението си като преведе по разплащателна сметка
с конкретен IBAN в Банка ДСК, с титуляр В. Д. М.а оставащите 113
ежемесечни вноски, всяка от които в размер на 74,51 евро в срок до 23-то
число на текущия месец, съгласно представения й погасителен план и ГПР по
договор за кредит за текущо потребление, сключен на 28.09.2009г. в гр. К.
между „Банка ДСК“ ЕАД и В. Д. М.а. В т.2 от договора е записано, че датата
на предаване на сумата е 11.06.2010г., а в т.3, че крайният падеж е 28.09.2019г.
В т.6 от договора е уговорено, че при забава в плащането на две вноски по
т.1.2. от страна на заемателя, целият заем в размер на 5000 евро става
предсрочно изискуем, като заплатените от заемателя суми по т.1.2. не се
приспадат. Съгласно т.7 заемодателят предава изцяло и в брой на заемателя
сумата по т.1.1. (5000 евро), като заемателят удостоверява получаването с
подписа си върху договора.
Представен от ищеца е още договор за заем от 18.11.2009г., сключени
между В. Д. М.а, като заемодател, и Н. Н. М., като заемател, за сумата от
10000 лева със срок на за издължаване 120 месеца, считано от датата на
усвояване, като сумата ще бъде върната на равни месечни вноски по посочена
конкретна банкова семтка (съвпадаща по IBAN с посочената в процесния
договор заем от 11.06.2010г. банкова сметка в Банка ДСК, с титуляр В. Д. М.а).
Приобщен по делото е и договор за текущо потребление от 28.09.2009г.,
сключен в гр. К. между „Банка ДСК“ ЕАД, като кредитор, и В. Д. М.а, като
кредитополучател. Съгласно уговорките в договора Банката е предоставила в
заем на кредитополучателя сума в размер на 5000 евро със срок за
издължаване 120 месеца, считано от датата на усвояването му, а
кредитополучателят се е задължил да върне сумата като заплаща месечните
вноски по изрично посочена разплащателна сметка, с падежна дата на всяка
вноска – 23-то число на месеца. Лихвеният процент по кредита е уговорен на
12,95 %. Отразено е ГПР 14,54 %. Приложен към договора е погасителен
план.
4
Прието като доказателство е още извънсъдебно споразумение от
23.08.2012г., сключено между „Банка ДСК“ ЕАД и В. Д. М.а, в което е
отразено, че: от страна на Банката е предоставен кредит на Д. А. П., обезпечен
с поръчителство на В. Д. М.а, по договор от 07.05.2007г.; по молбата на
Банката е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1428/2012г. на ВРС срещу
солидарните длъжници Д. А. П. и В. Д. М.а; на основание изпълнителния лист
е образувано изпълнително дело № 335/1012г. на ЧСИ Р.Мабджурова, с район
на действие ОС-Стара Загора. Сключеното споразумение касае погасяването
на задълженията на В. Д. М.а по изпълнителния лист.
При така установените факти по въведените с жалбата оплаквания,
съдът намира следното от правна страна:
Предявеният иск е с правно основание чл.422, ал.1 във вр. с чл.415 от
ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД и е процесуално допустим.
Възражението на ответника, направено с отговора на исковата молба, и
поддържано с въззивната жалба, за липса на правен интерес от иска за ищеца,
съдът намира за неоснователно.
Действително се установява, че са налице няколко заемни
правоотношения със сходни страни и предмет. На първо място, на 28.09.2009г.
майката на ищеца В. М.а е сключила договор за потребителски кредит с
„Банка ДСК“ ЕАД за сумата от 5000 евро, която следва да върне за 120 месеца
по конкретна банкова сметка. По-късно, на 18.11.2009г., В. М.а е сключила със
сина си Н. М. договор за заем, по силата на който му е предоставила сума в
размер на 10000 лева, който заемателят е следвало да върне също в срок от 120
месеца по същата банкова сметка в „Банка ДСК“. След това на 11.06.2010г. е
сключен и процесният договор за заем между Н. М. и Д. П., по силата на който
ищецът е предоставил в заем на ответницата сумата от 5000 евро, която тя се е
задължила да върне, погасявайки кредита на В. М.а в „Банка ДСК“. Отделно
от това, на 07.05.2007г. Д. П. също е сключила договор за потребителски
кредит с „Банка ДСК“, обезпечение поръчителство от В. М.а. Безспорно е, че
Н. М. и Д. П. по това време са живели на семейни начала. Очевидна е връзката
между отделните договори и житейската ситуация на страните. Въпреки това,
всеки договор е самостоятелен, като не са налице никакви достоверни данни
някой от тях да е сключен при условията на симулация. Последователността
на сключване на договорите също не води на категоричен извод, че сумата,
която В. М.а е получила от Банка ДСК е заета на Н. М., а той от своя страна я
е предоставил на Д. П. със задължение да я върне по сметката на В. М.а, като
по този начин задължението е новирано и вече е налице правоотношение само
между В. М.а и Д. П.. Такива изрични уговорки между страните липсват и не
могат да се предполагат, а за заместване в дълг или за новация е нужно и
изричното съгласие на кредитора (чл.102 и чл.107 от ЗЗД). Следователно
кредитор по процесния договор за заем от 11.06.2010г. е именно ищеца и
съответно същият е процесуално легитимиран и има правен интерес от
предявяване на иска.
Съгласно правилото на чл.154 от ГПК за разпределение на
доказателствената тежест в настоящия случай ищецът следва да докаже
валидно сключен договор за заем с ответника, предаване на договорената по
него сума и настъпване на падежа на задължението, а ответникът следва да
5
докаже твърдението си за погасяване на задълженията му по договора по
давност, или че е погасил същите по друг начин.
Не е спорно, че процесният договор е подписан от страните. В т.7 от
същия изрично е записано, че с подписа си заемателят удостоверява
получаването на заемната сума, т.е. в тази част договорът има характера на
разписка. От изложеното следва, че възражението на ответницата, че не е
получила сумата по договора, е неоснователно.
По отношение на валидността на договора ответникът е направил
възражение за нищожност с писмена молба, депозирана след първото съдебно
заседание, което първоинстанционният съд неправилно не е разгледал като
преклудирано. Следва да се има предвид, че съдът съобразно практика на
ВКС, обективирана и в ТР № 1 от 2020г. на ОСГТК на ВКС, може и служебно
да преценява нищожността на договора на опредени основания, при
положение, че изрично уведоми за това страните и им предостави възможност
за становище. Настоящият въззивен състав в съответствие с указанията на
ВКС, дадени във връзка с предходното разглеждане на делото, изрично е
уведомил страните, че ще се произнесе по въпроса за валидността на клаузата
за лихва. Очевидно такава е налице предвид изричния текст на т.1.1 от
договора, съгласно който заемателят се е задължил да върне „цялата сума,
ведно с лихвата, по начин, на лице и в срок, изрично посочени в т.1.2. от
договора“. От друга страна оставащите 113 вноски по договора за
потребителски кредит, който В. М.а е сключила с Банка ДСК, всяка на
стойност 74,51 евро, които съобразно клаузата на т.1.2. Д. П. се задължава да
заплаща, са на обща стойност 8419,63 евро. При заемна сума от 5000 евро и
при изричната клауза на т.1.1. от процесния договора, също се налага извода,
че е налице уговорка за лихва. Същата обаче, макар и формално уговорена, е
напълно неразбираема, доколкото не става ясно дали дължимата лихва
представлява разликата между дължимата по 113-те погасителни вноски сума
в размер на 8419,63 евро и размера на главницата по процесния договор от
5000 евро, дали с т.1.2. договорът препраща към погасителния план по
договора между В. М.а и Банка ДСК, в който анюитетните вноски са посочени
с главница и лихва или се формира по някакъв друг начин. Съгласно чл.240,
ал.2 от ЗЗД заемателят дължи лихва само, ако това е уговорено писмено. В
настоящия случай, формално е записано, че лихва се дължи, но
неразбираемостта на клаузата на практика води до неспазване на писмената
форма. В договора не е посочен нито % на лихвата, нито конкретна сума,
която се дължи като възнаграждение за ползване на главницата. Не е отразено
изрично и че дължимата лихва е тази по погасителния план към договора на
В. М.а. Отделно от това, предвид че сумата за главница по двата договора е
еднаква, а задължението по процесния е за оставащи 113 вноски, то
директното препращане към погасителния план, би означавало връщане на по-
малко главница от уговорената (предвид че седем вноски вече са били
платени). Следователно не може да се приеме, че погасителният план внася
някаква яснота в отношенията между страните, освен досежно общия размер и
падеж на отделните вноски. По изложените съображения, съдът намира, че не
е спазена писмената форма за уговорката за лихва, поради което формално
изписаната част от клаузата на т.1.1, че се дължи лихва, е нищожна поради
противоречие със закона, на основание чл.26, ал.2, предл.3 от ЗЗД във вр.
6
счл.240, ал.2 от ЗЗД.
Настоящият състав не споделя довода на ответника, че нищожността на
клаузата за лихва води до нищожност на целия договор, тъй като без нея
заемодателят не би сключил договора. Заемателят не би могъл да „тълкува“
волята на другата страна. Известно е, че страните са живели на семейни начала
към сключване на договора, като очевидно не интересът от получаване на
възнаградителна лихва е бил водещ при сключване на договора. Няма никакви
данни в тази насока, които да обосноват нищожност на целия договор поради
нищожността на клаузата за лихва.
Доколкото се установи валидно сключен между страните договор за заем
от 11.06.2010г., по който заемната сума от 5000 евро е предадена на заемателя,
то за последния е възникнало задължението да върне същата. Ответницата не
е навела твърдения за извършени плащания по договора за заем, но ищецът
още с исковата молба е направил признание, че част от заемната сума е
върната, макар и не съобразно уговорките по договора за плащане по сметката
на В. М.а. С уточняващата молба от 01.07.2025г. пред въззивния съд ищецът е
признал получаване на суми в изпълнение на процесния договор в общ размер
от 1370 лева. Съдът намира, че същите следва да бъдат зачетени като върнати,
макар и не по-уговорения начин, тъй като в противен случай при изричното
признание на ищеца, че сумите са получени по договора за заем, ще се стигне
до неоснователното му обогатяване.
При извода на съда, че по договора не се дължи възнаградителна лихва,
следва да се приема, че с всяка вноска по погасителния план от 74,51 евро, се
погасява задължението на заемателя за главница, независимо, че по този начин
при изправност на заемателя дългът би бил изплатен по-рано от крайния
падеж. Доколкото не е посочено изрично кои задължения са погасени с
плащанията в общ размер от 1370 лева и при съобразяване на разпоредбата на
чл.76, ал.1 от ЗЗД, следва да се приеме, че с тях са погасени най-рано
падежиралите вноски. Съобразно уговорката, че ще се заплащат останалите
113 вноски от погасителния план по договора от 28.09.2009г., сключен между
В. М.а и „Банка ДСК“, първата дължима вноска е № 8 с падеж 23.05.2010г.,
която очевидно не е била платена към сключване на процесния договор за
заем. Заплатената сума от 1370 лева е с равностойност 700,56 евро, с която са
платени девет пълни вноски (9х74,51 евро) и една частична, от която са
заплатени 29,97 евро. Следователно дължими са останали 4299,44 евро, от
които 44,54 евро от вноска №17 с падеж 23.02.2011г. и вноските след нея в
пълен размер до достигне на остатъка от заетата сума.
По възражението за изтекла погасителна давност:
С решението на ВКС подробно е разгледан въпроса дали е налице
настъпила предсрочна изискуемост по процесния договор за кредит, като е
даден отрицателен отговор. Съображенията на касационната инстанция
напълно се споделят от настоящия съдебен състав. Съобразно константната
практика на ВКС предсрочната изискуемост на вземането по договора заем,
уредена в чл.71 от ЗЗД, е преобразуващо право на кредитора за изменение на
договора и настъпва само с волеизявление на една от страните, което следва
да достигне до насрещната страна. Действието на предсрочната изискуемост е
от момента на получаване на волеизявлението на кредитора от длъжника, ако
7
към този момент са настъпили обективните факти, които я обуславят. В
настоящия случай действително е налице неплащане на две месечни вноски
съгласно т.6 от погасителния план (обстоятелство, което не е спорно по
делото), но не е налице изрично волеизявление на кредитора (ищеца) за
настъпване на предсрочната изискуемост, което да е достигнало до адресата
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (такива
твърдения не са и направени от ищеца). Не може да се приеме и твърдението
на ищеца, че предсрочната изискуемост е настъпила с подаване на
заявлението, доколкото волята му следва да достигне до длъжника – в случая
с връчване на заповедта за изпълнение от съдебния изпълнител на
10.11.2020г., който момент е последващ настъпването на крайния падеж по
договора – 28.09.2019г. Следователно при липса на обявена предсрочна
изискуемост, неоснователно се явява възражението за погасяване на целия
дълг по давност, настъпила след обявяването му за предсрочно изискуем.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 3 от 2023г. на ОСГТК
при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни
вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от
главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114
ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на
дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с
ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната
изискуемост.
В конкретния казус следва да бъде извършена преценка дали до датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
05.12.2017г. са налице погасени по давност вноски по договора за кредит.
Съгласно трайната съдебна практика вземанията за главница по договора за
заем, се погасяват с общата петгодишна давност, дори да е уговорено
връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, тъй
като в този случай е налице съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части. Предвид изложеното погасени по давност се
явяват падежиралите преди 05.12.2012г. вноски.
Както се посочи по-горе, след постъпилите плащания, дължими са
останали вноски в размер на 4299,44 евро, от които 44,54 евро от вноска №17 с
падеж 23.02.2011г. и вноските след нея в пълен размер до достигне на
остатъка от заетата сума. Част от същите, падежирали до 05.12.2012г., а
именно остатъкът от вноска № 17 и вноски от №18 до №38 (с падеж
23.11.2012г.), са погасени по давност. С тях дългът е намалял с още 1609,25
евро (44,54 евро + 21х74,51 евро). Следователно след извършените плащания
и частичното погасяване на задълженията по давност, останала дължима от
заемателя е сума за главница в размер на 2690,19 евро. Със същата се покриват
още 36 вноски, които са падежирали преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, поради което дължима се явява и
претендираната законна лихва за забава върху дължимата сума от 2690,19
евро, считано от 05.12.2017г. до датата на окончателното плащане.
По всички изложени съображения съдът намира, че предявеният иск се
явява частично основателен и следва да бъде уважен за сумата от 2690,19 евро
и да бъде отхвърлен за разликата до претендирания размер от 5000 евро.
8
Поради частично несъвпадане на правните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която
искът е уважен за разликата над сумата от 2690,19 евро до предявения размер
от 5000 евро, като вместо това искът бъде отхвърлен в посочената част, и да
бъде потвърдено в частта, с която искът е уважен за сумата от 2690,19 евро.
По разноските
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло в частта за
разноските, като по силата на настоящото решение, отговорността за разноски
се разпредели по следния начин:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски
съобразно с уважената част от иска. Ищецът в първоинстанционното
производство е направил разноски в размер на 195.58 лева за платена
държавна такса и 930 лева за платено адвокатско възнаграждение, от които
ответникът следва да заплати 605,60 лева. В заповедното производство
ищецът е направил разноски в размер на 195,58 лева за платена държавна
такса, от които ответникът следва да заплати 105.23 лева.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника направените по делото
разноски съобразно с отхвърлената част от иска. Ответникът в
първоинстанционното производство е направил разноски в размер на 975 лева
за платено адвокатско възнаграждение, от които ищецът следва да заплати
450,41 лева.
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция и на основание
чл.78, ал.1 от ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на
въззивника направените във въззивното производство разноски съобразно с
уважената част от жалбата. Въззивникът е направил разноски в размер на
195,58 лева за платена държавна такса и 584,70 лева за платено адвокатско
възнаграждение (при първото разглеждане), от които въззиваемият следва да
заплати 360,45 лева.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия направените във въззивното
производство разноски съобразно с отхвърлената част от жалбата.
Въззивникът е направил разноски в размер на 1000 лева за платено адвокатско
възнаграждение (при второто разглеждане), от които въззиваемият следва да
заплати 538,03 лева. С оглед разпоредбата на чл.294, ал.2 от ГПК на
въззиваемия се следват и направените пред касационната инстанция разноски
съобразно с отхвърлената част от въззивната жалба. Пред ВКС въззиваемия е
направил разноски в размер на 225,60 лева за платени държавни такси и 1300
лева за платено адвокатско възнаграждение, от които въззивникът следва да
заплати 820,83 лева.
Водим от горното, съдебният състав
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ решение № 103 от 16.06.2021 г., постановено по гр. д. №
1331/2020г. по описа на РС-Провадия, В ЧАСТТА, с която е прието за
установено на основание чл.422 вр. чл.415 от ГПК съществуването на
вземането на Н. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „М.“ № *** към Д.
А. П. с ЕГН **********, с адрес: с. Блъсково, общ. Провадия, обл. Варна, ул.
„Ш.“ № 30, за което е издадена Заповед № 40 от 10.01.2018 г. за изпълнение на
парично вземане по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1673/2017г. по описа на РС-
Провадия, за разликата над сумата от 2690,19 евро до уважения размер на
5000 евро, представляваща просрочена главница по договор за заем с рег. №
1308/14.06.2010 г. на нотариус № 574 с район на действие РС-К., ведно със
законна лихва върху тази сума, считано от 05.12.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, както и изцяло в частта за разноските, и
ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр. К.,
ул. „М.“ № *** срещу Д. А. П. с ЕГН **********, с. Блъсково, общ.
Провадия, обл. Варна, ул. „Ш.“ № 30, иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК
вр. 415 от ГПК за признаване за установено между страните, че ответникът
дължи на ищеца разликата над сумата от 2690,19 евро до сумата от 5000 евро,
представляваща просрочена главница по договор за заем с рег. №
1308/14.06.2010 г. на нотариус № 574 с район на действие РС-К., ведно със
законна лихва върху тази сума, считано от 05.12.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед № 40 от
10.01.2018 г. за изпълнение на парично вземане по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д.
№ 1673/2017г. по описа на РС-Провадия.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 103 от 16.06.2021 г. постановено по гр. д.
№ 1331/2020г. по описа на РС-Провадия, В ЧАСТТА, с която е прието за
установено на основание чл.422 вр. чл.415 от ГПК съществуването на
вземането на Н. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „М.“ № *** към Д.
А. П. с ЕГН **********, с адрес: с. Блъсково, общ. Провадия, обл. Варна, ул.
„Ш.“ № 30, за което е издадена Заповед № 40 от 10.01.2018 г. за изпълнение на
парично вземане по чл. 417 от ГПК по ч. гр. д. № 1673/2017г. по описа на РС-
Провадия, за сумата от 2690,19 евро, представляваща просрочена главница по
договор за заем с рег. № 1308/14.06.2010 г. на нотариус № 574 с район на
действие РС-К., ведно със законна лихва върху тази сума, считано от
05.12.2017 г. до окончателното изплащане на задължението.
ОСЪЖДА Д. А. П. с ЕГН **********, с адрес: с. Блъсково, общ.
Провадия, обл. Варна, ул. „Ш.“ № 30 да заплати на Н. Н. М., ЕГН **********,
с адрес: гр. К., ул. „М.“ № *** сумата от 538,03 лева, представляваща
направени по делото разноски в първоинстанционното производство, както и
сумата от 105,23 лева, представляваща направени по делото разноски в
заповедното производство.
ОСЪЖДА Н. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „М.“ № *** да
заплати на Д. А. П. с ЕГН **********, с адрес: с. Блъсково, общ. Провадия,
обл. Варна, ул. „Ш.“ № 30 сумата от 450,41 лева, представляваща направени
по делото разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА Д. А. П. с ЕГН **********, с адрес: с. Блъсково, общ.
Провадия, обл. Варна, ул. „Ш.“ № 30 да заплати на Н. Н. М., ЕГН **********,
10
с адрес: гр. К., ул. „М.“ № *** сумата от 605,60 лева, представляваща
направени по делото разноски във въззивното производство, както и сумата от
820,83 лева, представляваща направени по делото разноски в касационното
производство.
ОСЪЖДА Н. Н. М., ЕГН **********, с адрес: гр. К., ул. „М.“ № *** да
заплати на Д. А. П. с ЕГН **********, с адрес: с. Блъсково, общ. Провадия,
обл. Варна, ул. „Ш.“ № 30 сумата от 360,45 лева, представляваща направени
по делото разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11