№ 13119
гр. София, 24.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 178 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ
като разгледа докладваното от ГОСПОДИН СТ. ТОНЕВ Частно гражданско
дело № 20231110171626 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК.
Подадено е заявление от „Агенция зя събиране на вземания“ ЕАД за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В. Т. Д.
за следните суми:
1072,93 лева – неизплатен остатък от главница, ведно със законната
лихва от 28.12.2023 г. до изплащане на вземането;
93,26 лева – възнаградителна лихва за периода от 08.05.2021 г. до
28.06.2023 г., и
68,15 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 29.06.2023 г. до 28.12.2023 г. – задължения по договор за
потребителски кредит от 08.05.2021 г., сключен между БНП Париба
Пърсънъл Файненс С.А., клон България и В. Т. Д., като вземането на
кредитодателя е цедирано на заявителя в настоящото производство с
договор от 29.06.2023 г.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
във всеки един момент да преценява евентуалната неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност, въведено както в чл. 7, ал. 3 ГПК, така и от практиката Съда
на Европейския съюз, включително и в случаи, когато съдът не е натоварен
служебно да следи някои обстоятелства – § 32 от Решение по дело C-243/08
Pannon GSM, както и чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, намира, че от представените по
дело документи може да се направи извод за евентуална неравноправност на
някои от клаузите по договора за кредит.
Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправни са клаузите в договор с
потребител, които не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Отделно от това чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП предвижда, че е неравноправна
клауза в потребителски договор, която натоварва потребителя с прекомерни
1
по размер неустойка или парично обезщетение. При договорите за
потребителски кредит това правило намира и специална уредба в
разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПКр, която забранява при забава за плащане
потребителят да дължи нещо повече от законната лихва за забава.
Съгласно установените значения в правната доктрина лихвата бива или
възнаграждение за предоставяне на парична сума на разположение на едно
лице (възнаградителна лихва) или предвидено отнапред в закона обезщетение
за вредите, които кредиторът търпи от ненавременно плащане на парична
сума от длъжника си (санкционна лихва, мораторна лихва, лихва за забава).
По договорите за кредит лихва се дължи върху предоставената на
потребителя сума за ползване от него (главница по договора).
Поради това ще се явява неравноправна клауза, която налага на
потребителя да заплаща лихва върху парична сума, която същият не може да
ползва свободно по свое усмотрение.
Това важи особено ако в случаите, когато олихвяваното плащане се явява
такса за ползване на кредитната карта, издадена във връзка с процесния
кредит – вземане, което обезпечава ползването на отпуснатата сума.
В настоящия случай заявителят уточнява, че потребителят е получил като
чиста стойност на кредита 1000 лева (молба от 19.01.2024 г.), а към това
плаща още общо 72,93 лева застрахователни премии.
Тази сума обаче не е отделена като допълнително плащане към кредита
или плащане за услуга, а е капитализирана към главницата и е получена обща
такава в размер на 1072,93 лева, като възнаградителната лихва по кредита се
начислява върху целия сбор от главница (получена от длъжника сума) и такси
за кредитна карта.
Подобен начин на начисляване на лихвите създава съмнение, че става
въпрос за клаузи, които като общ ефект значително завишават тежестта на
потребителя при разсрочено плащане на банковите такси, като в
противоречие с правилото на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПКр превръщат банковите
такси във вземане, олихвяемо с 13,48 % годишна лихва (вж. договора за
кредит от 08.05.2021 г.).
Оттук за съда възниква основателно съмнение за това, че начинът на
формиране на лихвата по кредита може да е резултат от приложение на
евентуално неравноправна клауза.
Следва да се добави, че начинът на формулиране на клаузите от договора
от 08.05.2021 г. по повод уговорения размер на възнаградителна лихва
създава затруднение да бъде определен действителният размер на дължимата
възнаградителна лихва - на стр. 1 е посочено, че лихвеният процент е 13,48
%, а на стр. 7 - 35 %.
Към настоящия момент и с оглед формалния характер на едностранното
заповедно производство за настоящия съдебен състав е невъзможно да
определи каква част от претендираната възнаградителна лихва в размер на
93,26 лева се дължи върху отпусната главница, и каква – въз основа на
евентуално неравноправния механизъм за капитализиране на
2
застрахователната премия и начисляване на лихва върху нея.
Поради това и доколкото преценката на настоящия съд е единствената
бариера в производството за издаване на заповед за незабавно изпълнение,
която се изпълнява без други специални процедури, съдът не следва да издава
заповед за целия размер на лихвите, тъй като може да допусне изпълнение на
парично вземане, основано на евентуално неравноправна клауза, като така
наруши задължението си по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО.
В същия смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз – т. 1 от
Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 Ти Би Ай банк България (вж. и
точки 30 – 32 от мотивите), която не позволява при невъзможност да се
разграничат последиците на евентуално неравноправна клауза от договора от
другите му части, да се допуска от съда изпълнение на цялото задължение по
принудителен ред.
При това положение следва да се отхвърли заявлението за целия
претендиран размер на възнаградителната лихва от 93,26 лева.
На евентуално възражение на заявителя, че така същият търпи прекомерна
санкция, тъй като една част от лихвата безспорно му се дължи, следва да се
отговори, че недобросъвестното поведение не подлежи на защита, като при
полагане на достатъчно усилия да индивидуализира лихвите върху дадените
на длъжника 1000 лева и тези по банковите такси, той би дал на съда ясно
основание да му присъди само част от вземането. Заявителят не е направил
подобно разграничение на възнаградителните лихви, като е разчитал да му се
присъди в цялост онова, което иска.
Пропорционално на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят и
разноските със заповедта.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК заявление за издаване на
заповед за изпълнение с вх. № 373089/28.12.2023 г. В ЧАСТТА, с която
„АСВ“ ЕАД, с ЕИК: /////, иска осъждане на В. Т. Д., с ЕГН: **********, да
плати на заявителя сумите в размер на 93,26 лева - възнаградителна лихва за
периода от 08.05.2021 г. до 28.06.2023 г. – задължение по договор за
потребителски кредит ОТ08.05.2021, като съответно намалява и разноските по
делото.
Разпореждането може да се обжалва с частна жалба пред Софийския градски
съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя „АСВ“ ЕАД.
3
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4