РЕШЕНИЕ
№ 140/30.7.2019г.
гр. Девня
В ИМЕТО НА НАРОДА
ДЕВНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети март две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИМО ЦОЛОВ
при протоколист Светла
Горчева, като разгледа
докладваното гр. дело №930/2018 г. по опис на РС Девня, за да се произнесе
взе предвид следното:
Предявен е положителен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1, вр. чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД. Ищецът „Трансфер
ТВ“ ООД гр. Варна, ЕИК *********, твърди, че се намира в облигационни отношения с ответника С.В.С., ЕГН **********, по силата на два
броя договори от 17.03.2017 г., съответно за посредническа дейност по наемане
на работа в чужбина и от 20.04.2017 г. за отпускане на парични средства във
връзка с обучение и подготовка на лицето за работа в чужбина. Твърди, че по
Договор от 20.04.2017 г. „Трансфер ТВ” ООД е отпуснала на С. С. сумата 2320.00
лв, която съгласно условията на договора е заплатена на четири равни вноски, в
края на всеки месец, следващ този на подписване на договора. Твърди още, че
сумата е отпусната във връзка с изпълнението на втория договор за
посредничество и служи за покриване на разходите на лицето С. С. в периода на
обучението му, предхождащ отпътуването му за работа в чужбина. Твърди също, че
срещу така отпусната сума ответникът се е задължил да положи всички необходими
грижи и усилия през периода на обучение, като след приключване на обучението да
отпътува за Германия в рамките на 10 дни, да работи за осигурения от ищеца
работодател не по-малко от една календарна година. Ищецът твърди, че след
изпращането на ответника в Германия и настаняването му в осигурена от
работодателя квартира, същият се явил на новата работа, работил няколко месеца,
след което самоволно напуснал работа, освободил квартирата и не се явил повече
на работа, като разписал документ, че напуска по свое желание. Твърди, че на основание чл.410 ГПК е подадено заявление за
издаване на заповед за изпълнение срещу отв. С. С. и образувано ч. гр. дело.
Моли съда, да постанови решение, с което да приеме за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата 2320.00 лв – неустойка по договор за предоставяне на
парични средства във връзка със започване на работа в чужбина, сключен на
20.04.2017 г. Претендира и
заплащане на направените разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът чрез особен представител
оспорва иска по основание и размер. Оспорва твърдението, че на ответника е
проведено обучение, че са отпуснати и действително предоставени парични
средства на равни месечни вноски от по 580.00 лв за сочените периоди. Оспорва
изцяло действителността на представения с превод на български език трудов
договор, като твърди, че липсва достоверна дата на сключването и подписването
му от страните. Оспорва действителността на представените 4 бр. запис на
заповед, като изтъква, че дори да са действителни, същите не са произвели
правното си действие, поради липса на данни за надлежното им предявяване на
ответника. Моли съда, да отхвърли исковата претенция като недоказана и
неоснователна и да обезсили издадения в полза на ищеца изпълнителен лист въз
основа на издадена по ч. гр. дело №500/2018 г. на РС Девня заповед за
изпълнение на парично задължение.
Съдът,
след преценка на представените доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
намира за установено от фактическа страна следното:
Не е
спорно между страните, а и представения договор за посредническа дейност по наемане
на работа в чужбина от 17.03.2017 г. установява, че
между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение, по силата на
което ищецът „Трансфер ТВ“ ООД като посредник е приел да извършва действия по
посредничество за осигуряване на работа в Германия на ответника като
възложител.
Във
връзка със сключването на трудов договор между ответника и осигурен от ищеца
работодател между страните е подписан и договор от 20.04.2017 г., с който
ищецът е предоставил на ответника сумата 2320 лева, която да покрие разходите
му през периода на обучение, предхождащ сключването на трудов договор в
Германия и пътуването до там, а ответникът се задължил да положи необходимите
усилия през периода на обучение, да отпътува за Германия и да работи при
осигурения работодател не по-малко от една календарна година (чл.2 от договора),
като било договорено, че ако възложителят не изпълни ангажиментите си по чл.2
от договора, дължи неустойка в двоен размер на получената сума.
Видно
от представения трудов договор, считано от 31.07.2017 г. ответникът сключил
срочен трудов договор с дружеството „Транслогистик Валтерсдорф Монтаже ГмбХ и
Ко. КГ.“ за длъжност „монтажник“ при уговорен шестмесечен изпитателен срок –
§1, (3) от договора.
Видно
от представените документи – Прекратяване и Приемане на прекратяване, двата
датирани от 09.10.2017 г., трудовите отношения между ответника и работодателя
„Транслогистик Валтерсдорф Монтаже ГмбХ и Ко. КГ.“ са прекратени в рамките на
срока на изпитване по инициатива на ответника, без предизвестие.
При
така установените фактически обстоятелства, съдът направи следните правни
изводи:
От
съдържанието на сключения между страните договор от 20.04.2017 г., е несъмнено,
че той е предшестван от вече договореното възлагане на посредничество, като
визира и конкретни условия по предложения от посредника договор, а в основния
посреднически договор е включена и изрична договореност за организиране на
необходимото за работа в Германия езиково обучение за сметка на
посредника-ищец. В споразумението от 20.04.2017 г. няма допълнителен ангажимент
за поведение от страна на посредника, а тъй като предметът на сделката се
свързва с обекта на правоотношението, към което е насочено поведението на
страните по сделката (по смисъла на ТР №3/2014 г. ОСГК), такова несъмнено е
наложително, за да може да се квалифицира това съглашение като самостоятелно договаряне. Ищецът последователно твърди,
че посочената във втория договор сума се отпуска на ответника в изпълнение на
ангажимента за покриване на разходи за обучение, предхождащо заминаване на
работника за чужбина.
Налага
се извод, че вторият ненаименован договор е част от възложената на посредника
услуга. Само това тълкуване на волята на страните би съхранило действието на
уговорките относно възстановяване на разходите, които в противен случай биха
останали безпредметни. В тази връзка излаганите в практиката (Решение от 21.05.2018 г. по в.гр.д.№693/2018 г. на ОС
Варна), становища за сходство на уговорките за предоставяне от работодател на
разходи за обучение срещу задължение за полагане на труд в бъдеще, не могат да бъдат споделени в конкретния случай,
доколкото посредникът не твърди финансирането да е предоставено косвено от
работодателя, който би имал интерес от договора за повишаване на квалификация
на посочен от посредника кандидат. Напротив, в случая посредникът е договарял
както своето лично задължение да съдейства на възложителя да постигне нужните
умения, но и допълнително е уговарял в своя полза възстановяване на сумите,
респективно и компенсаторните неустойки за накърнен лично негов интерес.
Посредническата
услуга за наемане на работа в чужбина е извън приложното поле на общата
потребителска защита. Това е така, поради неразривната връзка на уговореното
благо с професионалната реализация на възложителя. Общите правила на ЗЗП се
прилагат само за сделките, сключвани от
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност (§13 от ДР
на ЗЗП). Тези обществени отношения обаче са уредени по специален начин с чл.28
от Закона за насърчаване на заетостта и предвидената в него Наредба за
условията и реда за извършване на посредническа дейност по наемане на работа,
уреждаща по императивен начин както условията и редът за временно или
еднократно предоставяне на посреднически услуги по заетостта в Република България,
както и задължителните изисквания за съдържанието на посредническите договори
(чл.1 от Наредбата). Уредбата категорично изключва каквото и да е събиране на
пряко или косвено възнаграждение от лицето, търсещо работа (чл.4, т.1 от
Наредбата), и изрично договаряне на условията, при които се поражда отговорност
за неизпълнение (чл.23, ал.2, т.6 от Наредбата). Именно на тази уредба
съответства съдържанието на текстове в чл.3.1. и чл.4.1 от основния
посреднически договор, тъй като отговорността за компенсиране на разходите,
направени от посредника по осигуряване на обучението, се свързват само с
неизпълнението на задължението за поемане на резултата от довършеното
договаряне с работодателя.
Явно
е, че клаузите, включени в ненаименованото съглашение не са част от
задължителното съдържание на договора и представляват допълнителни условия
(чл.23, ал.2, т.7 от Наредбата), при уговарянето на които страните се ползват
от договорната свобода (чл.9 ЗЗД), рамкирана само от принципа на
добросъвестността, като израз на добрите нрави (чл.26, ал.1 ЗЗД). Настоящият
съдебен състав изцяло споделя изводите на ОС Варна по т. д. №67/2019 г. и
съобразява, че безплатната посредническа услуга включва само насочване към
обучение (чл.2, ал.1, т.3 от Наредбата) но не и самото обучение, поради което
безвъзмездното поемането на разходите от посредника налага обосновка на някакъв
допълнителен негов интерес, за да има основание подобна престация, предоставяна
допълнително на търсещото работа лице. Такъв интерес произтича от ангажимента
на посредника към чуждестранния работодател (доколкото наличието на конкретен
договор с него е условие за предлагането на посредничеството на търсещите
работа според чл.30, ал.1 от Наредбата), доколкото възнаграждението, което ще
получава от работодателя при посочен квалифициран кандидат би оправдало
финансирането на придобиването на квалификацията. В случая обаче, по делото е
представено потвърждение за назначаване на предложен от посредника работник, в
което самият работодател е изискал езиковото обучение да се провежда по негова
организация и ангажимента за приемане на кандидата за 1 година е обвързан с
успешното завършване на курса. В този смисъл, ако самият посредник е бил
натоварен от работодателя да организира посочените курсове и да отчита
резултата от обучението, то това не е било за негова сметка, а за сметка на
чуждестранния му доверител. Безспорното по делото започване на така
договорената работа при чуждестранния работодател явно индицира и извършения
отчет на резултата от натоварването на посредника, тъй като работникът не би
бил приет в Германия, ако не е удостоверил успешното завършване на изискваното
в потвърждението езиково обучение, осигурено от работодателя. Няма спор, че
освен заплатените от посредника курсове, ответникът не е посещавал друго
обучение и именно придобитите чрез финансирането от посредника в България
езикови знания са одобрени от работодателя като получени в курс, организиран от
самия него. В този смисъл, след достигане на крайната цел на посредничеството –
наемането на работника, одобрен от чуждестранния работодател, икономическият
интерес за посредника е осъществен в цялост, като направените разходи по
обучението, организирано от немския му клиент следва да се отчитат по
правоотношението му с работодателя, а не с работника. Ето защо уговарянето на възстановяването
на разходите, фактически извършени за сметка на работодателя, в различните хипотези, включително и
неустойки, в допълнителното споразумение с работника или представлява
недопустимо от закона възлагане на плащания за посредническата услуга, или
необявено в хода на процеса на посредничеството допълнително съдържание на
трудовия договор, превръщащ го от срочен в договор за придобиване на
квалификация със срок за изпитване само в полза на работодателя, овластил
посредникът да събере обратно вложените в обучението на наетия работник
разходи.
Подобно
посредничество обаче противоречи на правилото на чл.32, ал.2 от Наредбата, тъй
като не е налице съвпадение между обявените съществени условия на предложения
индивидуален договор с езиково обучение за сметка на работодателя в
потвърждението за назначаване и допълнителните изисквания въведени със
съглашението между посредника и работника. Допълнителната клауза, въвеждаща
задължението за работа поне една година противоречи на уговорката за
изпитателен срок, възпроизведен и в чл.1, ал.3 от сключения с посредничество на
ищеца индивидуален трудов договор. Като противоречащи на изисквания на закона
тази клаузи от споразумението от 20.04.2017 г. съдът квалифицира като нищожни и
отрича правните им последици.
Дори
да се приеме, че императивната уредба на посредничеството при наемане на работа
не изключва действията на посредника като косвен представител на работодателя,
поел ангажимент за предварително обучение на бъдещ работник срещу задължение за
продължителна работа в предприятието, то самото договаряне на отношенията между
страните след отпускане на сумата от посредника противоречи на изискванията на
морала. Уговорена между страните
неустойка противоречи на изискванията на морала и накърнява принципа на справедливост
(ТР №1/2009 г. ОСТК). Това е така, защото претендираната неустойка, относима
към нарушение на задължение за продължителна работа, е несправедливо възлагане
на отговорност за неизпълнение, от което кредиторът-ищец няма пряк интерес. В
случая липсва доказан позитивен интерес за ищеца, като посредник, предоставил
сума за сметка на работодателя, от изпълнението от работника на конкретното
задължение за работа в изпитателния срок, с оглед на което липсва и интерес от
уговаряне на обезщетение вместо тази престация. Евентуално,
отпусналият финансиране посредник би имал интерес да получи изпълнението на
задължението за полагане на усилия по време на заплатеното обучение, защото
само ако кандидатът покрие изискванията за повишаване на езикова компетентност,
посредникът ще може да отчете този резултат пред работодателя, за чиято сметка
е бил организиран курса. След приемане на подбрания от посредника работник на
работа без възражения по знанията му за езика, позитивният интерес на
посредника от заплащане на разходите за обучение отпада и обвързването на
работника със задължение и занапред не би било справедливо. Още повече, че в
случая подобно обвързване би изключило и ползването на изпитателния срок по
индивидуалния трудов договор от възложителя на посредническата услуга.
Уговарянето на неблагоприятни за работника последици от хипотези, в които
работодателя ползва правото на изпитване без санкция за неспазване на
едногодишния срок, нарушава изискванията за добросъвестност, тъй като прехвърля
изцяло върху работника риска да остане задължен дори в двоен размер за
предоставени за обучението му суми, ако сам се оттегли от оказалата се
неподходяща за него длъжност.
В
този смисъл съдът счита уговорените допълнителни условия и конкретно – клаузата
за неустойка, относима към нарушение на задължение за продължителна работа (а
не само на задължението за неефективно обучение или незапочване на работа след
успешно обучение), за несправедливо възлагане на отговорност за неизпълнение,
от което кредиторът няма пряк интерес. Такова съдържание несъмнено не покрива
критериите за справедливост, респективно и такова съдържание, вложено в
уговорка за компенсаторна неустойка, противоречи на морала. Действието на
неустоечната клауза като обезщетение за неизпълнение на задължението за работа
не по-малко от една година в смисъла, следва да се отрече на основание чл.26,
ал.1, пр.3 ЗЗД.
Отделно
от това, дори тази квалификация да не бъде споделена, в конкретния случай е
налице факт, удостоверен с представените от ищеца документи - Прекратяване и
Приемане на прекратяване, двата датирани от 09.10.2017 г., който изключва
основанието за пораждане на отговорност за неизпълнение на посоченото
задължение за продължителна работа. Документите установяват, че трудовото правоотношение е прекратено
в изпитателния
срок, без посочване на основанието за
прекратяване и липсват доказателства за виновно
поведение на ответника, което да е довело до този резултат. За
основанията за прекратяване не може да се съди от други доказателства, извън
изявленията на работника и работодателя за прекратяване на правоотношението. При тази констатация, процесната неустоечна клауза не
намира приложение и ответникът не може да носи
отговорност по нея.
От
съдържанието на договорната уредба между страните може да се приеме, че
ответникът е приел да отговаря и в случай на невиновна невъзможност за
неизпълнение в отклонение от диспозивното правило на чл. 81, ал.1 ЗЗД. Така в
чл.4 от контракта е предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение
по причина, която не се дължи на поведението на работника преди изтичане на
минимални срок от една година, той дължи на посредника сума, пропорционална на
неотработените месеци от периода. Фактическият състав, от който възниква
отговорността по чл.4 от договора в случай на невиновно неизпълнение, е
различен от този по чл.3 от договора, което сочи, че отговорността за неустойка
по чл.3 изисква виновно неизпълнение, каквото представените доказателства не
установяват.
При така изтъкнатите съображения, предявения иск следва да
бъде отхвърлен, като неоснователен.
Водим от
изложеното, съдът
Р Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ,
предявения иск от „Трансфер ТВ” ООД гр. Варна, ЕИК *********, срещу С.В.С., ЕГН **********, за установяване
дължимост на парчно вземане за сумата 2320.00 лв (две хиляди триста и двадесет лева, 00 ст.), представляваща
неустойка по договор от 20.04.2017
г. за отпускане на парични средства за обучение и подготовка за работа в
чужбина, за което вземане е издадена Заповед №297 от 15.05.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. дело №500/2018
г. на РС Девня, на основание чл.124, ал.1, вр. чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ОС Варна в двуседмичен срок от
съобщаването.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: