Решение по адм. дело №800/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) във вр. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалбата от Г. В. В., [ЕГН] от с.Синитево, общ. Пазарджик срещу решение № 1012-12-336#1/20.06.2025г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено разпореждане №121-00-815-3/12.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата се твърди, че оспореният административен акт е неправилен, незаконосъобразен, постановен в нарушение на материалния и процесуалния закон, поради което се иска отмяната му. Претендират се разноски.

Ответникът чрез юрк. М. оспорва жалбата. Моли да бъде потвърдено решението на Директора на ТП на НОИ – Пазарджик. Претендира направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна.

Административен съд - Пазарджик като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Административното производство е започнало с подадено от жалбоподателя заявление с вх. № 608-702 от 18.03.2024г. за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) на основание чл.54а от КСО, като в него е декларирано, че последното правоотношение е с работодател от Германия и считано от 01.03.2024 г. същото е прекратено.

Към подаденото заявление Г. В. В. е представил следните документи: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава членка на ЕС-Германия; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004; анкетна карта и документи за упражняване трудова дейност в Германия-5 броя.

Декларирал е също, че е упражнявал трудова дейност във Германия и за него са приложими правилата за координация на схемите за социална сигурност – Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент на Съвета (ЕО) № 987/2009.

На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структурирани електронни документи (СЕД) U001СВ № 936269, U003 № 948351 и Н005 № 948377 от НОИ е изискано предоставяне на информация за потвърждаване на осигурителни периоди за времето от 19.10.2020 г. до 17.03.2022 г. и от 24.03.2022 г. до 29.02.2024 г. от компетентната институция на Германия.

С разпореждане № 121-00-815-1 от 30.03.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до получаване на поисканата информация от компетентната институция на Германия.

В ТП на НОИ - Пазарджик за Г. В. В. са получени от компетентната институция на Германия структурирани електронни документи Х010 № 1333290 и актуализиран U017 №982640 с потвърдени период на осигурена заетост от 24.03.2022г. до 29.02.2024г. и от 24.03.2022 г. до 29.02.2024 г., причина за прекратяване на заетостта – „уволнение от работодателя“, „за времето от 09.2020 г. до 18.10.2020 г. не е имало заетост. Работодател от 19.10.2020 г. до 17.03.2022 г. вече не съществува. Възнаграждението не може да бъде определено“.

На основание чл.55 от АПК с разпореждане №121-00-815-2 от 23.04.2025г. е възобновено производството по подаденото от лицето заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С разпореждане №121-00-815-3 от 12.05.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, тъй като според получените СЕД U017 и Н 006 и при прилагане на европейските регламенти в областта на социалната сигурност В. не попада в обхват на чл. 65, ал. 5 във връзка с ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В случая, българската институция не е компетентната институция, която следва да извърши преценка на правото на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е обжалвано, като с решение № 1012-12-336#1 от 20.06.2025г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик същото е потвърдено.

По делото е разпитан свидетелят Д. С., като от показанията му се установява, че с В. се познават отдавна. Твърди, че е заминал за Германия през м. февруари 2020г., а В. 7-8 месеца по-късно. Там са останали около три години. Като цяло са ходили с идеята да работят, след което да се прибират. Били са в една квартира. Посочва, че не са имали плащания от Германия във връзка с прекратяване на трудовия договор. Работодателят им е предоставил квартира и те са работили за него. Работили са като доставчици, куриери. Г. има семейство в България, двамата били от едно и също село Синитево. Докато били в Германия не му е споделял, че иска да живее там.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок за оспорване, от активно легитимирано лице и при наличие на правен интерес от търсената защита.

Разгледана по същество жалбата е основателна.

Разпоредбата на чл. 146 от АПК задължава съда да прецени законосъобразността на административния акт, като провери дали е издаден от компетентен за това орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът. Извън правомощията на съда е да преценява целесъобразността на административния акт.

Обжалваното решение е издадено от компетентен орган съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО, според който пред ръководителя на съответното ТП на НОИ се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица. С решението ръководителят на ТП но НОИ решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. В настоящия случай процесният акт касае именно разпореждане за отпускане на обезщетение за безработица, като издателят на акта е материално и териториално компетентният орган да го стори.

Обжалваното решение е издадено в предвидената от закона писмена форма и с необходимото съдържание съобразно чл. 59, ал. 2 от АПК. В него са изложени фактическите и правните основания за издаването му и в този смисъл е мотивиран индивидуален административен акт.

При издаването му не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да съставляват самостоятелно основание за неговата отмяна.

Решението, обаче, е издадено в противоречие с материалноправните разпоредби.

Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза. Към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица – чл. 3, § 1, б. „з“. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Между страните не е спорно, че жалбоподателят е гражданин на Република България, тоест на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. В чл. 11, § 1 регламентът предвижда лицата, за които той се прилага, да се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Според буква „а“ от посочената норма спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, се съдържат в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може - като допълнителна мярка - да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

От своя страна чл. 65, § 5 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда, че: a) Безработното лице по първото и второто изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване, първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

По силата на чл. 64, § 1 от същия регламент напълно безработно лице, което отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при следните условия и в следните граници: а) преди своето заминаване безработното лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или институции обаче могат да дадат разрешение за заминаването му преди да е изтекъл такъв срок; б) безработното лице трябва да се регистрира като търсещо работа в службите по заетостта на държавата-членка, в която е отишло, да е обект на процедурата за контрол, установена там и да спазва условията, установени от законодателството на тази държава-членка. Това условие се смята изпълнено за периода преди регистрацията, ако заинтересованото лице се е регистрирало в седемдневен срок от датата, когато е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на държавата, която е напуснало. Компетентните служби или институции могат да удължат този срок в изключителни случаи; в) правото на обезщетения се запазва за срок от три месеца от датата, на която лицето е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, която е напуснало, при положение, че общата продължителност на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока на обезщетенията, на които лицето е имало право съгласно законодателството на тази държава-членка; Компетентните служби или институции могат да удължат тримесечния срок до максимум шест месеца; г) обезщетенията се отпускат от компетентната институция съгласно прилаганото от нея законодателство и за нейна сметка.

Във връзка с приложението на горната норма релевантно е да се определи значението на понятията – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Компетентна държава-членка е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице – в конкретния случай това е била Германия -, но само за времето, в което е била осъществявана трудовата дейност. След прекратяване на тази си дейност лицето се е завърнало в държавата си по пребиваване – България, в която е и центърът на жизнените му интереси, следователно последната е и компетентната държава-членка по смисъла на цитираните разпоредби.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо най-напред да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Според чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). От своя страна правилата за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1).

В Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария са изяснени понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“, което е необходимо, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която да отговаря за плащанията на обезщетения по социално-осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) – в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка.

В посочения по-горе наръчник са изведени специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2004) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти се определя мястото на обичайно пребиваване.

Изброяването е примерно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в §1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

При произнасяне по заявлението на жалбоподателя директорът на ТП на НОИ – Пазарджик е приел, че Р България не е държавата по пребиваването му, позовавайки се на критериите по чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009.

В случая съгласието от страна на компетентна институция на България с отразеното в СЕД U017 и СЕД Н006 от компетентна институция на Германия само по себе си не може да се приеме за безспорно установяване на държавата на пребиваване на жалбоподателя - в цитираните формуляри е посочено периода на осигурена/трудова/ заетост на лицето – 19.10.2022г. – 29.02.2024г. - и причината за прекратяване на заетостта – уволнение от работодателя. При липса на попълнени други данни за положението на лицето – естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници на доходи, жилищно положение и т. н. - не би могло да се стигне до безспорен и категоричен извод, че германската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

В случая административният орган е приел, че след завръщането си в България жалбоподателят не е полагал труд, следователно би могъл да претендира обезщетения за безработица на основание Регламент (ЕО) № 883/2004 чрез сумиране на осигурителните периоди, завършени в друга държава – в настоящия случай това е Германия – само, ако положението му съответства на визираното в чл.65, пар. 5, б.а във вр. с чл.65, пар.2 от регламента.

За времето от 19.02.2022г. до 29.02.2024г. органът е приел, че жалбоподателят е упражнявал трудова дейност във Германия, което налагало извод, че през това време той пребивавал продължително и непрекъснато там, като заетостта му в посочената държава изместила обичайното му местопребиваване в България. Приел е също, че едва след като дейността като заето лице в Германия е преустановена, същият се връща в България, като декларирането на България като държава на социални контакти и пребиваване на роднините не било скрепено с доказателства. Вписването в регистрите на населението в страната също не било критерии за установяване на държавата по пребиваване.

В решението не са изложени конкретни обстоятелства защо е прието, че „центърът на жизнените интереси“ на лицето не е в България, като недостатъчно е в тази връзка да се посочи, че са налице данни за заетост в Германия. Не е достатъчно и бланкетното обсъждане в мотивите на решението на останалите критерии за преценка по смисъла на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Всеки отделен случай следва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства и съобразно критериите на приложимите регламенти. Нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито жилищното или семейното положение могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно лице. Необходимо е да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ - да се определи държавата на пребиваване на лицето.

Видно от данните по делото, трудовото правоотношение е било прекратено, поради която причина В. при липса на трудовата заетост, която единствено го е свързвала с Германия, се е завърнал в Република България и няма данни същият да се е установил или има намерение да живее в Германия след прекратяване на заетостта, поради което настоящия съдебен състав приема, че престоя за времето на трудовата заетост е с временен характер. Доказателства в обратния смисъл липсват. Нещо повече, видно от доказателствата е, че навсякъде в документите жалбоподателя е отбелязван с българския си адрес. Тези изводи на съда се подкрепят изцяло от депозираните по делото свидетелски показания, които съдът кредитира изцяло като обективни и непротиворечиви, подкрепени и от събраните в хода на съдебното следствие писмени доказателства, които не ги оборват. Отделно от това по делото се приобщиха многобройни доказателства с идентично съдържание, които го определят категорично с място на пребиваване България – списък банкови сметки, трудов договор № 955/27.01.2025г. с уведомление по чл. 62, ал. 5 от КТ, свидетелство за регистрация на МПС от 01.09.2023 г. и други. Анализът на доказателствата налага извод, че през периодите си на пребиваване в чужбина жалбоподателят не се е установил трайно нито при един работодател, не е прекъсвал връзките си със своите близки, напротив, не е сменил адресната си регистрация, тоест няма постоянно жилище, в което да се е установил да живее.

Всичко това налага извода, че престоят и времето на трудова заетост на лицето извън България имат временен характер по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004. Понятията „местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 обаче не са идентични и местоживеенето, както вече се посочи, не предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то се определя. Пребиваването на жалбоподателя във Германия е било свързано единствено и само с полагането на труд и осигуряването на средства.

При съобразяване на центъра на интересите на Г. В. съобразно критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 се налага категоричният извод, че този център на интереси е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на лицето, следователно е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица. (напр. – решение №12598/25.09.2019г. по адм. д. 13206/2018 г.; решение № 222/08.01.2019г. по адм. дело № 8158/2018 г.; решение № 1645/06.02.2019г. по адм. дело № 8633/2018 г. и др.).

За пълнота следва да се посочи, че неоснователни се явяват изложените аргументи в подкрепа на законосъобразността на оспореното решение № 1012-12-336#1/20.06.2025г. Както се уточни по-горе, от съдържанието на изпратените от държавата по последна заетост СЕД Н006 № 1106714 не се налага безспорен извод, че германската институция е извършила преценка за мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя, съобразно правилата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) №987/2009, а що се отнася до преценката за обичайно пребиваване, направена в обжалваното решение, то нейното противоречие с материалния закон е обсъдено по-горе в мотивите на настоящия съдебен акт.

Като е достигнал до противоположен извод, административният орган е постановил един необоснован акт, в противоречие с материалните разпоредби на закона, поради което същият следва да бъде отменен, а административната преписка - върната за ново произнасяне по същество, при съобразяване мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

С оглед изхода на делото, своевременно направеното искане на жалбоподателя за присъждане на разноски следва да бъде уважено, съобразно вида и обема на осъществената по него защита - 600 лева, представляващи адвокатско възнаграждение, както и 10 лева – държавна такса, които следва да бъдат възложени в тежест на ответника. Съдът намира за неоснователно направеното възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, предвид фактическата и правна сложност на делото.

По изложените съображения и на основание чл.172, ал. 2 от АПК съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1012-12-336#1/20.06.2025г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено разпореждане №121-00-815-3/12.05.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Пазарджик за ново произнасяне по заявление с заявление с вх. № 608-702 от 18.03.2024г. на Г. В. В..

ОПРЕДЕЛЯ 14-дневен срок за издаване на административния акт, считано от получаване на преписката.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт - гр. София да заплати на Г. В. В. сумата от 610лв разноски по делото за адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 119 от КСО във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.